Обява за запознанства

VII

От събота 23 февруари

до вторник 26 февруари

Дарси прекара следващата седмица, сякаш бе робот, програмиран да изпълнява определени задачи.

В събота, придружена от Винс Д’Амброзио и полицай от районния участък, отиде в апартамента на Ерин. На телефонния секретар имаше записани три нови обаждания от петък сутринта, когато беше за последен път тук. Дарси пренави касетката. Пръв се беше обаждал управителят от „Бертолини“.

— Госпожице Кели, предадохме вашия чек на мениджъра ви, господин Стратън. Приемете нашата благодарност за добре свършената работа.

— Никога не съм чувала Ерин да говори за Стратън като за свой мениджър — учудено повдигна вежди Дарси.

Второто обаждане беше на някой, който се представяше като номер 2695.

— Ерин, обажда се Милтън. Срещнахме се миналия месец. След това отсъствах от града. Искам пак да те видя. Телефонът ми е 555–3681.

Последен се бе записал Майкъл Наш.

— Беше я търсил и онази вечер — каза Дарси.

Винс записа имената и номерата.

— Ще оставим касетката още няколко дни.

Винс беше казал на Дарси, че полицейските експерти ще се появят всеки момент, за да търсят евентуални доказателства. Беше го помолила да дойдат заедно с него, за да прибере личните документи на Ерин.

— Моето име стои на банковата й сметка и на застрахователната й полица като попечител на баща й. Казвала ми е, че документите са сложени в папка, надписана с неговото име.

Указанията на Ерин бяха прости и ясни. Ако нещо се случеше с нея, както се бяха договорили, Дарси да използва застраховката й, за да плаща разноските по Били. Имаше договор с погребално бюро в Уесли, с който те се задължаваха да поемат уреждането на погребението на баща й, когато настъпи този момент. Всичко в апартамента, всичките си лични бижута и дрехи оставяше на Дарси Скот.

В папката имаше и кратко писмо до Дарси.

Дарси съзерцавайте познатия подпис със сухи очи.

— Надявам се да изпълните съвета й — тихо каза Винс.

— Някой ден ще го изпълня — отвърна му Дарси. — Но сега още не. Бихте ли направили по едно копие от материалите в онази папка за обявите за запознанства, която ви дадох.

— Разбира се, но защо ви е? — попита я Винс. — Ние ще проучим всички онези, чиито обяви тя е оградила с кръгче.

— Но вие няма да отидете на срещи с тях. Тя беше отговорила на някои обяви от името и на двете. Очаквам да ми се обадят тези, които вече са излизали с нея.

Когато пристигна екипът от съдебни специалисти, Дарси си тръгна. Прибра се направо вкъщи и започна да звъни по телефона. Директорът на погребалното бюро в Уелсли. Съболезнования, после по същество. Щеше да изпрати погребална кола да прибере тялото на Ерин от моргата. Как да я облекат? Ковчегът отворен ли да бъде?

Дарси си спомни за синините по врата на Ерин. Несъмнено на погребението щяха да дойдат специалисти.

— Затворен ковчег. Дрехите ще донеса аз.

Поклонение в погребалната зала в понеделник. Погребална служба в „Сейнт Пол“ във вторник.

„Сейнт Пол“. Когато гостуваше на Ерин и Били, ходеха заедно на служба в „Сейнт Пол“.

Върна се в апартамента на Ерин. Винс Д’Амброзио беше още там. Придружи я в спалнята и я наблюдаваше, докато отваря вратата на дрешника.

— Ерин имаше добър вкус — несигурно рече Дарси, докато търсеше роклята, която беше избрала. — Обичаше да ми повтаря колко демоде се е почувствала, когато за първи път съм прекрачила прага на стаята в колежа заедно с моите родители. Майка ми ме бе накарала да се облека в костюм от известна модна къща и италиански ботушки. А аз тогава си помислих, че тя изглежда великолепно, облечена в широк памучен панталон, фланелена блуза и чудесно бижу. Още тогава тя сама правеше бижутата си.

Винс беше добър слушател. Някъде, в някое отдалечено кътче на главата си, Дарси му бе благодарна, че я оставя да говори.

