Нощта на снайпера

15.

СЪДИЯТА МАЙЪРС щеше да го бие. Това бе много разочароващо за Ред, защото съдия Майърс никога не го беше побеждавал. По дяволите, никой никога не го бе побеждавал.

Ред беше най-добрият в стрелба по глинени панички в Западен Арканзас и може би дори в целия щат. Беше се класирал на предни места в няколко национални турнира, включително „Биг Пиг“ в Мериланд, този на Националната асоциация в Сан Антонио, за Купата на семинолите в Орландо. Той имаше дарба за тази игра, естествена грация в боравенето с пушката и един вид инстинкт за геометрията (може би отново играеха роля математическите му умения), който му помагаше да разрешава сложните проблеми на отклонението с почти свръхестествена увереност.

Но дори и добрите стрелци имат по някой лош ден, когато „птичките“ излитат от апарата не както би трябвало, а по някаква нелепа случайност прекалено близо или прекалено далеч, или пък уловени и разигравани от подухването на случаен вятър, се вдигаха странно или пък ги подбутваше да летят по-бързо или бавно. И тогава по каквато и да е причина окото не вижда със същата яснота както обикновено или пък мозъкът не разчита и не решава със същата сила, а ръцете са бавни и пушката никога не се насочва както трябва. Това са малките неща, които започват да разяждат онова, каквото и да е то, което те кара да улучваш. Днес беше така с Ред.

Съдията, който никога не бе преминавал 45-те точки, сега стоеше с този резултат на последната позиция. Ред имаше 43. Ако изкараше 5, най-доброто, което можеше да постигне, щеше да направи 48, така че съдията можеше да го бие с преднина от пет точки или дори някакви шибани четири. А човекът беше толкова уверен и се чувстваше толкова сигурен в себе си, че петте изглеждаха възможни, а четирите направо сигурни.

— Днес не ми е ден — каза Ред.

Не, не беше. Той мразеше последната позиция. Не двете полегати панички, които излизаха ниско от апарата и бяха лесни за стрелец от неговата класа, а най-проклетото хвърляне: една „птичка“, право нагоре и много далече. Първо целта беше една, а после следваха две гадни панички едновременно. Трябваше да промени това. В края на краищата стрелбището беше негово.

Съдията застана на позицията. Пред тях се разкриваше красотата на девствената природа на щата, защото стрелбището беше добро, с достатъчно трудни позиции, за да поддържат интереса към него. Апаратът за изстрелване на панички беше отляво. Първите панички летяха ниско и пропадаха, докато се спускаха в долина сред кучешки дрян, пресичаха езерце и изчезваха в растителността. Гадни бяха онези, които летяха като диви патици. Приличаха на точки, издигаха се право нагоре от далечния край на езерото, за кратко се очертаваха на фона на небето толкова тъмни и далечни, че едва се забелязваше оранжевият им цвят. Човек трябваше да ги пипне, когато застиваха на върха на своята възходяща траектория. Ако вместо това се опиташ, докато слизат надолу, губиш възможността за изстрел още преди да успееш да дръпнеш спусъка.

— Ред, днес се чувствам силен — отбеляза съдия Майърс от фамилия Майърс от Форт Смит, който също така бе председател на партията в окръг Себастиан и близък личен приятел и събирач на пари за кампаниите на сенатор Холис Етъридж. И ако някога кампанията на Холис потръгнеше, съдията щеше да поеме към Вашингтон за някой важен пост, а всичко това безкрайно се нравеше на Ред.

— Е, съдия, ако искаш, още сега ще ти напиша чека. Няма нужда да стреляме до края. Днес спечели по-добрият.

— О, Ред, стари хитрецо. Ти си истински син на стария Рей Бама! Но подобна психоатака няма да проработи при мен — съдията се засмя. Психоатаките на Ред бяха легендарни сред най-щурите компании за покер, голф и стрелба по панички, които по същество бяха една-единствена компания — клубът на богатите момчета.

