Обява за запознанства

XV

Сряда 6 март

Крис Шеридън оглеждаше Дарси Скот и онова, което видя, му хареса. Беше облечена с яке от гладка кожа, стегнато с колан, светлокафяв панталон, поизносени ботуши от фина кожа. Завързаният копринен шал подчертаваше вдлъбнатината отзад на врата й. Кестенявата й коса, в която тук-там проблясваше златисто, падаше меко и свободно покрай лицето й. Очите й бяха с цвят на лешник, светлокафяви, изпъстрени със зелени петънца, и бяха оградени от гъсти мигли. Тъмните вежди подчертаваха нежния, порцеланов цвят на лицето й. Прецени, че е малко под тридесетте.

„Напомня ми за Нан“. Тази мисъл го стресна. Но те не си приличат, помисли си той. Нан беше типична северна красавица с розово-бяла кожа, живи сини очи, коса с цвета на жълт нарцис. А откъде идваше приликата? От съвършената грация, с която се движеше Дарси. Нан ходеше по същия начин и щом засвиреше музика, се впускаше в танцова стъпка.

Дарси усещаше погледа на Крис. Тя също бе направила някои собствени наблюдения. Хареса силните му черти, леката издатина върху носа му, вероятно резултат от счупване. Ширината на раменете му и цялостното излъчване на дисциплинирано тяло говореше за атлетична сила.

Преди няколко години майка й и баща й се бяха подложили на пластична операция.

— Ще вземат отнякъде, ще добавят другаде — пошегува се майка й. — Не гледай толкова неодобрително, скъпа Дарси, нашият външен вид е важна част от стоката, която предлагаме.

Съвсем не му е мястото да си спомням това сега, помисли си Дарси. Не беше ли това закъснял опит да преодолее шока от отварянето на пакета с ботуша на Ерин и с обувката за танци? През целия ден вчера беше спокойна, а тази сутрин се събуди в четири часа с покрито от сълзи лице и мокра възглавница. Прехапа устни при този спомен, но не успя да спре сълзите, които напираха в очите й.

— Извинете ме — бързо изрече тя и се опита да звучи бодро. — Много мило от ваша страна, че отидохте снощи в Кънектикът да вземете снимките. Винс Д’Амброзио ми каза, че е трябвало да промените плановете си.

— Те не бяха свързани с нещо важно — Крис усети, че Дарси би искала да не обръща внимание на скръбта й. — Има страшно много снимки — продължи той сухо. — Сложил съм ги на масата в заседателната зала. Предлагам да им хвърлите един поглед. Ако предпочитате да ги гледате вкъщи или на работното си място, ще уредя да ви ги изпратят. Ако искате да видите само част от тях, това също може да се уреди. Познавам повечето от хората на снимките. Някои, разбира се, не познавам. Във всеки случай, да идем да ви ги покажа.

Слязоха на долния етаж. Дарси видя, че през петнадесетте минути, докато беше в кабинета на Крис Шеридън, тълпата, която оглеждаше вещите за следващия търг, беше нараснала значително. Тя обичаше търговете. Като малка редовно придружаваше дилъра, който представляваше родителите й. Те никога нямаха време сами да ходят по търгове. Щом се разбереше, че някой от тях се интересува от някоя картина или антика, цената й мигновено скачаше. Дарси изпитваше неудобство всеки път, когато чуеше майка си или баща си да разказват историята на техните завоевания.

Тя крачеше редом с Шеридън към задната част на сградата, когато съзря цилиндрично писалище и се спусна към него.

— Това истински „Рьонтген“ ли е?

— Да, истински — Крис погали с ръка махагоновата му повърхност. — Разбирате ли от антики? От нашия бизнес ли сте?

Дарси си спомни „Рьонтген“-а в библиотеката на къщата в Бел Еър. Майка й обичаше да разказва историята как Мария Антоанета го била изпратила като подарък на майка си, императрицата, и по тази причина било спасено от продажба по време на Френската, революция. Очевидно това също е било изнесено от Франция.

— От нашия бизнес ли сте? — повтори въпроса си Крис.

— О, извинявайте — усмихна се Дарси, като си спомни за хотела, който подновяваше с мебели, купени от разпродажбите в хорските гаражи. — Може и така да се каже.

Крис недоумяващо я изгледа, но не зададе повече въпроси.

— Оттук надолу.

