Обява за запознанства

IX

Четвъртък 28 февруари

Четвъртък сутринта с помощта на асистентката си Лиз Крол Нона приключи подготовката на документалния филм. Лиз, млада жена със слабо лице и остри черти, беше разговаряла с възможните участници, или както тя казваше, беше преслушала чешитите.

— Събрали сме страхотен букет — успокои тя Нона. — Две двойки, които са свършили със сватба. Кейрънови са се влюбиш от пръв поглед и са толкова сълзливи, че могат да трогнат всички сантиментални души. Куинлънови си отговорили съответно на обявите за запознанства и разказват много смешно как писмата им се разминали по пощата. Имаме един, прилича на младия Линкълн, който си признава колко е срамежлив и как продължава да търси идеалното момиче. На друга пък обява по погрешка звучала така, сякаш е богата разведена жена. Обадили й са се седемстотин души, а досега се е срещнала с петдесет и двама от тях. Една от жените разказва, че когато свършили вечерята, партньорът й се нахвърлил върху нея, след това си тръгнал и я оставил да плати сметката. Следващият й партньор я нападнал, докато я карал към дома й. Сега непрекъснато висял около къщата й. Събудила се една сутрин и го видяла да наднича през прозореца на спалнята й. Ако приятелката ти Ерин Кели се бе срещнала със своя партньор онази вечер, щяхме наистина да имаме страхотен финал.

— Така ли мислиш? — тихо каза Нона и си помисли, че Лиз никога не й е харесвала.

— Този агент от ФБР, Винс Д’Амброзио, е много симпатичен — продължаваше да бъбри Лиз, без да забелязва неприязънта на Нона. — Вчера говорих с него. По време на предаването иска да покаже снимките на изчезналите момичета и да предупреди зрителите, че те всички са отговаряли на обяви за запознанства. Освен това иска да пита дали някой знае нещо за тях. Това малко ме притеснява. Не искам предаването ни да звучи като от поредицата „Действителни престъпления“, но какво можем да направим — изправи се и се приготви да си върви. — А, и нещо друго. Нали познаваш онази жена Барне от Ланкастър, чиято дъщеря Клер от две години е изчезнала. Вчера ми дойде нещо гениално наум. Защо не я поканим за предаването. Съвсем за кратко. Сблъсках се с Хамилтън и той смята, че това е страхотна идея, но каза да се разбера с теб.

— Никой не се сблъсква с Остин Хамилтън — Нона усети как гняв прорязва обземащата я с всеки изминал ден летаргия. Нито за миг не можеше да отпъди мисълта за Ерин от главата си. Онова лице, което във всеки момент бе готово да ти дари усмивка, онова нежно, изящно тяло. Подобно на останалите в курса по валс, където се бяха запознали, Нона беше доста добра танцьорка, но Ерин и Дарси бяха изключителни. Особено Ерин. Всички спираха да я гледат, когато танцуваше валс с инструктора. „И аз се сприятелих с тях и споделих великата си идея за този документален филм. Дано Винс Д’Амброзио излезе прав. Той предполагаше, че Ерин е станала случайна жертва на някой, който е имитирал чужд почерк. Дано, Боже, това да е вярно! — молеше се Нона. — Дано да е така.“

А ако Ерин бе умряла, защото беше отговорила на обява за запознанства, нека това предаване да помогне за спасението на някой друг.

— Ще се обадя на госпожа Барне в Ланкастър — каза тя на Карол и в гласа й пролича явно нежелание да разговаря повече с нея.

Дарси седеше върху перваза на прозореца на спалнята, която декорираше за момичето, което скоро щеше да се върне от болницата. Месинговото легло на Ерин щеше да стои чудесно в тази стая. Очарователното шкафче от началото на века, което беше купила от Олд Тапан миналата седмица, имаше дълбоки чекмеджета. Приличаше на малък скрин и нямаше да запълни стаята. Сегашният двоен скрин, очукана мебел с махагонов фурнир, беше истински ужас. Допълнителни високи рафтове в гардероба щяха да поемат обемистите дрехи.

