Обява за запознанства

XXII

Сряда 13 март

Какъв ден, помисли си Нона, докато събличаше широкото си палто и го метна на двойното канапе. Нямаше още осем. Изпита благодарност към Кони, която беше вече тук и бе сложила кафето.

Кони влезе след нея.

— Ще стане страхотно предаване, Нона — носеше току-що измити чаши за кафе.

— Мисля, че Сесил Б. Демил е завършил всеки от епическите си филми по-бързо, отколкото аз се справих с това предаване — кисело й отвърна Нона.

— Но ти правеше всичките си текущи предавания, докато готвеше това — опита се да я успокои Кони.

— Може и да е така. Хайде да се обадим още веднъж на всички гости. Нали потвърди поканите им писмено?

— Разбира се — Кони я погледна удивено.

Нона се усмихна.

— Извинявай. Причината е, че Хамилтън непрекъснато се заяжда с това предаване, а Лиз е решила да обере лаврите, а мен да обвини за всички недостатъци…

— Знам.

— Понякога се чудя кой е началникът тук, ти или аз. Има само едно нещо, по което не си приличаме.

Кони чакаше да чуе.

— Иска ми се да разговаряш със саксиите. Ти си точно като мен. Дори не го забелязваш — тя посочи цветето на прозореца. — Това нещастно нещо бере душа. Сипи му някаква течност, моля те.

В сряда сутринта Лен Паркър се чувстваше уморен. През вчерашния ден не беше спрял да мисли за Дарси Скот. След работа бе стоял пред нейната къща и около шест и половина — седем я видя да слиза от едно такси. Чака я до десет, но тя не излезе. Той много искаше да поговори с нея. По-рано й беше ядосан, че се държа толкова лошо с него. Онзи ден си спомни нещо, което беше важно, но сега го беше забравил. Чудеше се дали ще си го спомни пак.

Сложи си работната униформа. Хубаво нещо беше да носиш униформа, не даваш пари за работни дрехи.

Секретарката на Винс бе приела съобщението от Дарси Скот, преди той да дойде на работа в сряда сутринта. Цял ден щяла да бъде на различни места, но искала той да знае, че по всяка вероятност Ерин е отговорила на обява, която започвала с думите: „Обича музиката, обича да танцува“. Такава сигурно е била обявата, на която са отговорили всички онези изчезнали момичета, помисли си Винс.

Да проследяваш обяви за запознанства беше изтощителна работа. Всеки, който иска да скрие самоличността си, би могъл да фалшифицира няколко карти за самоличност, да си отвори банкова сметка, да наеме пощенска кутия, където вестниците и списанията да му изпращат отговорите на безименната обява. Домашен адрес не беше нужен. Задължението на фирмите, които предоставяха тези частни пощенски кутии, бе да осигурят дискретност за своите клиенти.

Щеше да бъде продължителна работа. Но тази обява звучеше по по-особен начин. Обади се по телефона на следователите. Те вече привършваха с Дъг Фокс, познат още като Дъг Фийлдс. Досието му от агенцията „Харкнес“ беше мечтата на всеки следовател от ФБР. Фийлдс беше наел апартамента от първия наемател преди две години, точно когато бе изчезнала Клер Барне.

Джо Пабст от „Даркнес“ беше седял близо до Фокс в ресторанта в Сохо. Било сигурно, че той се запознавал с жените чрез обяви за запознанства.

Уговорили се да идат заедно на танци.

Имал голяма кола.

Пабст беше сигурен, че Фокс има и друго убежище. Бил подслушал как в ресторанта той казал на агентка по недвижими имоти, че има уединен подслон, където много искал да я заведе.

Представял се за илюстратор. Портиерът от „Лондонските тераси“ бил влизал в апартамента на Фийлдс и казал, че там има много рисунки, които били наистина добри.

Освен това е разпитван във връзка със смъртта на Нан Шеридън.

Но всичко това са косвени доказателства, напомни си Винс. Пускал ли е Фокс обяви, или само е отговарял на тях, или пък е правел и двете? Дали не е по-добре да подслушват телефона му в апартамента в Ню Йорк, за да видят какво ще излезе оттам?

Дали трябва да го извикат на разпит?

Добре е, че поне Дарси Скот е вече подготвена за вероятността Дъг да е този, когото търсят. Тя няма да позволи да я заблуди.

А нямаше ли да е нещо като печалба от тото, ако се окажеше, че Фокс е пуснал обявата за запознанства, за която знаеха, че Ерин Кели е носила със себе си? „Обича музиката, обича да танцува.“

По обяд Винс получи тревогата, подадена от главната квартира на Отдела за борба с особено жестоки престъпления в Куонтико. Бяха им се обадили от полицейските управления на няколко различни щата — Върмънт, Вашингтон, Охайо, Джорджия, Калифорния. Бяха се получили още пет пакета с различни обувки. Всички те съдържаха по един ботуш или обувка и по една официална обувка с висок ток и всички пакети бяха адресирани до семействата на младите жени, които фигурираха в списъците на Отдела, на младите жени, които бяха живели в Ню Йорк и които през последните две години бяха обявени за изчезнали.

В три и половина Винс беше готов да тръгва за телевизионната компания „Хъдзън“. Когато минаваше покрай бюрото на секретарката си, тя го спря и му подаде телефона.

— Господин Чарлз Норт. Казва, че е важно.

Винс усети как повдига вежди. Нима този дребен адвокат е решил да ни сътрудничи, помисли си той.

— Д’Амброзио е на телефона.

— Господин Д’Амброзио, много мислих по въпроса — Винс го чакаше да продължи. — Имам само едно-единствено обяснение за това как моето име и планове са попаднали в престъпните ръце — Винс усети как го обзема тръпка на любопитство. — Когато в началото на февруари дойдох в Ню Йорк, за да довърша някои битови неща, присъствах като гост на моя старши партньор на бенефис в хотел „Плаза“. Бенефис по случай театралния фестивал на двадесет и първи век. Публиката беше все от известни личности. Хелън Хейес, Тони Рендол, Мартин Чарнин, Лий Грамт, Лусил Лортел. По време на коктейла ме запознаха с доста хора. Старшият ми партньор много искаше да стана известен. Точно преди вечерята разговарях с група от четири-пет души. Един от тях ми поиска визитната картичка, но не мога да си спомня името му.

— Как изглеждаше?

— За съжаление насреща си имате човек с много слаба памет за имена и лица, което сигурно удивява хората с вашата професия. Почти не си го спомням. Около метър и седемдесет. Около четиридесетте. По-скоро тридесет и няколко. Интелигентен.

— Смятате ли, че ако намерим списък на хората, участвали в този бенефис, ще раздвижим паметта ви?

— Не знам. Възможно е.

— Добре, господин Норт, благодаря ви за обаждането. Ще вземем списъка, а може да попитате вашия старши партньор дали той няма да си спомни имената на някои от хората, с които сте прекарали вечерта.

— А как ще обясня нуждата от такава информация? — в гласа на Норт звучеше тревога.

Слабото чувство на благодарност, което Винс бе изпитал към този мъж заради опита му да им помогне, изчезна.

— Господин Норт — грубо му отвърна той, — вие сте адвокат. Би трябвало да сте свикнал да получавате информация, без да сте длъжен да давате обяснения — затвори телефона и извика Ърни. — Трябва ми списъкът на гостите на театралния бенефис в хотел „Плаза“ в началото на февруари — каза той. — Мисля, че не е трудно да го намериш. Знаеш къде можеш да ме откриеш.

Беше тринадесети март — годишнината смъртта на Нан. Вчера беше техният тридесет и четвърти рожден ден.

Много отдавна Крис бе започнал да празнува своя на двадесет и четвърти, рождения ден на Грета. Това беше по-лесно и за двамата. Майка му се обади вчера, преди да тръгне за работа.

— Крис, всеки ден благодаря на Бога, че те имам. Честит рожден ден, скъпи.

Тази сутрин й се обади той:

— Знам, че този ден е особено мъчителен за теб, мамо.

— Да, и винаги ще бъде такъв. Сигурен ли си, че искаш да участваш в онова предаване?

— Да искам? Не. Но смятам, че ако помогна с нещо за разрешаването на този случай, си заслужава. Може някой, който гледа предаването, да си спомни нещо за Нан.

