Обява за запознанства

XVII

Петък 8 март

В петък следобед Дарси отиде в апартамента в западната част на града, където обзавеждаше стаята за Лиза, момичето, което трябваше да изпишат от болница. Носеше своите саксии за перваза на прозореца, няколко шарени възглавнички и пъстроцветно порцеланово сервизче, което бе купила на старо. Както и любимия постер на Ерин.

Големите вещи бяха вече докарани: леглото с месингова рамка, скринът, нощното шкафче, люлеещият се стол. Килимът с индианската шарка, който стоеше в холчето на Ерин, изглеждаше чудесно. Тапетите на розови райета създаваха усещане за движение. Почти като въртележка, помисли си Дарси. Надиплените и кокетно събрани пердета и покривката на леглото бяха на същите розови ивици като тапетите. Колосаните бели памучни бордюри на покривката отразяваха ярката белота на тавана и первазите.

Дарси внимателно долепи постера до стената. Беше картина от Егре, една от неговите ранни и по-малко известни творби — млада балерина в подскок, с протегнати ръце и изпънати крака. Беше я нарекъл „Обича музиката, обича да танцува“.

Закачи картината на стената, като си спомни за всичките часове по танци, които тя и Ерин бяха взели.

— Защо да тичаме под студения дъжд, когато изразходваме същата енергия на танци? — обичаше да повтаря Ерин. — Има стара приказка, че ако искаш да си създадеш малко радост в живота, трябва да потанцуваш.

Дарси отстъпи назад, за да се увери, че постерът не е закачен накриво. Беше прав. Тогава какво я измъчваше? Обявата за запознанства. Но защо точно в този момент? Сви рамене и затвори кутията с инструменти.

Оттам, без да се отбива никъде, отиде в галериите „Шеридън“. До този момент цялото ровене из снимките се беше оказало безполезно. Беше попаднала на снимка на Джей Стратън, но Винс Д’Амброзио вече бе намерил името му в списъците на студентите. Вчера Крис Шеридън й бе казал, че има по-големи шансове да спечели от тото, отколкото да открие познато лице.

Помисли си, че той сигурно съжалява за решението си да й отстъпи заседателната стая, но не беше права.

— Изглеждате изтощена — беше й казал вчера късно следобед. — Разбрах, че сте тук от осем сутринта.

— Успях да отложа някои ангажименти. Това ми се струва по-важно.

Снощи беше с ПК 3823, Оуен Ларкин, интернист от нюйоркска болница. Беше прекалено зает със собствената си особа.

— Лошото при неженените лекари е, че всички сестри не спират да ги канят на домашно приготвена вечеря. — Бил от Тулса и мразел Ню Йорк. — В мига, в който изтече срокът ми, ще се върна в онази благословена земя. А вие си стойте в тези пренаселени градове.

Тя спомена името на Ерин между другото. С поверителен тон той й каза:

— Аз не я познавам, но един мой приятел от болницата, който отговаря на тези обяви, се е срещал с нея. Само веднъж. Сега стиска палци да не си е правила списък. Последното, от което има нужда, е да го разпитват във връзка с убийство.

— Кога се е запознал с нея?

— В началото на февруари.

— Може и аз да съм се срещала с него.

— Възможно е, но само по това време. Беше се разделил с приятелката си, но се събраха.

— Как се казва?

— Брад Уейлън. Ей, започва да ми прилича на разпит. Нека си говорим за нас двамата.

Брад Уейлън. Още едно име, което Винс Д’Амброзио трябва да провери.

Крис се беше изправил до прозореца на стаята си, когато видя таксито да спира и Дарси да излиза от него. Пъхна ръце в джобовете си. Наблюдаваше как Дарси затвори вратата на таксито и тръгна към сградата. Беше ветровито, тя се сгуши в палтото си и леко се наклони напред, докато прекосяваше тротоара.

Вчера беше много зает. Имаше важни клиенти от Япония, които оглеждаха сребърната посуда от наследството на фон Уолънс, което през следващата седмица щеше да бъде обявено на търг. По-голямата част от следобеда беше прекарал с тях.

Домакинката на галерията, госпожа Вейл, беше осигурила за Дарси кафе, лек обяд и чай.

— Бедното момиче, ще си повреди очите, господин Шеридън — тревожеше се госпожа Вейл.

В четири и половина Крис слезе в заседателната стая. Мислеше си колко нетактично беше постъпил, когато заяви, че онова, което върши Дарси, е безнадеждно. Не искаше да каже това. Просто му се струваше, че шансовете на Дарси да се е срещала с някой, който е познавал Нан, и да го познае на снимки отпреди петнадесет години са най-малкото много слаби.

