Обява за запознанства

X

Петък 1 март

Грета Шеридън се колебаеше дали да стане, или да се опита да поспи още час. Стъклата на прозорците дрънчаха от силния мартенски вятър и тя си спомни, че Крис непрекъснато я подканяше да ги смени.

Светлината на утрото се процеждаше през спуснатите завеси. Грета обичаше да спи на студено. Беше й топло под юргана и одеялата, а балдахинът от синьо-бяло моаре създаваше чувство за уют.

Сънуваше Нан. След две седмици, на тринадесети март имаше годишнина от смъртта й. Нан беше навършила деветнадесет години предишния ден. Тази година щеше да празнува тридесет и четвъртия си рожден ден.

Щеше.

Грета припряно отметна завивките, протегна се за пухкавия халат и стана. Обу чехлите си, излезе от стаята и слезе по стълбите на долния етаж. Разбираше защо Крис се тревожи за нея. Къщата беше голяма и всички знаеха, че живее сама.

— Ясно ли ти е колко е лесно за един професионалист да изключи алармената инсталация — беше я предупреждавал той няколко пъти.

Грета обичаше този дом. Всяка стая пазеше толкова много щастливи спомени. По свой начин чувстваше, че ако напусне къщата, трябва да се раздели и с тях. А и, помисли си тя с несъзнателна усмивка, ако Крис скоро се задоми и ме дари с внуци, тук за тях ще бъде чудесно място.

Бяха оставили вестника на задната врата. Докато кафето се вареше, Грета го разтвори. На втората страница имаше кратък материал за онова момиче, което беше убито в Ню Йорк миналата седмица. Имитация на чужд престъпен почерк. Каква ужасяваща мисъл! Как може да съществуват двама толкова зли хора, единият, който бе отнел живота на Нан, и другият — убиецът на Ерин Кели? Щеше ли Ерин Кели да е жива сега, ако не бяха излъчили предаването?

И какво бе онова нещо, което се мъчеше да си спомни, когато настояваше да гледа предаването? „Нан. Нан! — каза си тя. — Тя ми каза нещо, което тогава трябваше да разбера, че е важно.“

Нан й разказваше за всичко — за колежа, за предметите, които изучаваха, за приятелите си, за гаджетата. Нан с нетърпение очакваше летните курсове във Франция. Нан, която обожаваше да танцува. „Мога да танцувам цяла нощ.“ Песента сякаш бе написана специално за нея.

Ерин Кели също бе намерена с една обувка с високо токче. Високо токче? Какво ли се криеше в тези две думи? Грета нетърпеливо обърна на страницата с кръстословицата.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Грегори Лейтън. Беше се запознала с него в клуба преди няколко вечери. Този шестдесет и няколко годишен мъж беше федерален съдия и живееше в Кент, на около шестдесет километра оттук. „Симпатичен вдовец“, й беше прошепнала Присила Клайбърн. Беше наистина симпатичен и довечера я канеше на вечеря. Грета прие поканата и затвори телефона, като осъзна, че очаква с нетърпение вечерта.

Дороти дойде точно в девет.

— Дано не трябва да излизате тази сутрин, госпожо Шеридън. Духа страхотен вятър — носеше пощата, както и обемист пакет подмишница. Остави всичко на масата и се намръщи. — Вижте това странно нещо, няма обратен адрес. Надявам се да не е бомба или нещо такова.

— Сигурно ще е нещо, свързано с онова проклето предаване. — Грета започна да разопакова пакета и изведнъж я обзе паника. — Има много странен вид. Ще се обадя на Глен Муър.

Главният полицейски инспектор Муър току-що бе дошъл на работа.

— Не докосвайте пакета, госпожо Шеридън — заповяда й той. — Идваме веднага — той позвъни на щатската полиция. Обещаха да изпратят специализирана група в къщата на Шеридън.

В десет часа специалист по взривните устройства опипа пакета с изключително внимание и го постави на рентгеновия апарат.

