Обява за запознанства

IV

Четвъртък 21 февруари

Дарси седеше до малката масичка, пиеше кафе и рееше празен поглед из градинките около къщите. Сега те бяха голи, осеяни тук-там с неразтопен сняг, но през лятото между добре подстриганата трева растяха разкошни цветя. Сред известните собственици на частните къщи, пред който бяха тези градинки, бяха Ага Хан и Катрин Хепбърн.

Ерин обичаше да идва тук, когато градинките бяха покрити с цветя.

— От улицата не можеш и да предположиш за тяхното съществуване — въздишаше тя. — Винаги съм ти казвала, че имаш голям късмет с това жилище, Дарси.

Ерин. Къде ли беше отишла? Веднага щом се събуди и осъзна, че не се беше обадила, Дарси позвъни в старческия дом в Масачузетс. Състоянието на господин Кели било все същото. Това можело да продължи неопределено време, макар че със сигурност организмът му отслабвал. Не, не са търсили дъщеря му. Дневната сестра не знаеше дали предишната вечер Ерин се е обаждала в обичайното време.

— Какво да направя? — каза си Дарси на глас. Да съобщи за изчезването на Ерин? Да се обади на полицията и да провери дали името й не е сред нещастните случаи през изминалото денонощие?

Внезапна мисъл я накара да потрепери. Ами ако й се е случило нещо лошо в апартамента? Ерин имаше навика да се клати на стола, когато се концентрираше. Представи си как през цялото това време тя лежи в безсъзнание на пода!

Бързо си облече пуловера и панталона, грабна палтото и ръкавиците. Няколкото минути, преди да спре такси на Второ авеню, й се сториха почти безкрайни.

— Кристофър стрийт номер 101 и, моля, побързайте.

— Всички казват „бързай“. Аз пък си викам: „Спокойно, за да живееш по-дълго.“ — шофьорът й намигна в огледалото за обратно виждане.

Дарси извърна глава. Нямаше настроение да се шегува. Как мисълта за нещастен случай не й беше дошла по-рано! Миналия месец, преди Дарси да замине за Калифорния, Ерин се бе отбила за вечеря. Гледаха новините. На една от рекламите показаха как крехка старица пада на пода и вика помощ с някакво електронно приспособление, което висеше на врата й.

— Това чака и нас след петдесет години — каза Ерин и имитира рекламата, като стенеше: — „По-о-мощ, по-о-мощ! Паднах и не мога да се изправя!“

Гюс Боксър, портиерът от Кристофър стрийт 101, си падаше по хубавите жени. Затова, докато бързаше да отвори на настоятелното звънене на външната врата, раздразненото му изражение се смени с предразполагаща усмивка.

Онова, което видя, му хареса. Светлокестенявите коси на посетителката бяха разбъркани от вятъра. Те падаха върху лицето й и му напомниха за филмите на Вероника Лейк, които гледаше до късно през нощта. Три четвъртото й палто от гладка кожа беше старо, но имаше елегантен вид. Тези неща Гюс бе започнал да забелязва, откакто се бе хванал на работа в Гринидж Вилидж.

С поглед на познавач огледа дългите й, слаби крака. Чак след това разбра, че я познава отнякъде. Беше я виждал няколко пъти в компанията на обитателката на апартамент 3 Б, Ерин Кели. Отвори вътрешната врата и я пусна да влезе.

— На вашите услуги — каза той по начин, който му се струваше впечатляващ.

Дарси мина покрай него, като се опитваше да скрие антипатията си. От време на време Ерин се оплакваше от този шестдесетгодишен Казанова в мръсен анцуг.

— Повдига ми се от този Боксър — беше й казала веднъж. — Никак не ми е приятно, че има ключ за апартамента. Веднъж го сварих вътре и той измисли някакво невероятно обяснение, че проверявал за спукана тръба.

— А изчезвало ли ти е нещо? — попита Дарси.

— Не. Бижутата, с които работя, държа в сейфа. Нищо друго не си заслужава да бъде откраднато. По-скоро има нещо неприятно и похотливо в него и от това ме полазват тръпки. Остави го! Слагам райбера, когато съм вътре, но мястото е долнопробно. Той самият сигурно е безвреден.

Дарси започна направо:

— Тревожа се за Ерин Кели — каза на портиера. — Трябваше да се видим снощи, но тя не дойде. Не отговаря и по телефона. Искам да проверя апартамента й. Нещо може да й се е случило.

— Вчера й нямаше нищо — присви очи Боксър.

— Вчера ли?

Дебелите клепачи се спуснаха върху избелелите му очи. Облиза с език полуотворените си устни. Челото му се сгърчи.

— Не, грешка. Видях я във вторник. Късно следобед. Носеше някакви покупки — в гласа му се появиха целомъдрени нотки. — Предложих й да пренеса пакетите.

— Това е било във вторник следобед. А видяхте ли я да излиза или да се връща във вторник вечерта?

— Не. Не мога да си спомня. Но вижте, аз не стоя на вратата. Наемателите, си имат ключове. Момчетата, които носят покупките, използват домофона.

