Обява за запознанства

XI

Събота 2 март

Беше събота, два и половина сутринта, когато се прибра. До този момент през цялото време го владееше непреодолимо желание да си бъде у дома. Само тук Чарли можеше да бъде такъв, какъвто е. Да не се крие в тялото на другия. Можеше да танцува в синхрон с Астер, да се усмихва на фантома в прегръдките си, тихо да тананика в ухото й. Къщата се намираше на великолепно уединено място, спуснатите пердета го криеха от непристойния поглед на някой натрапник, резетата го пазеха от външния свят, изпитваше безкрайно чувство на сигурност, ненарушаване от човешко същество, беше свободен да се разхожда из сладките си спомени.

Нан. Клер. Джанин. Мари, Шийла. Леели. Анет. Тина. Ерин. Всички те му се усмихваха, бяха толкова щастливи, че са с него. Не им се удаде случай да се нахвърлят отгоре му, да му се подиграят, да го гледат презрително. А накрая, когато разбираха какво ги чака, го обземаше онова страхотно чувство на задоволство. Още съжаляваше, че успя да даде на Нан възможност да разбере какво става, да го умолява. Леели и Анет го молеха да пощади живота им. Мари и Тина се бяха разплакали.

Понякога момичетата се връщаха при него едно по едно. Друг път се появяваха заедно. „Смени партньорката и танцувай с мен.“

Сигурно първите два пакета вече са пристигнали. О, колко му се искаше да се превърне в муха и от стената да наблюдава как ги отварят, как в озадачените им погледи се появява прозрението.

Имитатор на чужд почерк.

Няма да го наричат повече така.

Сега Джанин ли беше наред, или Мари? Джанин.

Двадесети септември преди две години. Ще изпрати пакета веднага.

Слезе в мазето. Кутиите с обувките бяха толкова приятна гледка! Като си сложи гумените ръкавици, както правеше това всеки път, когато пипаше вещите, принадлежащи на момичетата, той се протегна да вземе кутията с картичка, на която пишеше „Джанин“. Щеше да я изпрати на семейството й в Уайт Плейнс.

Погледът му попадна върху последната картичка. Ерин. Започна да се кикоти. Защо да не изпрати и нейните сега? По този начин щеше да прати версията им за имитация по дяволите. Ерин му бе казала, че баща й е в старчески дом. Ще ги изпрати на нюйоркския й адрес.

Но ако някой глупак пропуснеше да предаде пакета на полицията? Не искаше да го захвърлят и да събира прах в някой килер.

А ако ги изпрати на адреса на моргата? Все пак това беше нейният последен нюйоркски адрес. Щеше да бъде много забавно.

Първо трябваше добре да избърше обувките и кутиите, за да бъде сигурен, че по тях няма никакви отпечатъци. Да извади документите им за самоличност. Ще извади портмонетата от чантите им, а после ще зарови самите чанти.

Ще обвие с чиста хартия различните обувки. Ще сложи капаците. Той хареса рисунките върху тях. Рисуваше все по-добре. Рисунката върху кутията на Ерин беше почти като на професионалист.

Кафеникава опаковъчна хартия, самозалепваща се лента. Етикет за адреса. Всички тези неща можеха да се купят навсякъде из Съединените щати.

Първо адресира пакета на Джанин.

Сега беше ред на Ерин. В телефонния указател щеше да намери адреса на моргата.

Чарли се намръщи. Ами ако някой тъпак, който получава пощата там, не го отвори, а реши да го върне на пощальона? „Никой с това име не работи тук.“ И след като нямаше адрес на подателя, пакетът щеше да бъде унищожен.

Съществуваше и друга възможност. Дали нямаше да направи грешка? Не. Нямаше. Отново се изкикоти. Това със сигурност щеше да ги накара да се понапънат!

Той започна да пише с печатни букви името на онзи, когото бе избрал да получи ботуша на Ерин и специалната обувка.

Дарси Скот…

В събота Дарси се срещна с ПК 1143, Албърт Бут. Отидоха да обядват в кафене „Виктория“. По нейна преценка беше на около четиридесет години. По време на телефонния им разговор успя да научи, че в обявата се представял като специалист по компютри, обичал да чете, да кара ски, да играе голф, да танцува валс, да се разхожда из музеи през свободното си време и да слуша грамофонни плочи. Освен това й каза, че притежава чувство за хумор.