Широк коридор водеше към помещение с двойна врата. Вътре имаше банкетна маса от времето на крал Джордж, покрита със защитна тъкан. Върху нея на редички спретнато бяха подредени албуми, годишни споменици със снимки, фотографии в рамки, кутийки с диапозитиви.

— Не забравяйте, че всички те са правени някъде преди петнадесет и осемнадесет години.

— Знам — Дарси преценяваше обема на материала. — Често ли ползвате стаята?

— Не толкова често.

— Ще бъде ли възможно тогава да оставим всичко тук, за да идвам да ги гледам? Проблемът е, че когато съм на работа, съм винаги много заета. Жилището ми не е много голямо, пък и не стоя дълго време там.

Крис знаеше, че не е негова работа, но не можа да се въздържи и каза:

— Агент Д’Амброзио спомена, че и вие отговаряте на обяви за запознанства — видя как чертите на лицето на Дарси се удължиха.

— Ерин не искаше да отговаря на обявите — каза тя. — Аз я убедих. Единственият начин, по който мога да изкупя това, е да се опитам да помогна да намерят убиеца. Имате ли нещо против да идвам тук? Обещавам, че няма да безпокоя нито вас, нито служителите ви.

Крис разбра какво е имал предвид Винс Д’Амброзио, когато каза, че Дарси Скот ще направи онова, което е решила.

— Няма да безпокоите никого. Една от секретарките идва винаги в осем. Чистачките стоят докъм десет вечерта. Ще предупредя да ви пускат. Още по-добре е да ви дам ключ.

— Обещавам да не изчезна с някой севърски порцелан. Може ли да остана сега? Имам няколко часа на разположение.

В три и половина Шеридън отново дойде, следван от прислужничка, която носеше поднос.

— Реших, че имате нужда от кратка почивка. Ако позволите, ще ви правя компания.

— Ще ми бъде много приятно — Дарси усети, че я наболява главата и си спомни, че не е обядвала. Пое чашата чай, сипа си малко мляко от изящната каничка и се опита да не изглежда много нетърпелива, когато посегна към захарните сладки. Изчака прислужничката да излезе и каза: — Сигурно не ви е било много лесно да съберете всичко това. Спомените са нещо мъчително.

— То е почти изцяло дело на майка ми. Тя ме удивяла. Припадна, когато пристигна пакетът с обувките, а сега единственото, което я интересува, е как да помогне да хванат убиеца на Нан и да не му позволят да нарани някой друг.

— А вие?

— Нан беше с шест минути по-голяма от мен. Не пропускаше случай да ми го припомня. Наричаше ме „малкото братче“. Тя беше открита. Аз бях срамежлив. По някакъв начин се балансирахме. Много отдавна загубих всяка надежда да видя убиеца й в съда. Сега надеждата отново се появи — той погледна купчината снимки, които беше отделила. — Познахте ли някой?

Дарси поклати глава.

— Все още не.

В пет и петнадесет тя надникна в стаята му.

— Тръгвам си вече.

— Ето ви ключ — Крис скочи от стола. — Исках да ви го дам още когато слязох долу при вас.

Дарси го пъхна в джоба си.

— Вероятно ще дойда утре рано сутринта.

— Имате ли днес една от онези срещи? — Крис не можа да се въздържи. — Извинявайте. Нямам право да ви питам. Просто се тревожа, защото ми се струва много опасно.

Зарадва се, че този път Дарси не реагира.

— Не се безпокойте — само каза тя, леко му махна с ръка и си тръгна.

Той се загледа след нея и си спомни единствения път, когато беше ходил на лов. Кошутата пиеше вода от поточето. Усети опасността и вдигна глава, цялата в слух, готова да избяга. Миг след това бе повалена на земята. Той не се присъедини към бурните поздравления, с които останалите обсипаха стрелеца. Инстинктивно му се беше искало да предупреди животното. В този момент го измъчваше същият инстинкт.

— Как върви предаването? — попита Винс Нона, докато се опитваше да си намери удобно място върху зеленото двойно канапе в нейната стая.

— И върви, и не върви — въздъхна Нона и уморено прекара ръка през косата си. — Най-трудното нещо е да постигнеш баланс. Когато ме помоли да добавя за опасността, която крие отговарянето на тези обяви, нямах и най-малката представа какво ще ми сервира следващата седмица. Продължавам да мисля, че оригиналният ми замисъл е правилен. Искам да покажа цялостната картина и тогава да завърша с предупреждение — тя му се усмихна. — Радвам се, че се обади и предложи да идем на италиански ресторант.