Усещаше как майката на момичето, с уморено изражение върху приятното си лице, тревожно я следи.

— Лиза прекара толкова дълго време в мрачната болнична стая, та си помислих, че ако освежим стаята й, може да й се отрази добре. Очаква я продължително лечение, но тя е смело момиче. Каза на лекарите, че ще се върне в часовете по танци след две години. Едва проходи отново и щом чуе музика, започва да танцува.

Лиза била блъсната от велосипедист, който карал с висока скорост срещу движението по еднопосочна улица. Съборил я на земята, счупил краката й в глезените и стъпалата.

— Тя обича да танцува — добави тъжно майката.

„Обича музиката, обича да танцува.“ Дарси се усмихна, като си спомни сложения в рамка постер, който висеше в спалнята на Ерин. Тя често й казваше, че това е първото нещо, което вижда сутрин, и то развеселява целия й ден. Дарси се насили да потисне инстинктивното си желание да го запази за спомен.

— Имам нещо точно за онази стена — каза тя и усети как постоянната болка леко я отпусна. Сякаш Ерин кимна одобрително.

Агенцията „Харкнес“ в източната част на Четиридесет и пета улица беше дискретната детективска фирма, която Сюзън Фокс ангажира да проследи нощните похождения на съпруга й Дъглас. Договорената сума от хиляда и петстотин долара й се стори символична. Точно толкова бе отделила в лична сметка, в която спестяваше за рождения ден на Дъг през август. Усмихна се тъжно, докато пишеше чека.

В сряда позвъни на Керъл Харкнес:

— Днес мъжът ми ще има едно от прословутите си псевдозаседания.

— Ще изпратим Джо Пабст, един от най-добрите ни хора, да го следи — я увериха от другия край.

В четвъртък добродушният, тежко сложен Пабст докладва на шефа си:

— Този тип е голямо нещо. След работа отива с такси до „Лондонските тераси“. Там има апартамент, пренаел го е за две години от някой си Картър Фийлдс, инженер. Записал се е като Дъглас Фийлдс. Добре го е измислил. По този начин не прави нарушение, а и не предизвиква съмнение нито у колегите си, нито у близките си. Освен това инициалите са същите. На това се казва късмет. Не трябва да крие копчетата за ръкавели, украсени с монограми — Пабст заклати глава в неохотна възхита. — Съседите мислят, че е художник. Портиерът ми довери, че в апартамента има много картини с посвещения, а аз му казах, че съм там по държавни дела. Пъхнах му обичайните двадесет долара да си държи езика зад зъбите.

Тридесет и осем годишната Керъл Харкнес приличаше на някоя от шефките от рекламата на Ей Ти енд Ти. Добре ушитият й черен костюм се освежаваше единствено от златна брошка. Пепеляворусата й коса стигаше до раменете. Лешниковите й очи гледаха студено и безучастно. Беше дъщеря на нюйоркски полицай и любовта към полицейската работа беше в кръвта й.

— Излезе ли, или остана в апартамента? — попита тя.

— Излезе. Около седем. Трябваше да видиш колко беше различен. Така се беше сресал, че косата му изглеждаше истински къдрава. Пуловер по врата. Дънки. Кожено яке. Да не си помислиш, че беше облечен евтино. Дрехите му бяха като на интелектуалец с пари. Срещна се с някаква в един бар в Сохо. Симпатична. На около тридесет години. От класа. Седнах точно зад тяхната маса. Пиха по две питиета и тя каза, че трябва да си тръгва.

— Искаше да се отърве от него ли? — побърза да се осведоми Харкнес.

— В никакъв случай. Мисля, че го харесва. Симпатичен е на външен вид, а и умее да използва чара си. Определиха си среща в петък. Ще отидат да потанцуват в някакъв нощен бар в центъра.