Дарси кимна. Макар да знаеше, че е безпредметно, преди да позвъни на портиера, беше позвънила и на звънеца на Ерин.

— Страхувам се да не се е случило нещо лошо горе. Трябва непременно да вляза в апартамента. Нали имате ключ?

— Трябва да знаете, че обикновено не пускам по апартаментите хора, само защото искат да влязат — кривата усмивка отново се беше появила върху лицето му. — Но съм ви виждал заедно с Кели. Знам, че сте приятелки. Също като нея сте — елегантна, хубава.

Без да обръща внимание на комплимента му, Дарси се заизкачва нагоре.

Стълбите и площадките бяха чисти, но мрачни. Кърпените стени бяха боядисани в корабно сиво, плочите по стъпалата — неравни. Влизайки в апартамента на Ерин, имаше усещането, че излиза от пещера. Когато преди три години Ерин се премести тук, Дарси й помогна да боядисат и налепят тапетите. Бяха наели пикап и обиколиха Кънектикът и Ню Джърси, за да купят мебели втора употреба.

Боядисаха стените снежнобели. Пъстри черджета с индиански шарки бяха разпръснати върху издраскания, макар и полиран паркет. Над модерното канапе, покрито с ярък червен плюш и отрупано с живописно подредени възглавнички, висяха рамкирани постери с репродукции от музеите.

Прозорците гледаха към улицата. Въпреки че небето беше покрито с облаци, вътре беше светло. Под прозореца върху дългата работна маса, спретнато подредени един до друг, лежаха работните инструменти на Ерин: фенерче, ръчна бормашина, пили и клещи, клеми и пинсети, поялник, шублери, бургии. Дарси винаги наблюдаваше с опиянение как Ерин работи, как тънките й пръсти умело се справят с нежните камъни.

До масата стоеше единствената екстравагантност на обзавеждането — висок фармацевтичен шкаф от деветнадесети век с няколко десетки тесни чекмеджета. Долните бяха само фасада, зад която се криеше сейф. Фотьойл, телевизор и качествена стереоуредба допълваха приятната обстановка.

Дарси веднага изпита чувство на облекчение. Тук всичко беше наред. Заедно с Гюс Боксър, който я следваше, надникнаха в миниатюрната кухничка — малко тъмно кубче, което двете бяха боядисали в яркожълто и бяха украсили с кърпи за съдове, поставени в рамки.

Тесен коридор водеше към спалнята. Месингово легло и неголяма тоалетка бяха единствената мебелировка на малката като килер стая. Леглото беше оправено. Всичко си беше на мястото.

В банята висяха чисти и сухи кърпи. Дарси отвори тоалетното шкафче. Вещият й поглед веднага забеляза четката за зъби, грима и кремовете.

— Според мен всичко е наред. Успокоихте ли се? — Боксър започваше да проявява нетърпение.

— Не — Дарси се върна в дневната и отиде до работната маса. Телефонният секретар беше регистрирал дванадесет обаждания. Натисна копчето за пренавиване на касетката.

— Ей, не мисля, че…

— Ерин изчезна — прекъсна протестите му тя. — Ясно ли ви е? Няма я. Ще чуя цялата касетка, за да разбера дали нещо няма да ми подскаже къде може да е отишла. След това ще се обадя в полицията да направя справка за нещастните случаи. Започвам наистина да мисля, че лежи в безсъзнание в някоя болница. Може да останете тук, но ако си имате работа, вървете си. Какво решавате?

— Мисля, че мога да ви оставя сама — повдигна рамене Боксър.

Дарси му обърна гръб, взе си чантата и извади тефтерчето и химикалката си. Започна да прослушва записите и не чу кога Боксър излезе. Първият запис беше от вторник вечерта. От някой си Том Шуорц. Благодареше, че е отговорила на обявата му. Тъкмо бил открил евтин ресторант. Канеше я на вечеря. Щял да позвъни пак.

В седем вечерта във вторник Ерин трябваше да се срещне с Чарлз Норт в някаква кръчма близо до Уошингтън скуеър. „Несъмнено в седем без четвърт вече е била навън“ — помисли си Дарси.

Следващият запис беше от седем и двадесет и пет. Майкъл Наш.

Наш беше оставил домашния и служебния си телефони. Обажданията в сряда започваха още в девет сутринта. Първите три бяха рутинно служебни. Едното от тях, на Алдо Марко от „Бертолини“, накара Дарси да усети буца в гърлото си.

Този запис беше от единадесет. Следваха още три от същия човек, в които раздразнението и настойчивостта му растяха. Освен обажданията на Дарси имаше и още едно, свързано с поръчката на „Бертолини“.

Дарси знаеше, че Стратън е бижутерът, който бе занесъл проектите на Ерин в „Бертолини“. Записал се беше в седем вечерта в сряда. Дарси започна да пренавива касетката, но спря. Може би не трябваше да изтрива тези записи. От телефонния указател взе номера на най-близкия полицейски участък.