— Никой няма да я види, освен мен, и то само за миг. Но ми се иска да знам, че е доволна от онова, което съм избрала за нея… Ерин ме караше да съм по-смела в избора на дрехите си. Аз пък я научих да се доверява на собствените си инстинкти. Тя имаше безупречен вкус.

Свали от закачалката официален тоалет от две части: светлорозово вталено сако с нежни сребристи копчета и меко падаща пола на розови и сребристи шарки.

— Неотдавна Ерин си купи този тоалет за една благотворителна вечеря с танци. Тя танцуваше чудесно. И по това много си приличахме. Нона също обича да танцува. Запознахме се с нея по време на часовете по танци в нашия спортен клуб.

Винс си спомни, че Нона му беше разказала за това.

— От всичко, което чувам, си мисля, че Ерин сигурно би пожелала да бъде облечена в тази дреха.

Не му харесваше, че зениците на Дарси са толкова големи. Искаше му се да се обади на Нона Робъртс. Тя му бе казала, че днес задължително трябва да присъства на снимки. Дарси Скот не биваше да остава сама дълго време.

Дарси осъзна, че е в състояние да чете мислите на Д’Амброзио. Освен това разбра, че няма никакъв смисъл да го успокоява. Най-доброто, което можеше да стори, бе да си тръгне и да остави специалистите по отпечатъци на пръсти и Бог знае по какво друго да си вършат работата.

— Какво ще предприемете, за да откриете мъжа, който се е срещнал с Ерин във вторник вечерта? — попита тя, като се опита да прикрие всякакво чувство в гласа си.

— Открихме Чарлз Норт. Онова, което Ерин ви е казала, се покрива напълно. Имаме късмет, че сте я разпитали за него. Миналия месец е напуснал мястото си в юридическа фирма във Филаделфия и е започнал работа в друга фирма на Парк авеню. Вчера е заминал в командировка в Германия. Чакаме го да се върне в понеделник. Детективи от този участък обикалят кръчмите и баровете в района на Уошингтън скуеър със снимката на Ерин. Търсим да открием някой барман или келнер, който да си спомни да я е виждал във вторник вечерта и евентуално да идентифицира Норт.

Дарси кимна с глава.

— Заминавам за Уелсли. Ще се върна след погребението.

— Кога ще замине Нона Робъртс?

— Във вторник сутринта. Преди това й е невъзможно — Дарси се опита да се усмихне. — Не се тревожете за мен. Ерин има купища приятели. Много от състудентите ни вече ми се обадиха. Те също ще бъдат там. Както и много от нюйоркските ни приятели. Тя дълги години е живяла в Уелсли. Ще отседна при хората, които са й били съседи.

Прибра се вкъщи да си стегне багажа. Позвъниха й от Австралия. Майка й и баща й.

— Миличка, как ни се иска да сме при теб сега. Знаеш, че обичахме Ерин като наша дъщеря.

— Знам. — „Как ни се иска да сме при теб сега.“

Колко пъти беше чувала същите думи през всичките тези години. На рождени дни. На тържествата по случай края на учебната година. Имаше и много случаи, когато бяха заедно. Всяко друго дете би било щастливо да има за родители тази известна двойка. Защо не можеше да приеме техния еснафски манталитет? — Радвам се, че се обадихте. Как вървят представленията?

Това вече беше безопасна територия.

Погребението беше събитие за информационните средства. Фотографи и камери. Съседи и приятели. Любопитни. Винс й бе казал, че скрити камери ще заснемат всеки, който влезе в траурната зала, в църквата и дойде до гроба.

Белокосият монсиньор, който познаваше Ерин от самото й раждане:

— Кой би могъл да забрави гледката как едно малко момиченце води в църквата баща си на инвалидната количка?

Солистът:

— … онова, за което те моля, е никога да не забравяш, че те обичам…

Заравянето на останките:

— Когато изтрием и последната сълза…

Часовете, прекарани с Били. „Радвам се, че не разбираш — помисли си тя, докато държеше ръката му. — Ако все още усеща нещо, надявам се да мисли, че при него е Ерин.“

Във вторник следобед седеше до Нона в самолета за Ню Йорк.

— Не можеш ли да вземеш някой и друг почивен ден, Дарс? — попита Нона. — След онова, което изживя, имаш нужда от почивка.

— Веднага, щом арестуват Чарлз Норт, ще замина за цяла седмица. Двама мои приятели имат апартамент в Сейнт Томас, канят ме на гости.

