Обява за запознанства

II

Вторник 19 февруари

Студ. Киша. Влага. Отвратително задръстване. Това е без значение. Важното е, че си е в Ню Йорк.

Дарси облекчено метна палтото си, прекара пръсти през косата си и посегна към грижливо подредената върху бюрото поща. Бев Ротхауз, кльощавата, съсредоточена и интелигентна студентка в училището по дизайн „Парсънс“ и нейна незаменима секретарка подреждаше купчинките според важността им.

— Сметки — посочи тя най-вдясно. — До тях са разписките за получени пари. Не са малко.

— Дано и сумите са значителни — отвърна Дарси.

— Не са малки — кимна Бев. — Съобщенията са там. Получи заявки за обзавеждането на още два апартамента под наем. Кълна се, че си знаела какво правиш, когато си започнала този бизнес.

Дарси се засмя.

— „Санфорд и Сие“. Това съм аз.

„Ъгълът на Дарси. Вътрешно обзавеждане на изгодни цени“, пишеше на табелата на вратата на кантората. Тя се помещаваше в зданието Флатирън на Двадесет и трета улица.

— Как беше в Калифорния? — попита Бев.

На Дарси й стана смешно, като усети нотката на страхопочитание в гласа на младата жена. Всъщност Бев искаше да каже: „Как са майка ти и баща ти? Как се чувстваш, когато си с тях? Наистина ли са толкова великолепни, колкото изглеждат във филмите?“

Отговорът, помисли си Дарси, е: „Да, великолепни са. Да, чудесни са. Да, обичам ги и се гордея с тях. Само че никога не съм се чувствала уютно в техния свят.“

— Кога заминават за Австралия? — Бев се опитваше да скрие вълнението в гласа си.

— Вече заминаха. Взех нощния самолет за Ню Йорк, след като ги изпратих.

Дарси бе съчетала гостуването у дома със служебно пътуване до езерото Тахо, където имаше поръчка да обзаведе един сравнително евтин хотел за скиори. Майка й и баща й тръгваха на международно театрално турне. Щеше да ги види най-рано след шест месеца.

Тя отвори термоса с кафе, който взе от плота, където държаха чаши и чинийки, и се настани зад бюрото си.

— Изглеждаш страхотно — отбеляза Бев. — Тоалетът ти е чудесен.

Червената вълнена рокля с четвъртито деколте и подходящото към нея палто бяха купени в резултат от обикалянето по магазините на Родео драйв по настояване на майка й.

— Хубаво момиче си, а не обръщаш достатъчно внимание на дрехите си, миличка — укоряваше я майка й. — Трябва да подчертаваш тази твоя великолепна ефирност.

Както баща й често казваше, Дарси като че ли беше позирала за портрета на прабаба си по майчина линия, на която бе кръстена. Първата Дарси бе напуснала Ирландия след Революцията, за да отиде при френския си годеник, офицер във войската на Лафайет. И двете имаха същите малко раздалечени очи, повече зелени, отколкото лешникови, същите меки, като че ли напръскани със злато кестеняви коси, същия прав нос.

— Само че оттогава малко сме пораснали — обичаше да се шегува Дарси. — Аз съм един и седемдесет и пет. Дарси Първа е била фъстък. На нея й е било по-лесно да изглежда ефирна.

Тя никога нямаше да забрави думите на един студиен директор, когото чу, без да иска, когато беше на шест години: „Как са могли тези двама толкова великолепни хора да създадат това невзрачно дете?“

Все още помнеше как замръзна на мястото си от ужас. И когато след няколко минути майка й направи опит да я представи на членовете на състава: „А това е мъничката ми Дарси“, тя извика: „Не!“ и побягна. По-късно се извини за грубото си държание.

Тази сутрин, след като пристигна от летище „Кенеди“, тя захвърли багажа си в апартамента и дойде направо в офиса, без да губи време да се преоблича в обичайните си работни дрехи — пуловер и дънки. Бев я изчака да отпие от кафето и взе купчето със записани съобщения.

