Обява за запознанства

III

Сряда 20 февруари

В сряда вечерта Дарси се появи в телевизията при Нона Робъртс точно в шест и тридесет. Преди това имаше среща с клиент на Ривърсайд драйв и по телефона предложи на Нона да пътуват заедно с такси до ресторанта.

Стаята на Нона беше една от многото разхвърляни кутийки на десетия етаж на сградата на телевизионната компания „Хъдзън“. В нея имаше овехтяло дъбово бюро, отрупано с хартии, няколко шкафа за папки, чиито чекмеджета не можеха да се затварят, рафтове за справочници и ленти, едно канапенце с непривлекателен вид и началнически въртящ се стол, който Дарси знаеше, че е повреден. Едно цвете в саксия, което Нона непрекъснато забравяше да полива, стоеше клюмнало на тесния перваз.

Нона обичаше работното си място. Дарси тайно се чудеше как тази стая досега не се е самозапалила. Когато влезе, Нона говореше по телефона, затова тя излезе да потърси вода за цветето.

— То проси милост — каза тя, когато се върна.

Нона току-що бе свършила разговора. Скочи и прегърна Дарси.

— Не ме бива да отглеждам цветя.

Беше облечена с гащеризон от въжено трико в цвят каки, който меко следваше силуета на дребната й фигура. Тесен кожен колан с катарама в бяло и златисто във формата на стисната ръце обгръщаше талията й. Златисторусата й коса, която на места сивееше, беше равно подстригана и едва стигаше брадичката й. Живото й лице беше по-скоро интересно, отколкото красиво.

Дарси с радост отбеляза, че болката в тъмнокафявите очи на Нона бе почти изцяло заместена от горчив присмех. Неотдавнашният й развод й се беше отразил зле. Както тя казваше: „Сигурно е също толкова болезнено, ако след четиридесетте съпругът ти не те смени с някоя двадесет и една годишна мацка.“

— Забавих се — извини се Нона. — Ерин ще ни чака в седем.

— Между седем и седем и петнадесет — уточни Дарси, докато махаше изсъхналите листа на цветето.

— Ще стигнем за петнадесет минути, ако се хвърля пред някое свободно такси. Страхотно. Преди да тръгнем, трябва да свърша още нещо. Защо не дойдеш с мен да видиш телевизията откъм състрадателната й страна.

— Не знаех, че има и такава — Дарси метна чантата си през рамо.

Всички стаи гледаха към обширно помещение, където едно до друго бяха наредени бюрата на секретарки и редактори. Бръмчаха компютри, виеха факсове. В единия край на залата говорител съобщаваше новините пред камера. Пътьом Нона вдигна ръка за поздрав.

— Сред тази тълпа няма нито един неженен, който да не отговаря на моите обяви за запознанства. Дори подозирам, че и някои от женените тайно се срещат с интересни персони с шифрови номера.

Нона вкара Дарси в апаратната и я запозна с Джоан Най, русокоса красавица, която изглеждаше на не повече от двадесет и две години.

— Джоан прави некролозите — обясни тя. — Току-що е допълнила с последни данни некролога на известна актриса и ме помоли да му хвърля един поглед — обърна се към Най: — Сигурна съм, че е станал чудесен — добави тя окуражаващо.

— Дано — въздъхна Джоан и натисна копчето на видеокасетофона.

Лицето на филмовата актриса Ан Боучард изпълни екрана. Чу се мелодичният глас на Гари Финч, водещия на телевизионната компания „Хъдзън“, който бавно и тържествено започна да чете:

„Ан Боучард получи първия си «Оскар» на деветнадесет години, когато през 1928 година зае мястото на болната Лилиан Маркър в класическия филм «Опасната пътека»…“

Филмови клипове от най-забележителните роли на Ан Боучард бяха последвани от важни моменти от личния й живот: седемте й съпрузи, къщите й, добре известните й битки с шефовете на студията, откъси от интервюта от дългогодишната й кариера, емоционалното й слово при получаването на наградата за цялостното й творчество: „Била съм благословена! Била съм обичана! Аз също ви обичам всички.“

— Не знаех, че Ан Боучард е починала! — възкликна Дарси, когато филмът свърши. — Господи, та тя говори с майка ми по телефона миналата седмица! Кога се случи това?