— Това няма да стане, Дарси — колебливо започна Нона. — Снощи се обади Винс. Разпитали са Чарлз Норт. Във вторник вечерта той е бил на важно съвещание с още двадесет свои колеги от юридическата фирма, в която работа. Онзи, с когото е била Ерин, е използвал неговото име.

След като гледа новините и говори с шефа на полицията Муър, Крис реши да отиде за уикенда в Дариън. Искаше да е там, когато хората от ФБР разговарят с майка му.

Знаеше, че Грета ще бъде на официална вечеря в клуба. Спря да хапне по пътя, пристигна в къщата около десет и реши да гледа филм. Любител на класическите филми, той си пусна „Мостът на Сан Луис Рей“ и после се удиви на избора си. Мисълта, че един определен момент от времето може да обедини съдбите на различни хора, винаги го беше вълнувала. Съдбовно ли беше това? Или случайност? Или пък съществуваше определен вид неизбежност, неумолим план, който свързваше всички тях?

Малко преди полунощ чу шума от вратата на гаража и застана на върха на стълбите към мазето, за да чака Грета, като си мислеше колко хубаво би било да има някой, който да й помага и да живее в къщата. Мисълта, че тя се прибира сама в този голям дом късно вечер, го тревожеше.

Грета неизменно отхвърляше всяко подобно предложение. Дороти, домашната й прислужница от тридесет години, напълно я задоволяваше. Дороти и жената, която идваше да почисти веднъж седмично. Ако имаше гости за вечеря, ползваше услугите на превъзходен готвач. И това беше всичко.

Когато тя стигна до стълбите, той извика:

— Здравей, мамо.

Усети как дъхът й секна.

— О, мили Боже, ти ли си, Крис? Изплаши ме. Знаеш колко съм изнервена — погледна нагоре и се опита да се усмихне. — Зарадвах се, като видях колата ти.

На слабата светлина дребното й лице му напомни нежните черти на Нан. Косата й, която блестеше като сребро, беше силно опъната назад. Наметнала беше черно самурено палто. Беше облечена в дълга черна кадифена пола. Догодина Грета щеше да навърши шестдесет години. Красива, елегантна жена, чиято усмивка никога не можеше да прикрие тъгата в очите й. Изведнъж Крис осъзна, че майка му винаги се държеше така, сякаш очаква да чуе нещо важно, да улови някакъв сигнал. Когато беше малък, дядо му му бе разказал една случка от Първата световна война — как един войник изгубил съобщение, с което предупреждавали за предстояща противникова атака. След това войникът винаги обвинявал себе си за ужасните жертви и през целия си живот не спрял да търси изгубения лист под тръби и камъни.

Докато пиеха по едно питие преди лягане, той разказа на Грета за Ерин Кели и осъзна защо си бе спомнил историята с войника. През цялото това време Грета имаше чувството, че преди да умре, Нан й е разказала нещо, което бе включило инстинктивната й алармена система. Миналата седмица за втори път бе получила предупреждение и беше безсилна да предотврати трагедията.

— Младата жена, което са намерили, е била с официална вечерна обувка с висок ток, нали? — попита Грета. — Като на Нан? Обувки, с каквито се ходи на танци? В онова писмо пишеше, че ще умре танцуващо момиче.

— Ерин Кели е била дизайнерка на бижута — Крис внимателно подбираше думите си. — От информацията на полицията разбирам, че става дума за имитиране на чужд почерк. Някой е почерпил идея от предаването „Действителни престъпления“. Агент от ФБР иска да разговаря с нас по този въпрос.

Главният инспектор Муър позвъни в събота. Агентът от ФБР Винсент Д’Амброзио би желал да посети Шеридънови в неделя.

Крис се зарадва, когато Д’Амброзио твърдо заяви, че писмото, което е получила Грета, не можело да им помогне по никакъв начин.

— Госпожо Шеридън — каза той, — получаваме много по-прецизни сведения от това и въпреки всичко не сме в състояние да предотвратим никоя трагедия.

Винс помоли Крис да го придружи навън.

— Полицията в Дариън пази досието за убийството на сестра ви — обясни той. — Ще ми направят копие. Бихте ли ме завели на мястото, където е била намерена?