Ред и съдията бяха приятели от години. Още от 1991, когато един прокурор от Министерството на правосъдието, работещ за Бригадата за борба с организираната престъпност, бе подал молба за използване на подслушващо устройство. Един познат на Ред му прошепна информацията и съдия Майърс беше този, който временно забрани Ред да бъде подслушван. На този случай също скоро щеше да му дойде времето за решаване: вероятно през второто или третото десетилетие на следващия век.

Така че съдията притежаваше Ред, който даваше пари с чували за партията, а Ред беше задължен на съдията. Затова обичаше да се състезава с него: така бяха квит.

Съдията плъзна два патрона „Актив 8“ в своята „Пераци“, щракна издължените цеви на пушката в затвора, който издаде солиден звук като затваряща се врата на банков сейф, и зае хубава свободна поза на готовност: пушката малко под дясното рамо, а тежестта преместена върху пръстите на краката.

— Апаратът готов — се чу вик от храсталаците.

— Пускай! — извика в отговор съдията и послушният невидим трапер пусна дисковете — две оранжеви чинийки, които с неясни очертания се стрелнаха към долината, като едновременно падаха, летяха и се смаляваха. Пушката на съдията бързо излая два пъти и две оранжеви облачета отбелязаха попаденията още докато сваляше оръжието.

Съдията счупи пушката, остави празните гилзи да паднат и зареди още два патрона „Актив 8“.

— Пускай — викна той и веднага отвъд езерото „птичка“ с размерите на аспирин изфуча в небето, направи едва забележима пауза, но съдията я последва с цевите, възползва се от спирането и улучи.

Освен ако не беше пропуснал.

— По дяволите — каза той. — Сега аз съм омагьосаният.

— Не си омагьосан — обади се Ред, — не и ти.

— Мамка му! — възкликна съдията.

Презареди за наистина трудната двойна цел: две „птички“, изстреляни наведнъж, които описват арки, отдалечавайки се една от друга. Не можеш да улучиш и двете с един патрон. Трябва да улучиш едната рано, още докато се издига, след това да завъртиш дулото към втората, преди да падне твърде надолу и да я изгубиш сред растителността. Беше дяволски трудно, защото трябва да разчиташ на инстинктите си, за да налучкаш линията на стрелбата, и ако спуснеш дулото прекалено и то не е в центъра, нищо повече не може да се направи.

Той се стегна, преглътна, изпробва стотина пози „готов за стрелба“ и най-сетне избра една за своя изстрел.

— Пускай!

И пропусна и двете.

— По дяволите! — изрева мъжът. — Кучи син — промърмори той, докато освобождаваше позицията.

— Така, така — каза Ред. — А сега гледай.

— Ред, ти никога не стреляш от тази позиция и не вярвам сега да успееш.

— Джек Майърс, ти вероятно си прав, но нека видим каквото трябва да видим.

Ред зае стрелковата позиция.

Това беше проверка на съсредоточаването. Ако мисли прекалено много за „птичката“, която го очакваше, можеше да му струва по-лесната единична паничка, с която трябваше първо да се справи. Представи си всичко обратно, нареди си той, и наум започна да прожектира филм за себе си как вдига гладко пушката, прихваща линията на стрелба за двете „птички“ без излишни движения, дори без много да движи пушката, убива ги бързо и се маха от позицията.

Той пъхна два патрона в блестящите гнезда на своя Кригхоф К–80, струващ 12000 долара, поезия и грация, сглобени с любов от най-добрите оръжейници на Германия. Заключи цевите и усети как се накланя леко напред, оставяйки изстрелът да се сглоби в съзнанието му, да утихнат емоциите, сърцето му да се успокои и съсредоточаването му да се увеличи.

— Пускай!

Не трябва да гледаш, докато „птичетата“ излитат от апарата, защото се движат прекалено бързо и ще закъснееш. Когато Ред гладко вдигна пушката и я опря на рамото си с икономично и практично движение, докато тя от само себе си не се насочи, където трябваше (също резултат от дълга практика), той вече гледаше как „птичките“ навлизат в прозореца на най-заостреното му зрение. Нямаше време за мислене или преценка, защото всичко ставаше по-бързо, отколкото биха могли да бъдат подредени слова за разпознаване. „Птичките“ бяха там, падаха, смаляваха се, но изсечени в неговия фокус, цевта беше неясна под тях. Пушката като че от само себе си стреля два пъти, докато ги следваше с нея. И оранжевите петна на мястото, където бяха керамичните „птички“, се пръснаха от силата на осемстотинте сачми в патроните за птици, за да отбележат попаденията.

