Обява за запознанства

XIII

Понеделник 4 март

В понеделник вечерта Джей Стратън се срещна с Мерил Аштън в Дъбовия бар на хотел „Плаза“. Гривната, наредени диаманти върху красива викторианска поставка, веднага спечели одобрението му.

— Франсис просто ще остане очарована — запали се той. — Истински се радвам, че ме убедихте да я поръчам за нея.

— Знаех, че ще останете доволен. Жена ви е много симпатична. Тази гривна ще стои прекрасно на ръката й. Както ви казах, искам да й направите оценка, когато се приберете. Ако бижутерът ви прецени, че струва един цент по-малко от четиридесет хиляди долара, ще развалим сделката. Несъмнено ще ви кажат, че сте я купили страшно изгодно. Аз фактически се надявам, че за Коледа ще си помислите да купите друго нещо за Франсис. Диамантена огърлица или диамантени обици, ще решим допълнително.

— Значи затова ми я продавате на тази цена — Аштън хитро се усмихна и извади чековата си книжка. — Това се казва добър бизнес.

Джей усети специфичния гъдел, който се появяваше всеки път, когато поемаше риск. Всеки почтен бижутер би казал на Аштън, че и за петдесет хиляди гривната би била добра сделка. Утре щеше да обядва с Енид Армстронг. С нетърпение очакваше да пипне пръстена й.

Благодаря ти, Ерин, каза си той, когато получи чека.

Аштън покани Джей да хапнат нещо, преди да поеме към летището. Самолетът за Уинстън-Салем излиташе в девет и тридесет. Стратън се извини, че в седем има среща с клиент. Той не добави, че Дарси Скот съвсем не е клиентът, когото той желаеше. В джоба му имаше чек за седемнадесет хиляди долара, двадесетте хиляди от „Бертолини“ без неговата комисиона.

Размениха си прочувствени думи за довиждане:

— Предайте най-сърдечните ми поздрави на Франсис. Знам колко щастлива ще я направите.

Стратън не забеляза как един мъж безшумно напусна съседната маса и последва Мерил Аштън във фоайето.

— Бих желал да поговоря с вас, сър.

Аштън прочете картичката, която му подадоха. „Мигел Брус, Лойдс, Лондон“.

— Не разбирам — изломоти Аштън.

— Не желая господин Стратън да ни вижда заедно, сър. Имате ли нещо против да влезем в отсрещния бижутерски магазин? Един от нашите специалисти ни чака там. Искаме да хвърлим поглед на бижуто, което току-що купихте — служителят се смили, като забеляза смутеното изражение на Аштън. — Това е рутинна проверка.

— Рутинна ли? Нима искате да кажете, че гривната, която току-що купих, е крадена.

— Не искам да кажа нищо, сър.

— Как така не искате да кажете нищо! Ако има нещо нечисто около тази гривна, искам да го знам веднага. Чекът не е осребрен. Още утре мога да спра изплащането му.

Криминалният репортер на „Ню Йорк Поуст“ си беше свършил добре работата. По някакъв начин бе успял да научи, че в дома на семейство Шеридън е получен пакет, който съдържал вторите обувки на онези, с които Нан Шеридън е била обута, когато са намерили тялото й. Снимката на Нан Шеридън, снимката на Ерин Кели, снимката на Клер Барне. Наредени една до друга.

Сериен убиец на свобода.Дарси четеше вестника, докато пътуваше с таксито към хотел „Плаза“.

— Пристигнахме.

— Какво казахте? О, добре. Благодаря ви.

Беше доволна, че денят й беше много запълнен. И днес си беше донесла дрехи за смяна. Този път се преоблече в червено вълнено костюмче, купено на Родео драйв. Когато слизаше от таксито, си спомни, че носеше същите дрехи, когато за последен път говори с Ерин. Само да я бях видяла поне още веднъж, помисли си тя.

Беше седем без десет, подранила беше за срещата с Джей Стратън. Дарси реши да се отбие в „Дъбовата стая“. Управителят на ресторанта Фред беше стар приятел. Откакто се помнеше, когато идваше заедно с родителите си в Ню Йорк, винаги отсядаха в „Плаза“.

Онова, което й бе казал Майкъл Наш вчера, я глождеше отвътре. Нима смяташе да каже, че тя все още дава подслон на детския си гняв към една лекомислена, дори жестока забележка, която вече не беше валидна? Почувства, че с нетърпение очаква следващата си среща с Наш. Нещо като безплатна консултация, но ми се иска да го попитам, призна си тя, докато сияещият Фред се втурна да я поздрави.

