Нощта на снайпера

17.

СТАРЕЦЪТ НАПРАВО беше побеснял. Къде, по дяволите, е?

Сутринта Сам обърна офиса си наопаки, а сега правеше същото с жилището.

Шибаните копелета пак му бяха погодили номер!

Бяха скрили нещо. Напоследък го правеха все по-често. Промъкваха се късно през нощта, докато спеше, и криеха, крадяха и местеха разни неща. Пренареждаха чекмеджетата му, така че единият ден чорапите му бяха в третото, а на другия — в най-горното. Понякога четката му за коса и самобръсначката бяха от лявата страна на мивката, а друг път — от дясната.

Яростта му беше като дим, горещ и ярък, и сякаш препълваше вените му така, че едно жилесто синьо V изпъкна на челото му, а слепоочията му странно пулсираха.

Друг един ден скриха лулата му. Неговата лула, морската му пяна, избрана в Германия след войната, която пушеше всяка вечер близо петдесет години, я нямаше. Беше изчезнала. Сменяха имената на внуците му и дори смесиха две от още живите му дъщери.

Местеха колата му, когато отиваше с нея до магазина. Щом стигнеше светофар, сменяха светлината, когато ускоряваше през пресечката, и останалите му бибибкаха и крещяха грубо.

Понякога така го объркваха, че не знаеше от коя страна на пътя трябва да кара.

Това стигаше, за да ядоса истински всеки мъж, но тази последна лудория беше най-лошата от всички, защото от години бе толкова методичен човек. Той беше от онези американци, които не вярваха в закона и реда, а смятаха, че редът е закон. Затова грижливо каталогизираше и записваше материалите си, водеше си безкрайно подробни бележки, прочиташе от начало до край показанията и после пак отначало и никога не задаваше някой въпрос повторно или пък такъв, чийто отговор не знаеше.

Беше оборвал всички, докато тези невидими дяволи не започнаха да го преследват.

Но той нямаше да им позволи да спечелят, а ако пък по случайност го направеха, ако най-накрая някой вземе да го победи, бога ми, ще знае, че е участвал в битка.

Той огледа касапницата в мазето си. Някой в пристъп на безумие буквално беше изсипал папките с документи от картонените кутии на пода. Кой би направил подобно нещо? После си спомни: аз го направих. Само преди няколко минути.

Какво търсеше?

Да: копие от доклада на съдебния медик, което беше направил през 1955 по повод на изслушването на свидетелите и разглеждането на доказателствата по убийството на Ърл Суагър. Знаеше, че го има. Трябваше да го има. Беше някъде тук, но къде?

Кутията, на която беше изписано 1955, бе празна, затова опразни тези от 1953 до 1957, мислейки, че може би, когато е освободил кабинета си или когато е преместил тези кутии в дома си, той или някоя от секретарките му (бе погребал повече секретарки, отколкото можеше да преброи) го беше пъхнала не на място.

А може би дори не е имал копието. Това беше доклад от разследване, но не доведе до повдигане на обвинение или решение да не се повдига такова, а само до задънена улица в офиса на съдебния лекар. Така че беше възможно да не го е приложил към документите от случая, а в някоя друга папка. Може би като приложение или нещо такова.

Не че сега не можеше да си спомни. Не в паметта му беше проблемът. Не, сър, не и в неговата. Причината беше усещането за мъгла, която се стеле в мозъка му. Паметта още си я биваше. Грешката беше в зрението. Все още пазеше всичките си книги, организирани в библиотеката на неговата памет, но по някаква причина му беше трудно да прочете имената на гръбчетата им и не можеше да ги извади без опипване. Това го разяри!

Мразеше мисълта, че трябва да иде при онова хлапе Ръсти, или както там, по дяволите, се казваше, и да каже: „Знаеш ли, не мога да намеря този документ. Казах ти, че ще го намеря, но трябва да съм объркал нещо.“

Ръсти щеше да го погледне така, както някои от внуците: очите му щяха да съзрат една останка от миналото, живо изкопаемо, нещо, чието място е зад витрина в музея.

Както и да е, по дяволите с него! Сам почувства толкова силен пристъп на гняв, че го усети с цялото си тяло: старата му възлеста ръка се сви в юмрук и си представи, че прасва Ръсти, или както там се казваше, в устата. Това щеше да го удовлетвори.

Той се наведе, но усети, че гърбът му е прекалено скован, за да остане в тази поза. Затова коленичи и започна да събира папките, за да се опита да ги подреди по някакъв начин.

