Обява за запознанства

XIV

Вторник 5 март

Във вторник сутринта агентът Д’Амброзио влезе в галериите „Шеридън“ и преди да го заведат в кабинета на Крис Шеридън на горния етаж, той набързо разгледа изложените експонати. Мебелите му напомниха за хола на Нона Робъртс. Странно. Едно от нещата, които винаги беше искал да направи, бе да се запише на курс по изкуствознание и старинни мебели. Програмата на ФБР по кражби на предмети на изкуството само беше изострила апетита му към тази област.

Междувременно, помисли си Винс, докато следваше секретарката по коридора, живея с грешките на Алис. По време на развода той се умори да чака справедлива подялба. Вземи каквото искаш, след като е толкова важно за теб, беше й предложил той.

Тя обаче прие думите му сериозно.

Шеридън говореше по телефона. Усмихна се и му даде знак да седне. Без да го показва, Винс се заслуша в разговора. Ставаше дума за колекция, която била оценена прекалено скъпо.

— Кажи на лорд Килман — говореше някому Шеридън, — че те могат да му обещават тази сума, но едва ли ще са в състояние да я платят. Ние предпочитаме да сложим по-ниска начална цена. Пазарът е по-слаб, отколкото преди време, и го питай готов ли е да чака още три-четири години. В противен случай, смятам, че ако внимателно обмисли нашата оценка, ще разбере, че много от нещата, с които се сдоби напоследък, все пак ще му донесат значителна печалба.

Уверен. С познания. Вродена сърдечност. Такава беше преценката на Винс за Крис Шеридън, когато миналата седмица го видя в Дариън. Тогава беше облечен в спортна риза и тънко яке. Сега носеше тъмносив костюм, бяла риза, вратовръзка в червено и сиво, истински бизнесмен.

Крис затвори телефона и се наведе през бюрото, за да му подаде ръка. Винс му се извини за внезапното посещение и започна делово:

— Когато миналата седмица говорих с вас, бях почти сигурен, че смъртта на Ерин Кели е имитация на чужд почерк, стимулиран от предаването за вашата сестра в поредицата „Действителни престъпления“. Вече не съм толкова сигурен в това — разказа му за Клер Барне и за пакета, изпратен в дома на родителите й.

Крис слушаше внимателно.

— Значи още един случай.

На Винс му се стори, че цялата болка от убийството на сестра му е вложена в тези думи.

— Мога ли с нещо да ви помогна? — попита Крис.

— Не знам — откровено отвърна Винс. — Убиецът на сестра ви сигурно я е познавал. Това, че е знаел точния размер на обувката, не може да е съвпадение. Съществуват три възможности. Същият убиец е продължил да убива млади жени през всичките тези години. Същият убиец е спрял да убива и е започнал пак преди няколко години. И третата възможност е, че убиецът на Нан е споделил с някого своя начин на действие и този някой решава да го имитира. Това е най-малко вероятната възможност.

— И вие се опитвате да свържете някого, когото Нан е познавала, с някого, когото са познавали всички останали жени?

— Точно така. Макар че в случая при Ерин Кели, поради липсващите диаманти, все още съществува вероятност да си имаме работа с друг тип престъпник. Затова възнамеряваме да проучваме и двете възможности. Причината да съм тук е, че се опитвам да открия кой може да е бил свързан с Нан, Ерин Кели и Клер Барне.

— Някой, който преди петнадесет години е познавал сестра ми и наскоро е срещнал тези момичета чрез обяви за запознанства.

— Точно така. Дарси Скот е най-близката приятелка на Ерин Кели. Те са отговаряли на обявите единствено заради тяхна приятелка, която е телевизионен продуцент, и ги е помолила да участват в събирането на информация. Дарси не е била тук цял месец. Дала е на Ерин копие от писмото, което е изпращала, и няколко снимки. Знаем, че Ерин е отговорила на някои обяви от името на двете. Дарси Скот се надява, че убиецът на Ерин ще се свърже и с нея.

— Искате да кажете, че ще позволите на още една млада жена да се превърне във възможна жертва? — Крис се намръщи.

Винс повдигна ръка, сякаш се опитваше да отхвърли от себе си това предположение.