— Искам да съобщя за изчезването на един човек — каза тя, когато отговориха. Обясниха й, че трябва да отиде на място, тъй като не приемат по телефона информация от този род, особено когато се отнася за пълнолетен гражданин.

„Ще се отбия на път за вкъщи“, реши Дарси. Отиде в кухнята и докато си приготвяше кафе, забеляза, че опаковката с мляко не беше отваряна. Ерин започваше деня си с кафе и винаги го пиеше с мляко. Във вторник вечерта Боксър я бе видял да се връща от пазар. Дарси отвори кофата за боклук под умивалника. Вътре имаше някакви отпадъци, но липсваше празна опаковка от мляко. „Вчера сутринта Ерин не си е била у дома — помисли си Дарси. — Във вторник вечерта тя въобще не се е прибирала.“

Върна се с чаша кафе обратно в дневната. От най-горното чекмедже на работната маса извади календар-бележника на Ерин. Разлисти го и отвори на страницата за деня. Не бяха отбелязани никакви срещи. За сряда имаше две: „Бертолини“ — 10 сутринта; „Бела Вита“ — 7 вечерта (Дарси и Нона).

На страниците за предишните седмици имаше отбелязани срещи с мъже, имената на които не говореха на Дарси нищо. Срещите обикновено бяха между пет и седем. До повечето от тях беше записано и мястото: О’Нийл, Мики Мантъл. Плаза, Шератон… все барове на хотели или известни заведения.

Телефонът иззвъня. „Дано да е Ерин“ — помоли се Дарси, докато вдигаше слушалката.

— Ало.

— Ерин? — мъжки глас.

— Няма я. Аз съм Дарси Скот. Нейна приятелка.

— Знаете ли къде мога да я намеря?

— Кой се обажда? — разочарование, силно и непреодолимо, обзе Дарси.

— Джей Стратън.

Джей Стратън се беше обаждал за колието на „Бертолини“. Той й говореше нещо.

— … ако знаете къде е Ерин, моля кажете й, че ако не получат това колие, ще й потърсят съдебна отговорност. — Очите на Дарси замигаха по посока на домашната аптечка. Знаеше, че Ерин е записала комбинацията за сейфа в тефтерчето си под името на фирмата, откъдето го бе купила. Стратън продължаваше да говори. — Знам, че Ерин държеше колието в сейфа у тях. Има ли някаква възможност да проверите дали е все още там? — настоя той.

— Изчакайте — Дарси запуши с ръка микрофона, а после си помисли: „Колко съм глупава! Та тук няма никой.“ Но вътре в себе си приемаше, че Ерин е тук. Ако колието не беше в сейфа, това можеше да означава, че е станала жертва на грабеж, докато е отивала да го занесе. Ако е тук, беше почти сигурно, че нещо друго й се е случило. Нищо на света не би й попречило да занесе колието навреме.

Тя отвори тефтерчето на Ерин и обърна на страницата с Д. До „Далтъп сейф“ беше написана поредица от числа.

— Намерих комбинацията — каза тя на Стратън. — Чакам ви тук. Не желая да отварям сейфа без свидетел. А в случай че колието е тук, ще ви поискам разписка срещу получаването му.

Стратън каза, че тръгва. След като затвори телефона, Дарси реши да повика и портиера. Не знаеше нищо за Джей Стратън, освен онова, което й беше казала Ерин — че е бижутерът, който й бе осигурил поръчката на „Бертолини“.

Докато чакаше, Дарси заразгръща документите на Ерин. В папката, надписана „Предаване за обявите за запознанства“, имаше откъснати страници от вестници и списания с обяви за запознанства, като на всяка страница бяха оградени различен брой. Дали те бяха онези, на които Ерин беше отговорила или пък е възнамерявала да отговори? Разтревожена, Дарси осъзна, че отбелязаните бяха най-малко двадесет. Коя и дали сред тях е обявата на Чарлз Норт, с когото Ерин имаше среща във вторник вечерта?

Когато тя и Ерин се съгласиха да отговарят на обявите за запознанства, се захванаха много систематично за работа. Отпечатаха си евтини бланки само с техните имена. Избраха си снимки, които да изпращат, когато им поискат. Заливаха се от смях вечери наред, докато измисляха текстове на писма, които нямаха намерение да изпращат: „Обичам да чистя, да чистя, да чистя. (Идеята беше на Ерин.) Любимото ми занимание е да пера на ръка. Наследих от баба си нейната дъска за пране. Братовчедка ми също я искаше и това причини голяма семейна разправия. Ставам лоша, когато имам мензис, но през останалото време съм добра. Моля Ви да се обадите колкото може по-скоро.“

Накрая бяха съчинили очарователни според тях отговори. Когато Дарси заминаваше за Калифорния, Ерин й каза:

— Ще отговарям на твоите обяви около две седмици, преди да се върнеш. Ще променям някое и друго изречение, за да паснат на обявите.

Ерин нямаше компютър. Дарси знаеше, че пише отговорите на електрическата си машина, но копия от тях не правеше. Тя записваше всички данни в бележника, който носеше в чантата си: кода на отговорената обява, имената на всички, на които се е обаждала, впечатленията си от тези, с които се бе срещала.