От хола, където тя и Дороти бяха отведени, Грета чу как мъжете с облекчение се засмяха. Заедно с Дороти, която бързо я следваше, тя изтича в кухнята.

— Това не може да избухне, госпожо — успокоиха я те. — Вътре няма нищо, освен две различни обувки.

Грета видя уплахата по лицето на Муър. Усети как кръвта се дръпва от лицето й, когато разкъсаха обвивката на пакета и се показа кутия от обувки, върху капака на която беше нарисувана официална вечерна обувка. Махнаха капака. Вътре, поотделно завити в хартия, имаше обувка с високо токче и украшение и една протрита маратонка.

— О, Нан, Нан! — докато губеше съзнание, Грета не усети как Муър я хвана, за да не падне.

В петък в три часа сутринта настоятелното звънене на телефона събуди Дарси от неспокойния й сън. Когато се протегна да вдигне слушалката, видя часа на радиочасовника. Бързо и почти без дъх каза „ало“.

— Дарси — някой шепнеше името й. Гласът й се стори познат, но не можеше да се сети чий може да е той.

— Кой се обажда?

Шепотът се превърна във вик.

— Никога повече не ми затваряй вратата под носа. Чу ли ме? Чуваш ли?

Лен Паркър. Тя тресна слушалката и се зави през глава. Миг след това телефонът отново зазвъня. Тя не го вдигна. Продължаваше да звъни. Знаеше, че трябва да вдигне слушалката, но не смееше да я докосне, знаейки, че Лен Паркър е от другата страна.

Най-накрая звъненето спря. Измъкна щепсела от стената, отиде бързо в хола, включи автомата на телефонния секретар, след това бързо се върна в леглото, като блъсна вратата на стаята след себе си.

Той ли бе сторил това на Ерин? Проследил я е, след като си е тръгнала? Може би я е проследил до бара, където трябваше да се срещне с човек на име Чарлз Норт. Може би я беше натикал в кола?

Сутринта ще се обади на Винс Д’Амброзио.

През следващите два часа остана будна и когато най-сетне затвори очи, потъна в сън, разкъсван от неясни, неспокойни сънища.

Събуди се в седем и половина с натрапчивото чувство на страх и веднага си спомни кое го беше предизвикало. Продължителният горещ душ леко я облекчи, сякаш свали част от напрежението. Облече си дънки, пуловер по врата и си сложи любимите ботушки.

Телефонният секретар показваше, че бяха звънили, без да се запишат.

Пи сок и кафе на масичката до прозореца. Погледът й се рееше из безжизнената градинка пред дома й. В осем часа телефонът иззвъня. Дано не е Лен Паркър. Предпазливо вдигна слушалката.

— Дарси, надявам се да не съм те събудил. Исках само да ти кажа колко ми беше приятно с теб снощи.

— О-о, Майкъл! — въздъхна тя с облекчение. — На мен също ми беше много приятно.

— Случило ли се е нещо? Какво е станало? — загрижеността в гласа му й подейства успокояващо. Разказа му за Лен Паркър, за случката на стълбите, за нощното обаждане.

— Аз съм виновен, че не те изпратих до горе.

— Не, не си.

— Дарси, обади се на онзи агент от ФБР и му кажи за Паркър. Умолявам те да престанеш да отговаряш на тези обяви за запознанства.

— Не, това няма да направя. Но веднага ще се обадя на Винс Д’Амброзио.

След като каза „дочуване“ и затвори телефона, почувства как я обзема някакво необикновено спокойствие.

Обади се на Винс от работата си. Докато разговаряше с друг агент, Бев я слушаше с широко отворени очи. Винс бил отлетял за Ланкастър. Другият агент прие информацията.

— Работим съвместно с полицията. Веднага ще проучим този човек. Благодаря ви.

Обади се Нона и й каза защо Винс е заминал за Ланкастър.