— Тя си е жива — отвърна Нона. — Ние, също като вестниците, подготвяме некролози на известни личности. И периодично ги осъвременяваме. Прощалното предаване за Джордж Бърнс беше преправяно двадесет и два пъти. Когато непоправимото дойде, ние просто го излъчваме. Наричаме този род предавания клуб „Сбогом“.

— Клуб „Сбогом“?

— Да. Слагаме финал и казваме сбогом на починалия — тя се обърна към Най: — Беше страхотно. Едва си сдържах сълзите. Между другото, отговаряла ли си на нови обяви?

Най се ухили:

— Дължиш ми пари, Нона. Онази вечер имах среща с някакъв тип. Естествено, попаднах в задръстване. Паркирах временно на втори ред, за да го предупредя, че съм вече тук. Върнах се почти веднага, тъкмо когато един полицай ми слагаше квитанция за глоба. След дълго търсене паркирах в гараж през шест улици и когато се върнах…

— Той си беше отишъл — предположи Нона.

— Откъде знаеш? — учудено я погледна Най.

— Чувала съм го и друг път. Не го приемай толкова навътре. Сега трябва да вървим — на вратата Нона извика през рамо: — Приготви ми квитанцията за глобата. Аз ще я платя.

В таксито, на път за срещата с Ерин, Дарси се замисли що за човек е бил този, за да направи такъв номер. Най беше наистина симпатична. Дали не е била прекалено млада за кандидата, с когото е имала среща? Сигурно е казала на колко години е, когато е отговорила на обявата. Или пък онзи си я е представял по-друга?

Тази мисъл я обезпокои. Докато таксито се друсаше и клатеше по натоварената Седемдесет и втора улица, тя започна да разсъждава на глас:

— Нона, когато започнахме да отговаряме на тези обяви, приех всичко на шега. Сега сякаш изпитвам някакво безпокойство. Все едно, че отиваш на любовна среща с напълно непознат човек, за когото дори нямаш сигурността, че е най-добрият приятел на брата на еди-кого си. Представяш ли си някой от твоите познати да постъпи така? Дори и по някаква причина мъжът, с когото Най е имала среща, да не е харесал начина, по който се облича, прическата й, или каквото и да било, просто е можел да й предложи едно питие и да каже, че бърза за летището. Пак щяха да се разделят, без да я кара да се чувства като глупачка.

— Трябва да приемаш фактите, Дарси — отвърна Нона. — От всичко онова, което съм чула, разбирам, че не бива да имаш голямо доверие на повечето от мъжете, които пускат или отговарят на обяви за запознанства. Още по-обезпокояващото е, че днес получих писмо от агент на ФБР, който е чул за предаването и иска да говори с мен. Настоява да включим предупреждение, че даването на такива обяви е характерно за сексуалните психопати.

— Каква приятна мисъл!

Както винаги ресторант „Бела Вита“ предлагаше на гостите си уют и топлота. Из въздуха се носеше чудесният, познат аромат на чесън. Лекото жужене от разговори и смях галеше слуха. Собственикът Адам се зарадва, когато ги видя:

— Ето ги и нашите хубавици. Запазил съм ви маса — посочи им една до прозореца.

— Всеки момент ще дойде и Ерин — каза Дарси, докато сядаха. — Странно как така още не е дошла. Тя е винаги толкова точна, че ми създава комплекси.

— Вероятно се е забавила заради трафика — каза Нона. — Да си поръчаме вино. Знаем, че обича „Шабли“.

Половин час по-късно Дарси стана от масата.

— Отивам да се обадя на Ерин. Единственото, което ми идва наум, е, че при предаването на колието, което работеше за „Бертолини“, се е наложила някаква поправка. Когато работи, тя губи представа за времето.

В апартамента на Ерин беше включен телефонният секретар. Дарси се върна на масата и в тревожния израз на Нона съзря собствените си чувства.

— Казах й, че ще я чакаме и я помолих, ако не може да дойде, да ни се обади.

Поръчаха вечеря. Дарси обичаше този ресторант, но сега почти не усещаше вкуса на яденето. През няколко минути вперваше поглед към вратата с надеждата Ерин да връхлети с напълно приемливо обяснение за закъснението си.

Но тя не идваше.