Двамата се отправиха по шосето, което водеше от имението на Шеридънови към гората с пътеката за тичане. За тези петнадесет години дърветата бяха израсли, клоните им бяха станали по-гъсти, но иначе, коментираше Крис, околността си беше същата.

Пасторалната гледка в този богаташки град контрастираше с изоставения нюйоркски кей. Нан Шеридън е била деветнадесетгодишно дете. Студентка. Ерин Кели беше двадесет и осем годишна жена с професия. Нан произхождаше от заможно семейство, Ерин сама си печелеше хляба. Приличаха си единствено по начина, по който бяха намерили смъртта си, и по обувките. И двете бяха удушени. И двете носеха по една официална обувка. Винс попита Крис дали като студентка Нан е ходела на срещи по обяви за запознанства.

Крис се усмихна.

— Повярвайте ми, около Нан се тълпяха толкова много младежи, че не беше нужно да отговаря на обяви, за да си намери приятел. Освен това, когато бяхме студенти, нямаше такива обяви за запознанства.

— Вие също ли учехте в „Браун“?

— Нан учеше там. Аз бях студент в „Уилямс“.

— Предполагам, че всичките й по-близки приятели са били разпитани.

Вървяха по пътеката, която се виеше през гората. Крис спря.

— Намериха я тук — той пъхна ръце в джобовете на якето си от тънък непромокаем плат. — Нан смяташе, че да се ангажираш само с едно момче, е лудост. Обичаше да флиртува. Обичаше да прекарва времето си приятно. Ходеше на почти всички забави и не пропускаше нито един танц.

— Това е много важно — обърна лице към него Винс. — Сигурен сте, че официалната обувка, с която сестра ви е била обута, когато са я намерили, не е била нейна.

— Сигурен съм. Нан мразеше тънките високи токчета. Никога не би си купила такива обувки. А и не открихме и следа от другата обувка в гардероба й.

Докато пътуваше обратно към Ню Йорк, Винс продължаваше да преценява приликите и разликите между Нан Шеридън и Ерин Кели. Сигурно някой имитираше почерк, мислеше си той. Танцуващо момиче. Това го човъркаше отвътре. Писмото, което бе получила Грета Шеридън. Нан Шеридън не пропускала нито един танц. Дали са споменали за това в предаването „Действителни престъпления“? Ерин Кели се бе запознала с Нона Робъртс на курс по танци. Съвпадение ли беше?

Във вторник следобед Чарлз Норт беше разпитан за втори път от Винсент Д’Амброзио. В понеделник вечерта го бяха посрещнали на летище „Кенеди“ и учудването му от присъствието на двамата агенти на ФБР, които го чакаха, бързо се превърна в гняв.

— Никога не съм чувал за Ерин Кели. Никога не съм отговарял на обяви за запознанства. Това е абсурдно. Не мога да си представя кой би могъл да използва моето име.

Лесно беше да се докаже, че миналия вторник в седем вечерта, когато Ерин Кели е трябвало да се срещне с него, Норт е бил на важно заседание.

Този път го разпитваха в сградата на ФБР на Федерал Плаза. Норт беше тежко сложен мъж със среден ръст. Леката му червенина подсказваше, че често употребява алкохол. Въпреки това Винс заключи, че определено излъчва респект и финес, които вероятно се харесваха на жените. Преди неотдавнашния му развод този четиридесетгодишен мъж е бил женен дванадесет години. Норт недвусмислено изрази негодуванието си, че са го повикали на втори разпит в канцеларията на Винс.

— Мисля, че трябва да разберете, че току-що станах съдружник в престижна юридическа фирма. Би било страшно неприятно, ако по някакъв начин свържете името ми със смъртта на тази млада жена. Неприятно капо за мен самия, така и за фирмата.

— Безкрайно съжалявам, че ви създаваме неприятности, господин Норт — каза студено Винс. — Мога само да ви уверя, че в този момент не ви подозираме в убийството на Ерин Кели. Но тя е мъртва, жертва на брутален престъпник. Възможно е да е една от многото изчезнали млади жени, които са отговаряли на обяви за запознанства. Някой е използвал името ви, за да пусне обява. Този някой не е бил глупав и е знаел, че по времето, когато си е определил среща с Ерин Кели, вие вече сте напуснал службата си във Филаделфия.