Последното, според Дарси, се оказа доста съмнително, особено след като Бут я попита дали не се чувства като тайна агентка, след като се среща с хора, които са регистрирани под някакъв номер. Преди да изпие първата чаша кафе, Дарси вече се съмняваше във всичко, за каквото твърдеше в своята обява, с изключение на компютърните му умения. Имаше отпуснатия вид на телевизионен маниак, който с нищо не подсказваше, че е скиор, играч на голф, танцьор или човек, който обича да се движи.

Разговорите му се въртяха единствено около миналото, настоящето и бъдещето на компютрите.

— Преди четиридесет години компютърът представляваше две стаи, пълни с машинария, която вършеше точно това, което върши сега компютърът на вашето бюро.

— Най-накрая и аз си купих един миналата година.

Той стреснато я изгледа.

Докато ядяха пържените яйца „Бенедикт“, Бут сподели своето възмущение от това как някои находчиви студенти си поправят бележките, като влизат в компютърната система на университетите.

— Трябва да ги пратят за пет години в затвор. А и да платят голяма глоба.

Дарси беше сигурна, че според него оскверняването на божия храм е по-малко престъпление.

Докато пиеха последната си чаша кафе, той най-накрая приключи с развиването на своята теория, че бъдещите войни ще бъдат спечелени от специалистите, които успеят да извадят от употреба вражеските компютри.

— Като сменят всички цифри, разбираш ли какво искам да кажа? Мислиш си, че имаш две хиляди ядрени глави в Колорадо. Някой променя цифрата на двеста. Разполагаш войските си на фронта. Статистиката е различна. Къде е пета дивизия? А седма? Загубваш всякаква ориентация. Прав ли съм?

— Прав си.

— Ти си добър слушател, Дарси — засмя се неочаквано Бут. — Малко момичета умеят да слушат добре.

Тези думи бяха добре дошли за Дарси.

— Отскоро отговарям на обяви за запознанства. Сигурно си се срещал с различни жени. Какво представляват повечето от тях?

— Повечето са доста скучни — Албърт се наведе над масата. — Слушай, искаш ли да ти кажа с кого излизах преди две седмици?

— С кого?

— С онова момиче, което беше убито. Ерин Кели.

— И какво представляваше тя? — Дарси се надяваше, че не преиграва.

— Много симпатична. Красива. Беше малко разтревожена.

Дарси сграбчи чашата за кафе.

— А каза ли ти от какво?

— Каза ми, разбира се. Каза ми, че вече привършва изработката на някакво колие, че то е първата й значителна работа и че щом получи парите, ще си потърси ново жилище.

— Защо?

— Каза ми, че портиерът винаги гледал да се отърка о нея, когато минавала край него, и непрекъснато намирал оправдания да влиза в апартамента й. Все търсел някоя пукната тръба или прекъсната инсталация. Каза, че го смята за безопасен, но било страшно гадно да влезе в спалнята си и да го завари там. Мисля, че последния път го беше заварила в деня, преди да се срещнем.

— Не смяташ ли, че би трябвало да разкажеш на полицията за това?

— В никакъв случай. Аз работя за Ай Би Ем. Те държат имената на техните служители да бъдат споменавани във вестниците единствено когато се женят или когато умрат. Ако разкажа на полицията, ще започнат да ме проучват. Не е ли така? Но какво ще кажеш, дали пък да не им напиша анонимно писмо?

ФБР съсредоточи всичките си налични възможности в търсенето на магазина, откъдето е била купена обувката, която бе изпратена в дома на Клер Барне, и обувката, намерена на убитата Ерин Кели. Преди петнадесет години полицията бе успяла да открие магазина, където е била продадена обувката, с която е била намерена Нан Шеридън. Но никой не можа да си спомни кой я бе купил.

Обувката на Клер Барне беше скъпа, модел Чарлз Журдан, който се продаваше в луксозните универсални магазини из цялата страна. По-точно, продаваха се две хиляди чифта. Невъзможно беше да се проследят всичките. На Ерин Кели беше съвременен модел на Салвадоре Фараджамо. Агенти и нюйоркски полицаи започнаха да обикалят универсалните магазини, специализираните магазини за обувки и тези с намалени цени.

Доведоха Лен Паркър на разпит. Той веднага започна високопарно да обяснява колко грубо се е отнесла Дарси с него.

— Исках само да й се извиня. Знам, че се държах неприлично. Може би наистина е имала ангажимент за вечеря. Проследих я и видях, че не лъжеше. Чаках навън на студа, докато тя вечеряше в онзи скъп ресторант.