Джей Стратън се облегна в таксито и притвори очи. Говорителят зад дясното му ухо гърмеше от рок музика.

— Намали го! — грубо каза той.

— Човече, та ти се опитваш да ме лишиш от моята музика! — шофьорът беше около двадесетгодишен. Тъничка рошава коса покриваше врата му. Обърна се да изгледа Стратън, видя изражението върху лицето му, измърмори нещо под носа си и намали звука.

Стратън усети как започва да се изпотява под мишниците. Трябваше да се съблече. Попипа джоба си. Разписката, която Ерин му беше дала за скъпоценните камъни на „Бертолини“ и за диамантите, които й беше поверил миналата седмица, беше в портфейла му. Дарси Скот му се стори разумна. Не биваше да предизвиква и най-малкото подозрение.

Любопитният портиер сигурно го беше чакал, тъй като, когато Стратън пристигна, вече отваряше вратата. Очевидно го позна.

— Ще ви заведа горе — каза той. — Госпожицата ме помоли да бъда и аз там, докато отваря сейфа.

Стратън изруга наум и последва тантурестата фигура нагоре по стълбите. Не му трябваха двама свидетели.

Когато Дарси им отвори да влязат, по лицето на Стратън се разля приятно и някак угрижено изражение. Беше решил да бъде спокоен, но тревогата в очите на Скот го отказа от всякакви баналности. Съгласи се с нея, че сигурно се е случило нещо ужасно.

„Интелигентна жена“, помисли си той. Дарси очевидно беше запомнила цифровата комбинация за сейфа. Не искаше другите да разберат къде я пази Ерин. Беше приготвила лист и писалка.

— Искам да опишем какво има в сейфа.

Стратън нарочно се обърна с гръб, докато тя набираше кода, и едва когато отвори вратата, клекна до нея. Сейфът беше доста дълбок. По рафтовете му бяха подредени кутийки и торбички.

— Нека да ви подавам всичко на вас — предложи той. — Ще ви съобщавам всяко нещо. Вие ще записвате.

Дарси се поколеба, сетне осъзна, че предложението е разумно. Той беше бижутер. Ръката му се отърка о нейната. Тя инстинктивно се отмести.

Стратън хвърли поглед през рамо. Боксър изглеждаше нервен, запали цигара и огледа стаята, вероятно за пепелник. Това беше единственият шанс за Стратън.

— Мисля, че Ерин държеше колието в онази кадифена кутийка — протегна се да я вземе и нарочно я събори на пода.

Като видя блясъка на разпилените около нея камъни, Дарси скочи и трескаво започна да ги събира. Миг след това, като се ругаеше за своето невнимание, и Стратън клекна до нея. Двамата внимателно огледаха навсякъде.

— Сигурен съм, че събрахме всичко — каза той. — Това са полускъпоценни камъни, ползват се за ежедневни украшения. По-важното е… — той отвори кадифената кутийка. — Ето го бижуто на „Бертолини“.

Дарси впери поглед в красивото колие. Смарагдите, диамантите, сапфирите, лунните камъни, опалите и рубините бяха изящно подредени и й напомниха средновековните украшения, които бе виждала по портретите в музея „Метрополитън“.

— Нали е прекрасно? — попита Стратън. — Сега вече можете да разберете защо управителят в „Бертолини“ е толкова разтревожен при мисълта, че може да му се случи нещо. Ерин е изключително талантлива. Тя не само успя да изработи основа, върху която тези камъни изглеждат десет пъти по-скъпи от действителната им стойност, но постигна византийския стил. Семейството, което направи поръчката, има руско потекло. Тези скъпоценни камъни са били единственото ценно нещо, което са взели със себе си, когато са бягали през 1917 година.

Дарси си представи Ерин на работната маса, подпряла глезени в напречните пръчки на стола, както обичаше да седи, докато учеше през студентските години. Обзе я чувство за непоправимо бедствие. Къде би могла да иде по собствено желание, без да предаде това колие в уговорения срок?

„Не би отишла никъде по своя воля.“ В това беше сигурна.

Дарси прехапа устни, за да не трепери, и хвана писалката.

— Мисля, че трябва да опишем всеки скъпоценен камък в това колие, за да няма никакви съмнения, че някой липсва. Ще ми помогнете ли?

Когато Стратън извади всички торбички, кадифени калъфчета и кутийки от сейфа, забеляза, че възбудата му расте.

— Ще отворя останалите и тогава ще опишем всичко наведнъж — каза накрая той. Погледна я право в очите. — Колието на „Бертолини“ е тук, но торбичката с диаманти на стойност четвърт милион долара, която дадох на Ерин, липсва.

Дарси напусна апартамента заедно със Стратън.

— Отивам в полицията, за да съобщя за изчезването на Ерин — каза тя.

— Абсолютно сте права — отговори той. — Ще се погрижа веднага да занеса колието в „Бертолини“, а ако до една седмица нямаме вест от Ерин, ще се обадя на застрахователната компания във връзка с диамантите.