Денят му беше сякаш безкраен. В четири и половина Винс беше почти на края на силите си. Беше изготвил списък на датите, когато бяха изчезнали осемте млади жени, и беше наредил да съберат колекция от обяви за запознанства, които се бяха появили в нюйоркските вестници и списания в трите месеца преди тези дати.

Чувството, че е постигнал нещо, го бе накарало да усети, че е доста уморен. Мисълта да се върне в апартамента и да отвори занемарения хладилник го потискаше. Почти механично грабна телефона и набра номера на Нона.

Беше седем часът. Току-що беше влязъл и завари Нона вече готова да тръгват.

Телефонът иззвъня. Нона вдигна очи нагоре и взе слушалката. Винс забеляза как изразът й се промени.

— Прав си, Мат. Винаги можеш да се обзаложиш, че ще ме намериш тук. С какво мога да ти бъда полезна? — тя слушаше внимателно. — Мат, кажи си направо. Нямам намерение да купувам нищо от теб. Нито днес. Нито утре. Ако си спомняш, миналата година, когато имахме купувач, реши, че дава много малко. Както обикновено, аз мога да чакам. Ти можеш да чакаш. За какво е това бързане? Или на Джини й трябват пари?

Нона се засмя и затвори.

— Това беше мъжът, на когото обещах любов, уважение и обич за цял живот. Проблемът е, че той престана да си спомня това.

— Случвало се е и на други хора.

Отидоха в един ресторант за почитатели на италианските специалитети в западната част на Петдесет и осма улица.

— Идвам често тук, когато съм сама — каза Нона. — Почакай само да вкусиш макароните. Оправят всякакво настроение.

По чаша червено вино. Салата. Препечени филийки.

— Трябва да открием връзката — Винс се чу да изрича тези думи на глас. — Трябва да има някаква връзка между един мъж и всички тези момичета.

— Струва ми се, беше убеден, че връзката, с изключение на Нан Шеридън, са обявите за запознанства.

— Така е. Но не виждаш ли? Не е възможно просто така да се случи, че за всяка една от тях да има точния размер обувки. Възможно е той да купува обувките, след като вече ги е убил, но със сигурност е носил със себе си обувките за Нан Шеридън, когато я е нападнал. Такъв тип убиец винаги използва един и същ модел.

— Искаш да кажеш, че онзи, който се е срещал с тези момичета, по някакъв начин е успявал да научи номера на обувките им, без те да подозират нещо лошо, и след това те са изчезвали без следа.

— Точно така.

Докато ядяха лингуини със сос от миди, той й разказа за намерението си да анализира нюйоркските обяви за запознанства, поместени през трите месеца преди датата на изчезването на всяко едно от момичетата, за да види дали не се е появявала една и съща обява.

— Разбира се, и това може да ни отведе в задънена улица — призна си той. — От малкото, което знаем, един и същ мъж може да пуска десетина различни обяви.

И двамата си поръчаха капучино без кофеин. Нона започна да му разказва за предаването.

— Все още не съм намерила психиатър — каза тя. — Никак не ми се иска да сложа някой от онези експерти звезди, които се появяват всеки път, когато натиснеш копчето.

Винс й спомена за Майкъл Наш.

— Говори много добре. Пише книга за обявите. Срещал се е с Ерин.

— Дарси ми е разказвала за него. Чудесна идея, агент Д’Амброзио.

Винс изпрати Нона с такси до дома й и го накара да изчака, докато тя влезе в сградата.

— Предполагам, че двамата сме доста изморени — отклони той предложението й да пийнат по чашка. — Запазвам си правото за друг път.

— Запазено ти е — засмя се Нона. — Уморена съм, а освен това чистачката не е идвала от миналия петък. Мисля, че не е още времето да разбереш каква домакиня съм.

Това беше всичко, което Винс можеше да направи, за да не забрави, че срещата му с Нона е служебна. Но то не беше пречка да продължи да си мисли какво ли щеше да изпитва, ако я държи в прегръдките си.

Когато се прибра, на телефонния секретар го чакаше съобщение от неговия помощник Ърни.

Срещата на Дарси в пет и половина в бара на гръцката таверна беше с ПК 4307, Кол Грифин. Първото й впечатление бе, че е на повече от тридесет години, на колкото се представяше. Беше по-близо до петдесетте. Този як мъж, който премяташе кичур коса върху плешивото петно на върха на главата си, беше облечен скъпо и консервативно. Живеел в Милуоки, но както й обясни, редовно идвал в Ню Йорк.