— Дарс, това е толкова страшно. Едно е някой да гледа епизод от „Действителни престъпления“ и да е достатъчно перверзен, за да го повтори, но случилото се означава, че някой може би върши това от много време. Клер Барне е изчезнала преди две години. Тя и Ерин толкова много си приличат. Точно преди да изчезне, е трябвало да получи първата си голяма роля в бродуейски мюзикъл. Ерин току-що бе получила първия си голям шанс с „Бертолини“.

Първия си голям шанс с „Бертолини“. Тези думи звучаха в главата й, докато говореше по телефона, докато преглеждаше вестниците от Кънектикът и Ню Джърси, търсейки обяви за продажби и размяна на жилища, и докато беше в апартамента, който обзавеждаше, и докато обядваше с кафе и сандвич в една закусвалня.

Именно тогава разбра какво пораждаше безпокойството й. Първия й голям шанс с „Бертолини“. Ерин й бе казала, че ще получи двадесет хиляди долара за проектирането и изработването на колието. Поради бързото развитие на събитията тя забрави странното обаждане, записано на телефонния секретар на Ерин. Ще им позвъни веднага, щом се върне на работа, за да провери.

Алдо Марко вдигна телефона. Дали пак някой член от семейството не искаше нещо?

— Аз съм изпълнител на завещанието на Ерин Кели — думите звучаха ужасяващо в ушите й.

Плащането било вече извършено на мениджъра на госпожица Кели, Джей Стратън. Някакви неприятности?

— Не, никакви.

Значи така, Стратън се е представил за мениджър на Ерин.

Нямаше го вкъщи. Остави на телефонния секретар доста рязко съобщение.

Джей Стратън й се обади малко преди пет.

— Дължа ви извинение. Разбира се, че трябваше да ви се обадя по-рано. Нямаше ме тук. На чие име да издам чека? — каза на Дарси, че докато бил извън града, непрекъснато мислел за Ерин. — Такова красиво и способно момиче. Абсолютно съм сигурен, че я е убил някой, който е знаел за това бижу, а после се е опитал да направи така, че да изглежда като имитация на чужд почерк.

„Ти единствен знаеше за бижуто.“ Струваше й усилие да слуша Стратън, да отговаря любезно на съчувствените му слова. Отново щял да замине за няколко дни. Тя се съгласи да се срещне с него в понеделник вечерта.

Дълго след като затвори телефона, Дарси продължи да гледа замислено, зареяла поглед пред себе си, после изрече на глас:

— Все пак, както казахте, господин Стратън, наистина двама от най-добрите приятели на Ерин трябва да се опознаят по-отблизо — тя въздъхна. Най-добре да свърши някаква работа, преди да стане време да се приготвя за следващата си среща с ПК 1527.

Винс замина за Ланкастър с първия полет в петък сутринта. Беше настоявал бащата на Клер Барне да не казва никому извън семейството за пратката с обувките. Ала когато слезе на летището, видя, че местните вестници бяха поместили историята с шумни заглавия. Обади се в дома на Барне и от прислугата разбра, че предишната нощ госпожа Барне била спешно откарана в болница.

Лорънс Барне беше тежко сложен мъж с шефски вид, който сигурно при други обстоятелства щеше да се държи началнически. Седнал отстрани на леглото редом с млада жена, той тревожно се взираше в съпругата си, на която бяха дали силни успокоителни лекарства. След като Винс се легитимира, излязоха в коридора.

Барне представи младата жена като другата си дъщеря Карен.

— Някакъв журналист случайно се намираше, в приемната на болницата, когато дойдохме — беззвучно каза той. — Чу писъците на жена ми за получения пакет и за това, че Клер е мъртва.

— Къде са сега обувките?

— У дома.

Карен Барне го закара с кола да ги вземе. Юрисконсулт в голяма фирма в Питсбърг, тя никога не бе споделяла надеждите на родителите си, че един ден Клер неочаквано ще се появи.

— Ако беше жива, в никакъв случай нямаше да пропусне възможността да участва в постановка на Томи Тюн.