От устата му изскочи едно име.

Беше подобно на музикален тон, меко и неясно, но странно познато. Какво беше това? С какво се свързваше? Какво ли означаваше?

Нищо. Беше си го спомнил, то събуди у него надежда и сега изчезна.

Проклети да са, отново му причиняваха това!

Той събра папките и от датите видя, че всички са от 1955, и ги прегледа още веднъж, и, за бога, никъде нямаше такава с „Ърл Суагър“. Къде ли е отишла? Къде ли…

Паркър!

Държеше папката с документите на Шайрил Паркър в ръка. Беше доста тънка, нямаше кой знае колко документи за това ужасно престъпление. Все пак случаят беше напълно ясен.

Защо това беше важно?

Да, последният случай на Ърл. Същият ден, 23 юли 1955.

Той отвари папката и го посрещна една снимка: Шайрил при завършването на осми клас. Спомни си, че някакъв полицай му я беше дал преди процеса. Погледна я и видя едно толкова красиво момиче с ярки очи, изпълнени с надежда. Тя беше цветнокожо дете от Арканзас през петдесетте години и изпълнена с надежда! Е, това нищо ли е? Трябва да е била прекрасно дете, но осъзна, че няма данни за нея. Не знаеше нищо за момичето освен фактите за смъртта, които са всичко имащо значение за прокурора. Няма значение дали са добри или лоши, прекрасни или зли: ако са били убити, съдиш и пращаш убийците на стола или поне в затвора.

Следващата снимка му бе по-позната. На нея беше отбелязано: СОБСТВЕНОСТ НА ШЕРИФСКОТО УПРАВЛЕНИЕ НА ОКРЪГ ПОЛК. 24 ЮЛИ 1955. ДОКАЗАТЕЛСТВО. Местопрестъплението. Шайрил лежаща по гръб върху коравите отмити шисти на склона, с вдигната рокля, с насилени полови органи, лицето й неподвижно и подпухнало, очите широко разтворени.

Той остави снимката. Не можеше да я гледа.

Пипнах го заради теб, Шайрил, помисли си той. Да, направих го. Пипнах го за теб и Ърл. Това беше моя работа.

Спомни си. Стана толкова лесно.

Беше отишъл на местопрестъплението по-късно през същия ден, изтерзан от ужасната бъркотия около смъртта на Ърл Суагър на царевичната нива, от скръбта и яростта и всички дълги и ужасни формалности, през които трябваше да мине.

На двадесет и четвърти в 16,00 най-накрая пристигна на местопрестъплението на Шайрил. Веднага видя, че е безнадеждно замърсено. Отпечатъци от стъпки се извиваха около нея, обвивките от шоколади и бутилки от газирани напитки се търкаляха навсякъде, а един мързелив заместник-шериф от окръг Полк се беше изтегнал под едно дърво и пушеше цигара.

— Беше ли тук следствената група на щатската полиция?

— Не, сър. Чух, че нямало да идват. Твърде заети са с мистър Ърл.

Сам поклати глава, но осъзна, че всъщност няма голямо значение. Тук нямаше останали доказателства, които да се открият.

— Тук сякаш е била цяла шибана армия?

— Ами хората чули за мъртвото негърско момиче. Дойдоха да гледат и аз се опитах да ги държа настрана, но нали знаете как се разчуват подобни неща.

Това вбеси Сам, но той осъзна колко е безсмислено да избухва срещу този глупак. Вместо това се успокои и тръгна към трупа. По това време Шайрил вече беше сива на цвят и почти изсъхнала. Негърството й вече го нямаше. Тя беше просто едно мъртво дете, напомпано от газове, които почти бяха отнели човешкия му облик.

— Чухте ли за джоба? — попита заместник-шерифът. Сам не беше.

— Ърл го намерил вчера, пъхнал го в плик, та Лем да го даде на момчетата от щатската полиция, но тъй като те изобщо не дошли, той го предал в шерифското управление.

— Джоб?

— Така чух. Откъснат от риза. С монограм. На него пишело Р.Дж.Ф. с красиви като слънце букви.

Учудващо, помисли си Сам. Той разследваше и образуваше дела за убийства от тридесет години с прекъсване от пет години заради войната, но никога не бе попадал на такъв късмет. Но при убийствата е така: те не се поддаваха на рационално обяснение и бяха пълни с налудничави постъпки, случайности, приумици — чиста игра на ирационалното във вселената. Като баптист той мразеше убийствата, защото винаги го караха да поставя под съмнение Божията мъдрост, а ако се напрегнеше малко повече, дори Неговото съществувание, въпреки че никога не би промълвил на глас подобна ерес.