Беше точно дванадесет на обяд, когато Дарси влезе в Шести полицейски участък на Чарлс стрийт. След настояването й, че се касае за нещо страшно необичайно, с нея дойде да разговаря един от инспекторите. Високият чернокож мъж на средна възраст, който се представи като Дийн Томпсън, съчувствено я слушаше и се опитваше да разсее страховете й.

— Наистина не можем да я картотекираме като изчезнала пълнолетна жена само защото ден или два не се е обаждала никому — обясни той. — Това е нарушение на свободата на движение на личността. Мога единствено, ако ми дадете описанието й, да проверя в бюлетините за нещастни случаи.

Дарси плахо даде нужната информация. Около един и седемдесет, шестдесет килограма, тъмноруса коса, сини очи, двадесет и осем годишна.

— Почакайте, имам и нейна снимка в портмонето си.

Томпсън погледа снимката и й я върна.

— Много симпатична жена — подаде й визитната си картичка и поиска нейната. — Ще поддържаме връзка.

Сюзън Фроли Фокс притисна петгодишната Триш и я поведе към чакащия училищен автобус, които щеше да я откара на следобедните занимания в детската градина. Тъжното й изражение показваше, че всеки момент ще избухне в сълзи. Бебето, което Сюзън здраво бе стиснала под другата си ръка, се наведе и дръпна косата на Триш. Тя прие това за нужното оправдание и захлипа.

Сюзън прехапа устни, разкъсвана между раздразнението и съчувствието.

— Той не ти е направил нищо, а ти няма да останеш у дома.

Шофьорката на автобуса, пълна жена с блага усмивка, каза ласкаво:

— Хайде, Триш, ще седнеш отпред до мен.

Сюзън замаха енергично и когато автобусът се отдалечи, въздъхна с облекчение. Премести тежестта на бебето и забърза към разхвърляния си дом, декориран отвън с тухли и гипсова мазилка. Тук-там петна от сняг все още покриваха ливадата. Дърветата, бездиханни и безкръвни, се извисяваха на фона на сивото небе. След няколко месеца в градината щяха да избуят цъфтящи храсти, а по върбите щяха да се спускат каскади от листа. Още от малка Сюзън усещаше идването на пролетта по върбите.

Бутна градинската врата и влезе. Стопли храната на бебето, занесе го в стаята му, смени му пелените и го сложи да спи. Настъпваше нейното спокойно време: час и половина, преди да се събуди. Знаеше, че трябва да започне работа. Леглата не бяха оправени. В кухнята цареше хаос. Тази сутрин Триш бе пожелала да прави сладки и върху масата още стоеше полепнало тесто.

Сюзън погледна тавичката за печене върху плота и се усмихна. Сладките изглеждаха вкусни. Хубаво щеше да бъде Триш да иска да ходи на детска градина. Пролетта идва, тревожеше се Сюзън. Какво ли щеше да бъде, когато Триш стане ученичка и трябва да ходи на училище по цял ден?

Дъг обвиняваше Сюзън за нежеланието на Триш да ходи на училище.

— Ако ти самата излизаше по-често да обядваш в клуба или да участваш в някои благотворителни комитети, Триш щеше да свикне друг да се грижи за нея.

Сюзън включи чайника, избърса масата и си приготви топъл сандвич с кашкавал и шунка. „Има Господ на този свят“ — помисли си тя с благодарност, докато се наслаждаваше на благословената тишина.

На втората чаша чай си позволи да се отдаде на гнева, който я изгаряше отвътре. Дъг не се беше прибрал и снощи. Когато беше зает до късно вечер, той ползваше стаята на фирмата в хотел „Гейтуей“, близо до Световния търговски център, където работеше. Винаги се гневеше, когато му звънеше там:

— По дяволите, Сюзън, ще ме търсиш само в краен случай. Не могат да ме викат от съвещания, а те обикновено свършват доста след полунощ.

С чаша чай в ръка Сюзън се отправи към спалнята. Голямото антично огледало стоеше изправено на стойка в десния ъгъл срещу стенния гардероб. Застана пред него и се заоглежда.

Благодарение на неспокойните бебешки пръстчета, късата й къдрава кестенява коса беше разрошена. Тя рядко си слагаше грим през деня, но и нямаше нужда от него. Кожата й беше чиста и опъната, имаше свеж тен. Беше висока метър и шестдесет и можеше да отслабне шест-седем килограма. Тежеше петдесет и два-три килограма, когато се омъжи за Дъг преди четиринадесет години. Денем, особено след раждането на Триш и Конър, носеше пуловери и маратонки.

„На тридесет и осем години съм, каза си Сюзън. Мога да сваля някой и друг килограм, но противно на онова, което казва мъжът ми, не съм дебела. Не съм кой знае каква домакиня, но знам, че съм добра майка. Освен това готвя вкусно. Не желая да прекарвам времето си извън къщи, тъй като децата ми са малки и имат нужда от мен. Още повече че баща им няма никакво време за тях през деня.“

Тя изпи остатъка от чая и усети как гневът й нараства. Когато във вторник вечерта Дони се прибра след баскетболния мач, беше изпаднал в някакво състояние между екстаза и отчаянието. Беше вкарал победния кош.