Домът на Барне беше голяма къща в колониален стил, разположена в красива местност. Градината им е най-малко четири декара, помисли си Винс. На улицата беше спряла подвижна телевизионна станция. Карен бързо я отмина, сви по алеята и спря пред задния вход. Един полицай препречи пътя на журналист, който се втурна към нея.

Стените в хола бяха отрупани със семейни снимки. На много от тях се виждаха Карен и Клер в най-различни възрасти. Карен свали една снимка от пианото.

— Направих тази снимка на Клер последния път, когато се видяхме. Разхождахме се в Сентрал парк само няколко седмици, преди да изчезне.

Елегантна. Симпатична. Руса. Двадесет и няколко годишна. Весело усмихната. Имаш вкус, човече, тъжно си помисли Винс.

— Мога ли да я взема? Г-це я преснимаме и веднага ще ви я върна.

Пакетът стоеше върху масичката в антрето. Обикновена хартия за опаковка, етикет, който може да се купи навсякъде, надписан с печатни букви. Пощенското клеймо беше от Ню Йорк. По кутията нямаше нищо, с изключение на изрисувания върху капака контур на обувка с високо токче. Обувките вътре бяха различни. Едната беше сандал, модел на Бруно Маджли, другата — златиста обувка без пета и пръсти с тънко, високо токче. Бяха един и същи номер — шести.

— Сигурна ли сте, че сандалът е неин?

— Да. Аз имах същите. Купихме си ги заедно през онзи последен ден в Ню Йорк.

— От колко време сестра ви отговаряше на обяви за запознанства?

— Започна преди около шест месеца. Полицията провери всеки един, на чиято обява беше отговорила, поне тези, които успя да открие.

— Самата тя пускаше ли обяви?

— Това не мога да ви кажа.

— Къде живееше в Ню Йорк?

— В западната част на Шестдесет и трета улица. Беше наела апартамент в стара сграда. Баща ми плащаше наема почти цяла година, след като изчезна, после се отказа.

— Къде сложихте нещата й?

— Не си струваше да прибираме мебелите, а дрехите, книгите и каквото още имаше са горе в нейната стая.

— Бих искал да ги разгледам.

На един рафт в килера имаше кашон.

— Аз го напълних — каза Карен. — Тефтерчето с адреси, тефтер-календар, разни канцеларски материали, малко кореспонденция и други подобни неща. Когато съобщихме за нейното изчезване, нюйоркската полиция прегледа всичките й лични вещи.

Винс свали кашона и го отвори. Най-отгоре имаше тефтер-календар отпреди две години. Той го заразлиства. По страниците от януари до март бяха отбелязани много срещи. Никой не беше виждал Клер Барне след четвърти август.

— Трудно е да се разчете, тъй като Клер е използвала някакви нейни си съкращения — гласът на Карен Барне трепереше. — Вижте къде е написала „Жим“. Това означава студиото на Жим Хеуърт, където вземаше уроци по танци. Вижте, пети август, „Томи“. Това означава репетиция за постановката на Томи Тюн „Гранд хотел“. Току-що й бяха дали роля в този мюзикъл.

Винс разлисти обратно страниците. За пет часа на петнадесети юли пишеше „Чарли“.

Чарли!

— Знаете ли кого е имала предвид? — попита с безразличен тон той.

— Не, макар че ми спомена веднъж за някакъв Чарли, който я завел на танци. Струва ми се, че полицията не успя да го открие — лицето на Карен пребледня. — Обувката. С такива обувки се ходи на танци.

— Точно така. Госпожице Барне, моля ви това име да си остане между нас. Между другото, колко време беше живяла сестра ви в нейния апартамент?

— Почти цяла година. Преди това живееше в Гринидж Вилидж.

— Къде?

— Кристофър стрийт. На Кристофър стрийт сто и едно.