Намигна й многозначително. Да не си мислела нещо друго, имал щастлив брак, но когато пътувал по работа, било добре да си има приятелка. Отново й намигна. На кое представление не е ходила? Имал начин винаги да осигури билети. Кой е любимият й ресторант? „Лютес“ ли? Скъп, но си заслужавал парите.

Дарси успя да го попита кога за последен път е бил в Ню Йорк.

Доста отдавна. Миналия месец завел жена си и децата — страхотни тийнейджъри, но тя знае какви са тийнейджърите — на ски във Вейл. Имали къща там. Сега строели по-голяма. Парите не били проблем. Но децата довели и приятелите си и станала голяма лудница. Надули му главата с рокове. Можеш да полудееш, нали? Имали мощна стереоуредба в къщата.

Дарси си беше поръчала перие. Едва беше изпила половината и тревожно си погледна часовника.

— Моят шеф беше наистина ядосан, когато излязох. Трябва да тръгвам.

— Не му обръщай внимание — заповяда Грифин. — Ти и аз ще прекараме чудесна нощ.

Бяха седнали на двойна седалка. Прегърна я една яка ръка. Усети мокра целувка по ухото си.

Дарси не искаше да прави сцена.

— О, Боже мой — каза тя и посочи един мъж, който седеше сам с гръб към тях на съседната маса. — Това е съпругът ми. Трябва да се махам оттук.

Ръката изчезна от кръста й. Грифин видимо се разстрои.

— Не искам неприятности.

Тя едва се сдържаше да не се разсмее, докато таксито я водеше към тях.

Телефонът звънеше, докато превърташе ключа в бравата. Беше Дъг Фийлдс.

— Здравей, Дарси, защо си толкова незабравима? Помня, че ми каза, че си заета днес, но плановете ми се промениха и реших да опитам. Какво ще кажеш да хапнем по един хамбургер в Пи Джей Клар или някъде другаде?

Дарси осъзна, че не е казала на Винс Д’Амброзио за Дъг Фийлдс. Симпатичен. Илюстратор. Типът, който Ерин лесно би харесала.

— Чудесно — отговори тя. — В колко часа?

За каква ли глупачка ме мисли Дъг? Сюзън размишляваше за това, докато седеше до кухненската маса с Дони и проверяваше домашното му по геометрия. Бяха й се обадили от училището следобед. Случило ли се е нещо у тях? Дони, който винаги е бил добър ученик, развалил оценките си по всички предмети. Станал разсеян и потиснат.

— Да, вярно е — весело каза тя. — Както моят учител по геометрия обичаше да казва „личи си, госпожице Фроли, кога мислите с главата си“.

Дони се усмихна и събра нещата си.

— Мамо… — колебливо започна той.

— Дони, ти винаги си можел да разговаряш с мен. Кажи ми какво има?

Той се огледа.

— Малките са в леглата. Бет взема своя тридесетминутен душ. Можем да разговаряме — успокои го Сюзън.

— А татко е на едно от своите заседания — с горчивина каза Дони.

Той подозира нещо, помисли си Сюзън. Нямаше смисъл да се опитва да го защитава. Моментът беше много подходящ да бъде откровена с него.

— Дони, татко не е на заседание.

Той сведе поглед.

— Патрик Дрискъл, един от отбора, е бил в Ню Йорк в петък вечерта, когато ние бяхме при дядо. Видял е татко в един ресторант с някаква жена. Държали са се за ръце и са се целували. Патрик каза, че било отвратително. Майка му искала да ти каже, но баща му не позволил.

— Дони, имам намерение да се разведа с баща ти. Това не е нещо, което искам, но да живеем така не е добре за никой от нас. По този начин няма винаги да го чакаме да се прибере, нито да търпим лъжите му. Вярвам, че той ще продължи да се вижда с вас, но не мога да гарантирам. Съжалявам. Ужасно много съжалявам — тя усети, че плаче.

Дони я потупа по рамото.

— Мамо, той не те заслужава. Обещавам да ти помагам за другите деца. Кълна ти се, че ще върша повече от него.

„Дони може и да прилича на баща си, помисли си Сюзън, но, слава Богу, е взел достатъчно и от мен, за да не постъпва никога като него.“ Тя го целуна по бузата.

— Нека това засега си остане между нас. Обещаваш ли?

