Обява за запознанства

VIII

Сряда 27 февруари

В девет сутринта Дарси вече беше на работното си място. Бев я беше изпреварила. Беше приготвила кафе, сок от пресни портокали и топли гевреци. На перваза на прозореца имаше нова саксия. Бев нежно я прегърна, екстравагантно гримираните й очи излъчваха съчувствие.

— Сигурно можеш да познаеш какво искам да ти кажа.

— Да, мога — Дарси усети съблазнителната миризма на кафе. Взе си един геврек. — Не знаех, че съм толкова гладна.

Бев започна делово:

— Вчера се обадиха двама клиенти. Видели са чудото, което направи в апартамента на Ролстън Армс. Искат да обзаведеш и техните апартаменти. Освен това ще се заемеш ли с хотела на Тридесета улица и Девето авеню? Обадиха се новите собственици. Твърдят, че имат повече вкус, отколкото пари.

— Преди да се захвана с каквото и да било, трябва да опразня апартамента на Ерин — Дарси отпи от кафето и отметна косата си назад. — Страхувам се от това.

Бев беше тази, която й предложи просто да премести всички мебели в склада.

— Казвала си ми, че Ерин има страхотни мебели. Не можеш ли да използваш поотделно нещата й при различни проекти? Една от клиентките, които се обадиха, иска да обзаведе стаята на дъщеря си по наистина специален начин. Момичето е на шестнадесет години и се връща у дома след дълго лечение в болница. Трябвало да полежи и вкъщи доста време.

Колко хубаво щеше да бъде, ако месинговото легло на Ерин достави радост на болното момиче! А и на нея щеше да й е по-лесно.

— Трябва да проверя дали вече мога да изнасям всичко.

Дарси се обади на Винс Д’Амброзио.

— Знам, че полицията е приключила с огледа на апартамента — каза й той.

Бев уреди пикапа да иде на Кристофър стрийт на другия ден.

— Аз ще чакам там. Ти само ми покажи какво искаш.

По обяд двете с Дарси отидоха в апартамента на Ерин. Боксър ги пусна вътре.

— Благодаря, че освобождавате жилището — заскимтя той. — Новият наемател е много симпатичен човек.

„Колко ли ти е бутнал този човек — помисли си Дарси. — Не искам повече да идвам тук.“

Реши да задържи някои от блузите и шаловете на Ерин за спомен. Останалите дрехи даде на Бев.

— Ти носиш същия размер. Моля те само да не ги обличаш на работа.

Бижутата, които Ерин беше изработила. Бързо ги събра, като избягваше да мисли в този момент за таланта на Ерин. През цялото време обаче нещо я безпокоеше. Накрая струпа всички бижута върху работната маса. Обици, колиета, брошки, гривни. Злато. Сребро. Скъпоценни камъни. Официални или ежедневни — всичките бяха красиви и много артистични. И все пак, какво я караше да изпитва такова безпокойство?

Новото колие, което Ерин беше украсила със златни копия от римски монети. Тя обичаше да се шегува за него: „Струва около три хиляди долара. Направих го за една изложба през април. Не мога да си позволя да го оставя за себе си, но преди да го продам, ще го сложа няколко пъти.“

Къде ли беше това колие?

Дали Ерин не си го е сложила, когато е отишла на последната си среща? Колието, както и пръстенът с инициалите, и часовникът. Била ли е с тях, когато са я намерили?

Дарси струпа личните бижута на Ерин в един куфар заедно със съдържанието на сейфа. Щеше да продаде неупотребените скъпоценни камъни, за да покрие разходите по Били. Тя не се обърна назад, когато за последен път затвори вратата на апартамент 3 Б.

В четири следобед в сряда един следовател от полицейски участък номер шест, въоръжен със снимката на Ерин Кели, обикаляше заведенията около Уошингтън скуеър. До този момент опитите му да намери доказателства бяха безплодни. Някои бармани, без много да мислят, казваха, че я познават.

— Отбива се тук от време на време. Понякога с придружител. Друг път е имала среща тук. Миналия вторник? Не, не съм я виждал миналата седмица.

Снимката на Чарлз Норт не донесе никакъв резултат.

— Никога не съм виждал този човек — казваха всички.

Най-накрая барманът в „Едис Орора“, заведението, което се намираше в западната част на Четвърта улица, беше категоричен:

— Да, миналия вторник това момиче беше тук. В сряда сутринта заминах за Флорида. Току-що се връщам. Затова съм сигурен за деня. Разприказвахме се. Казах й, че най-сетне ще посъбера малко слънце. Очакваше някого и стоя близо четиридесет минути. Така и не се появи никой. Симпатично момиче. След това плати и си тръгна.