— Бихте ли ми обяснили какво значение е имало това за този някой — прекъсна го Норт.

— Някои жени, които отговарят на обявите за запознанства, са достатъчно умни, за да проверят мъжа, с когото са си уговорили среща. Да предположим, че убиецът на Ерин Кели е решил, че тя би могла да прояви такава предпазливост. Какво по-добро име да избере от това на човек, който току-що е напуснал юридическата си фирма във Филаделфия и се е преместил в Ню Йорк. Да предположим, че Ерин Кели е потърсила името ви в съдебния регистър на Пенсилвания и е позвънила на стария ви телефон. Казали са й, че току-що сте напуснали фирмата и сте се преместили в Ню Йорк. Имала е възможност дори да се увери, че сте разведен. Нямала е вече никакви скрупули да се срещне с Чарлз Норт — Винс се протегна над бюрото си. — Независимо дали ви харесва, или не, вие сте свързан със смъртта на Ерин Кели. Някой, който знае за вашите планове, е използвал името ви. Ние ще проверим различни следи. Ще се свържем с мъжете, на чиито обяви Ерин Кели по всяка вероятност е отговорила. Ще изстискаме паметта на нейните приятели, за да узнаем имена, които засега не са ни известни. Във всички отделни случаи ще разговаряме с вас, за да разберем дали съответният мъж не е свързан по някакъв начин с вас.

Норт се изправи.

— Разбирам, че това не е молба, а заповед. Кажете ми само, споменавали ли сте името ми пред журналисти?

— Не.

— Тогава погрижете се да не го узнаят. И когато ми звъните в кантората, не казвайте, че сте от ФБР — невесело се усмихна той. — Казвайте, че ме търсите по лична работа. И, естествено, не по повод обяви за запознанства.

Когато Норт си тръгна, Винс се облегна назад. „Не харесвам такива интелигентни типове“, помисли си той. Вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Бетси, искам да ми направиш пълна справка за Чарлз Норт. Абсолютно пълна. Интересува ме още един. Гюс Боксър, портиерът от Кристофър стрийт 101. Това е сградата, където живееше Ерин Кели. От събота ме тормози мисълта, че съм го виждал някъде. Сигурен съм, че има досие при нас. Почакай — щракна с пръсти Винс. — Това не е неговото име. Сега си спомням. Казва се Хофман. Преди десет години беше портиер в сградата, където бе убита двадесетгодишна жена.

Когато се прибра в Манхатън в неделя вечерта, д-р Майкъл Наш не се изненада от оставеното на телефонния му секретар съобщение да се обади на агента от ФБР Винсент Д’Амброзио. Очевидно разпитваха всички, които са имали връзка с Ерин Кели.

Позвъни му в понеделник сутринта и се разбраха Винс да отиде при него във вторник, преди да отвори кабинета си.

Точно в осем и петнадесет сутринта Винс пристигна в кабинета на Наш. Секретарката го чакаше и го въведе в кабинета, където Наш вече седеше зад бюрото си.

„Стая за избрани“, помисли си Винс. Няколко удобни стола, боядисани в яркожълто стени, завеси, които пропускаха светлината, но отделяха обитателите от минувачите по тротоара. Традиционното канапе, вариант от кожа на същото, което Алис бе купила преди години, бе разположено вдясно от бюрото.

В стаята цареше спокойствие, а погледът на мъжа зад бюрото излъчваше и доброта, и замисленост. Винс си спомни съботните следобеди. Изповядване. „Прости ми, Боже, греховете, които съм сторил.“ Прегрешенията. Те обикновено бяха неподчинение на родителите му или някои и други по-цветисти обиди през юношеските му години.

Дразнеше се винаги, когато чуеше някой да казва, че психоанализата е заместила изповядването.

В изповедта всеки обвинява себе си, възразяваше той. При психоаналитика обвиняваш някой друг.

Собствената му дисертация по психология само затвърди това схващане.

Имаше чувството, че Наш усеща премерената му враждебност към повечето психоаналитици. Усеща я и я разбира.

Гледаха се един друг. „Облечен е добре, без да се набива в очи“ — помисли си Винс. Знаеше, че не го бива да избере подходяща вратовръзка за костюма си. Обикновено Алис вършеше тази работа. Не че това го интересуваше чак толкова. Предпочиташе да носи кафява връзка на син костюм, вместо да слуша непрекъснатите й подмятания:

— Защо не напуснеш Бюрото и не си намериш работа, където да печелиш добри пари?