— Всички се изправиха и ме аплодираха, мамо! — после добави: — Татко беше единственият баща, който не беше дошъл.

Сърцето й се сви заради божата в очите на момчето. В последния момент момичето, което трябваше да гледа бебето, отказа да дойде, затова и тя не можа да иде на мача.

— Това е изключително събитие — твърдо заяви Сюзън. — Хайде да се опитаме да открием татко и да му разкажем.

Дъглас Фокс не беше отсядал в хотела. Нямаха и информация за някакво съвещание. Стаята, запазена за персонала на „Келдън Икуитис“, също беше свободна.

— Сигурно е някой тъп телефонист — беше казала на Дони, като се мъчеше да говори със спокоен тон.

— Сигурно, мамо — Дони не беше глупав. Призори Сюзън се събуди от приглушени хлипания. Беше стояла до вратата на Дони, знаеше, че не би искал тя да го види да плаче.

— Моят съпруг не обича нито мен, нито децата — каза тя на отражението си в огледалото. — Прекарва в Ню Йорк няколко нощи в седмицата. Лъже ме, за да не му се обаждам никога. Кара ме да се чувствам дебела, раздърпана, тъпа и ненужна глупачка. И ми е дошъл до гуша.

Отвърна се от огледалото и внимателно огледа спалнята. „Би трябвало да се организирам по-добре — призна си тя. — Кога се предадох? Кога, по дяволите, реших, че няма смисъл да се мъча да му се харесвам?“

Тя знаеше отговора. Преди близо две години, докато беше бременна с бебето, бяха наели домашна помощница от Швеция и Сюзън беше сигурна, че Дъг е имал връзка с нея.

„Защо още тогава не погледнах сериозно на въпроса? — запита се тя, докато оправяше леглото. — Защото все още го обичах? Или защото не исках да призная, че баща ми беше прав за него?“

Дъг и тя се бяха оженили седмица, след като се беше дипломирала в „Брин Мор“. Баща й предложи да направи околосветско пътешествие, ако промени намерението си.

— Под този студентски чар се крие един долен подлец — беше я предупредил той.

„Омъжих се, като напълно съзнавах това — призна си Сюзън, когато се върна в кухнята. — Ако татко знаеше половината от истината, щеше да получи удар.“

Върху плота в кухнята имаше купчина списания. Разрови ги, за да намери онова, което търсеше. В един от броевете на „Пипъл“ имаше материал за частна детективка в Манхатън. Жени с професии я наемали, за да разберат нещо повече за мъжете, за които възнамерявали да се омъжват. Занимавала се и с бракоразводни дела.

Сюзън научи номера й от телефонната служба и го набра. Свърза се с детективката и си уреди среща за следващия понеделник, 25 февруари.

— Подозирам, че съпругът ми се среща с други жени — обясни спокойно тя. — Мисля за развод и искам да знам всичко за неговите похождения.

Когато затвори телефона, Сюзън се пребори с изкушението просто да седне и да продължи да обмисля нещата. Вместо това яростно се развъртя из кухнята. Крайно време беше да сложи тази къща в ред. Ако имаше късмет, до лятото щеше да я обяви за продан.

Нямаше да е леко сама да отглежда четири деца. Сюзън знаеше, че след развода Дъг щеше да обръща малко, ако не и никакво внимание на децата. Пред хората обичаше да се прави на щедър, но в действителност беше дребнаво стиснат. Щеше да настоява за умерена издръжка за децата. Но щеше да й е по-лесно да живее с по-малко пари, отколкото да продължава с този фарс.

Телефонът иззвъня. Беше Дъг с вечното оплакване от проклетите дълги съвещания през последните два дни. Чувствал се изтощен, макар че не били свършили. Тази вечер щял да се прибере, но късно. Много късно.

— Не се безпокой, скъпи — успокои го Сюзън. — Разбирам те напълно.

Тесният селски път белееше в мрака. През цялото време Чарли не беше срещнал нито една кола. Алеята, по която трябваше да завие, беше почти скрита от храстите. Тайно и тихо местенце, далеч от хорските очи. Беше го купил преди шест години почти на безценица. Наследствен имот, собственост на ексцентричен ерген, чието хоби било да си го поддържа сам.

Построена през 1902 година, къщата беше непретенциозна. Вътрешните подобрения бяха превърнали целия първи етаж в едно помещение заедно с кухнята и камината. Широките дъбови дъски на пода бяха лакирани. Мебелировката беше в стил от времето на холандските заселници в Пенсилвания, строга и красива.

Чарли беше добавил дълго кафеникаво тапицирано канапе, подходящ към него стол, килим между канапето и камината.