Барманът беше сигурен, че денят е бил вторник, сигурен, че Ерин Кели е дошла в седем вечерта, сигурен, че си е тръгнала сама. Той дори описа дрехите, с които е била облечена, включително и необикновеното колие, украсено със старинни римски монети.

— Колието беше нещо специално. Имаше вид на скъпо. Казах й да го скрие под яката на палтото си, ако се разхожда сама навън.

Следователят се обади на Винс Д’Амброзио от телефонния автомат в бара. Винс незабавно позвъни на Дарси, която потвърди, че Ерин е имала златно колие с монети.

— Мислех, че е било на нея, когато са я намерили — каза на Винс, че липсват както пръстенът с инициалите, така и часовникът.

— Имала е часовник и обици, когато са я намерили — тихо каза Винс и попита дали може да я посети.

— Разбира се — отвърна Дарси. — Ще работя до късно.

Когато Винс пристигна в работата й, носеше копия от всичко, което бяха намерили в папката на Ерин с отговорите на обявите.

— Прегледахме най-внимателно всички писма. Вътре имаше и квитанция от един от онези частни трезори, които са отворени през цялото денонощие. Ерин си е наела клетка миналата седмица. Казала е на служителя, че е дизайнер на бижута и се страхува за някои от скъпоценностите, които държи в апартамента си.

Дарси внимателно слушаше, докато Винс Д’Амброзио й разказваше, че във вторник вечерта срещата на Ерин не се е състояла.

— В осем без петнадесет си е тръгнала сама. Засега сме склонни да приемем, че това е углавно престъпление. Във вторник вечерта е носела колието, но то е липсвало, когато са я намерили. За пръстена не знаем нищо.

— Тя винаги носеше този пръстен — каза Дарси.

Винс кимна.

— Възможно е да е носела със себе си и торбичката с диаманти.

Зачуди се дали Дарси Скот чува какво й говори. Тя седеше на бюрото си, бледо жълтият пуловер подчертаваше светлите кичури в кестенявата й коса, изразът на лицето й показваше, че се владее. Сега очите й бяха по-скоро зелени, отколкото лешникови. Не му се искаше да й оставя папката на Ерин. Сигурен беше, че веднага ще напише писма на онези, които бяха отбелязани с кръгче.

— Дарси — започна той и без да иска, гласът му стана дълбок, — знам какъв гняв изпитвате от загубата на приятелка като Ерин. Но ви моля да не се поддавате на налудничавата идея, че можете да откриете мъжа, нарекъл се Чарлз Норт. Ще направим всичко възможно да намерим убиеца на Ерин. Вече сме сигурни, че сериен убиец използва тези обяви, за да се среща с млади жени. Възможно е Ерин да не е негова жертва, но аз не желая вие да бъдете следващото му запознанство.

През двата почивни дни Дъг Фокс остана в Скарсдейл. Посвети се на Сюзън и децата и старанието му беше приятно възнаградено, когато Сюзън му съобщи, че е наела детегледачка за понеделник следобед. Искала да пазарува нещо и предложи да вечерят заедно в Ню Йорк, след което да се приберат.

Не му каза, че преди да пазарува, си е определила среща в частна детективска агенция.

Дъг я заведе на вечеря в „Сан Доменико“ и положи всички усилия да бъде изключително очарователен, дори си призна, че понякога забравя колко е хубава тя.

Сюзън се бе засмяла.

Във вторник вечерта Дъг се прибра в полунощ.

— Проклети късни заседания! — въздъхна той.

В сряда сутринта се почувства в безопасност и каза на Сюзън, че трябва да вечеря с клиенти и е възможно да остане да нощува в „Гейтуей“. Изпита облекчение, когато видя, че проявява разбиране.

— Клиентът е клиент, Дъг. Само не се преуморявай.

В сряда след края на работния ден Дъг веднага се прибра в апартамента си. В седем и половина вечерта имаше среща в Сохо с двадесет и две годишна агентка на недвижими имоти. Но първо трябваше да се преоблече и да се обади по телефона.

Надяваше се тази вечер да се свърже с Дарси Скот.

В сряда следобед Мерил Аштън от Уинстън Салем в Северна Каролина се обади на Джей Стратън. Аштън дълго бе мислил върху предложението на Стратън да купи на Франсис скъпо бижу за четиридесетгодишнината от сватбата им.