Вчера го беше попитала дали Нан е имала приятел на име Чарлз Норт.

Той не знаеше. Когато Винс Д’Амброзио беше в Дариън, беше задал на него и майка му същия въпрос.

Крис усети, че му се ще да слезе долу и да разговаря с Дарси. Чудеше се дали тя отново няма да си помисли, че той иска бързо да се отърве от нея.

Телефонът иззвъня. Той изчака да се обади секретарката. Миг след това тя му позвъни по уредбата.

— Майка ти е на телефона, Крис.

Грета започна направо:

— Спомняш си, че ни питаха за някой си Чарлз. След като трябваше да свалим всички тези снимки, реших да прегледам и останалите неща на Нан. Няма смисъл да оставям тази работа на теб след време. Препрочетох писмата й. Има едно от септември преди… преди да я изгубим. Току-що е започнала есенния семестър. Разказва как е танцувала с някой си Чарли, който й се подигравал, че носи ниски обувки.

— Сега ще ти прочета как точно го е написала: „Можеш ли да си представиш, че момче на моята възраст смята, че момичетата трябва да носят обувки с високи токчета?“

— Свърших прегледите в три часа и реших, че ще бъде много по-лесно да дойда тук да си поговорим, вместо да обсъждаме това по телефона. — Майкъл Наш леко се размърда, като се опитваше да си намери удобна поза на двойното канапе в стаята на Нона. През цялото време си мислеше защо такава очевидно умна и открита личност като Нона Робъртс трябва да подлага посетителите си на мъченията на тази мебел.

— Съжалявам, докторе — Нона премести папките от един удобен стол до бюрото си. — Заповядайте тук.

Наш веднага се премести.

— Трябва наистина да се отърва от тази вещ — заоправдава се Нона. — Просто никога не стигам дотам. Винаги има нещо по-интересно от купуването на ново канапе — усмихна се виновно. — Но, за Бога, не казвайте това на Дарси.

Той й се усмихна в отговор.

— Моята професия ме задължава да пазя тайни. С какво мога да ви бъда полезен?

Наистина е много симпатичен мъж, помисли си Нона. На около четиридесет години. Зрялост, която вероятно идва от това, че е психиатър. Дарси й беше разказала за къщата му в Ню Джърси. Не се жени за пари, обичаше да казва старата леля на Нона, но еднакво лесно е да обичаш богат и беден мъж. Не, и Господ знае, че на Дарси не й е нужно да се омъжва за пари. Нейните роднини правят милиони още преди тя да се е родила. Но Нона винаги бе усещала, че Дарси е самотна, като изгубено малко момиченце. Без Ерин щеше да се чувства още по-самотна. Щеше да е чудесно, ако срещнеше подходящия мъж точно сега.

Усети, че доктор Майкъл Наш я наблюдава с весело изражение.

— Одобрявате ли ме?

— Напълно — тя затърси папката на предаването. — Дарси сигурно ви е казала защо тя и Ерин започнаха да отговарят на обяви.

Наш кимна.

— Ние почти сме сглобили предаването, но ми е нужен психиатър, който да направи обобщение какъв тип хора пускат или отговарят на обяви за запознанства и какви са техните мотиви. Предполагам, ще ви е възможно да дадете и някои съвети, а именно какъв тип поведение трябва да предизвиква предупредителни сигнали. Правилно ли се изразявам?

— Изразявате се много точно. Предполагам, че агентът на ФБР ще наблегне на въпроса за серийния убиец.

— Да — Нона усети как се напряга.

— Госпожо Робъртс, Нона, мога ли да ви наричам така, само да можехте да видите изражението върху лицето си точно сега. Вие и Дарси си приличате. Трябва да престанете да се измъчвате. Вие сте толкова отговорни за смъртта на Ерин Кели, колкото майката, която е извела детето си на разходка и става свидетелка как то бива премазано от някоя неуправляема кола. Някои неща трябва да бъдат приемани като поведение на съдбата. Тъгувайте за своята приятелка. Правете всичко възможно да предупредите останалите за този луд, но не се опитвайте да бъдете Господ.

Нона се помъчи да овладее гласа си, когато му отговори:

— Бих искала да чувам това по пет пъти на ден. Ако аз се чувствам зле, Дарси се чувства пет пъти по-зле от мен. Дано сте й казал същото.

Усмивката на Майкъл Наш се появи и в очите му.

— Моята икономка ми се обади три пъти през тази седмица и всеки път предлагаше ново меню, ако пак поканя Дарси. В неделя тя ще иде в Уелсли при бащата на Ерин, но в събота ще вечеряме заедно.