Свъсил чело, Винс Д’Амброзио четеше протокола от аутопсията на Ерин Кели. Била яла приблизително час, преди да умре. По тялото й нямало и следа от разлагане. Дрехите й били мокри. Отначало си обясняваха тези факти с поледицата и студа през деня, когато беше намерена. Аутопсията разкри, че органите й са частично размразени. Съдебният лекар беше заключил, че тялото й е било замразено непосредствено след като е умряла.

Замразена? Но защо? Било е прекалено опасно за убиеца да се освободи от тялото веднага? Къде е била държана? Дали е умряла във вторник вечерта? Или пък е била затворена някъде и е умряла чак в четвъртък?

Възнамерявала ли е да остави торбичката с диаманти в сейфа? От онова, което знаеше, Ерин Кели е била разумна млада жена. Във всеки случай не е била от този тип хора, които ще започнат да разказват на някой непознат, че носят със себе си цяло състояние под формата на скъпоценни камъни.

Или пък е можела да направи това?

Полицията проучваше самоличността на онези мъже, на чиито обяви предполагаха, че Ерин е отговорила. Досега всички, подобно на адвоката Норт, имаха твърдо алиби за вторник вечерта. Някои от тях сами прибираха кореспонденцията си от редакциите на вестниците и списанията, в които бяха поместили обявите си. Трима от останалите имаха адреси до поискване. Вероятно женени мъже, които не искаха да рискуват жените им да отворят техните писма.

Наближаваше пет, когато му позвъни Дарси Скот.

— Цял ден искам да ви се обадя, но бях по работа навън — обясни тя.

Това е най-доброто за нея, помисли си Винс. Той харесваше Дарси Скот. След като намериха тялото на Кели, беше разпитал Нона Робъртс за семейството на Скот и с удивление узна, че е отроче на две суперзвезди. В нея нямаше нищо холивудско. Беше толкова естествена. Интересно как досега не я е грабнал някой? Попита я как се оправя.

— Всичко е наред — отвърна Дарси.

Винс се опита да анализира гласа й. Когато я срещна за пръв път в стаята на Нона, напрегнатият глас издаваше истинска тревога. В моргата, преди да припадне, беше разговаряла с безчувствената монотонност на изпаднал в шок човек. Сега в гласа й се усещаше оживеност. Решителност. Винс веднага позна, че Дарси Скот продължава да е убедена, че причината за смъртта на Ерин се крие в обявите за запознанства.

Тъкмо смяташе да я заговори за това, когато тя го попита:

— Винс, измъчва ме един въпрос. Кажете ми, онази обувка с високия ток беше ли точна на Ерин? Искам да кажа, нейният номер ли беше?

— Беше същият номер като ботинката й — седем и половина.

— А как е възможно онзи, който й я е сложил, да има обувки същия номер?

„Интелигентно момиче“ — помисли си Винс. Той внимателно преценяваше отговора си:

— Госпожице Скот, в момента работим точно по този въпрос. Опитваме се чрез производителя да разберем къде е била купена. Обувката не е евтина, може би един чифт струва неколкостотин долара. Това значително ограничава броя на местата в района на Ню Йорк, където може да се продава. Обещавам да ви държа в течение — поколеба се, ала след това добави: — Надявам се да сте се отказала от идеята да проследите всяка обява, която Ерин Кели е дала от ваше име.

— Фактически — каза му Дарси, — след час имам първата среща с един от тях.

Лен Паркър в шест часа. Срещата им беше в „Макмълън“ на Седемдесет и шеста и Трето авеню. Модерно място, помисли си Дарси, и със сигурност безопасно. Любимо заведение на нюйоркското отбрано общество. С Паркър щяха да пият само по чаша вино. След това той имаше среща, с приятели в клуба „Атлетик“, за да поиграят баскетбол.

Беше казала на Майкъл Наш, че ще е със синя вълнена рокля с бяла яка. Когато я облече, се почувства малко натруфена. Ерин винаги я дразнеше за дрехите, с които я затрупваше майка й:

— Когато си облечена с тях, караш всички около теб да изглеждаме, сякаш си купуваме дрехите от битпазар.