— Ще отида да извикам съдебния лекар — каза той на заместник-шерифа. — Време е да махнем това бедно малко момиче оттук. А сега ме чуй. Ако видиш още някой да се качва тук да зяпа представление без пари, прогони го. Разбра ли? Не искам да чувам повече за хора, които се мотаят тук. Не е правилно.

— Сам, та тя е само негърка.

Сам му обърна гръб.

Когато се върна обратно, групата за издирване вече щеше да тръгва. Петима заместник-шерифи с пушки-помпи, карабини и бухалки и лично шерифът, готов да ги поведе в търсене на слава и вестникарски заглавия.

— Не — каза им Сам. — Не още. Вие, момчета, ще можете да се правите на каубои по-късно.

Но доказателството не можеше да се отрече. Един бърз преглед на регистрите в окръжната данъчна служба беше извадил само едно негро с инициали Р.Дж.Ф. Казваше се Реджи Джерард Фулър. Беше на осемнадесет и втори син на Дейвидсън Фулър, най-преуспелия негър в града и собственик на погребално бюро „Фулър“, което погребваше всички черни. От архива се виждаше, че Реджи има шофьорска книжка и достъп до автомобил. Катафалката или по-вероятно до някой от двата по-малки черни форда, които погребалното бюро използваше за превозване на опечалени. И за капак Реджи беше известен като конте: ризите му бяха с монограм.

Досието му в училището показваше, че Реджи е ученолюбиво, макар и не свръхумно момче, което спокойно приемаше, че ще работи за баща си в качеството си на чиновник, защото му липсва дарбата и акълът сам да поеме бизнеса. В досието му нямаше отбелязани произшествия, но в края на краищата беше цветнокож и млад и заради това по дефиниция по-склонен към отклонение от правия път. По-чувствителните хора осъзнаваха, че във всяка чернилка се крие тайният потенциал на изнасилвач и убиец. Той само трябваше да бъде изваден наяве от алкохола или ревността и започваха да святкат ножовете. Заместник-шерифите дори имаха название за престъпленията, които подобно поведение вдъхновява: наричаха ги „Уили свитна Уили“, като например:

— О, здрасти, чух, че снощи си пипнал един „Уили свитна Уили“.

— Аха, проклетата чернилка нарязал жена си с бутилка от уиски. Кучката умря преди шибаната линейка да пристигне. Не обвинявам хората от линейката. И аз не бих отишъл там за нищо на света. — В този случай Реджи беше свитнал Шайрил.

Но Сам беше педант. След като проучи доказателствата, той лично се обади на съдия Харисън и сам шофира осемнадесетте мили до неговата ферма, за да му подпише заповедта за обиск и съдебното разпореждане за възбуждане на дело, ако се наложи.

— Тук не е шибаният Мисисипи — каза той. — Или шибаната Алабама. Ние караме по закона.

И отиде с групата за издирване. Знаеше, че присъствието му значително ще отслаби шумотевицата и излишната ярост в случващото се. Бели заместник-шерифи, които разбиват вратите на негри посред нощ — не, не. Не и в този окръг.

И така, вместо да разбиват с ритник врати, заместниците чакаха отвън, докато Сам и шерифът почукаха на вратата на най-голямата и бяла къща в онова, на което викаха негърска махала, а всъщност беше квартал от шест пресечки, разположени в квадрат в западната част на Блу Ай.

Беше четири сутринта. Замаян, мистър Фулър отвори вратата с пушка-помпа в ръката и Сам беше доволен, че е дошъл, защото заместник-шерифите можеха да открият огън.

— Мистър Фулър, аз съм Сам Винсънт, прокурор на окръг Полк. Мисля, че познавате шерифа.

Автоматично расов страх се изписа на лицето на мъжа: на вратата си виждаше строги бели мъже, а зад тях паркирани до бордюра полицейски коли с премигващи буркани.

— За какво става въпрос?

— Сър, дойдохме да разпитаме вашия син Реджи. И да ви връчим заповед за обиск. Наредил съм на момчетата да бъдат любезни и да се държат професионално, но трябва да проведем разследване. Бихте ли довели, моля, Реджи долу при нас? Да речем, в дневната?