— Това е добре! А сега да поговорим за нашето предаване. Ще правим запис следващата сряда. Ще го излъчим в четвъртък вечерта.

— Аз обикновено се притеснявам от подобен род дейности. Прекалено много мои колеги се показват по телевизията или свидетелстват на разни дела за убийства. Но в случая бих могъл да ви помогна с нещо. Разчитайте на мен.

— Великолепно — изправиха се едновременно. Нона посочи масите извън стаята й. — Разбрах, че пишете книга за обявите за запознанства. Ако имате нужда от още материал, повечето от тези необвързани хора там разчитат на тази игра.

— Благодаря ви, но и моята документация е прекалено обемиста. Трябва да предам ръкописа си в края на месеца.

Нона гледаше как Наш с дълги и плавни крачки върви към асансьора. Затвори вратата зад себе си и набра номера на Дарси.

Когато се включи телефонният секретар, тя каза:

— Знам, че още не си се прибрала, но трябва да ти кажа нещо. Току-що се запознах с Майкъл Наш. Той е цяло съкровище.

Алармената система на Дъг му сигнализираше. Когато тази сутрин позвъни на Сюзън, за да й каже, че не е искал да я буди късно снощи, след като разбрал, че няма да успее да се прибере, тя беше мила и дружелюбна.

— Колко мило от твоя страна, Дъг. Легнах си рано.

Предупредителната лампичка светна, когато затвори телефона и осъзна, че не го попита дали ще се прибере навреме довечера. Допреди две седмици тя винаги тревожно и мъчително повтаряше едно и също нещо:

— Дъг, тези хора трябва да разберат, че имаш семейство. Не е честно да очакват нощ след нощ да седиш на заседания.

Изглеждаше много щастлива, когато вечеряха заедно в Ню Йорк. Дали да не й се обади пак и да й предложи да се срещнат след работа.

Или може би е по-добре да се прибере рано, да си поиграе с децата. Миналата събота и неделя бяха отишли при дядо си.

Ами ако Сюзън се ядоса, истински се ядоса, особено сега, когато пишат толкова много за убийствата, свързани с обявите за запознанства? След целия този интерес към Нан…!

Работната стая на Дъг се намираше на четиридесет и четвъртия етаж на Световния търговски център. Беше вперил невиждащ поглед надолу, към Статуята на свободата.

Беше време да влезе в ролята на предан съпруг и баща.

И още нещо. Най-добре да престане за известно време да използва апартамента. Дрехите. Рисунките. Обявите. Ако другата седмица му се отдаде случай, ще ги пренесе във виличката.

Може би ще е добре да остави и голямата кола там.

Възможно ли беше? Дарси започна да мига и взе увеличителната лупа. Тази неголяма снимка на Нан Шеридън и приятелите й на брега на морето. Техникът в дъното. Прилича ли й на някого, или си въобразява?

Тя не чу Крис Шеридън да влиза. Тихият му поздрав и „Не искам да ви прекъсвам, Дарси“ я стреснаха.

Крис бързо започна да се извинява.

— Почуках, но не ме чухте. Ужасно съжалявам.

Дарси разтърка очи.

— Не би трябвало да чукате. Вие сте си у дома. Мисля, че е време да тръгвам.

Той видя увеличителната лупа в ръката й.

— Попаднахте ли на нещо?

— Не съм съвсем сигурна. Просто този там… — тя посочи фигурата зад тълпата момичета — … прилича малко на едни, когото познавам. Помните ли къде е правена тази снимка?

Крис внимателно разгледа снимката.

— На остров Бел. Това е на няколко мили от Дариън. Една от най-добрите приятелки на Нан има вила там.

— Може ли да я взема?

— Разбира се. — Крис загрижено наблюдаваше как Дарси прибра снимката в чантата си и започна старателно да подрежда вече прегледаните. Движенията й бяха бавни, почти механични, имаше вид на страшно уморена.

— Дарси, имате ли среща довечера?

Тя кимна.

— Вечеря или само аперитив?

— Опитвам се да мина само с чаша вино. Мисля, че за това време мога да разбера дали са се срещали с Ерин, или се опитват да отрекат, че са чували за нея.

— Но нали не си тръгвате с техните коли и не ходите в жилищата им?

— О, Господи, не, разбира се.

— Това е добре. Нямате вид на човек, който има достатъчно сила да се бори, ако някой се нахвърли върху вас — Крис колебливо млъкна. — Повярвайте ми, не дойдох да ви задавам въпроси, които не са моя работа. Просто исках да ви кажа, че майка ми е попаднала на писмо от Нан, писано шест месеца, преди да умре. В него тя разказва за някакъв Чарли, според който момичетата трябвало да носят обувки с високи токчета.