Дарси живееше на последния етаж на облицована с кафеникав камък сграда в източната част на Четиридесет и девета улица, а Нона — в една от жилищните кооперации на Сентрал парк уест. Когато си тръгнаха от ресторанта, взеха различни таксита и си обещаха, че първата, която се чуе с Ерин, ще позвъни на другата.

В мига, в който се прибра, Дарси отново набра номера на Ерин. Час по-късно, преди да си легне, опита отново. Този път съобщението беше съвсем недвусмислено: „Ерин, тревожа се за теб. Сряда, единадесет и петнадесет. Колкото и късно да се прибереш, ми позвъни.“

След това Дарси потъна в неспокоен сън.

Когато на другата сутрин се събуди в шест, първата й мисъл бе, че Ерин все още не се е обадила.

Джей Стратън гледаше от ъгловия прозорец на апартамента си на тридесетия етаж на Уотърсайд Плаза, намиращ се на Двадесет и пета улица и Ист Ринър драйв. Гледката беше импозантна — Бруклинският мост и мостът Уилямсбърг се извиваха над Ист Ринър като дъги, вдясно се извисяваха кулите близнаци, зад тях се виждаше Хъдзън, а потоците от коли, които едва пъплеха в пиковите часове, сега се носеха доста бързо. Беше седем и половина.

Джей се намръщи, очите му — и без това тесни, почти се скриха. Тъмнокестенявата му коса, подстригана в скъп салон, беше приятно прошарена и подчертаваше небрежната му елегантност. Той осъзнаваше склонността си към пълнеене и яростно спортуваше. Знаеше, че изглежда по-стар от тридесет и седемте си години, но това понякога си имаше и предимства. Повечето хора го смятаха за необикновено красив.

Несъмнено вдовицата на вестникарския магнат, която той придружи миналата седмица до казиното Тадж Махал в Атлантик сити, също го хареса. Въпреки това, когато й спомена, че би искал да изработи специално бижу за нея, лицето й се вкамени.

— Въобще не се опитвайте да ми продавате каквото и да било — сряза го тя. — Да сме наясно по този въпрос.

Втори път не се и опита. Джей не обичаше да си губи времето. Днес обядва в Джоли клъб и докато чакаше да се освободи маса, поведе разговор с възрастна двойка. Семейство Аштън бяха дошли в Ню Йорк да отпразнуват четиридесетгодишнината от сватбата си. Личеше си, че са заможни, но се чувстваха малко несигурни далеч от познатата им Северна Каролина и затова с удоволствие отвърнаха на опита му да ги заговори.

Съпругът се поласка от въпроса на Джей дали вече е избрал подходящо украшение за жена си по случай четиридесетата годишнина от съвместния им живот.

— Непрекъснато убеждавам Франсис да ми позволи да й купя нещо наистина красиво, а тя настоява да събираме пари за малката Франсис.

Джей се впусна да ги убеждава как след години малката Франсис с удоволствие ще носи някоя хубава огърлица или гривна и ще разказва на своята дъщеря или внучка, че това е бил много специален подарък на баба от дядо.

— Именно това правят в кралските семейства векове наред — обясни той и им подаде визитната си картичка.

Телефонът иззвъня. Джей бързо вдигна слушалката. Помисли си, че може да са Аштънови.

Беше Алдо Марко, управителят на „Бертолини“.

— Тъкмо се канех да ти се обадя, Алдо — сърдечно започна Джей. — Всичко е наред, нали?

— Не всичко е наред — леденият тон на Марко режеше слушалката. — Когато ме запознахте с Ерин Кели, тя и проектите й ми направиха много добро впечатление. А този, който ни предложи, беше превъзходен и, както знаете, ние й дадохме семейните камъни на нашия клиент, за да ги аранжира. Колието трябваше да бъде готово тази сутрин. Госпожица Кели не дойде на уговорената среща, нито отговори на многобройните съобщения, които й оставихме. Господин Стратън, искам или въпросното колие, или незабавно да ми бъдат върнати скъпоценните камъни на клиента.

Джей облиза изсъхналите си устни. Изведнъж осъзна, че ръката му, която държеше слушалката, е мокра от пот. Беше забравил за колието. Трескаво премисли как да отговори.

— Преди седмица се видях с госпожица Кели. Показа ми колието. То е изящно. Сигурно има някакво недоразумение.