Сюзън си легна в единадесет. Дъг още не се беше прибрал. Пусна последните новини и ужасена се заслуша в гласа на водещия, който съобщаваше нови подробности за изчезналите млади жени и за пакетите с различни обувки, които бяха изпратени на техните семейства.

Говорителят казваше:

— Въпреки че ФБР отказва да коментира, източници, близки до него, ни съобщиха, че последните изпратени обратно обувки са съответните на онези, с които Ерин Кели е била обута, когато са намерили тялото й. Ако това е вярно, нейната смърт вероятно е свързана с изчезването на две млади жени от Ланкастър и Уайт Плейнс, които са живели в Манхатън, и с неразкритото убийство на Нан Шеридън.

Нан Шеридън. Ерин Кели.

— О, Господи — изстена Сюзън. С ръце, свити в юмрук, се бе вторачила в екрана.

Показаха снимките на Клер Барне, Ерин Кели, Джанин Уетцъл и Нан Шеридън.

Говорителят продължи:

— Жестоката следа вероятно води началото си от онова студено мартенско утро преди петнадесет години, когато Нан Шеридън беше намерена удушена на пътеката за бягане близо, до дома й.

Сюзън усети как гърлото й се сви. Преди петнадесет години тя беше излъгала, когато разпитваха Дъг във връзка с убийството на Нан. Щяха ли тези млади жени да са още живи, ако беше казала истината? През нощта преди почти две седмици, когато съобщиха за смъртта на Ерин Кели, Дъг беше сънувал кошмари. В съня си беше викал името на Ерин.

— … ФБР в сътрудничество с Полицейското управление на Ню Йорк се опитва да открие откъде са купени вечерните обувки. Започнало е ново разследване по делото за убийството на Нан Шеридън.

Ами ако отново разпитат Дъг? Ако разпитат и мен, помисли си Сюзън. Трябваше ли да каже на полицията, че е излъгала преди петнадесет години?

Дони. Бет. Триш. Конър. Какво щеше да стане с тях, ако израснеха като деца на сериен убиец?

Интервюираха шефа на нюйоркската полиция:

— Убедени сме, че си имаме работа с особено опасен сериен убиец.

Особено опасен.

— Какво трябва, да направя? — прошепна в себе си Сюзън. Думите на баща й звъняха в ушите й: „В него има нещо опасно.“

Когато преди две години тя го обвини за връзката му с момичето, което помагаше в домакинството, лицето му се изкриви от гняв. Страхът, който беше изпитала тогава, я обзе отново. След като новините свършиха, тя най-после осъзна факта, който през цялото време беше отпъждала от себе си.

„Мислех, че ще ме убие онази нощ.“

Ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли? Ще летим ли върху белия облак на музиката?… Ще бъдем ли все още заедно, прегърнати, ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли?

Чарли шумно се засмя на фона на пълното тържество на музиката. Въртеше се в синхрон със стъпките на Юл Бринър, тропаше с крака, завърташе въображаемата Дарси в прегръдките си. Другата седмица ще танцуват това парче! След това Астер! Какво блаженство! Какво блаженство! Оставаха още само седем дни до петнадесетата годишнина от смъртта на Нан!

Ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли? Ще танцуваме ли?

Музиката спря. Взе дистанционното управление и спря видеото. Да можеше само да изкара нощта. Но това щеше да е глупаво. Да продължава нататък.

Стъпалата към мазето скърцаха и той се намръщи. Трябваше да се поправят. Анет се бе опитала да избяга надолу по тези стълби. Звукът от неистовото тракане на токчетата по голото дърво го опияняваше. Ако Дарси се опиташе да му избяга по същия начин, не искаше шумът от скърцането да се смесва със звука от безсмисления бяг на токчетата.

Дарси. Колко му беше трудно да седи на масата срещу нея. Искаше му се да й каже „ела с мен“ и да я доведе тук. Както Фантома на операта канеше своята любима в пъкъла.

Кутиите за обувки. Имаше още пет. Мари и Шийла, и Лесли, и Анет, и Тина. Изведнъж разбра, че иска да разпрати всичките наведнъж. Да приключи с това. А после ще остане само една.

Другата седмица тук ще бъде само кутията на Дарси. Може би никога нямаше да я изпрати.

Освободи дръжката на фризера, повдигна капака и се взря в празното пространство. В очакване на нова ледена девица, помисли си той. Тази щеше да остане завинаги негова.