— Дано — Грета въздъхна. Гласът й се промени. — Как е Дарси? Крис, тя е толкова мила.

— Мисля, че цялата тази работа я съсипва.

— Тя също ли ще участва в предаването?

— Не. Дори не желае да гледа как правят записа.

Този ден в галерията беше спокойно. Крис успя да свърши някои административни работи. Беше наредил да го уведомят веднага щом Дарси дойде. Но от нея нямаше никакъв знак. Може би не се чувстваше добре. В два позвъни в работата й. Секретарката му каза, че през целия ден ще бъде навън и смятала направо да се прибере вкъщи.

В три и половина взе такси, за да иде в телевизионната компания „Хъдзън“.

Хайде да мине и това, мрачно си помисли той.

Участниците в предаването се събраха в гримьорната. Нона ги представи един на друг. Семейство Кора, двойката на четиридесет и няколко години. Развели се. Всеки от тях пуснал обява за запознанства. Отговорили си взаимно на обявите. Това бил катализаторът, който отново ги събрал.

Семейство Дейлей, петдесет годишна двойка със сериозен вид. Никой от тях не бил женен. И двамата се смущаваха, че са пускали обяви за запознанства. Срещнали се преди три години.

— Харесахме се от пръв поглед — каза госпожа Дейлей. — Винаги съм била много срамежлива. Бях в състояние да напиша на хартия онова, което не можех да кажа на никой.

Тя беше научен работник, а той университетски професор.

Ейдриън Грийнфийлд, енергична разведена жена, която наближаваше петдесетте.

— Така прекарвам по-интересно времето си — каза тя на останалите. — Фактически допуснаха печатна грешка. Трябваше да пише, че съм с приятна външност. Вместо това писаха, че съм заможна. Кълна ви се, не можете да си представите колко много писма получих.

Уейн Харш, срамежливият президент на фирма производителка на играчки. Нямаше още тридесет години. Всяка майка мечтае дъщеря й да доведе вкъщи такъв мъж, помисли си Винс. Харш харесваше момичетата, с които се срещаше. В обявата си беше писал, че тъй като нямал деца, мисълта, че играчките, които произвежда, се харесвали на децата по цял свят, го разстройвала. Очаквал да срещне сладка и умна млада жена на около двадесет години, която търси симпатичен мъж, който ще се прибира навреме от работа и няма да си хвърля мръсното бельо по пода.

Влюбената двойка Кейрон. Обикнали се още по време на първата си среща. В края на първата вечер той отишъл на пианото в бара, където се срещнали, и изсвирил „Заведи ме в църквата навреме“. Месец след това се оженили.

— Преди да се появят те, се притеснявах, че нямаме млада двойка — призна Нона на Винс, когато той пристигна. — Тези двамата те карат да повярваш в любовта.

Винс видя, че влиза психиатърът, доктор Мартин Вайс, и стана да му подаде ръка.

Вайс наближаваше шестдесетте, имаше изразително лице, хубава посребряла коса, проницателни сини очи. Отидоха да си сипят по чаша кафе.

— Благодаря ви, че се съгласихте да участвате, докторе.

— Здравей, Винс.

Винс се обърна и видя, че към тях приближава Крис. Той си спомни, че днес е годишнината от смъртта на Нан Шеридън.

— Това не е най-щастливият ви ден — каза му той.

В пет и петнадесет Дарси се отпусна на седалката на таксито и затвори очи. Поне днес успя да навакса изгубеното време. Следващият понеделник щяха да започнат боядисването на хотела. Сутринта им занесе една брошура от хотел „Пелхъм“ в Лондон.

— Този хотел е много елегантен и уютен. Прилича на вашия в смисъл, че стаите не са големи, фоайето е малко, а помещението до него е много подходящо за посрещане на гости. Вижте малкия бар в ъгъла. Може да помислите за същото нещо. Разгледайте и стаите. Естествено, няма да можем да стигнем тяхното великолепие, но можем да получим същия ефект.

Личеше, че им стана приятно.

„Сега — помисли си Дарси — трябва да се свържа с дизайнера на прозорци в Уинстън.“ Остана шокирана, след като разбра, че когато сменяли целите прозорци, често разпродавали пердетата за стотинки. Метър след метър от най-доброто качество.

Тя поклати глава, като се опитваше да прогони досадното главоболие. „Не знам дали си въобразявам, или наистина ме боли, но във всеки случай днес трябва да си легна рано.“ Таксито спря пред тях.

Когато се прибра, видя, че телефонният секретар мига. Имаше съобщение от Бев.

Дарси бързо набра служебния си номер.

— Беше някаква жена. Говореше страшно тихо. Едва я чувах. Питаше къде може да те намери. Аз не исках да й давам домашния ти телефон, затова я помолих да предаде на мен каквото има да ти казва. Каза, че е била в бара вечерта, когато Ерин е изчезнала, но се е страхувала да си признае, защото била с чужд мъж. Видяла Ерин да се среща с някой, който тъкмо влизал, когато тя излизала. Тръгнали заедно. Успяла да го види как изглежда.

— Как мога да се свържа с нея?

— Не можеш. Не си остави името. Иска да се срещнете в същия бар. Казва се „Едис Орора“ в западната част на Четвърта улица, малко след Уошингтън скуеър. Каза да идеш сама и да седнеш на бара! Тя ще дойде там до шест, освен ако не може да се измъкне. Не я чакай след този час. Ще ти се обади утре, ако срещата ви днес не се състои.

— Благодаря ти, Бев.

— Слушай, Дарси, аз ще стоя тук до късно. Трябва да уча за изпит, а у нас е винаги много шумно с приятелите на моята съквартирантка, които са цял ден там. Обади ми се, като се върнеш, моля те. Просто искам да съм сигурна, че всичко е наред.

— Не се тревожи за мен. Но, разбира се, ще ти се обадя, когато се върна.

Дарси забрави умората си. Беше пет и пет. Имаше време само да измие лицето си, да се среше и да смени прашните си дънки с пола и пуловер. „О, Ерин — помисли си тя. — Може би това ще е краят.“

Нона преглеждаше записаната касетка, докато гостите продължаваха тихо да разговарят пред все още включената камера, но микрофоните бяха изключени.

— Амин — каза тя, когато екранът изгасна. Изправи се бързо и изтича надолу по стъпалата при тях. — Чуйте всички вие. Нямам думи да ви благодаря.

Някои от участниците се усмихнаха с облекчение. Крис, Винс и доктор Вайс се изправиха едновременно.

— Радвам се, че всичко свърши — каза Крис.

— Разбирам ви — отвърна му докторът. — От това, което чух днес, и вие, и майка ви сте проявили забележителна сила, за да изживеете всичко отново.

— Човек прави това, което трябва, докторе.

Нона се приближи до тях.

— Останалите си тръгват, но вас тримата искам да поканя при мен да се почерпим. Вие честно сте си го заслужили.

— О, не мисля… — Вайс поклати глава, но сетне се поколеба. — Трябва да се обадя в службата. Мога ли ползвам телефона ви.

— Разбира се.

Крис размисляше. Не се чувстваше много добре. Секретарката на Дарси му беше казала, че тя ще се прибере направо вкъщи. Помисли си дали няма да може да я убеди да излязат да вечерят набързо заедно.

— Мога ли и аз да се обадя?

— Обадете се от другия телефон.

Пейджърът, закачен на колана на Винс, започна да звъни.

— Надявам се, че тук имате много телефони, Нона.

Винс се обади от секретарската стая и му предадоха, че трябва да потърси Ърни в управлението на Театралния фестивал „21-ви век“. Когато се свърза с него, Ърни беше пълен с новини.

— Получих списъка на гостите. Познай кой е бил там онази вечер?

— Кой?

— Ерин Кели и Джей Стратън.

— Боже мой! — той си спомни какво му беше казал Норт за мъжа, който му бе взел визитната картичка. Висок. На около четиридесет години. Възпитан. Но Ерин Кели? В онзи следобед в апартамента на Кели Дарси бе избрала сребристорозова рокля, с която Ерин трябваше да бъде погребана. Дарси му бе споменала, че Ерин я купила за някакъв бенефис. След това, когато взе пакета с обувките, които бяха изпратили до Дарси, тя каза, че официалната обувка в пакета отивала повече на сребристорозовата рокля на Ерин, отколкото обувките, които сама си била купила. Той изведнъж разбра защо обувките подхождаха толкова много на роклята. Убиецът е бил на тържеството и я е видял в тази рокля.