Днес бе сграбчил първата вратовръзка, която му попадна, и си я беше завързал в асансьора. Беше в кафяво и зелено. Костюмът му беше син на тънки райета.

Алис беше сега госпожа Малкълм Дръкър. Малкълм носеше вратовръзки „Херме“ и ушити по поръчка костюми. Хенк бе казал на Винс, че Малкълм се е напомпал до размер петдесет и две. Петдесет и втори за ниски фигури.

Наш беше облечен в сиво туидово сако с връзка на червени и сиви шарки. Има приятна външност, призна Винс. Силна брадичка, дълбоко хлътнали очи. Кожата на лицето му беше леко обрулена от вятъра. Винс харесваше мъже, на които им личеше, че не се страхуват от лошото време.

Той започна направо:

— Д-р Наш, оставили сте две съобщения на телефонния секретар на Ерин Кели. Това ни кара да мислим, че сте я познавал, че сте се срещал с нея. Вярно ли е?

— Да. В момента пиша книга, която разглежда от социална гледна точка явлението „обяви за запознанства“. Издателят е „Кърнс и Браун“, редактор е Джъстин Кроуел.

„Само и само да не си помисля, че наистина се е опитвал да си намери приятелка“ — мина през главата на Винс, но бързо отпъди тази мисъл.

— Какъв беше случаят с Ерин Кели? Вие ли отговорихте на нейната обява, или тя на вашата?

— Тя отговори на моята — Наш отвори чекмеджето си. — Предполагах, че ще ми зададете този въпрос. Ето я обявата, на която отговори. Тук е и писмото й. Срещнахме се в бара на Пиер на тринадесети януари. Беше хубава млада дама. Изразих учудването си, че жена с такава привлекателна външност прибягва до услугите на обявите, за да си намери приятел. Тя честно си призна, че върши това заради своя приятелка, която работи върху документален филм. Обикновено по време на такива срещи не споделям своите причини, но с нея бях откровен.

— Само един път ли се срещнахте с нея?

— Да. Бях много зает. Оставаше ми много малко да завърша книгата си и бързах. Бях решил да се обадя на Ерин, когато предам ръкописа. Миналата седмица разбрах, че това няма да стане по-рано от месец. Не искам да го претупвам.

— И решихте да й се обадите.

— Да, позвъних в началото на седмицата. Опитах отново миналия вторник. Не, беше петък, точно преди да замина за почивните дни.

Винс внимателно прочете писмото, което Ерин беше изпратила на Наш. Към него беше прикачена неговата обява: „Разведен, лекар, тридесет и седем годишен, висок ръст, привлекателна външност, добро обществено положение, с чувство за хумор. Обича ските, ездата, музеите и концертите. Търси привлекателна неомъжена или разведена жена с творческа професия. П.к. 3295.“

Писмото на Ерин гласеше:

— Разбирате защо се обадих — каза Наш.

— И твърдите, че не сте я виждал втори път?

— Нямах тази възможност — Майкъл Наш се изправи. — Съжалявам, но трябва да свършваме. Първият ми пациент ще дойде по-рано от обичайното време. На ваше разположение съм, ако имате нужда от мен. С удоволствие ще ви помогна.

— По какъв начин смятате, че бихте ни помогнали, докторе? — докато задаваше въпроса, Винс също се изправи.

— Нямам представа — повдигна рамене Наш. — Вероятно изпитвам инстинктивно желание един убиец да бъде справедливо наказан. По всичко личи, че Ерин Кели обичаше живота и можеше да направи много. Беше само на двадесет и осем години — той протегна ръка. — Не уважавате особено много психоаналитиците, нали, господин Д’Амброзио? Смятате, че тези невротизирани хора, които мислят само за себе си, плащат много пари, за да идват при нас и да се оплакват. Позволете ми да ви кажа как аз гледам на моята работа. Професионалният ми живот е посветен на опитите ми да помогна на хората, които по независимо какви причини са застрашени от потъване. Някои случаи са леки. Аз съм като спасител на плажа, който се хвърля във водата, защото е видял, че някой потъва, и просто го извежда на брега. Други случаи са доста по-тежки. Тогава сякаш се опитвам да спася корабокрушенец по време на буря. Нужно ми е много време, за да стигна до него, а вълните ме дърпат назад. Изпитвам приятно чувство на задоволство, когато успея да спася този човек.