Вторият етаж си стоеше, както го беше заварил. Две малки стаи, превърнати в спалня с прилични размери. Квакерска мебелировка, легло с дърворезба, висок скрин. И двете направени от бор. Оригиналната вана с извити крака беше оставена в модернизираната баня.

Единствено мазето беше променено. Огромният фризер, в който отдавна нямаше и грам храна. В него, когато беше необходимо, държеше телата на момичетата. Тук вледенените момински тела чакаха да бъдат изкопани гробовете им под топлите лъчи на пролетното слънце. В мазето имаше и тезгях, върху който бе поставена купчината от десет картонени кутии за обувки. Оставаше му само една, която трябваше да украси.

Очарователна, скрита сред гората къща. Допреди две години, когато бе започнал да сънува Нан, не беше водил тук никого. Преди това му стигаше, че притежава къщата. Тя беше неговото спасение, когато искаше да избяга. Самотата. Възможността му да си представя, че танцува с красиви момичета. Пускаше си по видеото стари филми. Гледайки ги, се превръщаше във Фред Астер и танцуваше с Джинджър Роджърс и Рита Хейууд, и с Леели Керън. Повтаряше изящните движения на Астер, докато стъпките му се сливаха с неговите, имитираше извивките на тялото му. Всеки път чувстваше другите партньори на Джинджър и Рита, на Лесли и Фред в прегръдките си, усещаше техния обожаващ поглед, наслаждаваше се на музиката, на танца.

И един ден, преди две години, всичко свърши. По средата на един танц Джинджър изчезна и в прегръдката му отново се настани Нан. Същата, каквато бе, след като я удуши. Сякаш продължаваше да танцува онзи валс по горската пътека, а лекото й гъвкаво тяло, което бе престанало да се съпротивлява, лежеше в прегръдките му, отпуснало глава върху рамото му.

Когато споменът се върна, той изтича в мазето, извади от кутията втората от елегантния чифт обувки и маратонката, която бе свалил от крака на Нан, и започна да ги люлее в такт с музиката. Сякаш те бяха Нан и той вече знаеше какво трябва да направи.

Първо бе вградил скрита видеокамера, за да може отново и отново да преживява всеки отделен миг от онова, което щеше да се случва. След това започна да води момичетата едно по едно в къщата. Ерин беше осмата, която трябваше да намери смъртта си на това място. Но тя нямаше да иде при другите в гората, която ограждаше къщата. Днес той щеше да премести тялото на Ерин. Беше решил къде точно да я остави.

Голямата кола тихо заобиколи къщата и спря пред металната врата на мазето.

Чарли започна да диша тежко и учестено. Посегна към дръжката, за да отвори задната врата, но нерешително спря. Инстинктът му подсказваше да бърза. Трябваше да измъкне Ерин от фризера, да я пренесе в колата, да я откара обратно в града, да я остави на пустия кей на Петдесет и шеста улица, който граничеше с магистралата Уест сайт. Ала мисълта да гледа видеофилма е Ерин, да потанцува за последен път с нея беше непреодолима.

Чарли бързо заобиколи къщата и влезе през предната врата. Запали лампите и без дори да си съблече палтото, изтича до видеокасетофона. Касетата с Ерин стоеше най-отгоре на купчината. Сложи я в касетофона и седна на канапето, изпълнен е приятно усещане.

Филмът започна.

Ерин, толкова хубава и усмихната, влиза и се възхищава от къщата.

— Завиждам ви за този рай.

Той пълни чаши. Тя, седнала свита на канапето. Той е седнал на креслото срещу нея, после става и пали камината.

— Няма смисъл да палите камината — казва тя. — Наистина трябва да се връщам.

— Струва си, дори и само за половин час — успокоява я той. След това пуска музика, тиха, нежна и приятна музика от четиридесетте. — Следващата ни среща ще бъде в Рейнбоу рум — казва той. — Също като мен обичате да танцувате.

Изправя се, протяга ръце.

— Да потанцуваме — после сякаш се сеща за нещо, казва: — Почакайте. Да го направим както трябва. Кой номер обувки носите? Тридесет и седем? Тридесет и седем и половина? И осем?

— Тридесет и седем и половина.

— Чудесно. Ако искате, вярвайте, но тук имам чифт обувки за танци, които ще ви станат. Сестра ми ме помоли да взема чифта, който бе поръчала. Като добър батко изпълних молбата й. После телефонира и каза да ги върна. Намерила си по-хубави.

Ерин се смее заедно с него:

— Като всяка по-малка сестра.

— Нямам и намерение да тичам да ги връщам.

Камерата гледа Ерин, показва усмихнатото й, доволно изражение, докато обхожда с поглед стаята.

Беше отишъл в спалнята, отворил бе скрина, където върху рафтовете бяха наредени купчини от кутии с нови обувки за танци. Беше купил всички възможни размери от модела, който бе избрал за нея. Сребристорозови. Без пръсти и пети, с тънки като пирони токчета и с ефирна панделка, която трябваше да обхване глезена. Занесе обувките номер тридесет и седем и половина долу, както си бяха все още завити в тънката хартия.

— Пробвайте ги, Ерин.