— Ела при Нона Робъртс — нареди той на Ърни. — Възможно е да се наложи заедно да идем в центъра.

Доктор Вайс имаше вече по-спокоен вид.

— Всичко е наред. Тревожех се, че един пациент може да има нужда от мен тази вечер. Госпожо Робъртс, бих искал да се възползвам от вашата любезност. По-малкият ми син завършва през юни комуникации. Как може да се залови с вашия бизнес?

Крис Шеридън бе преместил телефона от бюрото на Нона на перваза на прозореца и разсеяно пипаше листата на прашното цвете. Дарси я нямаше у тях. Когато позвъни в работата й, секретарката й отговори уклончиво. Нещо от рода, че я очаквала да й се обади по-късно.

— Непредвидено възникна много важна среща.

Интуицията му го измъчваше. Нещо не беше наред.

В това беше сигурен.

Дарси не трябваше да чака след шест часа. Тя стоя до шест и половина, след това реши да се откаже за днес. Очевидно жената, която се бе обадила, не е имала възможност да дойде. Плати за минералната вода и си тръгна.

Излезе на улицата. Беше започнало отново да духа и вятърът сякаш пронизваше тялото й. Дано си намеря такси, каза си тя.

— Дарси, колко се радвам, че те заварвам. Секретарката ти каза, че си тук. Скачай.

— О, ти си моят спасител. Какъв късмет!

Лен Паркър се бе сгушил в отсрещния вход и гледаше изчезващите задай светлини на колата. Беше точно както миналия път, когато Ерин Кели излезе от бара и някой я извика от голямата кола.

Ами ако това е същият мъж, който беше убил Ерин Кели? Трябваше ли да се обади на агента от ФБР? Казваше се Д’Амброзио. Лен имаше визитната му картичка.

Щяха ли да го помислят за луд?

Ерин Кели го беше изоставила, а Дарси Скот отказа да вечеря с него.

Ала и той се бе държал лошо с тях.

Може би трябваше все пак да се обади.

Беше прахосал сума ти пари по таксита да следи Дарси през последните няколко дни.

А телефонният разговор щеше да му струва само една монета.

Крис се обърна с гръб към прозореца. Искаше да попита нещо. Винс Д’Амброзио току-що бе влязъл обратно в стаята.

— Знаете ли дали тази вечер Дарси има среща с някой от онези проклети обяви? — настоятелно попита той.

Винс забеляза тревогата в очите му и не обърна внимание на войнствения му тон. Разбираше, че не е насочен към него.

— Разбрах от Нона, че Дарси искала да се прибере рано тази вечер.

— Така беше — усмивката изчезна от лицето на Нона. — Когато се обадих в службата, секретарката й каза, че щяла да се прибере направо от хотела, който сега ремонтира.

— Така е, но нещо е променило намеренията й — отвърна Крис: — Секретарката й звучеше много тайнствено.

— Кой е служебният й номер? — Винс грабна слушалката. Когато Бев отговори, той й се представи. — Интересуват ме плановете на госпожица Скот. Ако ги знаете, бих искал да ги чуя.

— Предпочитам да й кажа тя да ви се обади… — започна Бев, но беше прекъсната.

— Слушайте, госпожице, нямам никакво намерение да се меся в личния й живот, но ако става дума за обява за запознанства, искам да знам. Ние сме много близо до разрешаването на този случай, но все още никой не е в затвора.

— Добре, но обещайте да не се намесвате…

— Къде е Дарси Скот?

Бев му каза. Винс остави номера на Нона.

— Щом се чуете с нея, помолете госпожица Скот веднага да ми се обади — той затвори телефона. — Отишла на среща с някаква жена, която твърдяла, че била видяла Ерин Кели да си тръгва от „Едис Орора“ вечерта, когато изчезнала, и можела да опише мъжа, с когото Ерин се била срещнала извън бара. Жената не се обадила досега, тъй като тогава била с чужд мъж.

— Вярваш ли на тази история? — попита го Нона.

— Не ми харесва онова, което чух. Но все пак, ако срещата на Дарси е в онзи бар, няма нищо страшно. Колко е часът?

— Шест и половина — каза доктор Вайс.

— В такъв случай Дарси трябва всеки момент да се обади на секретарката си. Трябвало е да чака жената само до шест часа.

— Не се ли случи същото с Ерин Кели? — намеси се Крис. — Доколкото знам, е отишла в „Едис Орора“, чакала е, не се появил никой и е изчезнала.

Винс усети как по гърба му започнаха да полазват тръпки.

— Ще се обадя там. — Когато се свърза с бара, изстреля няколко въпроса, изслуша отговорите и тресна слушалката. — Барманът казва, че млада жена, която отговаря на описанието на Дарси, преди няколко минути е излязла от бара. Била е сама.

Крис тихо изруга. С болезнена яснота се спомни мига, когато преди петнадесет години откри тялото на Нан.

Една служителка почука на полуотворената врата.

— Господин Сизек от ФБР казва, че го очаквате — обърна се тя към Нона.

— Доведете го.

Докато влизаше, Сизек се опитваше да извади от здравия хартиен плик дебелия списък за театралното събитие. Нещо се бе запънало. Когато се опита по-силно да ги издърпа, кламерът падна и страниците се разпиляха. Нона и д-р Вайс се спуснаха да му помогнат да ги събере.

Винс забеляза, че Крис стискаше и отпускаше юмруци.

— Имаме сериозни основания да подозираме двама души — каза той на Крис, — и двамата са под наблюдение.

Доктор Вайс се загледа в една от страниците, които бе вдигнал, и, като че ли мислеше на глас, каза:

— Мислех, че е прекалено зает със своите обяви за запознанства, за да ходи на такива увеселения.

Винс бързо го стрелна с поглед.

— Кого имате предвид?

Вайс изглеждаше смутен.

— Доктор Майкъл Наш. Извинете ме. Забележката беше непрофесионална.

— При тези обстоятелства няма нищо непрофесионално — рязко го прекъсна Винс. — Може да се окаже изключително важно, че доктор Наш е бил на бенефиса. Вие май че не го харесвате. Защо?

Погледите на всички се обърнаха към Вайс. Той приличаше на човек, който сякаш спори със себе си, и след малко бавно каза:

— Това, което ще ви кажа, не трябва да излиза от тази стая. Една от предишните пациентки на Наш, която сега се консултира с мен, го е видяла в ресторант с млада жена, която тя познавала. Следващия път, когато се срещнали, тя се пошегувала с нея.

Винс усети как целият изтръпна, така както изтръпваше всеки път, когато надушваше следа.

— Продължавайте, докторе.

Личеше, че Вайс се притеснява.

— Младата приятелка на моята пациентка казала, че се запознала с него, след като отговорила на негова обява за запознанства и никак не се учудила, че скрил от нея истинското си име. Споделила, че нещо у него определено я смущавало.

Винс усещаше, че Вайс нарочно подбира думите си.

— Докторе — обърна се той към него, — разбирате пред какво сме изправени. Трябва да бъдете откровен с мен. Кажете ми искрено, какво мислите за доктор Майкъл Наш?

— Смятам, че не е етично от негова страна чрез измама да събира информация за професионална книга — предпазливо каза Вайс.

— Избягвате да кажете цялата истина — отвърна му Винс. — Ако сте на свидетелската банка, как щяхте да го опишете?

Вайс погледна встрани.

— Самотник — категорично заяви докторът. — Потиснат. Приятен на повърхността, но дълбоко в себе си антисоциален. Вероятно има тежки смущения, които са започнали да се проявяват още в детството му. Във всеки случай по природа е двуличен и е в състояние да заблуди повечето професионалисти.

Крис усети как кръвта започна да пулсира в слепоочията му.

— Среща ли се Дарси с този тип?

— Да — прошепна Нона.

— Докторе — припряно продължи Винс, — искам незабавно да се свържа с тази млада жена, за да разбера каква обява е пуснал.