— Недоразумението е, че тя не донесе колието, което е поръчано за годеж в петък вечер. Повтарям, утре трябва да имам или него, или камъните на клиента. Ще държа вас отговорен за изпълнението на едното или на другото. Ясно ли е?

Острото изщракване на телефона остана да звучи в ушите на Стратън.

В сряда Майкъл Наш прие последния си пациент в пет следобед. Ренкуист беше пенсиониран висш служител в международна фармацевтична компания. Пенсионирането беше превърнало този човек, чиято личност бе свързана с интригите и политиката на началническата канцелария, в непотребен аутсайдер.

— Знам, че няма причина — говореше Ренкуист, — но се чувствам толкова ненужен. Дори жена ми непрекъснато ми пили на главата: „Омъжих се за теб за всичко друго, но не и само да ти готвя.“

— Трябвало е да се захванете с нещо след пенсионирането си — кротко каза Наш.

— Така и направих, но нищо не излезе — засмя се Ренкуист.

„Депресия“, помисли си Наш. Обикновената „настинка“ при психическите болести. Усети, че е уморен и не отдава цялото си внимание на Ренкуист. „Не е честно — каза си той. — Плаща ми, за да го слушам.“ Обзе го облекчение, че в шест без десет ще може да прекъсне сеанса.

След като Ренкуист си отиде, Наш започна да подрежда. Кабинетът му се намираше на Седемдесет и първа улица и Парк авеню, а самият той живееше на двадесетия етаж в същата сграда. Излезе във фоайето.

Новата наемателка от същия етаж, русокоса жена на около тридесет години, чакаше асансьора. Наш потисна раздразнението си от перспективата да пътува в асансьора заедно с нея. Неприкритият интерес в погледа й го дразнеше, както и почти неизбежните покани да се отбие при нея на чашка.

Майкъл Наш си имаше същия проблем с доста от своите пациентки. Той четеше мислите им. Симпатичен на външен вид, разведен, без деца, ненавършил четиридесет, достъпен. Недоверчивата сдържаност беше станала негова втора природа.

Днес, слава Богу, новата съседка не повтори поканата си. Вероятно се беше примирила. Когато излязоха от асансьора, той промърмори само едно „лека нощ“ и се прибра.

Апартаментът му беше отражение на педантичността, с която се отнасяше към всичко в живота си. Ленената Дамаска на двойното канапе в дневната и на столовете, наредени около кръгла дъбова маса, беше еднаква. Масата беше купил на търг в Бъкс Каунти. Килимите бяха изпъстрени с геометрични фигури върху фон с цвят „слонова кост“. Библиотеки по стените, саксии върху первазите, умивалник в колониален стил, превърнат в бар, различни джунджурии, които бе събирал от пътуванията си в чужбина, хубави картини. Стаята беше удобна и красива.

Кухнята и кабинетът бяха вляво от дневната, а спалнята и банята — вдясно. Приятен апартамент, който беше подходящо допълнение към голямата къща в Бриджуотър, гордостта и радостта на неговите родители. Наш често се бе изкушавал да я продаде, но я държеше заради ездата през почивните дни.

Съблече сакото си и се замисли дали да хване края на новините в шест часа, или да си пусне новия компактдиск с Моцартова симфония. Спечели Моцарт. Тъкмо когато познатите нежни начални тактове изпълниха стаята, на вратата се позвъни.

Наш предположи кой може да бъде. Безропотно отвори. Новата съседка държеше съд за лед — стар и изтъркан трик. Слава Богу, че не си бе налял питието. Той напълни съда с лед, обясни, че за съжаление не може да й прави компания, тъй като излиза, и я изпрати до вратата. След като тя си тръгна, нервно повтаряйки нещо от рода на „може би друг път“, Наш отиде до барчето, сипа си сухо мартини и мрачно заклати глава.

Разположи се на креслото близо до прозореца, отпи от коктейла и докато се наслаждаваше на мекия му, успокояващ вкус, се замисли за младата жена, с която щеше да вечеря в осем часа. Тя беше отговорила на обявата му за запознанство с подчертано чувство за хумор.

Неговият издател беше въодушевен от първата половина на книгата, която пишеше и в която анализираше хората, пускащи или отговарящи на обяви за запознанства, техните психологически потребности, бягството им от действителността. В нея те сами разказваха за себе си.

Работното заглавие на книгата беше: „Обявата за запознанства: търсене на общуване или бягство от действителността?“.