Той пусна гилзите на земята, пъхна ръка в торбичката си за патрони, извади един патрон номер 7 1/2 „Уинчестър Хеви Трап“ и го пъхна в долната цев, където беше завит по-тесният от шоковете28.

Отново застана в поза. О, как мразеше тази далечна „птичка“. Беше толкова лесно за нея да намери пролука в снопа сачми, а освен това бе толкова далеч, че можеше да отнесе част от него и пак да не се счупи и дори да не се нащърби. Често се случваше.

— Пускай!

„Птичката“ се издигна, пушката също и докато двете неща се случваха, стана и нещо друго: вибраторът на пейджъра му заработи и за миг го разсея.

Той изгуби десета от секундата и щом цевите стигнаха до горната точка, където чинийката трябваше да се спре, когато земното притегляне убиеше ускорението й нагоре, беше закъснял. Тя вече падаше.

Но Ред не се паникьоса.

Той рязко свали оръжието, застигна падащия оранжев диск и стреля, докато цевите минаваха по него. Мамка му, пропусна.

— Не, Ред, улучи го — каза съдията. — Видях парченце. Немного голямо, но все пак. Великолепен изстрел, проклет да си.

— Имаш ли нещо против, ако проведа един спешен разговор?

— Не, разбира се, обади се. Всичко е резултат на съсредоточаването ти.

Ред подпря кригхофа на стената на позицията, излезе от нея и измъкна мобилния си телефон от калъфката на колана. Натисна бутона за бързо набиране, който го свързваше с горещата линия на Дуейн Пек, и записа на неговото обаждане.

„Ъъъ, сър, ето най-новото. Вчера ги проследих надолу по шосе 71 в посока Уолдрън и после ги изгубих. Няколко часа пътувах нагоре-надолу по шосето и най-накрая попаднах на тях на някакво поле близо до, ъъъ, Уолдрън. Не ме забелязаха. Стояха там до мръкване. Там бяха момчето, вие знаете кое, и онзи тип Боб Лий. Бяха взели с тях стария Сам Винсънт. Ъъъ.“ Мъжът направи пауза, изглежда, изгуби нишката и след това отново се съсредоточи.

„Както и да е, днес, рано днес, Сам се затътри във временната съдебна палата и подаде някакви документи. Молба за ексхумация, за да получи разрешение от окръга да изровят Ърл Суагър и да проведат някаква аутопсия на трупа. Хъм, вие какво мислите? Нямат представа, че ме интересуват, като изключим момчето, което ме погледна умно, когато за пръв път ги срещнах. Мога сега да се оправя с това, преди да е станало прекалено трудно.“

Беше като че слънцето проби през облаците на мрачен ден. Или като че си намерил милион долара. Или като че си правил любов с красива жена без никакви задължения след това.

Той натисна бутончето, за да стигне до записващото устройство.

„Нищо не прави. Мисля, че сме ги объркали. Може би ще се измъкнем от това без истински неприятности. Нещата изглеждат много, много добре.“

И наистина бяха. Това беше уредено.

— Имаш вид, сякаш си получил изключително добра новина — каза съдията, когато Ред се върна на позицията.

— Нали знаеш как от време на време някоя сделка изглежда сякаш ще се срути върху ти с всякакви неприятности? И тогава нещо, което си направил преди години, защото си бил умен и си помислил за това, се включва и всичко се получава точно както си го мислил.

— Е, аз не мога да кажа, че съм имал точно същото удоволствие.

— Чувството е прекрасно — каза Ред.

Той вдигна пушката, освободи ключалките и пъхна още два патрона номер 7 1/2 в цевите.

— Пускай! — извика той, чувствайки се великолепно. „Птичките“ се стрелнаха нагоре и той уби и двете.