— Моята пациентка я донесе, за да ми я покаже — отвърна Вайс. — Обявата е в кабинета ми.

— Спомняте ли си дали започва с „Обича музиката, обича да танцува“? — попита Винс.

Едновременно с отговора на Вайс „Да, да, точно така“ се включи и бийпърът на Винс. Той сграбчи телефона, набра някакъв номер и изръмжа името си. Нона, Крис, Вайс и Ърни бяха застинали в пълна тишина и гледаха как бръчките по челото на Винс стават все по-дълбоки. Преди да сложи слушалката на мястото й, той им каза:

— Току-що се е обадил онзи откачен, Лен Паркър. Следил е Дарси. Тя е излязла от бара и се е качила на същата голяма кола, с която е потеглила и Ерин Кели вечерта, когато е изчезнала — замълча, после лаконично продължи: — Черен мерцедес, регистриран на името на доктор Майкъл Наш от Бриджуотър, Ню Джърси.

— Имаш друга кола?

— Тази използвам обикновено, когато излизам от града.

— Рано се върна от конференцията.

— Докладчикът, когото трябваше да заместя, се почувствал добре и все пак реши да отиде.

— Много хубаво. Майкъл, много си мил, но мисля, че трябва да се прибера колкото може по-рано днес.

— Какво вечеря снощи?

— Готова супа — Дарси се усмихна.

— Отпусни глава и почивай. Поспи, ако можеш. Госпожа Хюз е запалила камината, приготвила е страхотна вечеря, а след това ще можеш да спиш през целия път обратно — протегна се и нежно я погали по косата. — Лекарска заповед, Дарси. Знаеш, че обичам да се грижа за теб.

— Хубаво е да се грижат за теб. Ох! — тя се пресегна за радиотелефона. — Имаш ли нещо против, ако се обадя на секретарката си? Обещах да й позвъня.

Той сложи ръката си върху нейната и леко я стисна.

— Ще се наложи да почака, докато стигнем у дома. Телефонът е повреден. Сега ти просто се отпусни.

Дарси знаеше, че Бев щеше да бъде там поне още няколко часа. Затвори очи и започна да се унася. Беше вече заспала, преди да стигнат тунела „Линкълн“.

— Ще претърсим апартамента на Наш — каза Винс. — Но той не би я завел нито там, нито в кабинета си. Портиерът би ги видял.

— Дарси ми каза, че имението му в Бриджуотър е четиристотин акра. Ходи там два пъти — Нона здраво стискаше бюрото отстрани, за да престане да трепери.

— В такъв случай, ако й е предложил тази вечер да отидат там, тя няма да бъде подозрителна — Винс почувства как го обзема гняв.

Ърни се върна от съседната стая.

— Говорих с нашите наблюдатели. Дъг Фокс си е у тях в Скарсдейл. Джей Стратън е на Парк Лейн с някаква от неговите жени.

— В такъв случай те отпадат. — „Сега вече започвам да разбирам“, гневно си помисли Винс. — Наш се е записал на телефонния секретар на Ерин с молба да му се обади у тях същата вечер, когато я е качил на колата си. Въобще не помислих да проверя това. С престорен глас се обажда на секретарката на Дарси и сигурно така е извъртял нещата, че секретарката му е казала къде да намери Дарси. Знаем, че Дарси му има доверие.

Естествено, че ще се качи на колата му. И ако онази откачалка Паркър не я беше проследил, тя също щеше да се изпари във въздуха.

— Как ще намерим Дарси? — отчаяно попита Крис. Агонизиращ страх, от който дъхът му секваше, раздираше гърдите му. Осъзна, че през изминалата седмица, без да знае точно кога, бе здравата хлътнал по Дарси Скот.

На телефона Винс отчетливо даваше заповеди някому в главната квартира.

— Вдигнете на крак полицията в Бриджуотър — нареждаше той. — Трябва да ни чакат там.

— Бъди внимателен, Винс — предупреди го Ърни. — Нямаме абсолютно никакви доказателства за нищо. Единственият ни свидетел е психически разстроен човек.

— Вие трябва да сте внимателен — сряза го Крис. Той усети как Вайс го хвана за ръката.

— Искайте указания за имението на Наш — продължаваше Винс. — И до десет минути изпратете хеликоптер на Тридесета улица.

Пет минути по-късно те вече летяха с полицейската кола със запалени светлини и включени сирени по Девето авеню. Винс седеше отпред до шофьора, Нона, Крис и Ърни Сизек седяха отзад. Крис категорично бе заявил, че ще придружава Винс. Нона гледаше Винс с молещи очи.

Той не бе споделил с тях обезсърчителната информация, която бе получил от полицията в Бриджуотър. В имението на Наш имало многобройни отделни сгради, разпръснати върху площ от четиристотин акра, някои от които били в гориста местност. Претърсването щеше да продължи дълго.

А с всяка измината минута времето на Дарси изтича, помисли си той.

— Пристигнахме, любов моя.

Дарси се раздвижи.

— Заспала ли бях? — тя се прозя. — Прости ми, че бях толкова скучна компания.

— Радвам се, че поспа. Почивката лекува и духа, и тялото.

Дарси се огледа.

— Къде се намираме?

— Само на десет мили от къщата. Тук е моето малко убежище, където пиша, а онзи ден забравих ръкописа си. Имаш ли нещо против, ако се отбием за малко? А освен това можем да пийнем и по чашка шери тук.

— Само не трябва да се бавим много. Искам да се прибера рано, Майкъл.

— Ще се прибереш. Обещавам. Заповядай вътре. Извинявай, че е толкова тъмно.

Беше я хванал подръка.

— Как откри това място? — попита го Дарси, когато той отключваше вратата.

— Съвсем случайно. Отвън не изглежда кой знае какво, но отвътре е доста добре.

Той отвори вратата и запали лампата. Под ключа Дарси забеляза копче с надпис „Паника“.

Огледа голямата стая и каза:

— О, много е хубаво. Гарнитура до камината, отворена кухня, полиран дървен под.

След това забеляза телевизора с голям екран и висококачествените стереоколони.

— Това е великолепна уредба. Не е ли прекалено неподходяща за едно писателско убежище?

— Не, не е — той си събличаше палтото. Дарси трепереше, въпреки че стаята беше добре затоплена. Върху масичката до канапето имаше бутилка вино в сребърен съд.

— Госпожа Хюз ли поддържа и тази къща?

— Не. Тя дори не знае за нейното съществуване — той прекоси стаята по дължина и включи стереоуредбата.

От високоговорителите на стената прозвучаха началните тактове на „Преди да те има“.

— Ела тук, Дарси — наля една чаша шери и й я подаде. — Има чудесен вкус, когато навън е студено, нали?

Той нежно се усмихваше. Тогава какво я смущаваше? Защо изведнъж усети нещо различно? Стори й се дори, че гласът му стана по-дрезгав, като че ли беше пил. Очите му? Това беше причината. В очите му имаше нещо различно.

Инстинктът й нашепваше, че трябва да бяга, но това беше смешно. Започна трескаво да мисли какво да каже. Погледът й спря върху стълбите.

— Колко стаи има на горния етаж? — въпросът прозвуча рязко в собствените й уши.

Той сякаш не забеляза това.

— Само една малка спалничка и баня. Това е наистина една от онези старомодни къщички.

Продължаваше да се усмихва, но погледът му се променяше, зениците му се разширяваха. Къде са компютърът, принтерът, книгите и всички други пособия на един писател?

Дарси усети как по челото й избива пот. Какво й ставаше? Полудяваше ли, че да подозира… какво? Просто беше изнервена. Та това е Майкъл.

С чаша шери в ръка той се настани на голямото кресло срещу канапето и протегна крака. Погледът му не слизаше от лицето на Дарси.

— Мога ли да разгледам наоколо? — тя безцелно започна да обикаля стаята, като от време на време спираше, давайки си вид, че внимателно разглежда някоя от малкото джунджурии, прекара ръка по плота, който отделяше кухнята от останалата част.

— Какви хубави шкафове.

— Направиха ги по поръчка, но сам ги сглобих.

— Сглобил си ги ти?

Тонът му беше сърдечен, но в него се прокрадваше твърда нотка.

