Обява за запознанства

XVIII

Събота 9 март

В събота по обяд агентът от ФБР Винс Д’Амброзио и Ърни Сизек седяха в тъмносивия крайслер срещу входа на Кристофър стрийт 101.

— Ето го — каза Винс. — Наконтил се е за почивния ден.

Гюс Боксър излезе от сградата. Дебело яке на черни и червени карета падаше върху тъмнокафявия му панталон от изкуствена материя, черната плетена шапка почти скриваше лицето му.

— И ако това наричаш наконтване! — възкликна Ърни. — Помислих, че с тази премяна си плаща за изгубен бас.

— Ти просто не си го виждал по долно бельо и тиранти. Да вървим — Винс отвори вратата на колата.

Бяха разбрали от управата на сградата, че Боксър ползвал почивка от събота на обед до понеделник сутринта; В негово отсъствие Хосе Родригес, който го замествал, вършел при нужда дребни ремонти.

Позвъниха и Родригес им отвори вратата. Беше едър мъж на тридесет и няколко години и Винс се учуди защо управата не го назначи на редовна работа. Показаха служебните си карти.

— Искаме да разпитаме всички наематели, апартамент след апартамент. Последния път някои не бяха тук.

Винс пропусна да каже, че сега има намерение да задава конкретни въпроси, свързани с Гюс Боксър.

На четвъртия етаж откри златна мина. Вратата отвори осемдесетгодишна старица, която предвидливо не свали предпазната верига. Винс си показа картата.

— Всичко е наред, госпожице Дъркин — успокои я Родригес. — Ще ви зададат само няколко въпроса. Ще застана точно там, където можете да ме виждате.

— Не ви чувам добре — извика старата жена.

— Искам само да…

Родригес докосна ръката на Д’Амброзио.

— Чува по-добре от вас или от мен — прошепна той. — Хайде, хайде, госпожице Дъркин, харесвахте Ерин Кели. Нали помните, че тя винаги ви питаше дали имате нужда да ви напазарува нещо и ви водеше понякога на църква? Нали искате полицаите да хванат онзи тип, който й стори това?

Вратата се отвори, колкото позволяваше веригата.

— Питайте — госпожица Дъркин свирепо изгледа Винс. — И не крещете. Заболява ме глава.

През следващите петнадесет минути двамата агенти бяха залети от словесния порой на тази осемдесетгодишна нюйоркчанка коренячка за това колко лошо се грижат за този град.

— Целият си живот съм прекарала тук — занарежда госпожица Дъркин с ясен глас и докато говореше, вълнистата й сива коса подскачаше. — Никога не заключвахме вратите си. Защо да ги заключваме? От кого да се пазим? А сега, колко много престъпления и никой нищо не прави затова. Отвратително. Ще ви кажа, трябва да натоварят всичките тези търговци на наркотици, да ги закарат на края на света и да ги пратят по дяволите.

— Права сте, госпожице Дъркин — отегчено й отговори Винс. — Сега ми разкажете за Ерин Кели.

Лицето на старата жена се натъжи.

— Най-сладкото момиче на света. Готова съм да удуша със собствените си ръце онзи, който й стори това. Преди няколко години случайно седях до прозореца и гледах отсрещната сграда. Там убиха жена. Дойдоха да ме разпитват, но Мей и аз — тя живее в съседния апартамент — решихме да не казваме нищо. Видяхме убийството. Знаехме кой го извърши. Но онази жена не беше голяма стока и си го заслужаваше.

— Били сте свидетели на убийство и не сте казали на полицията? — възкликна Ърни невярващо.

Старицата сви устни.

— Не точно това исках да кажа. Исках да кажа, че си имам своите подозрения и Мей също. Това исках да кажа.

Подозрения! Видяла е това убийство, помисли си Винс. Знаеше, освен това, че никой не е в състояние да накара нея или приятелката й Мей да свидетелстват. Въздъхна и каза:

— Госпожице Дъркин, вие седите до прозореца. Имам чувството, че сте добър наблюдател. Видяхте ли с кого излезе Ерин Кели онази вечер?

— Тя излезе сама.

— Носеше ли нещо?

— Само чантата си през рамо.

— Голяма ли беше?