В пет и петнадесет Дарси връчи на Бев последната сметка, която трябваше да бъде платена, и изведнъж реши да позвъни на майката на болното момиче. То щеше да се прибере вкъщи в края на следващата седмица. Бояджията, когото Дарси бе наела, един веселяк, който допълнително си вадеше пари като пазач, вече беше започнал да работи.

— Цялата стая ще бъде готова до сряда — успокои Дарси жената. „Слава Богу, че проявих съобразителност и си взех някои дрехи тази сутрин“, помисли си тя, докато сменяше пуловера и дънките с черна копринена блуза по врата, с дълъг ръкав, италианска копринена пола до глезена в златистозелен тон и дълъг шал в подходящ цвят. Златна верижка, тънка златна гривна, златни обици — всички те бяха изработени от Ерин. Почувства се така, сякаш надява доспехите на Ерин пред битка.

Освободи косата си от шнолата и я пусна свободно край лицето си.

Бев се върна точно когато си слагаше сенки на очите.

— Изглеждаш чудесно, Дарси — Бев се поколеба, преди да продължи. — Искам да кажа, винаги ми се е струвало, че се опитваш по някакъв начин да скриеш хубостта си, а сега, искам да кажа, о, Боже мой, не знам как да се изразя. Извинявай.

— Ерин казваше почти същото — успокои я Дарси. — Винаги ме тероризираше да си слагам повече грим и да обличам модните парцали, които ми изпраща мама.

Бев беше облечена с пола и пуловер, с които често идваше на работа.

— Между другото, стават ли ти дрехите на Ерин?

— Точни са ми. Благодаря ти, че ми ги даде. Таксите за колежа отново скочиха и, кълна се, при днешните цени бях готова като Скарлет О’Хара да си ушия рокля от пердетата.

— Това е любимата ми сцена от „Отнесени от вихъра“ — засмя се Дарси. — Помня, че те помолих да не обличаш нещата на Ерин, когато си на работа, но знам, че тя първа щеше да каже „носи ги със здраве“. Така че не се притеснявай.

— Наистина ли нямаш нищо против?

Дарси се пресегна да вземе кашмирената си шапка, която беше закачена над любимото й яке от гладка кожа.

— Разбира се, че нямам.

В пет и половина имаше среща в един от салоните на „Смит и Воленски“ с ПК 1527, Дейвид Уелд. Казал й бе, че ще седи на последния стол на бара или ще се върти някъде наблизо. Кестенява коса. Кафяви очи. Около метър и осемдесет. С тъмен костюм.

Не беше трудно да го познае.

Симпатичен тип, реши Дарси петнадесетина минути по-късно, когато седяха един срещу друг на малка масичка. Роден и израсъл в Бостън. Работеше във веригата от универсални магазини „Холдън“. През последните години много пътувал, докато развивали пазара из трите съседни щата.

Реши, че е малко над тридесетте. След това се зачуди дали пък точно на тази възраст неженените мъже не започват да изпитват някакъв страх и затова се втурнат с такова настървение към обявите за запознанства.

Не й беше трудно да насочва разговора. Завършил „Нортистърн“. Баща му и дядо му били висши служители в „Холдън“. Още от ранна възраст и той работел там. След училище. В съботите. През ваканциите.

— Не съм и помислял за друга работа — призна той. — Търговията е в кръвта на семейството.

Никога не бил срещал Ерин. Чел за смъртта й.

— Такива неща те карат да се чувстваш неудобно, когато пускаш обяви. Искам да се срещам само със симпатични жени — помълча и каза: — Вие сте симпатична.

— Благодаря ви.

— Ще ми бъде приятно да вечеряме заедно, ако имате време — погледна я с надежда, молбата му беше изречена с достойнство.

Няма проблеми с егото си, помисли си тя.

— Наистина не мога, но вие сигурно сте срещали много други симпатични жени чрез тези обяви.

— Някои са наистина много симпатични — усмихна се той. — Една от тях, представяте ли си, току-що започна работа в магазина на „Холдън“ в Парамус, Ню Джърси. Закупчик е. Такъв бях и аз, преди да се издигна в службата.