— Казах ти, че баща ми беше самоук човек. Искаше аз да мога да върша всичко.

— Трябва да му благодариш за това — усети, че не бива да стои повече на това място. Обърна се, тръгна към канапето и настъпи нещо твърдо, което беше почти покрито от ресните на килима.

Без да му обърне внимание, Дарси бързо седна. Коленете й трепереха толкова силно, че тя се уплаши да не се строполи на пода. Какво й ставаше? Защо се страхуваше толкова много?

Това беше Майкъл, добрият, внимателният Майкъл. Тя не искаше да мисли сега за Ерин, но лицето й непрекъснато изплуваше в съзнанието й. Бързо отпи една глътка от шерито, за да облекчи сухотата в устата си.

Музиката спря. Майкъл погледна ядосано, изправи се и отиде при уредбата. От рафта над нея взе купчина касетки и започна да ги разглежда.

— Не знаех, че касетата е била към края си.

Говореше сякаш на себе си. Дарси стисна здраво столчето на чашата. Сега ръцете й трепереха. Няколко капки от течността капнаха на пода. Грабна една салфетка и се наведе да ги попие.

Когато започна да се изправя, забеляза, че нещо наистина се бе закачило в ръба на килима, нещо, което блестеше на светлината на лампата до канапето. Сигурно беше това, което настъпи преди малко. Вероятно копче. Посегна към него. Кранчетата на палеца и показалеца й се срещнаха. Не беше копче, беше пръстен. Дарси го вдигна и не повярва на очите си.

Върху овалния оникс блестеше буквата „Е“ от злато. Пръстенът на Ерин.

Ерин е била в тази къща. Ерин е отговорила на обявата за запознанство на Майкъл Наш.

Обзе я истински ужас. Майкъл бе излъгал, когато твърдеше, че се е срещал с Ерин само веднъж в бара на „Пиер“.

Касетофонът изведнъж започна да свири много високо.

— Извинявай — каза Майкъл. Той продължаваше да стои с гръб към нея.

„Смени партньора си и танцувай.“ Той си тананикаше началните тактове с оркестъра, докато намаляваше звука, и се обърна към нея.

Помогни ми, молеше се Дарси. Помогни ми, Господи. Той не трябва да види пръстена. Той я гледаше втренчено. Тя бързо допря ръцете си и успя да нахлузи пръстена, преди той да дойде при нея с разтворени ръце.

— Никога не сме танцували заедно, Дарси. Танцувам добре, а знам, че и ти също.

Тялото на Ерин беше намерено с обувка за танци на единия й крак. Беше ли танцувала с него в тази стая? В тази стая ли беше умряла?

Дарси се облегна на канапето.

— Когато ти разказвах, че Нона, Ерин и аз ходехме на часове по танци, не разбрах, че и ти се интересуваш от тях, Майкъл.

Той отпусна ръце, взе чашата си с шери. Този път седна толкова на края на стола, че изглеждаше, сякаш краката му, подпрени на пода, единствено го пазеха да не падне.

Сякаш всеки миг е готов да скочи отгоре й.

— Обичам да танцувам — каза той. — Мислех, че е по-добре за теб да не мислиш за приятните часове по танци, които сте имали с Ерин.

Дарси отметна глава, като чели премисляше отговора му.

— Ти няма да спреш да караш кола само защото някой, когото обичаш, е претърпял автомобилна злополука, така ли е? — тя не дочака отговора му, но се опита да смени темата. Оглеждаше столчето на чашата. — Красива чаша.

— Купих цял сервиз във Виена — отвърна той. — Кълна се, в тях шерито е по-вкусно.

Дарси му се усмихна в отговор. Сега звучеше както онзи Майкъл, когото познаваше. За миг странният израз в очите му изчезна. Дръж го в това състояние, я предупреждаваше интуицията й. Говори му. Карай го да ти говори.

— Майкъл — гласът й стана колеблив, доверителен. — Мога ли да те помоля за нещо?

— Разбира се — погледна я с интерес.

— Струва ми се, онзи ден ми каза, че карам моите родители да платят за онези думи, които ме нараниха толкова дълбоко, когато бях малка. Възможно ли е да постъпвам толкова егоистично?

По време на двадесетминутния полет с хеликоптера Винс трескаво прехвърли през главата си всички подробности от разследването. „Майкъл Наш. Седях в кабинета му и си мислех, че е един от малкото психоаналитици, с които човек може да се разбере. Не беше ли това преследване напразно? Защо пък човек с финансовите възможности на Наш да няма някакво убежище в Кънектикът или нагоре из щата Ню Йорк?“

Възможно беше да има, но при наличието на целия този имот най-вероятно беше да води жертвите си тук. През бръмченето на мотора Винс чуваше в главата си имената на серийни убийци, които криеха жертвите си по таваните и мазетата на собствените си къщи.

Хеликоптерът кръжеше над селския път.

— Там! — Винс посочи надясно, където се виждаха два лъча, които образуваха пътеки от светлина в тъмното. — Полицията в Бриджуотър каза, че ще паркират точно пред входа на имението. Спускай се.

Отвън голямата къща беше потънала в тишина. Светеха само няколко прозореца на долния етаж. Винс настоя Нона да остане отвън заедно с пилота. Затича се по дългата алея и позвъни на вратата.

— Оставете ме да говоря аз — каза той на Ърни и Крис, които пристигнаха почти едновременно с него.

По домофонната уредба се обади женски глас:

— Кой е?

Винс стисна зъби. Ако Наш е вътре, щеше да разбере кои са и да вземе мерки.

— Аз съм агентът от ФБР Винс Д’Амброзио. Трябва да говоря с доктор Наш.

Миг след това вратата леко се отвори. Веригата остана закачена.

— Мога ли да видя документите ви, господине — любезният тон бе на добре обучен слуга, този път мъж.

Винс ги подаде през вратата.

— Накарай ги да побързат — напираше Крис.

Освободиха веригата и вратата се отвори. Семейство икономи, помисли си Винс, приличат на такива. Помоли ги да се представят.

— Ние сме Джон и Ирма Хюз. Работим при доктор Наш.

— Той тук ли е?

— Да, тук е — отвърна госпожа Хюз. — Не е излизал през цялата вечер. Довършва книгата си и не желае да го безпокоят.

— Дарси, ти наистина постигаш изключително самонаблюдение — отговори Майкъл. — Казах ти това миналата седмица. Чувстваш се малко виновна заради отношението към родителите ти, така ли е?

— Мисля, че да — Дарси забеляза, че зениците му се бяха свили почти до нормалната си големина. Вече се виждаше синьо-зеленият цвят на очите му.

Започна следващата песен от касетката — „Червени рози за синя жена“. Десният крак на Майкъл започна да се движи в крак с музиката

— Трябва ли да изпитвам чувство на вина? — побърза да го попита тя.

— Къде е стаята на доктор Наш? — настоя Винс. — Отговорността за безпокойството поемам аз.

— Той винаги заключва вратата, когато иска да бъде сам, и няма да отвори. Абсолютно категоричен е, че не желае да го прекъсваме, когато е в стаята си. Дори не сме го виждали, след като се върнахме от пазар късно следобед, но колата му е паркирана на алеята.

Крис изгуби всякакво търпение.

— Той не е в къщата. Обикаля с друга кола и върши Бог знае какво — запъти се към стълбите. — Къде, по дяволите, е стаята му?

Госпожа Хюз погледна умоляващо съпруга си и ги поведе нагоре по стълбата. На почукванията на вратата не отговори никой.

— Имате ли ключ? — настойчиво я попита Винс.

— Докторът ми е забранил да го ползвам, когато вратата е заключена.

— Дайте го!

Както Винс очакваше, огромната спалня беше празна.

— Госпожо Хюз, имаме свидетел, който тази вечер е видял Дарси Скот да се качва в колата на д-р Наш. Смятаме, че тя се намира в непосредствена опасност. Има ли д-р Наш наблизо някакво студио, мажа къщичка или някаква друга постройка, където би могъл да я заведе?

— Сигурно имате грешка — започна да протестира жената. — Два пъти е довеждал госпожица Скот тук. Те са много добри приятели.

— Госпожо Хюз, вие не отговорихте на моя въпрос.