— Просто стояхте отвън ли?

— Да.

— А после?

— Веднага се качи в едно такси с онзи тип. Аз също взех такси. Слязох малко по-надолу от блока. Мъжът я изпрати до вратата и си тръгна. Изтичах. След всичко, което преживях, за да й поднеса извиненията си, тя да ми блъсне вратата в носа!

— А Ерин Кели? И нея ли следихте?

— Защо да я следя? Тя ме изостави. Сигурно вината беше моя. Тогава бях в лошо настроение. Казах й, че всички жени са мръсни използвачки.

— Тогава защо не си признахте това пред Дарси Скот? Когато ви е попитала, сте отрекли да сте се срещали с Ерин.

— Защото знаех, че ще свърша тук.

— Живеете на Девето авеню и Четиридесет и осма улица.

— Да.

— Вашият попечител в банката смята, че имате и друго жилище. Преди пет-шест години сте изтеглили голяма сума.

— Мога да харча парите си както намеря за добре.

— Купихте ли друго жилище?

— Докажете това.

В събота следобед, когато приключи с Лен Паркър, Винс Д’Амброзио отиде на Кристофър стрийт 101 и позвъни на вратата. Отвори му Гюс Боксър, който имаше кисел вид. Беше облечен с долна фланела с дълги ръкави. Дрипави тиранти крепяха безформения му панталон. Не се впечатли особено много от картата на ФБР.

— В извънработно време съм. Кво искате?

— Искам да говоря с теб, Гюс. Тук или при мен в службата? И си спести основателното негодувание. Досието ти е на моето бюро, господин Хофман.

— Хайде, влизай. И не говори толкова високо — очите на Боксър мятаха неспокойни погледи.

— Без да искам съм повишил гласа си.

Боксър го поведе към партерния си апартамент. Както Винс бе очаквал от начина, по който този човек се обличаше, апартаментът му представляваше подходящо допълнение към неговата личност. Протъркана тапицерия, цялата на лекета. Остатъци от някогашен килим. Разнебитена маса, отрупана с порнографски списания.

Винс ги разлисти.

— Имаш страхотна колекция.

— Да не е забранено?

— Слушай, Хофман — Винс остави списанията, — срещу теб никога не е отправяно някакво обвинение, но името ти нездравословно се появява на нашия компютър. Преди десет години си бил портиер в сграда, в чието мазе е било убито двадесетгодишно момиче.

— Нямам нищо общо с тази работа.

— Подала е оплакване срещу теб, че те е заварила да ровиш в килера и.

— Търсех пукната тръба. Тръбите минаваха в стената зад килера.

— Преди две седмици си дал същото обяснение на Ерин Кели, така ли е?

— Кой казва това?

— Споделила е, че в най-скоро време смята да се мести, тъй като те е заварила в спалнята си.

— Търсех…

— Пукната тръба. Знам. Да поговорим сега за Клер Барне. Колко пъти си я посещавал без предупреждение, докато е живяла тук?

— Никога.

След като се раздели с Боксър, Винс се прибра направо в службата, точно в момента, когато позвъни Хенк. Възможно ли е да дойде някъде след осем? В училището имало баскетболен мач и момчетата от отбора щели да отидат след това на пица.

Страхотен хлапак, каза си отново Винс, докато го уверяваше, че няма нищо против. Заслужаваха си опитите му да запази брака си с Алис години наред. Поне сега тя е щастлива. Гледана съпруга на мъж, чийто портфейл беше дебел колкото талията му. А той? Иска ми се и аз да срещна някого, призна си Винс, после осъзна, че образът на Нона Робъртс неочаквано изпълни съзнанието му.

Неговият помощник Ърни му съобщи, че има ново развитие на нещата. Един следовател от участъка в Мидтаун Норт е заловил Питей Потърс, скитника, който живеел на кея, където бе намерено тялото на Ерин Кели. Питей бил на път към участъка за разпит. Винс се обърна и хукна към асансьорите.

Питей имаше проблеми със зрението. Виждаше двойно. Това му се случваше понякога след две бутилки от евтиното червено вино и означаваше, че вместо три ченгета, вижда три двойки ченгета близнаци. И нито един не го гледаше приятелски.

Питей си спомни мъртвото момиче. Колко беше студена, когато бе свалил колието й.