Това не е вярно, помисли си Дарси. Ерин винаги изглеждаше великолепно, дори в университета, когато имаше прекалено малко пари за дрехи.

Реши да си сложи сребърната брошка с лазурит, която Ерин й подари за рождения й ден. „Модерна джунджурийка“ — я бе нарекла Ерин. Брошката имаше форма на петолиние. Нотите бяха от лазурит в същия морскосин цвят на роклята. Тоалетът й се допълваше от сребърни гривни и обици и елегантни велурени боти.

Дарси внимателно се огледа в огледалото. Докато беше в Калифорния, майка и насила я заведе при личния си фризьор. Той промени пътя на косата, подкъси я с няколко сантиметра, след това подсили естествено русите светли кичури на косата й. Трябваше да признае, че резултатът беше положителен. Сви рамене. „Да, изглеждам достатъчно добре, така че Лен Паркър няма да изчезне, когато се появя.“

Паркър беше висок и слаб, но не можеше да се каже, че е непривлекателен. Беше преподавател в колеж, наскоро се беше преместил от Уинчита, Канзас, в Ню Йорк и не познавал много хора тук. На чаша вино й призна, че идеята да пусне обява за запознанство била на негов приятел.

— Тези обяви са наистина скъпи. Не можете да си представите колко! Много по-разумно е да отговаряш на чужди обяви, но съм много доволен, че отговорихте на моята — очите му бяха светлокафяви, големи и изразителни. Не сваляше погледа си от Дарси. — Трябва да ви призная нещо. Вие сте много хубава.

— Благодаря.

Какво беше това, което я смущаваше? Наистина ли беше преподавател, или приличаше на онзи, с когото имаше среща, преди да замине за Калифорния? Беше се представил за голям рекламен агент, а не беше и чувал за агенциите, които му спомена.

Паркър се въртеше върху столчето на бара и леко се клатушкаше. Говореше тихо и заради шума от разговорите на хората около тях Дарси трябваше да се навежда, за да го чува.

— Много хубава — натърти той. — Знаете ли, не всички момичета, с които се срещам, са красиви. Когато четеш писмата, които изпращат, ще си помислиш, че са Мис Свят. А като се появят — Грозното патенце.

Той си поръча още една чаша вино.

— А вие?

— Не, благодаря — тя внимателно подбираше думите си. — Сигурно не всички от тях са изглеждали толкова зле. Обзалагам се, че сте се срещали и с други хубави момичета.

— Но с толкова хубава като вас — нито веднъж — той енергично заклати глава.

Времето минаваше бавно. Дарси изслуша неприятностите на Паркър около намирането на жилище. Цените, ох! Някои момичета си мислят, че непременно трябва да ги заведеш на скъп ресторант. Хайде де! Кой може да си позволи това?

Най-сетне на Дарси й се отдаде възможност да спомене името на Ерин.

— Знам. Моята приятелка и аз сме се срещали с някои странни хора чрез тези обяви. Тя се казва Ерин Кели. Да не би случайно да я познавате?

— Ерин Кели? — Паркър конвулсивно преглъщаше. — Не е ли това момичето, което беше убито миналата седмица? Не, никога не съм се срещал с нея. Тя ваша приятелка ли беше? Боже, колко съжалявам. Отвратителна работа. Успяха ли да заловят убиеца?

Дарси не изпитваше желание да обсъждат смъртта на Ерин. Нямаше никаква вероятност, дори да се е срещала с него веднъж, отново да излязат заедно.

— Трябва да бързам. А и вие закъснявате за баскетболния мач.

— О, не се притеснявайте. Няма да отида. Останете за вечеря. Тук правят хубави хамбургери. Скъпи са, но са хубави.

— Наистина не мога. Имам друга среща.

Паркър се намръщи.

— Тогава утре вечер. Искам да кажа, знам, че не съм особено привлекателен, а е и известно, че преподавателите не са много богати, но аз наистина искам да ви видя пак.

Дарси си облече палтото.