— Ерин винаги носеше голяма чанта с дълга дръжка. Често в нея носеше бижута и не искаше някой да й я изтръгне от ръцете.

— А всички ли знаеха, че носи бижута.

— Предполагам. Всички знаеха, че е дизайнер. Виждаше се от улицата как седи и работи.

— Имаше ли много приятели мъже?

— Имаше, но не бих казала много. Разбира се, възможно е да се е срещала и навън. Сега младите хора правят така. По мое време, ако не те вземеха от вкъщи, не си подавахме носа навън. Тогава беше по-добре.

— Склонен съм да се съглася. — Продължаваха да стоят на стълбите. — Госпожице Дъркин, бихме ли могли да влезем за малко вътре. Не искам да ни подслушват.

— Нали не са ви кални обувките?

— Не.

— Няма да мърдам оттук, госпожице Дъркин — обеща Родригес.

Апартаментът имаше същото разположение като апартамента, в който беше живяла Ерин Кели. Беше безупречно чист. Покрити с калъфи тапицирани мебели, лампиони с красиви копринени абажури, полирани малки масички, семейни снимки на мустакати мъже и строги жени в рамки. Винс се върна в спомените си за бабината му гостна в Джаксън Хайтс.

Не ги покани да седнат.

— Госпожице Дъркин, кажете ми, какво мислите за Гюс Боксър?

Бабата изсумтя.

— Този ли? Ако искате, вярвайте, това е един от малкото апартаменти, в който не се влачи да търси някой от прословутите си течове, а единствено тук има спукани тръби. Този мъж не ми е симпатичен. Не разбирам защо още го държат. Ходи нагоре-надолу в тези отвратителни дрехи. Винаги е кисел. Единствената причина според мен е, че му плащат много малко. Точно една седмица, преди да изчезне, чух Ерин Кели да му казва, че ако още веднъж го завари в апартамента си, ще се обади в полицията.

— Това ли му каза Ерин?

— Точно това. И беше права.

— Знаеше ли Гюс Боксър за количеството бижута, които минаваха през ръцете на Ерин Кели?

— Гюс Боксър знае всичко, което става в тази къща.

— Госпожице Дъркин, помогнахте ни много. Има ли още нещо, което можете да ни кажете?

Тя се поколеба.

— В продължение на няколко седмици, преди Ерин да изчезне, един млад мъж стоеше на отсрещния тротоар. Идваше винаги, когато започваше да се стъмва, така че не можех ясно да го видя. Сега не знам какви са били намеренията му. Но съм сигурна, че в онзи вторник вечерта, когато я видях за последен път, Ерин излезе сама и носеше онази голяма чанта през рамо. Очилата ми се бяха замъглили, та не съм съвсем сигурна дали същият мъж стоеше отсреща, но мисля, че беше той, и когато Ерин тръгна надолу по улицата, той я последва.

— Онази нощ не сте го видяла добре, но сте го виждали другите пъти. Как изглеждаше, госпожице Дъркин?

— Дангалак. Вдигната яка. С ръце в джобовете, имаш чувството, че иска да се сгуши в ръцете си. Слабо лице. Тъмна, рошава коса.

Лен Паркър, помисли си Винс. Той хвърли поглед към Ърни, който очевидно си мислеше същото.

— Очаквах с нетърпение този момент — Дарси се облегна назад на седалката на мерцедеса и се усмихна на Майкъл. — Беше ужасна седмица.

— Така и предположих — отвърна сухо той. — Едва успях да те открия. Звънях ту вкъщи, ту в работата.

— Знам. Извинявам се затова.

— Няма за какво да се извиняваш. Денят е чудесен за разходка, нали?

Движеха се по шосе 202 в посока Бриджуотър.

— Никога не съм знаела много за Ню Джърси — каза Дарси.

— Освен вицовете, които се разправят. Всички си мислят, че целият щат е покрит с рафинерии като тези, покрай които минаваме сега. Но, повярвай, тук се намира най-дългата брегова ивица в сравнение с всички щати на източното крайбрежие и има най-много коне на глава от населението в цялата страна.

— Наистина ли? — Дарси се засмя.

— Наистина. Кой знае? Възможно е да те спечеля за своята кауза с тези мои ревностни проповеди.

Госпожа Хюз се къпеше в усмивки.