— Какво…

— Мистър Фулър, зная, че сте чули и за другото ужасно престъпление вчера. Една от вашите. А сега трябва да проведем разследването си.

— Момчето ми нищо не е направило — каза мистър Фулър.

— Знаете, че съм справедлив човек, и ви се заклевам, че нито тази вечер, нито когато и да било няма да се случи нищо освен онова, което изисква законът. Аз правя нещата така. Но трябва да изпълним дълга си. През това време заместник-шерифите ще претърсят къщата. Тук имам правен документ, който разрешава това. Заместниците няма нищо да счупят, а ако го направят, ще го платят от собствените си джобове. Но трябва да направим онова, което сме длъжни.

Най-накрая сънливият Реджи беше доведен пред Сам. Можеше да го заведе в управлението за разпит, но реши от уважение към положението на мистър Фулър да проведе първоначалния разпит тук.

— Реджи, къде беше преди пет вечери, това ще рече на 19 юли?

— Тук си беше — обади се мисис Фулър.

— Мадам, оставете го сам да отговаря или ще наредя да го отведат.

Реджи беше доста дебел, с бледа кожа и размити черти, които нямаха връзка с късния час. Очите му бягаха и той не можеше да си намери място. Усмихна се, но никой не отвърна. Премигна и като че ли забрави къде е. За известно време престана да внимава. Носеше пижама с пеперуди по нея. Излъчваше повече объркване, отколкото страх. Нищо в него не внушаваше агресия или склонност към насилие. Но в това отношение негрите бяха странни: спокойни до определен момент, за миг могат да изпаднат в амок.

— Сър — каза той най-накрая, — не си спомням. Просто бях наоколо. Може би в стаята си. Не мога да кажа. Не, мисля, че излязох да се поразходя с голямото старо комби на баща ми.

— Катафалката?

— Да, сър. Излязох да се повозя и това е всичко. И да послушам малко радио, нали разбирате, от Мемфис.

— Някой видя ли те? Има ли хора, които могат да дадат показания къде си бил?

— Не, сър.

— Реджи, ходи ли близо до църквата? Ходи ли в църквата на тази среща, която се е провеждала там онази вечер?

— Не, сър.

— Реджи, чуй ме. Ако си бил на място, за което не искаш баща ти да научи, сега е моментът да бъдеш мъж и да си признаеш. Ходил си в някой от вертепите да пийнеш? Да поиграеш комар или да бъдеш с жена?

— Сър, аз…

— Мистър Сам, моят Реджи е добро момче. Не е гений, но работи здраво и…

— Сам.

Беше шерифът.

— Сам, момчетата намериха нещо.

Това беше. Наистина. Сам отиде в спалнята и гледаше, докато един от заместник-шерифите посочи към малко ъгълче от синя риза, което се показваше между матрака и пружините на сега разхвърляното легло. Сам кимна и заместникът започна да ги разделя: от ъгъла се показа по-голям къс материя. Много внимателно с молив Сам го закачи и го вдигна от леглото. Беше синя памучна риза с липсващ джоб. По нея имаше ръждиви петна, за които Сам знаеше, че са от засъхнала кръв.

— Мисля, че пипнахме негъра — каза някой.

— Окей — каза Сам, — приберете го в плик и го надпишете. Внимавайте. Хората ще следят този случай и не можем да си позволим да сбъркаме.

След това се върна във всекидневната, за да арестува Реджи Фулър за убийство.

Процесът след три месеца свърши за един ден. Семейство Фулър беше готово да похарчи спестяванията си, за да наеме адвокат от Литъл Рок, но Сам разгледа доказателствата и им каза, че ще е по-добре ако накарат Реджи да се признае за виновен и да се остави на милостта на съда. Адвокатът от Форт Смит им каза същото: ризата наистина беше на Реджи, както по-късно се доказа по маркировката на пералнята, и никой не се опита да го отрече. Джобът пасна съвършено със скъсаните шевове на гърдите. Кръвта беше АВ положителна, както тази на Шайрил. Реджи нямаше смислено алиби — тази вечер взел катафалката и просто се „возил из околността“.

Никога не бе предлагана сделка, защото нямаше основание. Доказателствата бяха такива, че самопризнанието бе без значение. Сам взе тъжното, но непоколебимо решение, че Реджи въпреки младостта си и лекото объркване трябва да умре. Не че Сам беше жесток човек, но усещаше, че простият ритъм на вселената е нарушен и трябва насила да се върне към нормалността. Око за око: това беше най-добрата система и единствено вярната. Той говореше от името на мъртвите и това се получаваше само ако говори високо. Между другото това бе и последният случай на Ърл, а той би искал същото.