— Тя ще ме разубеди, ако говоря за това с нея — каза Аштън. — Въпросът е, че през другата седмица ми се налага да дойда в Ню Йорк по работа. Имате ли да ми покажете нещо? Мислех си евентуално за диамантена гривна.

Джей го увери, че е в състояние да му покаже нещо много специално.

— Току-що купих диаманти с изключително добро качество, които са монтирани върху гривна. Това е идеалният подарък за вашата съпруга.

— Ще искам да й бъде направена оценка.

— Разбира се, че ще мине през оценител. Ако харесате гривната, може да я занесете на бижутер в Уинстън Салем, на когото имате доверие, и ако той не потвърди стойността й, ще развалим сделката. Готов ли сте да дадете четиридесет хиляди долара? По хиляда за всяка година от семейния ви живот?

— Да, но не е ли прекалено много? — Джей усети колебание в отговора на Аштън.

— Гривната е истинско съкровище — увери го Джей. — Нещо, което Франсис Младша с гордост ще остави на дъщеря си.

Уговориха се да се срещнат на чашка следващия понеделник, четвърти март.

Не се ли нареждаха нещата прекалено добре, чудеше се Стратън, докато оставяше безжичния телефон на малката масичка. Чек от „Бертолини“ за двадесет хиляди долара. Щеше ли някой да се сети да го потърси? Застраховката за торбичката с диаманти. След като намериха тялото на Ерин, естествено, че съществуваше възможността да е била ограбена. Ще продаде на Аштън диамантите на прилична, но не на съмнителна цена. Едва ли някой бижутер в Уинстън Салем ще търси камъни, обявени за изчезнали или откраднати.

Завладя го чувство на неподправено доволство. Стратън се засмя, като си спомни какво му бе казал чичо му преди двадесет години.

— Джей, изпратих те да учиш в престижен университет. Достатъчно си умен, за да получаваш добри бележки, а продължаваш да бъдеш измамник. Докато ти си на този свят, баща ти ще продължава да живее.

Когато му разказа как е убедил декана в „Браун“ да му разреши отново да кандидатства в университета, ако за две години се включи в Корпуса на мира, чичо му саркастично изстреля:

— Внимавай. Там няма какво да се краде и сигурно ще се наложи наистина да работиш.

Нямаше кой знае каква работа. На двадесет години се върна като първокурсник в „Браун“. Само внимавай да не те хванат, го беше предупредил баща му. А ако те хванат, гледай, независимо по какъв начин, да не ти направят досие.

Той беше, разбира се, по-възрастен от другите студенти. Всички те бяха бебета в сравнение с него, дори и онези, които очевидно бяха богати.

С изключение на един.

Телефонът иззвъня. Обаждаше се Енид Армстронг. Енид Армстронг? Разбира се, сълзливата вдовица.

— Говорих със сестра си за предложението ти относно моя пръстен и тя ми каза: „Енид, ако това ще те направи щастлива, действай! Ти заслужаваш това удоволствие.“ — Личеше, че е възбудена.

В новините в шест по Канал четири репортерът Джон Милър съобщи нови данни по случая Ерин Кели. Било установено, че от сейфа й са изчезнали диаманти на стойност четвърт милион долара. Лондонският „Лойд“ определил награда от петдесет хиляди долара за този, който ги върне. Полицията продължава да смята, че Кели е станала жертва на убиец, който е имитирал чужд почерк и може би не е знаел, че тя носи тези скъпоценности със себе си. Репортажът завършваше с напомнянето, че в предаването „Действителни престъпления“ в осем вечерта ще бъде повторена драматизацията за убийството на Нан Шеридън.

Дарси загаси телевизора с дистанционното управление.

— Това няма нищо общо с грабежа — каза тя на глас. — Няма нищо общо и с имитирането на чужд почерк. Независимо какво казват, убийството на Ерин е свързано с обява за запознанства.

Винс Д’Амброзио несъмнено щеше да открие самоличността на някои от мъжете, с които Ерин се беше срещала. Но Ерин за първи път е трябвало да се срещне с мъжа, който се е представил като Чарлз Норт, а той не се е появил. Ами ако току-що е влизал в заведението и я е видял на вратата? Ако е бил един от онези, на които е изпратила снимката си? И й е казал: „Ерин Кели, аз съм Чарлз Норт. Имаше задръстване. Тук ми изглежда прекалено шумно. Да идем някъде другаде.“

Звучеше й правдоподобно. Ако наистина съществува сериен убиец и ако той е извършителят и на другите убийства, всичко това едва ли ще го спре. Само ако знаеше на коя точно обява е отговорила Ерин, на кои обяви е отговаряла от името на двете!