— В това имение има плевни, конюшни и няколко складови помещения. Няма други сгради, където би могъл да заведе една млада дама. Освен това той има апартамент и кабинет в Ню Йорк.

Съпругът й кимаше в съгласие. Винс се убеди, че казват истината.

— Господине — кротко продължи госпожа Хюз, — вече четиринадесет години работим за д-р Наш. Мога да ви уверя, че ако госпожица Скот е с него, няма за какво да се тревожите. Д-р Наш не би сторил зло никому.

От колко ли време разговаряха? Дарси не знаеше. В стаята се носеше лека музика. Звучеше „Поведи в танца монахинята“. Колко пъти бе виждала майка си и баща си да танцуват на тази мелодия?

— Майка и татко бяха хората, които ме научиха да танцувам — каза тя на Наш. — Понякога просто пускаха плочи и танцуваха фокстрот или валс. Танцуваха наистина добре.

Очите му продължаваха да бъдат добри. Познаваше тези очи от предишните си срещи с него. Докато не я подозираше, че знае всичко, може би щеше да я остави на мира, щеше да я заведе да вечерят в къщата. Трябва да направя така, че той да иска да продължава да разговаря с мен.

Майка й винаги казваше: „Дарси, ти притежаваш истински талант на актриса. Защо непрекъснато му се противопоставяш?“.

Ако действително го притежавам, нека сега докажа това, молеше се тя.

През целия си живот бе слушала майка й и баща й да обсъждат как трябва да се изиграят дадени сцени.

Трябва все пак да е научила нещо.

Не мога да му позволя да види колко съм уплашена, мислеше трескаво Дарси. Трябва да превърна цялата си нервност в представление. Как ли майка й щеше да изиграе сцената на жена в плен на сериен убиец? Мама ще престане да мисли за пръстена на Ерин на ръката си и ще прави точно онова, което се опитва да направи Дарси. Мама щеше да се държи така, сякаш Майкъл Наш е психиатър, а тя — пациент, който му се доверява.

Какво говореше Майкъл?

— Забелязала ли си, Дарси, че се оживяваш, когато се отпуснеш да говориш за родителите си? Мисля, че детството ти е било много по-приятно, отколкото си мислиш.

Хората винаги се трупаха около тях. Спомни си, че веднъж тълпата беше толкова голяма, че изгуби ръката на майка си.

— Кажи ми, Дарси, за какво мислиш? Кажи го. Освободи душата си.

— Бях толкова уплашена. Изгубих ги от погледа си. В този момент разбрах, че мразя…

— Какво мразеше?

— Тълпата, тъй като ме откъсна от тях…

— Те не са били виновни.

— Ако не бяха толкова известни…

— Мразила си славата…

— Не — тя почувства, че успя да му подейства. Гласът беше неговият. „Не исках да говоря за това — помиеш си тя, — но трябваше. Трябва да бъда откровена с него. Това е единственият ми шанс. Майко. Татко. Помогнете ми. Бъдете с мен.“ — Те са толкова далеч. — Не знаеше дали не изрече това на глас.

— Кои?

— Майка ми и баща ми.

— Искаш да кажеш сега?

— Да. Обикалят Австралия с тяхната пиеса.

— Звучиш толкова безнадеждно, дори уплашено. Страхуваш ли се, Дарси?

Не му позволявай да разбере това.

— Не, просто ми е мъчно, че няма да ги видя шест месеца.

— Мислиш ли, че когато в онзи ден са те разделили от тях, за първи път си се почувствала изоставена?

Искаше й се да извика: „Сега се чувствам изоставена.“ Но вместо това се върна в миналото.

— Да.

— Поколеба се. Защо?

— Имаше и друг случай, когато бях на шест години. Бях в болница и те си мислеха, че ще умра… — опита се да не го гледа. Толкова се страхуваше, че очите му отново ще станат празни и тъмни.

Спомни си един герой от „Хиляда и една нощ“, който, за да спаси живота си, разказва приказки.

Крис беше погълнат от чувство на безпомощност. Преди няколко дни Дарси е била в тази къща с мъжа, който бе убил Нан и Ерин Кели, и всички онези момичета, а тя щеше да бъде следващата му жертва.

Стояха в кухнята, където Винс държеше открита линия с ФБР и друга с щатската полиция. Чакаха подкрепления.

Нона имаше вид сякаш щеше да припадне всеки момент, беше близо до Винс. Семейство Хюз, объркани и уплашени, седяха рамо до рамо до дългата маса за хранене. С тях разговаряше местен полицай, който ги разпитваше за Наш. Ърни Сизек беше в хеликоптера, който летеше ниско над имението. Крис чуваше звука на мотора през затворените прозорци. Търсеха черния „Мерцедес“ на Майкъл Наш. Местните полицаи обикаляха с коли из имението и проверяваха останалите постройки.

Мрачен, Крис си спомни колко беше щастлив, когато миналата година си купи „Мерцедес“. Продавачът го уговаряше да си инсталира системата за сигурност „Лойджак“.

— Вгражда се направо в електрическата инсталация — обясняваше му той. — Ако ви откраднат колата, можете да я откриете след няколко минути. Съобщавате на полицията по телефона вашия кодов номер, той е вкаран в компютър и предавател активира системата във вашия автомобил. Много от полицейските коли имат оборудване, с което могат да следят сигнала.

Беше минала едва една седмица, откакто я купи, когато я откраднаха пред галерията заедно с картина за сто хиляди долара, която беше отзад. Беше влязъл да си вземе куфарчето и когато излезе, колата я нямаше. Обади се да съобщи за кражбата и след петнадесет минути намериха колата и му я върнаха.

Ако Наш беше качил Дарси на открадната кола, която можеше да бъде проследена!

— О, Боже мой! — Крис прекоси тичешком стаята и сграбчи госпожа Хюз за ръката. — Къде държи Наш личните си документи — тук или в Ню Йорк?

Тя го изгледа стреснато.

— Тук. В стаята до библиотеката.

— Искам да ги видя.

— Не затваряйте — каза Винс някому по телефона. — Какво става, Крис?

Крис не отговори.

— Откога има докторът тази кола?

— Купи я преди около шест месеца — отговори Джон Хюз. — Той сменя колите си редовно.

— В това не се съмнявам.

Документите се намираха наредени в едно по-долно чекмедже. Не знаеше къде са ключовете.

Папката с документите за мерцедеса намериха лесно. Крис бързо я сграбчи. Ликуващият му вик накара останалите да дотърчат веднага. Той извади от папката книжката за системата „Лойджак“. Там беше записан кодовият номер на черния „Мерцедес“ на Наш.

Полицаят от Бриджуотър веднага разбра какво беше намерил Крис.

— Дайте ми го — каза му той. — Ще им се обадя. Служебната ни кола е оборудвана с тази система.

— Ти беше в болницата, Дарси — гласът на Майкъл беше спокоен.

Устата й беше толкова суха. Пиеше й се вода, но не искаше да го разсейва.

— Да. Имах менингит на гръбначния мозък. Помня, че се чувствах много зле. Мислех, че ще умра. Родителите ми седяха до леглото. Чух докторът да казва, че се страхува, че няма да издържа.

— Как реагираха майка ти и баща ти?

— Стояха прегърнати. Баща ми каза: „Барбара, оставаме двамата.“

— И това те нарани, нали?

— Разбрах, че нямат нужда от мен — прошепна тя.

— О, Дарси, не знаеш ли, че когато мислиш, че губиш някой, когото обичаш, инстинктивната ти реакция, е да потърсиш някой или нещо, на което да се опреш? Те са се опитвали да се справят, или по-точно, подготвяли са се да се справят с нещастието. Ако искаш, вярвай, но това е здравословно. И оттогава се опитваш да не ги допуснеш до себе си, така ли е?

Така ли правеше? Винаги се противеше на дрехите, които майка й купуваше, на подаръците, с които я заливаха, презираше начина им на живот, за който се бяха трепали през цялото време. Дори нейната работа. Дали с цялата тази борба не искаше да докаже нещо?

— Не, това не е така.

— Кое не е така?

— Моята работа. Аз наистина обичам онова, което върша.