— Съжалявам, но съм заета. Благодаря ви.

Паркър се изправи и удари с юмрук по бара.

— В такъв случай може да платите за виното. Мислите си, че не ви заслужавам. Аз съм прекалено добър за вас.

Тя с облекчение го видя да излиза от ресторанта. Когато барманът се върна със сметката, й каза:

— Не се занимавайте с този тъпак. Изфука ли ви се, че е преподавател в колеж? Той е от техническия персонал на Нюйоркския университет. Покрай обявите, които пуска, кара на страхотна аванта. Вие леко се отървахте.

— Аз също мисля така — засмя се Дарси. Дойде й нещо наум. Извади от чантата си снимката на Ерин. — А случайно появявал ли се е тук с това момиче?

Барманът, който приличаше на актьор, разгледа внимателно снимката, сетне кимна:

— Да, сигурен съм. Преди около две седмици. Беше много готина. Не можа да го издържи.

В шест часа вечерта беше приятно изненадана от обаждането на Винс Д’Амброзио.

— Очевидно и вие като мен не спазвате работното време — пошегува се той. — Искам да поговорим за вашето предаване. Имате ли време да вечеряте с мен след около час?

Беше свободна.

— Тогава ще запазя маса в един ресторант наблизо, където приготвят добре говежди пържоли — усмихна се и затвори телефона. Ясно бе, че Д’Амброзио обича да си похапва, но се обзалагаше, че нивото му на холестерин е нормално. Усети чувството на безразсъдна радост, че е облякла новото си модерно костюмче. Цветът на боровинки й отиваше, а златистият колан с катарама във формата на стиснати ръце подчертаваше тънката й талия. Изведнъж я обзе чувство на непреодолима тъга. Ерин й беше направила този колан за Коледа.

Като заклати глава, сякаш искаше да обезсили истината за смъртта на Ерин, тя стана и кършейки рамене, обиколи бюрото си. Беше прекарала целия ден в работа върху предаването и усещаше тялото си схванато. В три заедно с Гари Финч, водещия на „Хъдзън“, изгледаха целия материал. Когато свършиха, Финч, известен професионалист, се усмихна и каза:

— Ще стане страхотно предаване.

— Одобрението ви, сър, е повече от похвала.

Нона се протегна, като се чудеше дали пак да се обади на Ема Барне от Ланкастър. Вече беше опитвала три-четири пъти. Трябваше да признае, че идеята на Лиз да поканят Барне да разкаже за изчезналата си дъщеря, която е отговаряла на обяви за запознанства, беше добра. Лиз беше интелигентна и с въображение. Но искаше да я изиграе, обсъждайки с Хамилтън идеята за Барне, помисли си Нона. Иска й се да ме измести от стола. Нека само опита!

Силно се протегна за последен път, седна на бюрото и набра номера в Ланкастър. И този път в къщата на Барне нямаше никой.

Винс пристигна точно в седем. Беше облечен в добре ушит сив костюм на тънки райета и връзка с кафяви и бежови шарки. Очевидно изборът на вратовръзката не е бил дело на жена, реши Нона и си спомни как Мат се суетеше, когато трябваше да избира коя връзка ще отива на костюма и ризата.

Ресторантът беше на Бродуей, на няколко преки от жилището на Нона.

— Да отложим сериозните разговори за десерта — предложи Винс. Докато ядяха салатата, всеки накратко разказа за себе си.

— Ако пишете обява за запознанства, какво бихте казала за себе си? — попита той.

Нона помисли малко.

— Бяла разведена жена, четиридесет и една годишна, продуцент в телевизионна компания.

— Освен това? — той отпи от чашата с уиски.

— Родена и израсла в Манхатън. Мисли, че всеки, който живее някъде другаде, е психически болен.

Винс се засмя. Тя забеляза симпатичните бръчици, които се появиха в крайчетата на очите му.

Нона отпиваше от виното.

— Това бургундско е страхотно — изкоментира тя. — Надявам се, възнамерявате да пиете и вие, когато донесат пържолите.