— О, госпожице Скот, след като докторът ми каза, че ще дойдете, измислих възможно най-вкусната вечеря.

— Много мило от ваша страна.

— Стаята за гости в началото на стълбите е приготвена. Там ще можете да се освежите след ездата.

— Благодаря ви.

Денят бе по-чудесен дори от миналата неделя. Хладен. Слънчев. Въздухът миришеше на пролет. Дарси изцяло се отдаде на удоволствието от лекия галоп.

Когато спряха, за да починат конете, Майкъл каза:

— Няма нужда да те питам как се чувстваш. Това си личи.

Късно следобед изведнъж стана студено. Запалиха камината в кабинета на Майкъл. Коминът дърпаше силно и пламъците бяха устремени нагоре.

Майкъл й наля вино, направи на себе си коктейл, седна на удобното кожено канапе до нея и вдигна крака върху малката масичка. Ръката му се отпусна върху облегалката на канапето.

— Знаеш ли — каза той, — през тази седмица доста мислих за онова, което ми каза. Ужасно е колко много може да нарани едно дете някаква случайно изпусната забележка. Но, Дарси, можеш ли честно да си признаеш, че понякога не се поглеждаш в огледалото, за да видиш колко си хубава.

— Разбира се, че не се гледам — Дарси се поколеба. — Бог ми е свидетел, че не съм имала предвид безплатна консултация, но имах намерение да разговарям с теб по този въпрос. Но не, няма значение.

— Кажи какво има. Изплюй камъчето — ръката му си играеше с косите й.

Тя го погледна право в очите, като се опитваше да вижда само добротата в тях.

— Майкъл, имам чувството, че разбираш колко опустошителни са били за мен тези думи, ала си мислиш също, че — как да се изразя — през всичките тези години подсъзнателно съм обвинявала майка си и баща си.

— Ей, искаш да ме лишиш от хляб — подсвирна Майкъл. — На повечето хора им е нужна цяла година, преди да стигнат до това заключение.

— Ти не ми отговори.

Той я целуна по бузата.

— И нямам такова намерение. Хайде, предполагам, че госпожа Хюз вече е сервирала вкусното телешко.

В десет вечерта бяха пред къщата на Дарси. Той паркира колата и я изпрати до вратата.

— Този път няма да си тръгна, преди да се уверя, че си в безопасност. Иска ми се утре да те закарам до Уелсли. Това е голямо разстояние за еднодневно пътуване.

— Нямам нищо против, но трябва на връщане да се отбия на едно място.

Пак ли разпродажба на употребявани мебели?

Тя не искаше да говори за снимките на Нан Шеридън.

— Нещо такова. Търся нещо.

Той сложи ръце на раменете й, обърна лицето й към своето и доближи устни към нейните. Целувката му беше топла, но кратка.

— Дарси, обади ми се, когато се прибереш утре. Искам просто да съм сигурен, че си в безопасност.

— Ще се обадя. Благодаря ти.

Хенк трябваше да дойде късно следобеда в събота. Прекарваме толкова малко време заедно, измъчваше се Винс. Докато бяха женени, той и Алис живееха в Грейт Нек. Нямаше никакъв смисъл да губи толкова време в път и когато се разведоха, продадоха къщата и той нае този апартамент на Второ авеню и Деветнадесета улица. В района на Грамърси парк. Естествено, не в самия Грамърси парк. Там не му беше по джоба.

Винс харесваше жилището си. Намираше се на деветия етаж и от прозореца се откриваше типична градска гледка. Отдясно бяха елегантните къщи на високата част на Парк авеню, точно под себе си виждаше убийственото улично движение по Второ авеню, на отсрещния тротоар се редуваха жилищни и административни сгради, в чиито партери имаше ресторанти, магазинчета за деликатеси, корейски сергии с плодове и зеленчуци, един магазин за видеокасети.

Всекидневната и трапезарията бяха обзаведени с неподходящия декор на Алис. В годината, преди да се разделят, тя бе обзавела тяхната всекидневна в пастелни цветове. Гарнитура в бял и светъл прасковен цвят, килим в същата тоналност, голямо кресло без облегалки. Стъклени масички, лампиони, които приличаха на кости в пустиня. Оставила беше всичко това на него, а взе цялата традиционна мебелировка, която той харесваше. Винс имаше намерение някой ден, когато му остане време, да се освободи от всичко и да си купи старомодни, удобни мебели. Повдигаше му се от усещането, че се намира в къщата на мечтите на Барби.