— Обичам онова, което върша — Майкъл бавно, в такта на музиката повтори думите й. Беше започнала нова песен. „Запази последния танц за мен“. Той се изправи. — И аз обичам да танцувам. Сега, Дарси. Но преди това имам подарък за теб.

Ужасена, тя гледаше как се изправи и взе нещо зад стола. Обърна се към нея, в ръцете му имаше кутия за обувки.

— Купих тези обувки, за да танцуваш с тях, Дарси.

Той клекна пред канапето и събу ботушите й. Целият й инстинкт я предупреждаваше да не се съпротивлява. Тя заби нокти в дланите си, за да не се разкрещи. Пръстенът на Ерин се бе обърнал обратно и тя усещаше как повдигнатото „Е“ се бе впило в кожата й.

Майкъл отваряше кутията и махаше отвътре меката хартия. Извади едната обувка и я вдигна високо, за да може Дарси да й се порадва. Обувката беше сатенена, с отворени пръсти, с високо, тънко токче. Каишките бяха почти прозрачни лентички от злато и сребро. Майкъл взе десния крак на Дарси и го напъха в обувката, като завърза двойно дългите каишки. Пресегна се към кутията, извади и другата обувка и докато обуваше и нея, нежно галеше глезена й.

Когато обу и втората обувка, погледна я и се усмихна.

— Чувстваш ли се като Мара Пепеляшка? — попита я той.

Тя не можа да отговори.

Радарът сочи, че автомобилът е паркиран на около шестнадесет километра оттук в северозападна посока — каза полицаят от Бриджуотър, докато колата се носеше по селския път. С него бяха Винс, Крис и Нона.

— Сигналът става по-силен — осведоми ги той след няколко минути. — Приближаваме се.

— Няма да сме достатъчно близко, преди да стигнем там — експлодира Крис. — Не може ли да карате по-бързо?

Минаха един завой. Шофьорът удари спирачки. Полицейската кола намали скоростта и спря.

— По дяволите!

— Какво стана? — бързо попита Винс.

— По-надолу поправят пътя. Не можем да минем. А отклонението ще ни забави много.

Музиката изпълваше стаята, но не успяваше да заглуши маниакалния му смях. Краката на Дарси летяха в синхрон с неговите.

— Рядко танцувам виенски валс — изкрещя той, — но тази вечер го избрах специално за теб. — Въртяха се, подскачаха, извиваха се. Косата на Дарси се мяташе върху лицето й. Не й стигаше дъх, но той като че ли не забелязваше това.

Валсът свърши. Той продължаваше да я държи в прегръдките си. Очите му блестяха, отново тъмни като празни дупки.

„Не ме плашиш.“ С лекота той се впусна в елегантен фокстрот. Без усилие тя го последва. Той я държеше здраво, притискаше я силно. Тя не можеше да диша. Така ли бе правил с другите? Спечелваше доверието им. Довеждаше ги в тази отдалечена къща. Къде бяха труповете им? Наблизо ли бяха заровени?

Имаше ли някаква надежда да избяга от него? Щеше да я хване, преди да е стигнала вратата. Когато влизаха, тя бе забелязала копчето, под което пишеше „Паника“. Беше ли свързано с охранителна система? Можеше да не я убие, ако знаеше, че някой идва насам.

Усети как настойчивостта на Майкъл расте. Ръцете му бяха здрави като стомана, докато се носеше и пристъпваше в абсолютен такт с музиката.

— Искаш ли да узнаеш моята тайна? — прошепна той. — Това не е моята къща. Това е къщата на Чарли.

— На Чарли?

Стъпка назад. Приплъзване. Обръщане.

— Да, това е истинското ми име. Едуард и Джанис Наш бяха мои леля и чичо. Осиновили са ме, когато съм бил на една годинка, и сменили името ми от Чарли на Майкъл.

Той я гледаше отгоре. Дарси не смееше да го погледне в онези очи.

Стъпка назад. Стъпка встрани. Приплъзване.

— Какво се е случило с истинските ти родители?

— Баща ми убил майка ми. Осъдили го на смърт. Когато чичо ми се ядосваше, казваше, че ще стана като него. Леля ми беше мила с мен, когато бях малък, но после престана да ме обича. Казваше, че са били луди да ме осиновят. Казваше, че лошата кръв си личи.

Започна нова песен. Франк Синатра надяваше: „Ей, вие, хубавици, сложете си обувките за танци и елате да танцувате с мен.“

Стъпка. Стъпка. Приплъзване.

— Радвам се, че ми казваш това, Майкъл. Говоренето помага, нали?

— Искам да ме наричаш Чарли.

— Добре — тя се опита да говори спокойно. Той не трябваше да разбере, че се страхува.

— Искаш ли да научиш какво се случи с майка ми и баща ми? Имам предвид хората, които ме отгледаха.

— Кажи ми — Дарси усети колко я болят краката. Не беше свикнала да носи високи токчета. Усещаше как стегнатите на глезените каишки сякаш спират кръвта й.

Стъпка встрани. Обръщане.

Синатра увещаваше: „Обичай ме на претъпкан дансинг…“

— Когато бях на двадесет и една години, загинаха в злополука с лодка. Лодката експлодира.

— Съжалявам.

— Аз не. Този мръсен номер е мое дело. Аз съм точно като истинския си баща. Умори ли се, Дарси?

— Не, не. Добре съм. Приятно ми е да танцувам с теб. — „Запази спокойствие… запази спокойствие.“

— Скоро ще си починеш. Изненада ли се, когато получи обувките на Ерин?

— Да, много.

— Тя беше толкова симпатична. Харесваше ме. Когато се срещнахме за първи път, й разказах за моята книга, а тя ми говори за предаването и за това как тя и ти сте отговаряли на обявите. Беше наистина забавно. Вече бях решил ти да бъдеш следващата след нея.

„Следващата след нея.“

— Защо избра нас?

„И докато ритъмът бръмчи, какви щуротии да ти шептя“, пееше Синатра.

— И двете отговорихте на специалната обява. Както и всички момичета, които доведох тук. Но Ерин отговори и на една от другите ми обяви, онази, която показах на агента от ФБР.

— Ти си много умен, Чарли.

— Харесаха ли ти обувките, които купих за Ерин? Отиваха много на роклята й.

— Знам, че отиваха.

— Аз също бях на Театралния бенефис. Познах Ерин по снимката, която ми беше изпратила, и проверих името й в списъка на гостите, за да бъда сигурен, че не греша. Тя седеше през четири маси от мен. Съдбата беше отредила да имам среща с нея на следващата вечер.

Стъпка. Стъпка. Приплъзване. Обръщане.

— Откъде знаеше номера на обувките на Ерин? Моя номер?

— Беше толкова лесно. Купих различни номера от обувките на Ерин. Исках точно този модел за Ерин. Помниш ли миналата седмица, когато ти влезе камъче в обувката и аз ти помогнах да го извадиш? Тогава видях твоя номер.

— А на другите?

— Момичетата обичат да ги ласкаят. Казвах: „Имаш толкова хубави стъпала. Кой номер носиш?“ Понякога купувах обувките специално. Друг път вземах от тези, които имах.

— Истинският Чарлз Норт не е пускал обяви за запознанства, нали?

— Не е. С него също се запознах на онзи бенефис. Непрекъснато говореше за себе си и аз му поисках визитната картичка. Никога не използвам моето име, когато се обаждам на жените, отговорили на онази специална обява. Ти ме улесни. Ти беше тази, която се обади.

Да, тя се беше обадила.

— Каза, че Ерин те е харесала, когато сте се срещнали за първи път. Не се ли страхуваше, че ще познае гласа ти, когато й се обади като Чарлз Норт.

— Обадих се от гарата, където е толкова шумно. Казах й, че бързам да хвана влака за Филаделфия. Сниших гласа си и говорех по-бързо от обикновено. Точно както днес следобед, когато говорих с твоята секретарка — тембърът на гласа му се промени, стана много висок. — Не прилича ли сега гласът ми на женски?

— Ами ако аз не можех да дойда в бара тази вечер? Какво щеше да направиш?

— Ти ми каза, че нямаш планове за тази вечер. Знаех, че ще направиш всичко възможно да откриеш мъжа, с който Ерин се е срещнала вечерта, когато изчезна.

— Да, Чарли, ти си прав.