— Прекрасни са — дори тогава не изпита никакво подозрение.

Той кляка и без всякакво вълнение събува кожените й боти.

— О, моля ви. Не мисля, че… — Без да обръща внимание на протестите й, нагласява обувките на краката й.

— Обещавате ли да ги обуете следващата събота, когато отидем в Рейнбоу рум?

Тя, вдигнала десния си крак от пода, се наслаждава на прелестта на обувките.

— Не мога да ги приема като подарък.

— Но, моля ви — усмихва й се той в отговор.

— Позволете ми да ги платя. Необикновеното е, че чудесно си отиват с новата ми рокля, която съм обличала само веднъж.

Беше на върха на езика му да каже: „Виждал съм ви в тази рокля“, но само измърморва: „Ще говорим за парите по-късно.“ Тогава поставя ръка върху глезена й и я задържа достатъчно дълго, за да събуди подозрението й. Изправя се, отива до уредбата. Специално приготвената касетка е на мястото си. „Докато те има“ е първата песен. Оркестърът на Томи Доси започва да свири и незабравимият глас на младия Франк Синатра изпълва стаята.

Връща се при канапето и протяга ръце към Ерин.

— Да се поупражняваме.

Ето го изразът, който бе очаквал да види в очите на Ерин. Онова пламъче на съмнението, че нещо не е съвсем наред. Беше усетила неуловимата промяна в тона и държанието му.

Ерин беше като другите. Всички те реагираха по един и същи начин. Започваха да говорят прекалено бързо, нервно.

— Мисля, че вече е време да се връщаме. Имам важна среща утре рано сутринта.

— Само един последен танц.

— Добре — отговаря сдържано.

Когато започват да танцуват, Ерин изглежда спокойна. Всички момичета бяха добри танцьорки, но Ерин е самото съвършенство. Мисълта, че Ерин е по-добра и от Нан, го кара да се чувства предател. Усеща я в ръцете си като вятър. Тя е самата грация. Когато последните ноти на „Докато те има“ заглъхват, тя отстъпва назад.

— Трябва да тръгвам.

— Ще останете тук — казва й той и Ерин започва да тича. Също като другите тя се подхлъзва и пада на пода, който той бе лъснал с толкова старание. Обувките за танци се превръщат в неин враг, когато припряно се мъчи да избяга от него, тича към заключената врата и натиска копчето на алармената система, за да разбере, че всичко това е фарс. При натискането му се разнасяше глух маниакален смях и това последно късче ирония караше повечето от тях да избухват в ридания, докато протяга ръце към гърлата им.

Ерин го удовлетвори особено много. Накрая тя като че ли разбра, че е безсмислено да проси милост и с животински изблик на сила започна да се бори с него, дереше ръцете, които бяха сграбчили нежния й врат. Само когато той омота дебелия златен синджир около гърлото й и тя започна да губи съзнание, тогава започна да шепне:

— О, Господи, моля те, помогни ми, о, татенце…

Ето, вече е мъртва, той отново танцува с нея. В това красиво тяло вече няма съпротива. Тя е неговата Джинджър, неговата Рита, неговата Лесли, неговата Нан и всички останали. Когато музиката спира, той събува лявата й обувка и я сменя с ботинката.

Камерата беше спряла да работи, докато сваляше тялото й долу в мазето, където я беше напъхал във фризера и беше сложил другата обувка и ботинката в приготвената кутия за обувки.

Чарли стана от канапето и въздъхна. Пренави касетата, извади я и изключи видеото. Аудиокасетата, която бе приготвил за Ерин, все още стоеше в касетофона. Натисна клавиша за включване.

Когато музиката изпълни стаята, Чарли бързо се спусна по стълбите и отвори фризера.

— Колко си хубава! — възкликна той, когато видя неподвижното лице, синкавите вени, които прозираха под прозрачната като лед кожа. Той нежно посегна към нея.

За първи път танцуваше с някое от момичетата, чиито тела бе замразил. Преживяването беше различно, но вълнуващо. Крайниците на Ерин не бяха вече гъвкави. Гръбнакът й не се извиваше. Бузите й се гушеха във врата му, брадичката му почиваше върху тъмнорусите й коси. Меката й преди това коса сега беше покрита със скреж. Минаха минути. Най-накрая, когато и третата, песен беше към своя край, той я завъртя за последен път, сетне, изпълнен със задоволство, спря и се поклони.

„Всичко това започна с Нан преди петнадесет години на тринадесети март“ — помисли си той. Целуна Ерин по устните, точно както бе целунал и Нан. Тринадесети март е след три седмици. Дотогава трябваше да доведе и Дарси тук и всичко ще свърши.

Усети, че блузата на Ерин се овлажнява. Трябваше да я закара в града. Като я държеше за едната ръка, той почти я завлече до касетофона.

Зает с изключването му, не забеляза, че от замръзналия пръст на Ерин се изхлузи ониксов пръстен с гравирана от злато буква „Е“. Не чу и слабия шум, когато пръстенът падна на пода и се скри между ресните на килима.