Най-накрая Фулърови намериха адвокат, който щеше да обжалва случая, и въпреки че Сам не искаше да си хвърлят парите на вятъра, те го направиха в отчаян опит да спасят сина си. В течение на повече от две години мисис Фулър пишеше веднъж седмично на Сам писмо, молейки за милост, докато делото се влачеше из съдилищата, а Реджи гниеше във фермата на Къминс в Гулд, където изпращаха негрите. Когато семейство Фулър свърши парите, те продадоха къщата си и се преместиха в по-малка. Когато отново свършиха парите, мистър Фулър продаде бизнеса си на един бял и започна да работи за същия човек, който го наричаше зад гърба му „най-тъпото негро в Арканзас, защото продаде бизнес, който прави чисти шейсет хиляди на месец, за шейсет хиляди!“ После почина мисис Фулър. Джейк Фулър, по-голямото момче, замина, за да се запише във флота, а двете дъщери, Емили и Сюзет, се преместиха в Сейнт Луис при леля си. Но старият Дейвидсън Фулър пое задължението с писмата и пишеше на Сам всяка седмица и се опитваше да говори с него, за да го накара да разгледа още веднъж доказателствата.

— Вие сте справедлив човек, сър. Не им позволявайте да сторят това на момчето ми. Не го е направил той.

— Дейвидсън, дори вашите хора казват, че той го е направил. Имам си източници. Зная какво се говори в църквите и вертепите.

— Мистър Сам, не ми отнемайте момчето.

— Не аз отнемам момчето ти. Законът следва своя път. Тук не е Мисисипи. Дадох му справедлив процес, ти имаше добри адвокати, а причината да иде там, където отива, е, че трябва да плати. По-добре да свикнеш с това. Зная, че не е лесно за семейството ти. Но не беше лесно и за Шайрил. Везните трябва да се изравнят и тогава можем да започнем отново.

— Кажете им, че аз съм го направил, щом искат негър да умре. Аз ще ида и ще призная. Вземи мен. Моля, моля, мистър Сам, не взимай бедното ми малко момче.

Сам само го гледаше.

— Имаш прекалено много любов в сърцето си към това момче — най-накрая каза той. — Той не я заслужава. Убил е едно невинно момиче.

Оставаше да бъде изиграно само едно последно действие. На 6 октомври 1957 в Арканзаския щатски затвор в Тъкър, където бяха преместили Реджи от фермата на Къминс, когато последното му обжалване най-накрая бе отхвърлено. Беше четвъртият ден от Световните серии и този следобед Сам слушаше мача, докато минаваше стотината мили до Тъкър на югоизток от Литъл Рок. Не пътуваше за пръв път и нямаше да е за последен. От друга страна, не го правеше автоматично. От двадесет и тримата, които изпрати на електрическия стол, беше гледал само единадесет да умират. Тази вечер беше ред на Реджи.

От гледна точка на удобството имаше късмет. Успя да хване чист сигнал от Литъл Рок и мълчаливо слушаше бейзболния мач през цялото пътуване. В кръга на питчъра беше Уорън Спан, който поваляше всички батъри. Сам мразеше всичко с думата „янки“ в названието, също както мразеше всичко, в което имаше „Ню Йорк“, така че се остави играта да го погълне, надявайки се, че започналият наново и преместен отбор на „Милуоки“ (всъщност стария жалък „Бостън Брейвс“) ще победи. Сам остана погълнат от драмата през целия път, дори когато играта беше удължена с допълнителни ининги, дори когато янките изравниха в деветата част чрез хоумръна на Елстън Хауърд и излязоха напред в десетата (мамка му!).

За „Брейвс“ нещата изглеждаха зле, но те някак си успяха да изравнят, когато Мантиля пропусна топката на Лоугън, запратена вляво, и Сам имаше чувството, че ще се случи нещо много специално. И то наистина се случи скоро след това: Еди Матюз изпрати с втория си удар топката зад оградата на стадиона в дясната половина и „Брейвс“ спечелиха със 7:5.

Сам вдигна очи: вече беше пред затвора. Беше минал през града, без да спира, и бе забравил да вечеря. Обърна и се върна, намери закусвалня и си взе говеждо печено с картофено пюре.