— Да почвам ли да се обаждам?

— Нека първо да позвъня на Ерин.

Ерин вдигна почти веднага. По леко разсеяния й поздрав Дарси веднага разбра, че вече работи. Двете бяха съквартирантки в университета в Маунт Холиоук. След това Ерин бе продължила да специализира бижутерски дизайн. Неотдавна бе спечелила престижната награда за млади бижутери „Н. Уайър“.

Дарси също бе открила своята професионална ниша. След четиригодишни усилия да се утвърди в една рекламна агенция като главен счетоводител тя смени професията си и стана дизайнер по вътрешна архитектура. И двете бяха на двадесет и осем години и останаха толкова близки, колкото бяха и когато живееха заедно като студентки.

Дарси си представи как Ерин седи на работната си маса, облечена в дънки и торбест пуловер, с червеникавата си коса, хваната отзад с шнола или вързана на конска опашка, погълната от работата си, безучастна към външните дразнители.

Разсеяното „ало“ на Ерин се превърна в радостен възглас, когато чу гласа на Дарси.

— Знам, че си заета — каза Дарси. — Няма да ти отнемам много време. Искам само да ти кажа, че се върнах и, разбира се, искам да се осведомя как е Били.

Били беше бащата на Ерин, който от три години живееше в старчески дом в Масачузетс, тъй като беше инвалид.

— Все така — отвърна й Ерин.

— Как върви колието? Когато ти позвъних в петък, ми се стори притеснена.

Точно когато миналия месец Дарси заминаваше за Калифорния, Ерин бе получила поръчка от известната бижутерска фирма „Бертолини“ да изработи колие, като използва семейните скъпоценни камъни на техен клиент. „Бертолини“ бяха от ранга на „Картие“ и „Тифани“.

— Тогава все още се ужасявах от мисълта, че проектът е малко шашав. Той наистина е доста сложен. Но сега всичко е наред. Утре сутринта предавам колието и според мен то е изключително. Как прекара в Бел Еър?

— Великолепно — двете избухнаха в смях, а Дарси добави: — Какво става с предаването на Нона?

Нона Робъртс, продуцент в телевизионната компания „Хъдзън“, се сприятели с Дарси и Ерин в гимнастическия център. Нона работеше върху документална поредица на тема обяви за запознанства, а именно — що за хора пускат и отговарят на тези обяви; какви са техните преживявания — положителни или отрицателни. Нона беше помолила Дарси и Ерин да й помогнат, като отговорят на някои от обявите.

„Не е нужно да се срещате с някого повече от веднъж — беше им казала тя. — Половината от младите хора в телевизията отговарят на обяви и много се забавляват. Пък може и да срещнете някой изключителен мъж. Във всеки случай, помислете.“

Ерин, която обикновено бе по-решителната от двете, прояви необичайна сдържаност. Накрая Дарси я бе убедила, че това може да се окаже голямо забавление.

— Ние няма да пускаме обяви — настояваше тя. — Ще отговаряме само на онези, които ни се сторят интересни. Няма да си даваме адресите, а само телефонните номера. Ще си уговаряме срещи само на обществени места. Няма какво да загубим.

Бяха започнали преди шест седмици. Преди да потегли за Тахо и Бел Еър, Дарси успя да отиде само на една среща. Мъжът беше написал, че е висок метър и осемдесет. Както след това каза на Ерин, той сигурно се е качил на стол, преди да се премери. Освен това твърдял, че ръководи рекламна агенция. Ала когато Дарси му споменала някои имена на агенти и клиенти, бил съвсем безпомощен. „Лъжец и мижитурка“, каза тя на Ерин и Нона. Сега, изпълнена с весело нетърпение, помоли Ерин да й разкаже за последните си преживявания.