Какво казваше ченгето?

— Питей, върху врата на Ерин Кели има отпечатъци. Ще ги сравним с твоите.

Като в мъгла Питей си спомни за свой приятел, който бе намушкал един. Пет години вече е в затвора, а онзи, когото бе намушкал, се отърва само с леки наранявания. Питей никога не беше имал неприятности с полицията. Никога. Той не можеше да нарани и мравка.

Каза им това. Питей можеше да казва каквото си иска, но те не му вярваха.

— Вижте — избликна той в признания. — Аз намерих онова момиче. Нямах пари дори за чаша кафе — очите му се насълзиха при спомена за жаждата, която изпитваше. — Веднага познах, че украшението е от истинско злато. Беше дълга верижка, на която бяха закачени някакви много странни монети. Помислих си, че ако не го взема аз, ще го вземе първият, който я намери. Включително и някое ченге, както съм чувал — съжали за последните думи.

— Какво направи с колието, Питей?

— Продадох го за двайсет и пет долара на онзи дебелак, който работи на Седмо авеню около Сентрал парк саут.

— Берт-купува-продава — обясни един от полицаите. — Ще пипнем и него.

— Кога намери тялото, Питей? — попита Винс.

— Късно сутринта, когато се събудих — Питей присви очи. Изгледа ги хитро. Вече виждаше на фокус. — Но много рано, искам да кажа, когато още не беше съмнало, чух една кола да идва по кея, отмина ме и спря. Помислих си, че може да са търговци на наркотици и затова не излязох. Честна, дума.

— Не излезе, дори и когато колата се отдалечи? — попита един от следователите. — Дори не надникна ли?

— Е, когато се уверих, че е потеглила обратно…

— Видя ли колата, Питей?

Сега му вярваха. Сигурен беше. Само да можеше да им каже нещо, с което да ги накара да разберат, че иска да помогне. Питей се опита за миг да разсее алкохолната мъгла от главата си. В спомените му се върнаха всичките онези дни, които бе прекарал с бутилка сапунена вода и с гумена миячка на изхода на Петдесет и шеста към Западната магистрала. Имаше достатъчно голям опит, за да знае как изглеждат колите отзад.

Сякаш отново видя задните светлини на колата, която се отдалечаваше от кея. В главата му се появи споменът за задното стъкло.

— Беше голяма лека кола — триумфиращо каза той. — Кълна се в гроба на Бърди, че колата беше голяма.

След като мъглата отново го връхлетя, Питей трябваше да се насили да не се изкикоти. Бърди сигурно е още жива.

Дарси и Нона се бяха уговорили да вечерят заедно в събота. Обаждаха се и други приятели, канеха я с тях, но Дарси все още не беше в настроение да се вижда с когото и да било.

Разбраха се да се срещнат в ресторанта на Джими Ниъри в източната част на Петдесет и седма улица. Дарси пристигна първа. Джими им бе запазил ъгловата маса във вътрешната лява част на ресторанта.

— Колко жалко! — каза той, след като я поздрави. — Ерин беше една от най-симпатичните жени, прекрачвали прага на това заведение. Мир на праха й! — той потупа ръката на Дарси. — Ти й беше страхотна приятелка. И да не мислиш, че не знам. Понякога, когато се отбиваше да хапне набързо, сядах за малко при нея. Казвах й много да внимава с онези шантави обяви.

Дарси се усмихна.

— Учудвам се, че ти е говорила за тях, Джими. Трябвало е да знае, че няма да получи одобрението ти.

— Така си и беше. Миналия месец, когато бръкна в джоба си да си извади кърпичка, падна една от тях, която бе откъснала от списание. Казах й: Ерин Кели, много се надявам, че не се занимаваш с такива глупости.

— Ерин беше изключително талантлива — каза му Дарси, — но беше доста разхвърляна. ФБР се опитва да открие всеки един, на когото Ерин е писала или се е срещала, но съм сигурна, че списъкът не е пълен — Дарси реши да не казва, че тя също отговаря на обяви. — Помниш ли какво пишеше на листчето?

Ниъри смръщи вежди.

— Чакай малко. Знам, че го прочетох, и ще се опитам да си спомня. Беше нещо, свързано с музика. Бъди спокойна, ще си спомня. Ето, Нона идва и води някого със себе си.

Винс последва Нона до масата.

— Отбих се да ви видя — каза той на Дарси. — Не искам да ви развалям вечерта, но ви търсих, обадих се на Нона и разбрах, че сте тук.