Двадесет и три часът. Спря на паркинга на затвора, след като един от охраната му бе кимнал за поздрав. Познаваха го: не беше трудно да мине през всички контролни постове, докато най-накрая с още двадесетина други хора се оказа в малката зрителна зала, от която се виждаше помещението със стола. Той разпозна неколцина вестникари от Литъл Рок, представител на губернатора, заместник-директора на затвора и няколко други лица. Беше странна група. Човек можеше да слуша отчайващо баналния разговор, по-голямата част от който се въртеше около големия мач този следобед и шансовете на „Брейвс“ срещу раираните великани от Ню Йорк, могъщите Мантъл, Бера, Ларсън, Макдугъл и Бауър. В стаята с електрическия стол няколко пазачи гласяха нещо. Електротехникът закрепваше проводници на стола — яко произведение от дъб, което бе направено толкова здраво и строго, че добре щеше да подхожда и на баптистка църква.

— Сам, трябва да си много доволен — каза Ханк Кели от „Арканзас Газет“.

— Не — отговори той, — просто искам да свърши.

— Аз също ще съм доволен, когато свърши. Имам предвид, че той е само негро и е убил момиче, но сега ни накараха да повярваме, че и негрите са хора. Цялото лято се занимавахме с него и проклетата армия. Помни ми думата, това е само началото.

Сам кимна, Ханк вероятно беше прав, въпреки че Шефа Хари Етъридж вдигаше врява в Сената, съюзявайки се с демократите от южните щати, и се кълнеше, че ще ореже парите на армията в новия бюджет, за да накара Дуайт Айзенхауър да си плати за изпращането на 101-а въздушнодесантна дивизия в Литъл Рок и унижението на великия щат Арканзас пред цялата нация. Но всички знаеха, че Шефа Хари никога няма да направи подобно нещо. Беше представление за пред хората, които го избираха с 94 процента от гласовете всяка втора година.

Обаче никое от тези неща нямаше нищо общо с тазвечершната драма, която просто беше окаяният край на една жалка работа, която никой не си спомняше добре с изключение на Сам и към която никой не изпитваше кой знае какъв интерес или чувства. Като церемония бе банална и безинтересна. Масоните разбираха много повече от ритуали.

Той се дръпна встрани от дърдорещите джентълмени и отиде при стъкления прозорец, откъдето имаше по-добра видимост към машината на разрушението: един здрав стол, но при по-внимателно вглеждане доста износен, някак си институционален и невъзмутим заради цялото си днешно значение. Сам се загледа в него, както винаги правеше: дебели кабели излизаха иззад параван (където екзекуторът щеше да свърши в усамотение работата си) и стигаха до единия крак, където бяха закрепени и изтеглени нагоре по стола до нещо като бакелитов разпределител, от който излизаха по-тънки кабели. Два се спускаха надолу — по един за всяка ръка, а един минаваше напряко по горната част на стола и завършваше не в гривна за китката или крака, а в малка шапчица. Много лъха на тридесетте години, помисли си Сам, приписвайки му стила на десетилетието, което го беше родило.

Звънна телефон, заместник-директорът на затвора го вдигна и заслуша.

— Джентълмени, моля заемете местата си. Водят осъдения мъж от килиите на смъртниците.

Сам погледна часовника си. Закъсняваха. Беше 00,02 часът. Докато светлините гаснеха, той си намери място. Около него хората като в театър се въртяха и приготвяха, после се смълчаха. Минутите минаваха, заместник-директорът на затвора намали осветлението, докато не останаха седнали на тъмно, и после той също си намери място.

В помещението със стола се отвори врата. Двама пазачи, следвани от директора на затвора, който пък беше следван от свещеник и най-накрая от Реджи Фулър, на деветнадесет, от Блу Ай, Арканзас, чернокож мъж, 230 фунта, кафяви очи, кафява коса, въпреки че му я бяха обръснали.

Реджи плачеше. Сълзите се стичаха от очите и лицето му бе подпухнало и влажно. Малка ивица бляскав сопол се спускаше от едната му ноздра и Сам видя как езикът му се стрелна и го облиза. Беше окован и крачеше с малки несигурни крачки и си говореше сам в отчаян поток от бръщолевене. Очите му бяха разфокусирани. Все още бе тлъст: затворът не го беше направил по-слаб и очевидно не и по-корав.