— Ще изтърпиш до утре вечер, когато се видим с Нона — отвърна Ерин. — Записвам всяка подробност в бележника, който ми подари за Коледа. Ще ти кажа само, че след последния ни разговор съм излизала още два пъти. Това прави всичко осем срещи за изминалите три седмици. Повечето бяха досадници без абсолютно никакви достойнства. Оказа се, че вече се бях срещала с единия от тях. Един от новите е наистина симпатичен и е безсмислено да ти казвам, че не съм му се обаждала втори път. Довечера имам среща с друг. Изглежда нормален, но изчакай да видим.

— Очевидно не съм изпуснала много. А на колко се обади от мое име? — засмя се Дарси.

— На около десетина. Мисля си, че ще бъде забавно, ако и двете отговорим на едни и същи обяви. Ако се обадят, ще можем наистина да направим сравнение.

— Страхотна идея. А къде имаш среща с днешния кандидат?

— В една кръчма на Уошингтън скуеър.

— С какво се занимава?

— С административно право. От Филаделфия е. Току-що се е преместил в Ню Йорк. Нали си свободна утре вечер?

— Свободна съм.

Щяха да вечерят с Нона.

— Радвам се, че пак си тук, Дарс. Липсваше ми — Ерин промени тона си.

— На мен също — отвърна сърдечно Дарси. — Добре, до утре. — Понечи да каже „довиждане“, но вместо това нещо я накара да попита: — Как се казва тазвечерната ти авантюра?

— Чарлз Норт.

— Звучи многообещаващо, баровски. Приятно прекарване, Ерин-Мерин — Дарси постави слушалката.

Бев търпеливо чакаше с деловите въпроси.

— Знаеш ли, когато говорите, ми приличате на съученички. Обичате се повече от сестри. Като си помисля за моята сестра, бих казала, че наистина сте по-близки от сестри.

— Абсолютно си права — тихо отвърна Дарси.

Галерията „Шеридън“ на Седемдесет и осма улица, почти на ъгъла с Медисън авеню, беше в разгара на един търг. Покъщнината от огромния провинциален дом на Мейсън Гейтс, неотдавна починалия нефтен барон, беше препълнила залата с търговци и колекционери.

Крис Шеридън наблюдаваше сцената от дъното на помещението и се наслаждаваше на триумфалната си победа над „Сотби“ и „Кристи“ — бе получил привилегията да разпродава тази колекция. Невероятно красиви мебели от времето на кралица Анна; картини, известни по-скоро заради тяхната рядкост, отколкото заради художествената им стойност; сребърни предмети от Ревиър, за които беше сигурен, че ще предизвикат трескаво наддаване.

Тридесет и три годишният Крис Шеридън все още приличаше повече на футболен защитник, какъвто беше в университетския отбор, отколкото на известен специалист по антични мебели. Изправената му стойка подчертаваше близо сто и деветдесет сантиметровия му ръст. Широките му рамене завършваха в тесен ханш. Пясъчноруси коси ограждаха изразителното му лице. Сините му очи бяха обезоръжаващи и приятелски. Ала съперниците му знаеха, че тези очи лесно придобиваха остър и излъчващ сила блясък.

Със скръстени ръце Крис наблюдаваше финалното наддаване за шкаф на Доменико Кучи от 1683 година. Вратичките му бяха покрити с разкошна резба, в центъра им имаше вградени скъпоценни камъни. Макар че беше по-малък и по-претрупан от двата шкафа, които Кучи бе изработил за Луи XIV, този беше великолепна и безупречна мебел. Крис знаеше, че към него отчаяно се домогваше музеят „Метрополитън“.

Залата се успокои, тъй като наддаването продължи между двамата клиенти, които играеха с големи суми — музея и представителя на японска банка. Крис усети, че някой го дърпа за ръката и се обърна с разсеяна усмивка. Беше Сара Джонсън, неговата заместничка, изкуствоведка, която беше довел от един частен музей в Бостън. Погледът й бе тревожен.

— Крис, боя се, че е нещо неприятно — каза тя. — Майка ти е на телефона. Каза, че веднага трябва да говори с теб. Изглежда доста разтревожена.

— По дяволите това проклето телевизионно предаване! — Крис се отправи към вратата, отвори я с крак и като подмина асансьора, изтича нагоре по стълбите.

