Обява за запознанства

V

Петък 22 февруари

Дарси гледаше, без да вижда, плана на апартамента, чието обзавеждане проектираше. Собственикът щеше да прекара цяла година в Европа и имаше точно определени изисквания.

— Искам да наема апартамента обзаведен, а личните си вещи ще оставя на съхранение. Не искам някой левак да ми изгори килима или тапицерията. Подредете го с вкус, без да ми струва много пари. Чувам, че сте гениална в това отношение.

След като вчера си тръгна от полицейския участък, Дарси се насили да иде на разпродажбата на употребявани мебели в една къща в Олд Тепън, Ню Джърси, за която беше чела обяви. Заварила бе цяло съкровище от добри мебели, които продаваха почти на безценица. Някои от тях щяха точно да паснат на този апартамент; останалите щеше да пази за бъдещи поръчки.

Тя взе химикалка и бележник. Секциите трябваше да се сложат на дългата стена срещу прозорците. Другите… Остави химикалката и закри лицето си с ръце. „Трябва да свърша този проект. Трябва да се съсредоточа“ — отчаяно си помисли тя.

Появи се неканен спомен. Изпитната сесия в края на втората година. Тя и Ерин не излизат от стаята, надвесени над учебниците. От съседната стая се чува гласът на Брус Спрингстийн и ги изкушава да идат да се повеселят заедно с другите, които вече са взели изпитите си. Ерин се оплаква:

— Дарс, когато слушам Брус, не мога да се съсредоточа.

— Трябва да се опиташ. Може би ни трябват запушалки за уши.

Ерин хитро се усмихва:

— Имам по-добра идея.

След вечеря отидоха в библиотеката. Когато я затваряха, двете се бяха скрили в тоалетната, докато мине нощната охрана. Настаниха се на масите до асансьорите на седмия етаж, където не загасяха лампите, и учиха цяла нощ на пълна тишина, а призори се измъкнаха през един прозорец.

Дарси хапеше устни, тъй като усещаше, че всеки момент ще се разплаче. Избърса леко очи и нетърпеливо посегна към телефона, за да позвъни на Нона.

— Търсих те снощи, но те нямаше. — Разказа й за посещението си в апартамента на Ерин, за Джей Стратън, за колието на „Бертолини“, за липсващите диаманти.

— Стратън ще изчака няколко дни, за да види дали Ерин няма да се появи, и тогава ще се обади на застрахователната компания. Полицията не прие съобщението за изчезването на Ерин, тъй като това нарушавало правото й за свобода на движение.

— Глупости! — отсече Нона.

— Разбира се, че са глупости, Нона. Ерин беше на среща във вторник вечерта. Тя е отговорила на неговата обява. Това е, което ме тревожи. Не смяташ ли, че трябва да се обадиш на онзи агент от ФБР, който ти беше писал, и да поговориш с него?

Няколко минути по-късно Бев надникна в стаята на Дарси.

— Не исках да те безпокоя, но Нона е на телефона — лицето й изразяваше съчувствие. Дарси й бе казала за изчезването на Ерин.

— Оставих съобщение онзи от ФБР да ми се обади. Ще ти позвъня веднага щом говоря с него — Нона беше делова.

— Ако поиска да се срещне с теб, бих желала да дойда и аз.

Когато затвори телефона, Дарси погледна машинката за кафе на масичката близо до прозореца. Нарочно я беше заредила щедро с мляно кафе.

Онази нощ в библиотеката Ерин беше донесла термос със силно кафе без мляко.

— Кафето държи будни клетките на сивото вещество — беше заявила тя след втората чаша.

Сега, след втората чаша, Дарси най-накрая беше в състояние да се концентрира върху плана на апартамента. „Ти винаги си правата, Ерин-Мерин“ — помисли си тя, докато посягаше към скицника.