— Вие не познавате Дарси Скот. Аз нищо не позволявам. Решила е, че трябва да го направи. Единственото нещо, което заслужава да й призная, е, че се е срещала вече с някои доста интересни типове и ни предостави информация, която може да се окаже полезна.

— Струва ми се, че това не е най-добрата идея.

— Така мисля и аз и след като и двамата сме на едно мнение, се надявам, че тук можете да помогнете. Колкото по-бързо пипнем този тип, толкова по-малка е вероятността да се случи нещо с Дарси Скот или с някоя друга млада жена. Ще поискаме от „Браун“ списък на студентите от времето, когато сестра ви е учила там. Ще проверим дали някой от тях не съвпада с онези, за които знаем, че са се срещали с Ерин или Дарси. Мисля си, че освен годишните албуми със снимки, които сами можем да си уредим, вие можете да ни дадете някои снимки и албуми с приятели или познати на сестра ви. Трябва да ви предупредя, че не всички, които отговарят на обяви, използват собствените си имена. Искам Дарси Скот да разгледа снимките на Нан, за да види дали може да открие на тях някой от тези, с които се среща.

— Разбира се, ние имаме безкрайно много снимки на Нан — бавно рече Крис. — Когато преди десет години баща ми почина, успях да убедя майка ми да опакова повечето от тях и да ги прибере на тавана. Тя се съгласи, че стаята на Нан започва да прилича на параклис.

— Добре сте направили — каза Винс. — Сигурно можете да бъдете доста убедителен.

— Казах й — усмихна се Крис, — че това е една от най-слънчевите стаи в къщата и след време, когато внуците й идват на гости, ще бъде най-добрата за тях. Проблемът е, както често казва майка ми, че няма внуци — усмивката му се стопи. — В неделя ще сваля всичко.

Винс се изправи.

— Много ви благодаря. Знам колко трудно е било за майка ви всичко това, но ако открием убиеца на сестра ви, повярвайте ми, това ще й донесе покой.

Когато си тръгваше, иззвъня пейджърът му.

— Мога ли да се обадя в службата?

Шеридън му подаде телефона и забеляза как челото му се набърчи.

— Как е Дарси?

Крис Шеридън усети, че го полазват тръпки. Не познаваше това момиче, но го обзе внезапен, безразсъден страх за нея. Не бе казвал на никого, че когато сутринта след рождения си ден Нан отиде да тича, той я чу да излиза. В полусън, той реши да стане. Нещо отвътре го караше да я последва. След това се отказа и отново заспа.

Винс затвори телефона и се обърна към Крис.

— Възможно ли е още сега да свалите онези снимки? Обадили са се от полицията в Уайт Плейнс. Бащата на Джанин Уетцъл, едно от изчезналите момичета, е получил същия пакет, какъвто получиха майка ви и семейство Барне. Едната й обувка и една бяла сатенена обувка с висок ток — той удари с ръка по масата. — И докато нашият агент е разговарял с него, се е обадила и Дарси Скот. Току-що отворила пакет, който дошъл със сутрешната поща. В него били съответните обувки на онези, с които беше намерена Ерин Кели.

Крис знаеше, че гневното изражение върху лицето на агента Д’Амброзио е огледално отражение на неговото.

— Какво, по дяволите, цели с това? — изрече той. — Да докаже, че момичетата са мъртви? Да се подиграе? Какво го кара да постъпва по този начин?

— Когато разбера, ще знам и кой е той — тихо каза Винс. — А сега, имате ли нещо против, ако още веднъж използвам телефона ви? Трябва да се обадя на Дарси Скот.

В мига, когато видя пакета, Дарси разбра. Пощальонът пристигна, тъкмо когато тръгваше за работа. Подаде й пакета, писмата, списанията и разни рекламни брошурки. Едва след това Дарси си спомни, че я беше изгледал озадачено, когато не отвърна на поздрава му.

Като автомат тя бързо се качи в апартамента си и сложи пакета върху масата до прозореца. Нарочно не свали ръкавиците си, отвори го, като развърза канапа и разряза лепенката отстрани.

Върху капака на кутията имаше нарисувана обувка. Отвори го, махна хартията вътре и видя ботуша на Ерин и розово-сребристата обувка, сгушени заедно.