Преди месец в популярната телевизионна поредица „Действителни престъпления“ бяха говорили за неразкритото убийство на неговата сестра близначка Нан. Деветнадесетгодишната Нан беше удушена по време на сутрешното си тичане близо до дома им в Дариън, Кънектикът. Въпреки яростния му протест, Крис не успя да спре операторите да заснемат дълги кадри от къщата и градината, нито да предотврати драматизацията на убийството на Нан в близката горичка, където беше намерено тялото й.

Беше умолявал майка си да не гледа предаването, но тя настояваше да го видят заедно. Продуцентите бяха успели да открият млада актриса, която удивително приличаше на Нан. Показаха я как тича; как някой я наблюдава зад прикритието на дърветата; после срещата им; как се опитва да избяга, как убиецът се нахвърля върху нея, как я души, а после сваля маратонката, от десния й крак, за да я смени с елегантна обувка с високо токче.

Говорител четеше текста и звучният му глас излъчваше безплътна жестокост:

Следваха финалните кадри. Къщата и градината от различен ъгъл. Телефонният номер, „в случай, че имате някаква информация“. Последният кадър беше полицейската снимка на тялото на Нан, както е било намерено, внимателно поставено на земята, ръцете й, скръстени отпред, левият й крак беше обут в маратонката, а десният в елегантната обувка.

Предаването завърши с думите:

Грета Шеридън беше изгледала предаването със сухи очи. Когато свърши, каза:

— Толкова често съм мислила за това, Крис. Затова исках да гледам предаването. След смъртта на Нан мозъкът ми не работеше, не можех да разсъждавам. Нан обичаше да ми разказва толкова много за своите приятели. Аз… просто си помислих, че това предаване може да ми помогне да си спомня нещо, което е важно. Помниш ли деня на погребението? Огромната тълпа. Всички тези младежи от университета. Помниш ли, инспектор Харисън каза, че е убеден, че убиецът седи сред опечалените? Помниш ли, че поставиха камери да снимат всички — и в погребалното бюро, и в църквата?

После, ударена сякаш от гигантска ръка по лицето, Грета Шеридън избухна в сърцераздирателен плач.

— Това момиче прилича толкова много на Нан, нали? О, Крис, толкова ми липсва през всичките тези години. Татенцето щеше да е жив, ако не й се бе случило това. Скръбта му стана причина за онзи инфаркт.

„Да бях съсякъл с брадва всеки телевизор в къщата, преди да позволя на мама да гледа онова проклето предаване“ — мислеше си Крис, докато тичаше по коридора към кабинета си. Пръстите на лявата му ръка се удариха в бюрото, докато грабваше слушалката.

— Какво има, мамо?

— Извинявай, че те безпокоя по време на търга, Крис, но получих най-странното писмо в живота си — гласът на Грета Шеридън бе напрегнат и неспокоен.

„Още една последица от онова вонящо предаване, ядоса се наум Крис. До гуша ми дойде от тези смахнати писма.“ Те съдържаха от налудничави предложения за провеждане на сеанси до просия на пари заради отправени към Бога молитви.

— Бих искал да не четеш всички тези глупости — каза той. — Тези писма те унищожават.

— Това е различно, Крис. В него пише, че в памет на Нан на деветнадесети февруари вечерта танцуваща млада жена ще бъде убита точно както е била убита и Нан — гласът на Грета Шеридън се извиси. — Крис, ами ако това писмо не е налудничаво? Какво можем да направим? Кого можем да предупредим?

Дъг Фокс преметна вратовръзката си, внимателни я завърза на красив възел и се огледа в огледалото. Беше ходил на масаж вчера и кожата му блестеше. Едрите къдрици правеха оредяващата му коса разкошна, а оцветителят, с който плашеше косата си, напълно бе заличил побелелите кичури, които се бяха появили по слепоочията му.