След съвещанието в залата на Фелепал Плаза, където се помещаваше Главната квартира на ФБР, Винс Д’Амброзио се прибра в кабинета си на двадесет и осмия етаж. Беше висок, със спортна фигура, която не будеше никакви съмнения, че през последните двадесет и пет години никой не беше отнел рекорда му на бягане на пет километра в неговата Алма Матер, гимназията „Сейнт Джо“ в Монтвейл, щата Ню Джърси.

Кестеняво-червеникавата му коса беше подстригана късо. Топлите му кафяви очи бяха леко раздалечени. Усмивката почти не слизаше от слабото му лице. Хората инстинктивно харесваха и изпитваха доверие към Винс Д’Амброзио.

Винс беше служил като криминален инспектор във Виетнам. След завръщането си беше завършил аспирантура по психология и след това бе постъпил във ФБР. Преди десет години бе участвал в създаването на Програмата за борба с особено жестоки престъпления на Полицейската академия на ФБР в морската база „Куонтико“ близо до Вашингтон. Тази програма представляваше национална компютърна мрежа, в която особено внимание се обръщаше на серийните убийци.

Винс току-що беше ръководил осъвременителен курс по програмата за полицаи от Ню Йорк, които преди това са били обучавани в „Куонтико“. Целта на днешната среща беше да бият тревога, че компютърът, който регистрира видимо несвързани помежду си престъпления, е излъчил предупредителен сигнал. По всичко личеше, че из Манхатън върлува сериен убиец.

Вече за трети път Винс съобщаваше едни и същи мрачни новини:

— Както всички знаете, нашата програма е в състояние да установи общото в случаи, които иначе приемаме за изолирани. В последно време анализаторите на програмата сигнализират за възможната връзка между изчезването през последните години на шест млади жени, които живеят в Ню Йорк. Никой не знае със сигурност дали по време на изчезването са били наистина в града. Всички те все още официално се водят за изчезнали. На мнение сме, че това е грешка. Вероятно става дума за извършени престъпления. Поразителна е приликата между тези жени. Всички те са изящни и много привлекателни. Възрастта им е между двадесет и две и тридесет и четири години. По произход и образование се намират в горната скала. Красиви. Със странични интереси. И, на последно място, всяка от тях е започнала да отговаря на обяви за запознанства. Убеден съм, че си имаме работа с нов сериен убиец, и то дяволски хитър. Ако сме прави, то характеристиките на субекта са следните: добре образован, с добри маниери, възраст между тридесет и четиридесет, привлекателен вид. Тези жени не биха се заинтересували от нешлифован мъж. Може да няма присъда за тежко престъпление, но е възможно като непълнолетен да е надничал в хорските прозорци или да е крал женски принадлежности в училище. Хобито му може да е фотографията.

Детективите си тръгнаха с обещанието да следят всяко съобщение за изчезнала млада жена, която би попаднала в тази категория. Дийн Томпсън, инспекторът от Шести участък, остана след другите. Винс и той се познаваха от Виетнам и през всичките тези години бяха останали приятели.

— Винс, вчера дойде млада жена, която искаше да съобщи за изчезването на своя приятелка, Ерин Кели. Не са се виждали от вторник вечерта. Тя точно пасва на типа, който описваш. Освен това е отговаряла на обяви за запознанства. Ще следя случая.

— Дръж ме в течение.

Сега, докато преглеждаше списъка на хората, които го бяха търсили, със задоволство видя името на Нона Робъртс. Набра номера й, представи се на секретарката й и веднага го свързаха.

— Ерин Кели, млада жена, която ангажирах във връзка с моето предаване за обявите за запознанства, е изчезнала от вторник вечерта. За нищо на света не би го направила, освен ако не е нещастен случай или нещо по-лошо. Залагам си живота за това.

Винс слушаше намръщено, докато Нона обясняваше с тревожен глас.

Той погледна програмата си за деня. До обяд имаше срещи в сградата. В един и половина трябваше да е при кмета. Нищо не търпеше отлагане.

— Удобно ли е да се срещнем в три? — попита той. След като затвори телефона, изрече на глас: — Още една.