— Разбира се. А сега довършете, моля, вашата обява.

— Завършила в „Бърнард“. Както виждате, дори си избрах колеж в Манхатън. Прекарах една година в чужбина и обичам да пътувам, стига да не отсъствам повече от три седмици.

— Обявата ви става много скъпа.

— Сега свършвам. Чистница съм, но не обичам прекалено много реда. Нали сте бил в стаята ми. Не съм добра цветарка. Готвя добре, но не обичам префърцунените ястия. И, да, танцувам добре.

— И така, в часовете по танци се запознахте с Ерин Кели и Дарси Скот — допълни Д’Амброзио, а после видя болката, която потъмни очите на Нона. Той побърза да продължи: — Моята обява е малко по-кратка: — Работя за правителството. Разведен, бял, четиридесет и три годишен, агент от ФБР, израсъл в Уолдуик в Ню Джърси, завършил Нюйоркския университет. Танцувам толкова лошо, че настъпвам дори собствените си крака. Обичам да пътувам, стига да не е във Виетнам. Трите години там ми бяха достатъчни. И още, съвсем не маловажно, имам петнадесетгодишен син, Хенк, който е прекрасно дете.

Както бе обещал, пържолите бяха великолепни. Докато пиеха кафето, разговаряха за предаването.

— Ще го монтираме след две седмици — каза тя. — Вас съм ви оставила за накрая, за да могат хората да запомнят отрезвяващото предупреждение за потенциалната опасност, която крият тези обяви. Ще покажете снимките на изчезналите момичета, нали?

— Да. Винаги съществува възможност някой зрител да знае нещо за една от тях.

Когато излязоха от ресторанта, навън беше кучешки студ. От ледения зимен вятър дъхът на Нона секна. Винс я хвана подръка, докато пресичаха улицата, и не свали ръката си през целия път до нейното жилище.

Прие поканата й да се качи за едно питие. Нона с облекчение си спомни, че днес жената, която чистеше апартамента, беше идвала и той щеше да има представителен вид.

Седемстайното жилище се намираше в предвоенна сграда. Забеляза как Д’Амброзио повдигна вежди, докато оглеждаше голямото антре, високите тавани, редицата прозорци, които гледаха към западната страна на Сентрал парк, масивната тъмнокафява мебелировка.

— Много хубав апартамент — сподели той.

— Моите родители ми го оставиха, когато се преместиха във Флорида. Аз съм единствено дете и по този начин, когато идват в Ню Йорк, баща ми се чувства удобно. Той мрази хотелите — тя отиде на бара. — Какво ще пиете?

Наля самбука и за двамата, след това спря.

— Само девет и петнадесет е. Имате ли нещо против, ако за минутка се обадя по телефона — пресегна се да вземе чантата си. Докато търсеше номера на Барне, обясни защо им се обажда.

Този път вдигнаха телефона веднага. Нона замръзна на място, когато осъзна, че звукът, който чува, е женски писък. Мъжки глас разсеяно каза „добър вечер“. Напълно смутен, той продължи:

— Който и да е на телефона, моля, затворете. Трябва веднага да се обадя в полицията. Отсъствахме целия ден и току-що отваряме пощата си. Получихме колет, адресиран до жена ми — писъците ставаха все по-силни. Нона даде знак на Винс да вдигне допълнителния телефон на масичката до него. — Нашата дъщеря — продължаваше смутеният глас — преди две години изчезна. Този колет съдържа една от обувките на Клер и една сатенена официална обувка с висок ток. — Той започна да крещи: — Кой е изпратил това? Защо са ги изпратили? Значи ли това, че Клер е мъртва?

Портиерът помогна на Дарси да излезе от таксито. Влезе в „Ла Сирк“ и усети как започва да се отпуска. Едва сега разбра колко я бе изтощила срещата с Лен Паркър. Главата й все още бръмчеше от мисълта, че той се е виждал с Ерин. Защо скри това? Ерин демонстративно си е тръгнала. Естествено, тя никога нямаше да си определи втора среща с него. Дали просто защото той не е искал да му задават въпроси и да признае лъжите за своя произход?