Винс сложи писмото на Ерин в чантата си.

— Възможно е да сте в състояние да ни помогнете, докторе. Ще проследим всички онези, които са се срещали с Ерин Кели чрез обявите за запознанства. Бихте ли желали да разпитате някои от тях и да ни дадете професионален съвет кое ги е накарало да пуснат обява?

— С най-голямо удоволствие.

— Между другото, член ли сте на Американската асоциация на психиатрите и юристите? — Винс знаеше, че психиатрите, членове на Асоциацията, се справят особено добре с психопати.

— Не, не съм. Но, господин Д’Амброзио, моят труд показва, че голяма част от хората, които пускат обяви за запознанства, правят това от самота или скука. Вероятно някои имат и по-злокобни мотиви.

Винс се обърна и се отправи към вратата. Докато натискаше дръжката, погледна назад.

— Бих казал, че последното се отнася за случая с Ерин Кели.

Във вторник вечерта Чарли спря пред задния вход и влезе направо в мазето. Свали купчината кутии за обувки и ги сложи върху фризера. На всяка една от тях беше закачено името на момичето, на което принадлежеше. Не че имаше нужда да си припомня. Спомняше си всичките с пълни подробности. Освен това, с изключение на Нан, беше записал на видеокасетофон всяка от тях. Беше записал и предаването за смъртта на Нан. Бяха успели да намерят момиче, което да прилича на нея.

Отвори кутията на Нан. Протрита маратонка и черна сатенена обувка с лъскаво украшение. Обувката беше префърцунена. Оттогава вкусът му бе станал по-добър.

Дали да изпрати обувките на Нан и Ерин едновременно? Започна да размишлява върху тази идея. Решението беше твърде интересно.

Не. Ако направеше това, полицията и журналистите щяха веднага да разберат, че теорията им за имитация на познат почерк е грешна. Щяха да се сетят, че един и същ чифт ръце е изстискал живота и от двете.

Може би щеше да бъде по-забавно известно време да си поиграе с тях.

Първо да изпрати обувката на Нан и на първото от другите момичета. Казваше се Клер и се запозна с нея преди две години. Пепеляворусата оперетна актриса от Ланкастър. Танцуваше толкова хубаво. Беше способна. Истински талант. Портмонето й беше в кутията заедно с белия сандал и златистата обувка. Сигурно семейството й вече е освободило апартамента й. Ще изпрати пакетчето на адреса в Ланкастър.

След това през няколко дни щеше да изпраща по един пакет. Джанин. Мари. Шийла. Леели. Анет. Тина. Ерин.

Така щеше да ги разпредели, че всички да бъдат изпратени до тринадесети март. След петнадесет дни.

На този ден вечерта, независимо по какъв начин ще успее да го постигне, Дарси щеше да танцува тук с него.

Чарли впери поглед във фризера. Дарси щеше да е последната. Може би щеше да я остави при себе си завинаги…

Когато във вторник вечерта Дарси се върна от летището, на телефонния секретар се бяха записали десетина души. Съболезнования от стари приятели. Седем души я бяха търсили във връзка с обяви за запознанства, на които Ерин бе отговорила от нейно име. Отново се беше обаждал Дейвид Уелд с приятния глас. Този път си бе оставил телефонния номер. Така бяха направили Лен Паркър, Кол Грифин и Албърт Бут.

Беше я търсил и Гюс Боксър, за да й каже, че се е появил кандидат за апартамента на Ерин Кели. Би ли могла госпожица Скот да опразни апартамента до края на седмицата? Ако това стане, няма да плаща наема за март.

Дарси върна лентата, записа имената и телефонните номера на обадилите се и смени касетката. Може би Винс Д’Амброзио ще поиска да презапише тези гласове.

Стопли си готова супа, изяде я върху поднос в леглото. Когато свърши, взе телефона и списъка на мъжете, които я бяха търсили. Набра първия номер. Когато чу как телефонът от другата страна започна да звъни, тресна слушалката обратно. Сълзи покриха бузите й, докато ридаеше:

— Ерин, искам да се обадя на теб.