„Обувката е толкова хубава, помисли си тя. Щеше много да отива на роклята, с която погребаха Ерин.“

Не й беше нужно да търси телефонния номер на Винс Д’Амброзио, мозъкът й си го спомни без усилие. Нямаше го, но обещаха веднага да го намерят.

— Ще изчакате ли?

— Да.

Обади се няколко минути по-късно, след половин час беше при нея.

— Знам колко ви е тежко.

— Докоснах тока на обувката с ръкавица — призна тя. — Просто исках да разбера дали е номерът на Ерин. Същият е.

— Може би днес трябва да си починете — съчувствено й каза той.

Дарси поклати глава.

— За нищо на света не съм в състояние да направя това — опита се да се усмихне. — Имам важна работа, а освен това, познайте какво? Довечера имам среща.

След като Винс си тръгна заедно с пакета, Дарси отиде направо в току-що купения хотел в западната част на Двадесет и трета улица. Малък, всичко на всичко тридесет стаи за гости, овехтял, плачеше за боядисване и въпреки това криеше огромни възможности. Собствениците, мъж и жена по на близо четиридесет години, обясниха, че след като платят основния ремонт, ще им останат много малко средства за подновяване. Останаха очаровани от предложението й да го обзаведат в стила на английска странноприемница.

— Мога да намеря канапета, тапицирани столове и маси от частни разпродажби — им каза тя. — Ще придадем на обстановката много чар. Вижте Алгонкин. Най-интимният бар в Манхатън, трудно ще намерите здрав стол там.

Заедно с тях обиколи стаите, записа си размерите и формите им и си отбеляза кои мебели могат да бъдат използвани. Денят мина бързо. Мислеше да се прибере и да се преоблече за срещата, но след това се отказа. Когато Дъг Фийлдс се обади, за да потвърди срещата, й каза, че няма да бъде облечен официално.

— Обикновено нося панталон и пуловер.

Срещата им беше в шест в бара на Двадесет и трета улица. Нанси беше точна. Дъг Фийлдс закъсня с петнадесет минути. Връхлетя в бара, с безброй извинения и видимо раздразнен.

— Кълна се, че никога не съм попадал в такова движение. Толкова много коли, сякаш си на опашка за събрание в Детройт. Така съжалявам, Дарси. Никога не закъснявам. Това е мой принцип.

— Няма значение, наистина.

Хубав е, помисли си Дарси. Привлекателен. Защо е нужно да твърди, че никога не закъснява?

Докато пиеха по чаша вино, тя търсеше да открие нещо зад думите му. Беше забавен, самоуверен, изразяваше се добре. Изключително приятен. Израсъл бил във Вирджиния, там се записал в университет, прекъснал следването в юридическия факултет.

— Щях да стана лош юрист. Не обичам да пипам някого за врата.

Да пипа някого за врата. Дарси си спомни за синините по врата на Ерин.

— Прехвърлих се в Художествената академия. Показах на баща ми, че вместо да зубря учебниците, мога да рисувам карикатури. Решението ми беше за добро. Обичам да рисувам и съм добър илюстратор.

— Има една стара мъдрост, че „ако искаш да си щастлив за една година, спечели на лотария, но ако искаш да си щастлив цял живот, обичай работата си“ — Дарси се надяваше, че изглежда спокойна. Това беше типът мъж, с който на Ерин щеше да й е приятно, към когото след една-две срещи щеше да изпитва доверие. Художник? Рисунката върху капака на кутията? Трябваше ли да подозира всеки?

— Как е възможно едно толкова хубаво момиче като вас да се нуждае от обяви за запознанства? — неизбежният въпрос.

Този път беше лесно да отговори на въпроса с въпрос:

— Как е възможно един хубав и преуспяващ мъж като вас да пуска обяви за запознанства?

— Лесно ще ви отговоря — веднага отвърна той. — Бях женен осем години, а сега съм разведен. Не се интересувам от сериозна връзка. Запознаваш се с някоя жена у свой приятел, излизаш с нея няколко пъти и веднага всеки очаква да чуе за голямото събитие. По този начин се срещам с много и симпатични жени. Слагаш картите на масата, както сега, и разбираш какви са шансовете ти. Кажете ми, колко срещи по обяви сте имали през тази седмица?