Хенк не беше дошъл още. Винс се съблече, взе си горещ душ, сложи си бельо, пуловер, широк панталон и пантофи. Отвори си една бира, изтегна се на канапето и започна да преглежда папката.

Всичко в този случай беше много загадъчно. Под всеки камък можеше да се открие нова следа.

Боксър. Ерин го бе заплашила, че ще го предаде на полицията. Дарси Скот му се беше обадила вчера, за да каже, че е открила снимка на Нан Шеридън, направена на Бел Айлънд, в дъното, на която се вижда някакъв прислужник, който й приличал на Боксър. Бяха взели снимката и сега проверяваха.

Госпожица Дъркин бе видяла някой, чието описание се покриваше с онази откачалка Лен Паркър, който е висял на Кристофър стрийт и е тръгнал след Ерин Кели в нощта, когато е изчезнала.

Имаше пряка връзка между онзи мошеник Джей Стратън и Нан Шеридън. Пряка връзка между Джей Стратън и Ерин Кели.

Винс чу въртенето на ключ в бравата. В стаята връхлетя Хенк.

— Здравей, татко — хвърли чантата с дрехите си. Бърза прегръдка.

Винс усети как рошавите му коси го пернаха по бузата. Винаги се пазеше да не покаже почти животинската любов, която изпитваше към сина си.

— Здравей, момчето ми. Как си?

— Прекрасно. Така мисля. Изкарах отличен по химия.

— Напълно заслужено.

Хенк си свали училищното яке и го метна настрани.

— Да знаеш, страхотно е да си изкараш изпитите — с дълги крачки се втурна в кухнята и отвори вратата на хладилника. — Татко, но тук няма абсолютно нищо за ядене.

— Знам. Имах ужасна седмица — Винс се въодушеви. — Онази вечер открих страхотен италиански ресторант. В западната част на Петдесет и осма. След това може да отидем на кино.

— Екстра — Хенк се протегна. — Да знаеш колко е хубаво, че съм тук. Мам и Блъбър са скарани.

Това не е моя работа, мина през ума на Винс, но не можа да се въздържи:

— Защо?

— Тя иска за рождения си ден „Ролекс“. „Ролекс“ за шестнадесет и петстотин.

— Шестнадесет хиляди и петстотин долара? И аз я мислех за скъпа, когато бях женен за нея.

Хенк се засмя.

— Обичам мама, но ти я познаваш. Тя винаги мисли мащабно. Има ли нещо ново около случая със серийния убиец?

Телефонът иззвъня. Винс се намръщи. Дано пак не ми развалят вечерта с Хенк, помисли си той, докато наблюдаваше оживлението в погледа на момчето.

— Може да са открили нещо — каза Хенк, докато Винс вдигаше слушалката.

Беше Нона Робъртс.

— Винс, не исках да те безпокоя вкъщи, но ти ми даде телефона си. Целия ден бях в движение и току-що влизам в стаята си. Имам бележка от доктор Наш. Неговият издател не иска той да участва в предаване за обяви за запознанства, защото книгата му трябва да излезе през есента. Имаш ли някаква друга идея за психоаналитик, който би могъл да се настрои на тази тема?

— Познавам няколко, които са членове на Организацията на психоаналитиците и са специалисти по психология и право. Ще се опитам да открия някой от тях до понеделник.

— Хиляди благодарности. Още веднъж извинявай за безпокойството. Отивам до „Паста Лъвърс“ да хапна от онези спагети.

— Ако ни изпревариш, запази маса за трима. Хенк и аз също тръгваме за там — Винс усети, че се държи доста самонадеяно. — Освен ако не си с твои приятели. — „Или приятел“ — помисли си той.

— Ще бъда сама. Ще се радвам да ви видя. Довиждане.

Той чу затварянето на телефона и погледна Хенк.

— Имаш ли нещо против, шефе? — попита. — Или предпочиташе да бъдем само двамата.

Хенк си взе якето, което се беше приземило върху голямото кресло без облегалки.

— Съвсем не. Мое задължение е да проверявам гаджетата ти.