Беше седем, подходящо време да се обади на онези, които се бяха записали на телефонния секретар. През следващите четиридесет минути успя да се свърже с трима от тях, а на останалите четирима остави съобщение, че ги е търсила. Беше си уредила среща с Лен Паркър в четвъртък в бара „Макмълън“, с Дейвид Уелд в „Смит и Воленски“ в петък и щеше да обядва с Албърт Бут във „Виктор“ в събота.

Какви ли бяха мъжете, които се бяха обадили на телефонния секретар на Ерин? Двама си бяха оставили телефонните номера, които тя беше записала. Дали да не им се обади, да им каже за Ерин, ако вече не бяха научили, и да се опита да си уреди срещи с тях? Ако се срещаха с много момичета, възможно е някое от тях да е споделило за партньор, който му се е сторил доста странен.

Първите двама не отговориха. Следващият веднага вдигна слушалката:

— Майкъл Наш.

— Майкъл, казвам се Дарси Скот, близка приятелка съм на Ерин Кели. Предполагам знаете какво се случи с нея.

— Дарси Скот — в приятния глас личеше загриженост. — Ерин ми е разказвала за вас. Безкрайно много съжалявам. Вчера разговарях с един агент от ФБР и го уверих, че бих желал да помогна, доколкото мога. Ерин беше прекрасна млада жена.

Дарси усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Да, така е.

Очевидно той усети трепета в гласа й.

— Това сигурно е ужасна загуба за вас. Мога ли да ви поканя на вечеря в някой от следващите дни? Ще се почувствате по-добре, ако си поприказваме.

— С удоволствие.

— Какво бихте казали за утре?

Дарси бързо премисли. В шест имаше среща с Лен.

— Удобно ли е в осем?

— Чудесно. Ще резервирам маса в „Ла Сирк“. Между другото, как ще ви позная?

— Средно кестенява коса, метър и шестдесет и седем. Ще бъда облечена със синя вълнена рокля с бяла яка.

— Аз ще бъда най-обикновено изглеждащият мъж в заведението. Ще ви чакам на бара.

Дарси затвори телефона със странното чувство на успокоение. Най-после ще имам някаква полза от дрехите на Родео драйв, помисли си тя и осъзна, че инстинктивно си представя как ще се обади на Ерин да й каже това.

Изправи се и разтри врата си отзад. Тъпа болка в главата я накара да осъзнае, че не е яла от обяд. Беше осем без петнадесет. Бърз топъл душ, реши тя. После ще стопля малко супа и ще гледам онази програма.

Супата, която изглеждаше апетитно, докато изпускаше пара, се бе превърнала в гъст буламач от парчета зеленчук, които плуваха в доматен сос, докато Дарси се бе вторачила в екрана. Снимката на мъртвото деветнадесетгодишно момиче с един крак, обут в протрита маратонка, а другият — в сатенена официална обувка с украшение, беше ужасяваща. Така ли е изглеждала Ерин, когато са я намерили? С ръце, скръстени отпред, и с насочени нагоре върхове на различни обувки? Що за болен мозък е могъл да види тази снимка и да я имитира? Предаването завърши с припомнянето на факта, че е възможно убиецът, отговорен за смъртта на Ерин Кели, да е имитирал почерка на друг убиец.

Тя загаси телевизора и зарови глава в ръцете си. Възможно е във ФБР да са прави за имитирането на чужд почерк. Може би не е обикновено съвпадение, че няколко седмици след излъчването на програмата, Ерин е била убита по същия начин.

Но защо Ерин? Точна ли й е била обувката, с която е била обута? И ако й е ставала, откъде убиецът е знаел номера й? Сигурно съм луда, помисли си тя. Може би трябва да се откажа и да оставя всичко в ръцете на хората, които си разбират от работата.

Телефонът иззвъня. Помисли си да не го вдига. Чувстваше се прекалено уморена, за да разговаря с когото и да било. Но ако се е случило нещо с Били? В болницата имаха номера й, за да се обадят, ако стане нещо.

— Дарси Скот — вдигна тя слушалката.

— Самата тя? Най-после! От много време се опитвам да се свържа с вас. Аз съм п.к 2721. Дъг Фийлдс.