Заведоха бедния Реджи при стола и го сложиха да седне, въпреки че тялото му изглеждаше сковано и му беше трудно да разбере какво искат от него. Най-накрая го сложиха да седне и тогава настъпи ужасяващият миг, когато един от пазачите несъзнателно направи бърза крачка назад. Тъмно петно цъфна на чатала на дочените затворнически панталони на Реджи.

Свещеникът му прошепна нещо, но то изобщо не му помогна. Страхът по лицето му се засили и той затвори очи, продължавайки диво да си мърмори. Пазачите се заеха да привържат момчето към стола. Единият от тях намокри голите му глезени с хлъзгав солен разтвор, китките и темето, където трябваше да бъдат закрепени електродите — така целият ток щеше да влезе в него и нямаше да подпали кожата му, макар от опит Сам да знаеше, че това не винаги се получава. Другите стегнаха и закопчаха ремъците, след като бе намазан с течността. Най-накрая закопчаха малка кожена шапчица на темето на остриганата глава на Реджи, но леко я изкривиха, така че тя заприлича на танцьорска.

Иззад паравана бързо излезе дребен мъж и за последен път провери всички електроди, сигурният професионалист, който иска да бъде напълно уверен, че всичко ще бъде както трябва. Той посочи някакво проблемно място и един от пазачите се наведе да нагласи нещо. След това дребният мъж се дръпна назад и изчезна.

Сам погледна часовника си. Беше 00,08 през нощта. Закъсняваха с осем минути. Директорът на затвора сякаш беше хореографирал случващото се. Кимна и пазачите напуснаха помещението, оставяйки го сам с Реджи. Той кимна повторно и явно беше включен микрофон, защото сега директорът заговори с мрачен глас и звуците, които издаваше, бяха усилени в помещението за свидетелите.

— Реджиналд Джерард Фулър, щатът Арканзас в пълно съответствие със законите си те смята за виновен в предумишлено убийство и те осъжда на смърт в този шести, ъъъ, седми ден от октомври 1957 г. Реджи Джерард Фулър, имаш ли последни думи?

Беше тихо, въпреки че микрофонът улавяше накъсаното дишане на Реджи. След това той си пое дълбоко дъх и заговори през ридания:

— Сър, извинявам се, че се подмокрих. Моля, не казвайте на никого, че се напишках в гащите. И съжалявам, ако съм напикал мистър Джордж, след като той винаги се е държал мило с мен.

Той рухна, губейки словото си в задушаващи ридания, но после започна да си поема дълбоко въздух, борейки се с терзанието. Струйка сополи потече от носа му, дразнейки устните му, но той нищо не можеше да направи. Погледна към мъжете зад прозореца и отново си пое дълбоко дъх:

— И мама, и тате много ми липсват и много ги обичам. Не съм убил Шайрил. Бог да благослови всички хора, които бяха мили с мен, и се надявам, че един ден някой ще може да каже защо това трябваше да се случи.

— Свърши ли, Реджи?

— Да, сър, готов съм за Исус.

— Но вероятно Исус не е готов за него — каза някой в тъмното до Сам.

Директорът на затвора се наведе над осъдения, освобождавайки нещо на върха на шапчицата и оттам се разви маска без отвори за очите, която покри лицето на Реджи.

Директорът напусна помещението. Реджи седеше неподвижно на стола и в течение на секунда нямаше промяна. Сам почти успя да си помисли това, но не — върху му се стовари първият заряд.

От опита си Сам знаеше, че мъждукането на лампите в затвора, когато се провежда електроекзекуция, е филмово клише. Столът и електрическата система на затвора се захранваха от различни генератори. Онова, което се случва, е, че свидетелите неволно трепват, защото да гледаш хладнокръвно унищожението на човек, независимо колко е зъл, не е лесна работа. И те после си спомнят помръкването на светлината, приписвайки го на претоварването на мрежата. Но Сам не трепна, нито отмести поглед и не му се стори, че крушките премигват. Той изгледа всичко, защото това бе негово задължение. Той представляваше Шайрил и се надяваше, че гледайки, по някакъв начин освобождава душата й от агонията на нейната собствена смърт.