— Ще ми е приятно, ако останете — Дарси забеляза, че очите на Нона блестят по необикновен начин. — Съобщиха ли ви за това, че Ерин е разказвала на един от мъжете, с които се е срещала, че втори път е заварила портиера в жилището си.

— Днес бях при Боксър — Винс учудено я изгледа. — Втори път ли?

— Ерин ми каза, че го е заварвала миналата година, но го мислеше за безвреден. Преди две седмици очевидно е променила мнението си.

— Следим го, както и всички останали. Бих искал да чуя нещо за снощния ви кавалер.

— Беше симпатичен мъж…

Лиз дойде да вземе поръчката им. Съчувствено се усмихна на Дарси. Винаги се е грижила добре за нас, помисли си Дарси. Веднъж беше казала на Ерин, че ако беше родена в Ирландия, и тя щеше да е червенокоса.

Дюбоне за Дарси и Нона. Бира за Винс.

Жените си избраха риба. Дарси отривисто каза на Винс:

— Трябва да хапнете нещо.

Той си поръча говеждо със зеле.

Винс се върна на темата за срещата на Дарси:

— Трябва да знам всичко за мъжете, с които се срещате. Вече сте се виждали с двама, които са признали, че познават Ерин. Моля, оставете аз да реша кой е важен и кой не.

Тя му разказа за Дейвид Уелд:

— Той е от Бостън и е в управлението на веригата „Холдън“. Разбрах, че през последните няколко години, когато са откриваш нови магазини, е пътувал непрекъснато — усети как сякаш чете мислите на Винс Д’Амброзио. „Пътувал непрекъснато през последните две години.“ — Порази ме фактът, че е бил закупчик на обувки.

— Закупчик на обувки! Как се казва? — Винс записа името му в бележника си. — Дейвид Уелд, ПК 1527. Ще го проверим веднага. Дарси, каза ли ви Нона за обувките, които бяха върнати на родителите на момичето от Ланкастър?

— Да.

Той се поколеба за миг, огледа се и видя, че хората на съседната маса бяха погълнати от разговор.

— Опитваме се да запазим това в тайна. Вчера бяха получени още един чифт различни обувки. Получиха се съответните обувки на онези, с които е намерена Нан Шеридън преди петнадесет години.

Дарси се хвана за масата.

— В такъв случай убийството на Ерин може и да не е имитация на чужд почерк.

— Все още не знаем. Сега се опитваме да разберем дали някой, който е познавал Клер Барне, е познавал и Нан Шеридън.

— А Ерин? — попита Нона.

— Това окончателно ще реши въпроса дали си имаме работа със сериен убиец, който действа от години. — Винс остави вилицата си на масата. — Длъжен съм да ви го кажа направо. Много от онези, които отговарят на тези обяви, се оказват съвсем не такива, за каквито се представят. Всички млади жени, които нашият компютър подбра като възможни жертви на серийния убиец, са на вашата възраст, с вашата интелигентност, с подобна външност. С други думи нашият убиец може да се срещне с петдесет момичета и тогава да си избере една. Знам, че не мога да ви разубедя да отговаряте на тези обяви. Откровено казано, дадохте ни възможност да проучим някои доста интересни хора. Въпреки това вие не сте обучена да бъдете клопка. Вие сте изключително привлекателна и уязвима млада жена, която не умее да се защитава, ако изведнъж се окаже притисната в ъгъла.

— Нямам никакво намерение да позволя на някой да ме притиска в ъгъла.

Винс набързо изпи кафето и си тръгна. Обясни, че синът му Хенк ще пристигне с влак от Лонг Айлънд и иска да си е вкъщи, когато той дойде.

Нона го проследи с поглед, когато спря да плати сметката.

— Забеляза ли връзката му? — попита тя. — Днес беше на сини и черни карета на кафявото му туидово сако.

— Така ли? А това тревожи ли те?

— Не, харесва ми. Винс Д’Амброзио е толкова погълнат от желанието да намери убиеца на тези момичета, че нищо друго не го интересува. Случи се така, че се обадих в дома на Барне в Ланкастър точно когато отваряха пакета с обувките, и трябва да ти кажа, че онова, което чух, разби сърцето ми. Днес се обадих на брата на Нан Шеридън, за да го поканя да участва в предаването. В гласа му усетих същата божа. О, Дарси, моля те, бъди внимателна.