Всеки път, когато майка й и баща й идваха в Ню Йорк, вечеряха в „Ла Сирк“. Това беше чудесен ресторант. Дарси си каза, че трябва да идва по-често тук. Как е възможно двама толкова очарователни души да създадат това приличащо на мишка дете? И как е възможно едно изречение да остане завинаги запечатано в паметта?

Барът беше вляво. Неголямото и уютно пространство не беше чисто и просто помещение, а място, където да изчакаш гост или пък да се освободи маса. Наблизо стоеше млада двойка, която си бъбреше приятелски. В дъното имаше сам мъж. „Най-обикновена външност“. Майкъл Наш не беше благосклонен към себе си. Тъмнорус, с лице, чиято доста остра брадичка го предпазваше да не изглежда обикновено красиво, високо, слабо тяло, тъмносин костюм на тънко райе. Сребристосиня връзка. По погледа му, който излъчваше задоволство, разбра, че я е разпознал, и осъзна, че очите му имаха необикновен цвят, нещо средно между сапфир и среднощно синьо.

— Дарси Скот — беше твърдение, а не въпрос. Даде знак на салонния управител и я хвана за лакътя.

Настаниха ги на една от централните маси с лице към входа. Навярно Майкъл Наш беше чест и ценен гост в „Ла Сирк“.

— Какво ще пиете? Вино?

— Бяло вино, благодаря. И чаша вода.

Поръча шардоне и бутилка Пелегрино, после се усмихна.

— След като, както казва един мой приятел, сме се погрижили за всичко необходимо, радвам се да се запозная с теб, Дарси.

През следващия половин час тя усета, че той съзнателно избягва разговора за Ерин. Едва след като тя отпи от виното и си отчупи малко хляб, той каза:

— Задачата е изпълнена. Мисля, че вече започваш да се чувстваш в безопасност.

— Какво означава това? — изгледа го тя.

— Означава, че те наблюдавах. Видях как забързано влезе тук. Цялото ти поведение говореше за силно напрежение. Какво се е случило?

— Нищо. Предпочитам да говорим за Ерин.

— Аз също. Но, Дарси… — той млъкна. — Виж, не мога да престана да правя това, което върша по цял ден. Аз съм психиатър — усмихна се извинително.

Тя усети как нервите й започват да се отпускат.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Напълно си прав. Чувствах се много напрегната, когато дойдох тук — разказа му за Лен Паркър.

Той слушаше внимателно с леко наведена глава.

— Ще съобщиш за него в полицията, нали?

— Да, на ФБР.

— На Винсент Д’Амброзио? Както ти казах по телефона, той беше при мен във вторник. За съжаление, можах да му кажа много малко. Преди няколко седмици се срещнах с Ерин в един бар. Имах натрапчивото чувство, че момиче като нея няма нужда от обяви за запознанства. Предизвиках я и тя ми разказа за предаването, върху което работи нейна позната. Спомена и за теб. Каза, че отговаря на обявите заедно с най-добрата си приятелка.

Дарси кимна, надявайки се очите й да не се напълнят със сълзи.

— Аз обикновено не обяснявам, че причината, заради която пускам обяви, е книгата, която пиша, но споделих с Ерин. Разменихме си взаимно някои случки от опита си с различни хора. Опитах се да запомня всичко, което ми разказа, но макар и случките да бяха много забавни, тя не спомена никакви имена. Във всеки случай нищо не подсказваше, че някой й създава грижи.

— „Случайни срещи от най-лош вид“, обичаше да ги нарича тя.

— Каза ми това — засмя се Наш. — Поканих я на вечеря в близките дни и тя прие. Опитвах се да приключа с ръкописа си, а тя завършваше колие, което беше проектирала. Уговорихме се да й позвъня аз. Когато направих това, не отговори никой. По думите на Винсент Д’Амброзио, било е вече късно.