„Хубавец“, каза си той и се възхити на снежнобялата риза, която стоеше елегантно върху мускулестите гърди и тънката му талия. Посегна да вземе сакото си и му стана приятно от допира с фината шотландска вълна. Беше тъмносиньо с едва забележими райета, които се подчертаваха от дребните червени фигури на връзката му. Всеки детайл от облеклото му му придаваше вид на преуспяващ банкер, на почтен гражданин на Скарсдейл, предан съпруг на Сюзън Фроли Фокс, баща на четирима хубави палавници.

„Никой — помисли си Дъг, обзет от приятно задоволство, — не би ме заподозрял, че водя и друг живот — живота на освободен от семейни задължения илюстратор на свободна практика, с апартамент в благословен с анонимност жилищен блок, наречен «Лондонски тераси», в западната част на Двадесет и трета улица, плюс тайна квартира в Полинг и ново голямо «Волво».“

Огледа се за последен път в голямото огледало, нагласи кърпичката в джобчето на сакото си и като се увери, че не е забравил нищо, се отправи към вратата. Спалнята винаги го дразнеше. Античната френска провансалска мебел в тази проклета стая бе аранжирана от някакъв известен дизайнер, а благодарение на Сюзън приличаше на най-обикновен килер. По канапенцата бяха натрупани купища дрехи, върху тоалетката безразборно бяха разпръснати сребърни тоалетни принадлежности. Стените бяха облепени с детски рисунки. „Да изчезвам оттук“, помисли си Дъг.

В кухнята цареше обичайната суматоха. Тринадесетгодишният Дони и дванадесетгодишната Бет дъвчеха с пълни усти. Сюзън непрекъснато повтаряше, че училищният автобус вече чака долу. Бебето се клатушкаше около тях, напикано и с изпоцапани ръчички. Триш повтаряше, че днес не иска да ходи на детска градина, а иска да си стои вкъщи и заедно с мама да гледа „Всички мои деца“ по телевизията.

Сюзън бе облякла върху нощницата си стар фланелен халат. Когато се ожениха, тя беше много хубаво момиче, но хубавото момиче сега се беше запуснало. Тя се усмихна на Дъг и му наля кафе.

— Палачинки ли искаш или нещо друго?

— Нищо не искам. — „Няма ли някога да престане да ми задава тези въпроси всяка сутрин?“ Дъг бързо се отмести, тъй като бебето се опита да прегърне крака му. — По дяволите, Сюзън, ако не го миеш, поне не му давай да се приближава до мен. Не мога да ходя на работа с лекета.

— Автобусът! — изкрещя Бет. — Довиждане, мамо. Довиждане, татко.

Дони грабна учебниците си.

— Ще дойдеш ли на баскетболния мач довечера, татко?

— Ще се върна късно, сине. Имам важна среща. Следващия път непременно ще дойда, обещавам.

— Добре — Дони блъсна вратата след себе си.

Три минути по-късно Дъг беше в мерцедеса си на път за гарата, укорителното „опитай се да си дойдеш навреме“ на Сюзън още звучеше в ушите му. Усети как нервите му започват да се отпускат. На тридесет и шест години, вързан до една дебела жена и четири шумни деца в един провинциален дом. Мечтата на американеца. На двадесет и две годишна възраст си беше мислил, че постъпва умно, като взема Сюзън за жена.

За съжаление бракът с богата дъщеря не означава брак с богатството. Бащата на Сюзън беше циция. „Давай на заем, никога не подарявай.“ Сигурно това мото е било татуирано в главата му.

Не че не обичаше децата или не беше достатъчно привързан към Сюзън. Просто не биваше толкова рано да поема семейното бреме. Пропуснал беше младостта си. За Дъглас Фокс, преуспяващ банкер, виден гражданин на Скарсдейл, животът беше упражнение по скука.

Паркира и се затича към влака, като се успокояваше с мисълта, че като Дъг Фийлдс, художник ерген, цар на обявите за запознанства, животът му е лек и потаен и всеки път, когато го връхлитат нечестиви потребности, има начин да ги задоволи.