— Вие сте първият.

— Тогава миналата седмица. От понеделник нататък.

В понеделник стоях над ковчега на Ерин, помисли си Дарси. Във вторник гледах как го спускат в земята. В сряда гледах драматизацията за убийството на Нан Шеридън. В четвъртък имах среща с Лен Паркър. Петък, Дейвид Уелд, кроткият, дори срамежлив мъж, който се представи като шеф в универсален магазин и твърдеше, че познава Ерин. В събота — с Албърт Бут, компютърния специалист, който беше омаян от чудото на издателските възможности на компютъра и който знаеше, че Ерин е била уплашена от портиера на сградата.

— Е, хайде, признайте си за срещите през миналата седмица — настояваше Дъг. — Обадих ви се в сряда и това беше първата ви свободна вечер.

Дарси се стресна, усети, че напоследък често се случваше да й задават един въпрос по няколко пъти.

— Извинявам се. Да, през миналата седмица излизах няколко пъти.

— Забавлявахте ли се?

— Може и така да се каже.

Тя си спомни как Лен Паркър думкаше по вратата.

— Това говори достатъчно — засмя се той. — И аз съм срещал някои победители. След като чухте историята на моя живот, ще ми разкажете ли нещо за себе си?

Той чу нейната внимателно редактирана версия.

Дъг повдигна едната си вежда.

— Усещам много липсващи моменти, но може би когато ме опознаете по-добре, ще ги попълните.

Тя отказа втора чаша вино.

— Наистина трябва да тръгвам — извини се тя.

— Всъщност и аз — не се опита да я увещава. — Кога ще ви видя пак, Дарси. Може би утре вечер? Да вечеряме заедно.

— Наистина съм заета.

— В четвъртък?

— В момента работя нещо, което ангажира цялото ми време. Обадете ми се след няколко дни.

— Добре. А ако продължавате да ми отказвате, обещавам, че няма да настоявам. Но се надявам, че вие няма да направите това.

Той е наистина симпатичен, реши Дарси, или пък е страхотен актьор.

Дъг я качи на такси, а веднага след това спря едно и за себе си. В апартамента той бързо свали пуловера и панталона и се пъхна в костюма, с който бе облечен на работа. В осем и петнадесет беше вече във влака на път за Скарсдейл. В девет и петнадесет четеше приказка до леглото на Триш, докато Сюзън му приготвяше пържолата. Тя сигурно разбираше колко са отвратителни тези късни заседания.

— Работиш прекалено много, скъпи Дъг — каза му тя успокояващо, когато влезе в къщата и шумно се заоплаква, че предишният влак е заминал под носа му.

През часовете, докато напрегнато го разпитваха, Джей Стратън запази спокойствие. Единственото му обяснение за диамантите върху гривната, която бе продал на Мерил Аштън, бе, че е станала ужасна грешка. Стратън твърдеше, че нещо е сбъркал и непреднамерено е сменил други скъпоценни камъни с онези, предназначени да бъдат в торбичката, която дал на Кели. Това не значело, че онези, другите, не били със същото качество. Нека погледнат застрахователните полици.

При обиска не откриха липсващите диаманти нито в апартамента му, нито в банковия му сейф. Обвиниха го за сделки с крадени стоки и го пуснаха под гаранция. Заедно с адвоката си той презрително напусна участъка.

Винс участва в разпита заедно с колегите си от шести полицейски участък. Всички бяха убедени, че Стратън е виновен, но както каза Винс:

— Този е един от най-убедителните мошеници, които съм виждал, а, повярвайте ми, познавам много от тях.

Най-шантавото в случая е, мислеше Винс на път към службата си, че Дарси Скот се явява свидетелка от страна на Стратън. Тя е отворила сейфа пред него и ще се закълне, че торбичката не е била там. И, разбира се, големият въпрос беше дали Стратън би имал смелостта да твърди, че диамантите липсват, ако не знаеше, че Ерин Кели не може да се яви и да каже какво е станало с тях.

Когато се върна на работа, Винс бързо нареди:

— Искам да знам всичко, ама наистина всичко, за Джей Стратън. Джей Чарлз Стратън.