— Случило се е вечерта, когато е имала среща с някой си Чарлз Норт. Продължавам да мисля, че макар и да не се е появил на уговореното място, смъртта й е свързана с обява за запознанства, на която тя е отговорила.

— Ако мислиш така, защо продължаваш да отговаряш на обявите?

— Защото на всяка цена трябва да открия този мъж.

Той я погледна загрижено, но не каза нищо. Разгледаха менюто и двамата си избраха довърска писия. Докато се хранеха, Наш сякаш нарочно се опитваше да я накара да не мисли за смъртта на Ерин. Разказа й за себе си:

— Баща ми натрупа парите си от пластмаса. Така и изживя живота си. Купиха една доста натруфена къща в Бриджуотър. Той беше почтен и фин мъж и всеки път, когато се чудех за какво са ни на нас тримата тези двадесет и четири стаи, си спомнях колко беше щастлив, когато се фукаше с тях.

След това й разказа за развода си:

— Ожених се същата седмица, в която завърших университета. И двамата направихме ужасна грешка. Неприятностите не бяха от финансов характер, но пътят към медицината, особено когато специализираш психоанализа, е много дълъг и труден. Време за нас не оставаше. В края на четвъртата година тя не издържа. Шерил сега живее в Чикаго и има три деца.

Беше ред на Дарси. Много внимателно пропусна да спомене имената на известните си родители и бързо прескочи на времето, когато напусна рекламната агенция, за да започне самостоятелния си бизнес — вътрешна архитектура на прилични цени.

— Казвали са ми, че съм съвременната версия на „Санфорд и Сие“, но дори и да е така, аз много обичам работата си — спомни си стаята, която обзавеждаше за болното шестнадесетгодишно момиче.

Може и да беше забелязал пропуснатите места в нейния разказ, но не каза нищо. Сервираха им салатите точно когато до масата спря един продуцент, приятел на родителите й.

— Дарси! — нежна целувка, прегръдка. Представи се на Майкъл Наш. — Хари Къртис — отново се обърна към Дарси: — С всеки изминал ден ставаш все по-хубава. Чух, че родителите ти са на турне в Австралия. Как минава?

— Току-що са пристигнали.

— Поздрави ги най-сърдечно — последва друга прегръдка и Къртис се отправи към своята маса.

Погледът на Наш не издаваше любопитство. Така правят психоаналитиците, помисли си Дарси. Чакат ти да им кажеш. Тя обаче не направи никакъв опит да обясни познанството си с Къртис.

Вечерята беше много приятна. Наш си призна двете слабости — конете и тениса.

— Те ме задържат в Бриджуотър. — Докато пиеха кафето, той се върна на темата за смъртта на Ерин. — Дарси, аз обикновено не давам съвети на другите, дори безплатни, но настоявам ти да се откажеш от идеята да отговаряш на тези обяви. Агентът от ФБР ми се стори напълно компетентен и според мен той няма да намери покой, докато убиецът на Ерин не си получи заслуженото.

— Той ми каза същото, но с много повече думи — тя успя да се усмихне. — Когато говорих с Ерин за последен път, тя спомена, че се е срещнала със симпатичен мъж, но той не се е обадил втори път. Обзалагам се, че е имала предвид теб.

Изпрати я до вкъщи с такси, помоли шофьора да изчака и я придружи до вратата. Духаше остър вятър и той й направи завет, докато отключваше вратата.

— Мога ли да ти се обадя пак?

— Ще ми бъде много приятно — за миг й се стори, че ще я целуне по бузата, но той просто й стисна ръката и се върна в чакащото такси.

Вятърът буташе вратата и тя се затвори бавно. Тъкмо когато бравата щракна, шум от стъпки я накара да се обърне. През стъклото видя мъжка фигура, бързо изкачваща външните стъпала. Ако се беше забавила един миг, той щеше да е във входа заедно с нея. Когато се вгледа в него, устата й пресъхна от ужас — Лен Паркър удряше и риташе вратата, после се обърна и избяга надолу по улицата.