— Така ли? И какво точно правехте?

— Снабдявах нашите магазини в Ню Ингланд с обувки.

В петък Винс се прибра в службата си на Федерал Плаза в три следобед. Предадоха му веднага да се обади в Дариън на главния полицейския инспектор Муър. От него Винс узна за пакета, който се беше получил в къщата на Шеридънови.

— Сигурен ли сте, че това са обувките на Нан Шеридън?

— Сравнихме ги. И двата чифта съвпадат.

— А пресата научи ли?

— Засега не. Правим всичко възможно да не разберат, но не давам гаранция. Нали познавате Крис Шеридън? Това е първата му грижа.

— Моята също — бързо каза Винс. — Вече знаем, че този убиец е започнал преди петнадесет години, ако не и по-отдавна. Сигурно има някаква причина да изпраща тези обувки сега. Искам да говоря с един от нашите психиатри и да видя какво ще ми каже по този въпрос. Ако някой от разпитаните във връзка с убийството на Нан Шеридън е свързан по някакъв начин с Клер Барне, бихме могли да кажем, че сме попаднали на вярната следа.

— А Ерин Кели? Не я ли включвате и нея?

— Все още не съм сигурен. Възможно е смъртта й да е свързана с изчезналите скъпоценности и нарочно да са направили така, че да изглежда като имитация на чужд почерк.

Уговориха се Винс да вземе обувките на следващия ден и затвориха.

Помощникът му Ърни Сизек, новият млад колега от Колорадо, го информира за обаждането на Дарси по повод на Лен Паркър.

— Този тип е откачалка — каза Сизек, — работи в Нюйоркския университет. Електротехник е. Бил много сръчен. Самотник. Има параноично отношение към парите. Но, представи си! Семейството му е богато. Паркър има голям доход. Попечител внася на негово име в банка немалка сума всеки месец. Единственият път, когато е изтеглил голяма сума, е било преди няколко години. Попечителят е на мнение, че е купил имот. По всичко личи, че живее на заплата в стара сграда на Девето авеню. Кара стара кола. Не плаща за гараж. Паркира на улицата.

— Има ли полицейско досие?

— За същото нещо, от което се оплака и тази Скот.

Преследва млади жени. Крещи им. Всички бягат от него. Досега не е употребил физическо насилие. Нарушавал е реда, но присъди няма.

— Доведи го сега.

— Говорих с психоаналитика му. Казва, че е безопасен.

— Сигурно е така. Като всички подобни маниаци, и той сигурно не върши това, което е в главата му. И двамата познаваме много такива типове.

Съобщението, че Сюзън възнамерява да заведе децата при баща си в Гилфорд, Кънектикът, за почивните дни, беше прието от съпруга й без всякакви възражения. Дъг си бе уредил да иде на танци с разведената агентка по недвижими имоти и тъкмо се колебаеше дали да отложи срещата. Вече две вечери беше закъснявал през тази седмица и макар че видимо Сюзън бе останала доволна от вечерята в Ню Йорк в понеделник, нещо в поведението й го караше да бъде особено внимателен.

Посещението на Сюзън и децата при баща й му осигуряваха два свободни дни. Той не предложи да отиде с тях. Това щеше да е лицемерен жест. Бащата на Сюзън не го обичаше и го иронизираше, че след като често работи и нощем, Дъг трябва да е станал много важна личност.

— Как така, след целия този труд, който полагаш, искаш от мен пари на заем, за да купиш къщата! С удоволствие ще ти помогна да прегледаме заедно финансовото ти състояние и да видим какъв е проблемът.

Много ти се иска, ядоса се тогава Дъг.

— Приятно прекарване, скъпа — каза на Сюзън, когато тръгна на работа в петък сутринта. — И поздрави баща си от мен.