Той зарови нос във врата й.

Стъпка. Стъпка. Приплъзване.

— Толкова се радвам, че и двете отговорихте на специалната ми обява. Нали я помниш, „Обича музиката, обича да танцува“?

„Защото какво е танцът, освен любов на музика“, продължаваше Синатра.

— Това е една от любимите ми песни — прошепна Майкъл. Той я завъртя, без да отпуска ръката й, която стискаше силно. Когато отново я привлече към себе си, тонът му бе станал доверителен, дори жален. — Вината е на Нан, че започнах да убивам момичета.

Нан Шеридън? Дарси си представи лицето на Крис Шеридън. Тъгата в очите му, когато говореше за сестра си. Неговият авторитет и присъствие в галерията. Очевидно персоналът го обичаше. Майка му. Колко лесно намериха път една към друга. Тя сякаш го чуваше да казва: „Надявам се, не сте вегетарианка, Дарси. Хубавото ядене е голямо удоволствие.“

Неговата тревога, че отговаря на тези обяви. Колко е бил прав! Искам да те опозная, Крис. Искам да кажа на майка ми и на баща ми, че ги обичам.

— Да, Нан Шеридън. След като завърших „Стенфорд“ и преди да започна да следвам медицина, прекарах една година в Бостън. Ходех често в „Браун“. Там се запознах с Нан. Тя беше великолепна танцьорка. Ти си добра, а тя беше великолепна.

Познатите начални тактове на „Лека нощ, любима“.

Не, молеше се Дарси, не.

Стъпка назад. Стъпка встрани. Приплъзване.

— Майкъл, още нещо мислех да те питам за майка ми — подхвана тя.

Той залепи главата й на рамото си.

— Казах ти да ме наричаш Чарли. А сега млъкни! — изведнъж гласът му стана твърд. — Ние просто танцуваме.

„Времето ще изцери болката“ — се носеше из стаята. Дарси не можеше да познае кой пее.

„Лека нощ, любима, лека нощ.“ Последните ноти се стопиха във въздуха.

Майкъл отпусна ръце и се усмихна на Дарси.

— Време е — каза й той с приятелски глас, макар че изразът на очите му я ужасяваше. — Ще броя до десет и ти давам възможност да избягаш. Не постъпвам ли честно?

Бяха се върнали отново на шосето.

— Сигналът идва отляво. Почакайте, отдалечаваме се — разтревожи се полицаят от Бриджуотър. — Някъде тук трябва да има страничен път. — Гумите изсвистяха, докато колата завиваше обратно.

Чувството за надвисналата беда бе обзело Крис до краен предел. Той отвори прозореца на колата.

— Там, слава Богу, там има път!

Полицейската кола закова на място, даде назад, остро зави вдясно и се заклати по набраздения път.

Дарси се подхлъзваше и се пързаляше по полирания под. Обувките с високи токчета се превърнаха в нейни врагове, докато тичаше към вратата. Тя използва един скъпоценен миг да спре и да се опита да изхлузи обувките, но не успя. Двойно завързаните каишки бяха прекалено стегнати.

— Едно — извика Чарли зад нея.

Стигна вратата и дръпна резето. То не помръдна. Опита се да завърти топката на бравата. Тя също остана неподвижна.

— Две. Три. Четири. Пет. Шест. Броя, Дарси.

Копчето за тревога. Натисна го с пръст.

— Ха-ха-ха-ха… — стаята се огласи от дълбок, подигравателен смях. — Ха-ха-ха-ха… — звукът излизаше от копчето за тревога.

С писък Дарси се хвърли назад. Сега се смееше и Чарли.

— Седем. Осем. Девет…

Тя се обърна, видя стълбата и се втурна натам.

— Десет!

Чарли се спусна към нея с протегнати ръце, пръстите му бяха свити, палците опънати.

— Не! Не! — Дарси се опита да стигне до стълбата, препъна се. Глезенът й се изви. Остра, пронизваща божа. Стенейки и куцайки се добра до първото стъпало и усети как той я дръпна назад.

Тя не знаеше, че пищи.

— Ето го мерцедеса — извика Винс. Полицейската кола закова зад него.

Той изскочи от колата, Крис и полицаят заедно с него.

— Ти стой тук — викна Винс на Нона.

— Чуйте — Крис вдигна ръка. — Някой пищи. Това е Дарси. — Двамата с Винс се хвърлиха срещу масивната дъбова врата. Тя не помръдна.

Полицаят извади пистолета си и зареди пълнителя с шест патрона.

Когато Крис и Винс атакуваха за втори път вратата, тя се отвори.

Тя се опита да изрита Чарли с острото като шило токче. Той я завъртя и като че ли не усещаше как токчето боде крака му. Ръцете му се бяха впили във врата й. Тя заби ноктите си в тях и се опита да се освободи. „Ерин, Ерин, така ли беше и с теб?“ Не можеше вече да пищи. Отвори уста, обезумяла за глътка въздух, но въздух нямаше. От нея ли идваха тези стенания? Направи опит да продължи да се бори, ала ръцете и бяха безжизнени.

Смътно долови някакви остри звуци. Опитваше ли се някой да й помогне? Вече… е… прекалено… късно, й мина през ума, преда да усети как потъва в мрака.

Крис влезе в стаята пръв. Дарси се бе пльоснала като парцалена кукла, ръцете й висяха отстрани, краката й бяха свити под нея. Дълги силни пръсти стискаха гърлото й. Писъците бяха спрели.

С яростен вик Крис се втурна в стаята и се нахвърли върху Наш, който, без да пуска Дарси, се наклони и падна. Ръцете му се разтресоха и отново стегнаха хватката около врата й.

Винс се хвърли до Наш, притисна с ръка врата му и започна да дърпа главата му назад. Полицаят от Бриджуотър сграбчи мятащите се крака на Наш.

Ръцете на Чарли живееха сякаш свой живот. Крис не можеше да отскубне пръстите му от гърлото на Дарси. Като че ли Наш притежаваше свръхчовешка сила, като че ли не усещаше никаква болка. Отчаян, Крис впи зъби в дясната ръка на мъжа, който гасеше живота на Дарси.

Чарли изрева от болка, силно дръпна дясната си ръка назад и отпусна лявата.

Винс и полицаят извиха ръцете му на гърба и му сложиха белезници, докато Крис сграбчваше Дарси.

Нона бе видяла всичко от вратата. Сега се втурна в къщата и коленичи до краката на Дарси. Очите й я гледаха невиждащо. По нежната кожа на врата й имаше грозни червени петна.

Крис долепи устни до устните на Дарси, стисна ноздрите й започна да вкарва живот в дробовете й.

Винс погледна втренчените очи на Дарси и започна ритмично да натиска гръдния й кош.

Полицаят от Бриджуотър пазеше Майкъл Наш, когото бе завързал за перилата на стълбата. Наш занарежда с напевен глас:

— Онче-бонче-счупено пиронче…

Тя не реагира, трескаво мислеше Нона. Улови глезените на Дарси и за първи път забеляза, че е обута в обувки за танци. Няма да издържа, мина й през ума, няма да издържа. Без да осъзнава какво върши, Нона започна да се бори с възлите на каишките.

— Едно малко прасенце отива на пазар. Едно малко прасенце остава у дома. Изпей ми го още веднъж, мамо. Пръстчетата на моите крака са десет прасенца.

„Може би закъсняхме, мислеше Винс и търсеше някаква реакция от Дарси, но ако сме дошли късно, не си и помисляй, ти, мръсно копеле, че тези приспивни песнички ще ти помогнат да се изкараш луд.“

Крис вдигна глава, за да поеме въздух, и за части от секундата погледна лицето на Дарси. Същият като на Нан поглед, когато я намери онази сутрин. Същите синини по врата й. Същият синкавобял цвят на кожата. Не, няма да позволя това да се повтори. Дарси, дишай!

Нона вече плачеше, но бе успяла да свали едната обувка с високо токче от крака на Дарси.

Тя усети нещо. Дали не грешеше? Не.

— Кракът й се движи — извика тя. — Опитва се да си свали обувката.

В същия миг Винс усети как пулсът започна да бие в гърлото на Дарси, а Крис чу как устните й отрониха дълга въздишка.