Точно в седем влезе в съседния бар. Джей Стратън седеше на една от ъгловите маси. За първи път го беше видяла в апартамента на Ерин. Първото й впечатление беше подчертано неприятно. Беше ядосан заради липсващото колие на „Бертолини“, а когато се намери, започна да се тревожи, че липсвала торбичката с диаманти. Беше много по-разтревожен за колието, отколкото от изчезването на Ерин. Днес това беше сякаш друг човек. Опитваше се да я очарова. И все пак тя беше сигурна, че е видяла истинския Джей Стратън първия път.

Попита го откъде се познава с Ерин.

— Не ми се подигравайте. Случи се така, че тя отговори на обява за запознанства, която бях пуснал във вестниците. Бегло я познавах и й се обадих. Една от онези щастливи случайности. „Бертолини“ се интересуваха от преработването на онова бижу и когато прочетох писмото на Ерин, си спомних за великолепната й изработка, с която спечели наградата Айер. Така се срещнахме. Отношенията ни бяха чисто делови, макар че веднъж ме помоли да я придружа на едно благотворително събитие. Беше получила билетите от свой клиент. Цяла нощ танцувахме.

Защо се чувстваше задължен непременно да каже „чисто делови“? Дарси недоумяваше. А дали Ерин ги е приемала за чисто делови? Само преди месец й бе казала с копнеж:

— Знаеш ли, Дарси, чувствам, че наистина ми се иска да срещна някой симпатичен мъж и лудо да се влюбя.

Възможно беше този Джей Стратън, който седеше от другата страна на масата, внимателен, красив, ценящ таланта на Ерин, да е отговарял на нейните представи.

— На каква ваша обява отговори тя?

— Честно казано, пускал съм толкова много, че не помня. — Стратън повдигна рамене. Усмихна се. — Шокирана ли сте, Дарси? Ще ви кажа същото, което казах и на Ерин. Някой ден ще се оженя за много богата жена. Все още не съм я срещнал, но бъдете сигурна, че това ще стане. Чрез тези обяви срещам много жени. Никак не е трудно да убедя по-възрастните от тях по възможно най-нежния начин да облекчат своята самота, като си позволят някое особено красиво бижу или пък пренаредят собствените си пръстени, колиета, гривни. Те са щастливи, аз съм щастлив.

— Защо ми казвате всичко това? — попита Дарси. — Предполагам, че по този начин искате лесно да ме впечатлите. Срещата ми с вас днес не е нищо друго, освен „чисто делова“.

Стратън поклати глава.

— Не ме мислете за толкова арогантен. Разказвам ви точно това, което казах и на Ерин, след като тя ми обясни защо отговаря на обявите. Ваша приятелка подготвя документално предаване, нали?

— Да.

— Опитвам се да ви обясня, макар и не много успешно, че между мен и Ерин нямаше романтична връзка. Другото, което искам да направя, е най-учтиво да ви се извиня за моето държане, когато се видяхме за първи път. „Бертолини“ е много важен клиент за мен. Преди това не бях работил с Ерин. Не я познавах достатъчно добре, за да бъда сигурен, че няма да й хрумне да замине нанякъде и да забрави определения й срок. Повярвайте ми, чувствах се много гузен, когато след това си представих какво сте си помислили за мен. Вие бяхте обезумяла от тревога за изчезналата си приятелка, а аз ви говорех за срокове.

„Великолепна реч — помисли си Дарси. — Би трябвало да го предупредя, че съм прекарала по-голямата част от живота си заедно с двама от най-добрите актьори в тази страна.“ Помисли си дали да не изръкопляска. Вместо това попита:

— Носите ли чека за колието?

— Да. Не знаех на чие име да го напиша. Смятате ли, че ако го издам на наследниците на Ерин Кели, ще е достатъчно?

Наследниците на Ерин Кели. През целия си живот Ерин щастливо бе живяла без нещата, които повечето нейни приятели смятаха за необходими. Гордееше се, че може да издържа баща си в частен приют. Беше пред прага на големия успех. Като преглътна буцата в гърлото си, Дарси кимна утвърдително.

Тя погледна чека. Беше от Чеиз Манхатън Банк и бе подписан от Джей Стратън. Беше издаден на наследниците на Ерин Кели.