Същия следобед, докато бебето спеше, Сюзън позвъни на детективската агенция. Напълно спокойна, тя записа всичко, което й казаха. Среща с жена в бар в Сохо. Уговорката им да излязат отново на танци. Апартаментът в „Лондонските тераси“, нает под името Дъглас Фийлдс.

— Картър Фийлдс е стар негов приятел — каза тя на детектива. — И двамата са еднакви. Не се занимавайте повече с него. Това ми е достатъчно.

През цялата година баща й живееше в стара къща, която те ползваха като вила през лятото. Няколкото инфаркта бяха причина за постоянната бледост, която късаше сърцето на Сюзън. Ала в гласа и в поведението му нямаше и следа от някаква слабост. След вечерята Бет и Дони отидоха да се видят с приятели. Сюзън сложи Триш и бебето да спят, запари малко чай и го занесе в библиотеката.

Усещаше изпитателния поглед на баща си, докато слагаше подсладител и кора от лимон в неговата чаша.

— И кога точно ще чуя причината за това неочаквано, макар и много приятно посещение?

— Ето сега — засмя се Сюзън. — Ще се развеждам.

Баща й изчакваше.

Обещай ми, моля те, че няма да казваш „Казвах ли ти“, помоли се наум Сюзън и продължи:

— Платих на хора да го следят. Наел си е в Ню Йорк апартамент под името Дъглас Фийлдс. Представя се за илюстратор на свободна практика. Както знаеш, той рисува много добре. Среща се с много жени. Напоследък непрекъснато се оплаква колко много работи, оплаква се от „тези късни заседания“. Дани прозира лъжите му, държи се гневно и язвително. По-добре да не очаква нищо от баща си, отколкото да се надява, че нещата ще се променят.

— Искаш ли да се преместиш тук, Сюзън? Има достатъчно място.

— Ще се побъркаш след първата седмица. Не! — с благодарност му се усмихна тя. — Къщата в Скарсдейл е прекалено голяма. Дъг настояваше да я купим, за да се фука на останалите в клуба. Тогава не можехме да си я позволим, а сега вече също не мога да си я позволя. Ще я продам, ще купя нещо по-малко. Догодина ще дам бебето на детска градина — при нас има една страхотна. После ще си намеря работа.

— Няма да ти е лесно.

— Ще се чувствам по-добре, отколкото сега.

— Сюзън, опитвам се да не ти кажа „казвах ли ти“, но съм бил прав. Този тип е роден женкар, а има и зъл характер. Помниш ли осемнадесетия си рожден ден? Беше толкова пиян онази нощ, че когато те доведе вкъщи, аз го изхвърлих. На другата сутрин всички прозорци на колата бяха счупени.

— Все още не можеш да твърдиш това със сигурност.

— Бъди разумна, Сюзън. Ако си решила да видиш истината, виж я цялата. И ми кажи, не излъга ли заради него тогава, когато го разпитваха за смъртта на онова момиче?

— За Нан Шеридън ли?

— Да, така й беше името.

— Дъг просто не би могъл…

— Сюзън, кога дойде да те вземе той на сутринта, когато я намериха мъртва?

— В седем. Искахме да се върнем в „Браун“ за някакъв хокеен мач.

— Сюзън, преди баба ти да умре, тя ми каза истината. Плакала си, защото си си мислела, че Дъг отново те е изпързалял. Дошъл е да те вземе около девет. Поне сега ми кажи истината.

Чу се трясък от затварянето на входната врата. Влязоха Дони и Бет. Лицето на Дони изглеждаше отпуснато и щастливо. Беше точно копие на лицето на Дъг на същата възраст. Дъг й беше взел акъла в горните класове на гимназията.

Сюзън усети как я преряза остра болка. Едва ли някога ще успея да го забравя напълно. Той е като неизлечима болест, призна си тя. Спомни си как Дъг я умоляваше тогава: „Сюзън, колата ми се развали. Сега се опитват да ме обвинят. Трябва да намерят някой виновен. Кажи им, че съм дошъл при теб в седем“.

Дони мина зад гърба й.