Реджи се напрегна срещу възпиращите го ремъци, когато го удариха две хиляди волта. Ударът продължи над тридесет секунди. Една вена на врата му се изду. Той се бореше като бик. Ръцете му се свиха в юмруци толкова здраво, че Сам си помисли, че ще избухнат. Той се завъртя в стола, съвсем леко, сякаш се опитваше изискано с крачка встрани да избяга от съдбата си. Тънка струйка дим се вдигна от черепа му, а после друга от едната му китка. Главата му увисна напред, но после по някакъв начин сама се повдигна. Той се закашля и спазъм от повръщано, основно течност, плисна изпод маската и увисна на топчици по голата му гръд. Огромни луни от пот цъфнаха под мишниците му.

— Още един — каза директорът на затвора по телефона. Вторият заряд мина през Реджи, но не успя да го повали. На десетата секунда се отпусна, но екзекуторът държа токовия кръг затворен за още двадесет, което Сам можа да определи по сега отпуснатите пръсти на Реджи, които все още потрепваха. Но после трепкането престана.

Миризмата на електроекзекуция стигна до Сам, когато директорът на затвора, двама пазачи и лекарят влязоха в помещението. Това не бе миризмата на изгоряло месо или коса, а по-скоро бе свързана с коледните му спомени, когато бе подарявал на различните си синове комплекти влакчета „Лайънел“ и обикновено ги сглобяваше и ги пускаше, докато на децата им писнеше от тях. Те имаха странния дъх на метал, едновременно тежък и остър.

Сам се върна от спомените си за Коледа: в помещението за екзекуции лекарят извади стетоскоп и го притисна в гръдния кош на Реджи, който беше гол, защото копчетата на ризата му бяха скъсани. После се изправи и поклати глава. Четиримата се оттеглиха, за да може палачът отново да удари Реджи. Трябваха още пет заряда, преди най-накрая сърцето му да престане да бие.

— Момчето просто не искаше да умре — отбеляза някой.

Последният официален документ в папката беше докладът за екзекуцията, предназначен за закриване на случая и за знак, че правосъдието е въздадено. Сам се загледа мълчаливо в него.

Реджи, момченце, защо го направи?

Това беше една от големите мистерии на човешкото сърце, защо някой ще иде и ще убие другиго? Понякога е заради пари, друг път заради секс, а понякога просто от злина. Сам я беше изучавал през по-голямата част от живота си и не я бе разбрал. Не истински. Нещата тук изглеждаха толкова прости: мислеше, че Реджи трябва да е взел момичето след срещата в църквата и го е помолил за целувка. Тя му е дала тази целувка. Млад самец, целувка, може да е пийнал в някой оклахомски негърски вертеп, въпреки че никога не бяха намерени доказателства за това, и вече не е могъл да се спре. Колкото повече се е отбранявала, толкова повече го е искал. Най-накрая го е направил и после се е уплашил, че тя ще каже. Така че е подкарал по шосе 71 извън града и е разбил главата й с камък. Докато го е правил, просто не е забелязал, че тя е късала ризата му. Толкова просто. През онези дни, когато негър убиеше негър, никой не го беше особено грижа. Ако нещата бяха както обикновено, той е щял да се измъкне. Но този просто се оказа последният случай на Ърл и това го направи важен за бели хора като него. Нищо друго.

Останалите документи в папката бяха писмата, която шантавата мисис Фулър му бе писала, докато не умря. Те пристигаха понякога три или четири на седмица, докато жената се бореше толкова отчаяно за живота на сина си, че я уби един мозъчен аневризъм. Беше престанал да ги чете още почти в началото и някоя от многото секретарки (никога не помнеше имената на секретарките си) просто ги бе пъхнала неподредени в папката. Глупава жена! Какъв беше смисълът? Ако беше тук и той би могъл да си спомни името й, щеше да й даде да се разбере, както го бе правил с толкова много от тях. Което бе и причина да смени толкова много през всичките тези години! Повечето не изкарваха и година.

Сам се загледа в писмата. Сега му изглеждаха странни. Беше на колене в мазето си и преглеждаше стара папка. Защо? Не можа да си спомни. По дяволите, това отново се случваше!

Погледна етикета на папката. Паркър, Паркър? О, да, момичето, Реджи. Сега си спомни. Последният случай на Ърл.

Всички писма от майката на Реджи на розова хартия. Но защо едното беше на синя? Хъм? Той го измъкна от купчинката и видя, че е написано с друг почерк. Нямаше спомен някога преди да го е виждал. Датата беше 5 септември 1957.

Той го разтвори и погледна подписа.

Люсил Паркър.

Трябваше му секунда, за да осъзнае, че това е майката на мъртвото момиче.

Тридесет и девет години по-късно той най-накрая разгъна писмото и започна да чете.