Дарси го погледна.

— Казахте ли на Винс Д’Амброзио?

— Още не, но ще го уведомя. Мисля си обаче дали не е добре да поговорите с майка ми. Събирането на всички тези снимки я е накарало да препрочете писмата на Нан. Никой не я е молил да прави това, но ако тя знае нещо, то много по-лесно ще излезе на повърхността на съзнанието й, като разговаря с друга жена, която разбира с каква болка е живяла през всичките тези години.

„Нан беше шест минути по-голяма от мен. Непрекъснато ми напомняше това. Тя беше открита. Аз бях срамежлив.“

Крис Шеридън и майка му вероятно се бяха примирили със смъртта на Нан, помисли си Дарси. Поредицата „Действителни престъпления“, убийството на Ерин, върнатите обувки и сега аз. Насила им бяха отворени раните, които бяха заздравели. За тях, както и за мен, покоят ще настъпи, когато това свърши.

В този момент страданието беше изтрило от лицето на Крис Шеридън ореола на изтънченост и делова увереност, който беше толкова видим преди няколко дни.

— Бих искала да се видя с майка ви — каза Дарси. — Тя живее в Дариън, нали?

— Да, ще ви закарам до там.

— В неделя рано сутринта ще отида да видя бащата на Ерин в Уелсли. Ако ви е удобно, мога на връщане, по-късно следобед, да се отбия у вас.

— Очевидно ще имате тежък ден. Няма ли да е по-добре тогава да дойдете утре.

Дарси си помисли, че е смешно да се изчервява на нейната възраст.

— За утре имам други планове.

Тя се приготви да си тръгва. Робърт Круз щеше да я чака в пет и половина в „Мики мантълз“. Засега никой друг не се беше обадил. Нямаше повече срещи по обявите за запознанства.

През следващата седмица трябваше да започне да отговаря на обявите, които беше отбелязала Ерин.

Лен Паркър беше ядосан. Като техник по поддръжката в нюйоркския университет нямаше работа, която да му се опре. Не че беше учил много. Той просто усещаше с ръцете си кабелите, бравите и ключалките, касите на вратите, електрическите ключове. Задълженията му се състояха само в ежедневното поддържане, но когато забележеше нещо повредено, го поправяше, без да говори за това. Тази работа беше единственото нещо, което му осигуряваше душевно спокойствие.

Ала днес мислите му бяха объркани. Бе се скарал на своя попечител заради приказките му, че е възможно да си е купил някъде къща. Това си е негова работа. Само негова.

Семейството му ли? Какво го интересува това. Неговите братя и сестри. Нито веднъж не го поканиха на гости. Бяха доволни, че са се отървали от него.

Онова момиче Дарси. Може и да се държа лошо с нея, но тя не подозираше колко му беше студено, докато чакаше пред онзи лъскав ресторант, за да й се извини.

Беше казал на попечителя, господин Доурън, за всичко това.

— Лени — беше му отвърнал господин Доурън, — ако само успееш да разбереш, че имаш толкова много пари, че можеш докато си жив да вечеряш всяка вечер в този или в който поискаш друг ресторант!

Господин Доурън просто не го разбираше.

Лени помнеше как през цялото време майка му се караше на баща му:

— С твоите шантави инвестиции ще оставиш децата на улицата.

Лени се криеше под одеялото. Той се страхуваше от мисълта, че ще остане навън в студа.

Тогава ли започна да излиза навън по пижама, за да свикне с това, когато наистина му се случи? Никой не знаеше, че прави това. Преди още баща му да натрупа всичките тези пари, той беше свикнал вече да стои на студа.

Спомените му тежаха. Смущаваха го. Понякога си представяше неща, които не се бяха случвали.

Като Ерин Кели. Потърси адреса й. Беше му казала, че живее в Гринидж вилидж, намери го: Ерин Кели, Кристофър стрийт 101.

Една вечер я беше проследил, нали?

Или грешеше?

Дали пък не беше сън, че тя влиза в един бар, а той остава отвън? Тя седна и си поръча нещо. Какво, не знаеше. Вино? Газирана вода? Какво значение имаше? Колебаеше се дали да влезе вътре.

Тогава тя излезе. Тъкмо се канеше да иде при нея и да я заговори, когато колата спря.

Не можеше да си спомни дали беше видял лицето на шофьора. От време на време сънува някакво лице.

Ерин се качи.

Това се случи в нощта, когато тя изчезна.

Проблемът беше, че Лени не бе сигурен дали това не е просто сън. И ако го кажеше на ченгетата, те можеха да го помислят за луд и да го върнат там, където го държаха заключен.