Миг след като телефонира на Дарси за срещата с Винсент Д’Амброзио, Нона най-неочаквано бе посетена от Остин Хамилтън, директор и собственик на телевизионната компания „Хъдзън“.

Хамилтън се държеше студено и саркастично, което парализираше неговите подчинени. Нона бе успяла да го убеди за предаването за обявите за запознанства, въпреки че първата му реакция беше:

— Кой го е еня за шепа неудачници, които се срещат с други неудачници?

Беше получила съгласието му, като му показа пълните с обяви страници на вестниците и списанията.

— Това е социално явление в нашето общество — спореше тя. — Тези обяви струват пари. Историята е известна — момче иска да срещне момиче. Застаряващ чиновник иска да се запознае с богата разведена жена. Въпросът е дали Добрият принц среща Спящата красавица? Или тези обяви са страхотно, а дори унижаващо пилеене на време.

Хамилтън неохотно се съгласи, че от това може да излезе нещо.

— По мое време — заяви той — хората се запознаваха на обществени места, в гимназията, в университета или на забавите, на които ходехме. Имаш си определена група приятели и чрез тях се запознаваш с други хора от твоята социална среда.

Хамилтън беше шестдесетгодишен, типичен представител на завършилите скъпи училища и колежи сноби. Беше създал обаче телевизионния канал „Хъдзън“ без чужда помощ и откривателското му програмиране представляваше сериозно предизвикателство за трите големи телевизионни станции.

Когато се отби при Нона, настроението му беше катастрофално. „Винаги е безупречно облечен и въпреки това успява да остане забележително непривлекателен“, помисли си Нона. Скъпият му костюм не успяваше да скрие тесните му рамене и растящата му талия. Рядката му коса беше боядисана в сребристорус цвят, който съвсем не изглеждаше естествен. Тънките му устни, които имаха способността избирателно да се извиват в топла усмивка, представляваха почти невидима линия. Бледосините му очи гледаха хладно.

Той започна направо:

— Нона, до гуша ми дойде от това твое предаване. Мисля, че в тази сграда няма нито един човек, който да не е ангажиран да пуска или да отговаря на обяви за запознанства или пък да не сравнява до втръсване резултатите. Или трябва бързо да подготвиш предаването, или в противен случай ще се наложи да се откажеш.

Трябваше да предразположи Хамилтън, да го заинтригува. Нона реши да опита второто.

— Не си представях колко взривоопасна може да се окаже идеята ми за това предаване.

Разрови из хартиите по бюрото си и подаде на Хамилтън писмото от Винсент Д’Амброзио. Той изви вежди, докато го четеше.

— Ще дойде тук в три — преглътна Нона. — Както виждаш, той смята, че тези обяви имат и тъмна страна. Една моя близка приятелка, Ерин Кели, беше на среща по обява във вторник вечерта. Оттогава я няма.

Хамилтъновият инстинкт за новината преодоля раздразнението му.

— Мислиш ли, че има връзка?

Нона обърна глава и разсеяно забеляза, че цветето, което Дарси бе поляла преди два дни, отново бе започнало да клюмва.

— Надявам се, че не. Не знам.

— Обади ми се, след като се видиш с него. — Нона с отвращение осъзна, че Хамилтън предвкусва възможната журналистическа стойност на изчезването на Ерин; С видимо усилие да прояви съчувствие, той продължи: — Твоята приятелка сигурно е добре. Не се тревожи.

След като излезе от стаята, секретарката на Нона, Кони Френдър, надникна през вратата.

— Още ли си жива?

— Почти — Нона се опита да се усмихне. „Била ли е и тя някога на двадесет и една години“, запита се тя. Кони беше чернокожото копие на Джоан Най, президентката на клуба на веселяците. Млада, хубава, умна, интелигентна. Новата жена на Мат беше на двадесет и две години. „А аз ще стана на четиридесет и една“ — помиели си Нона. Нямаше ни дете, ни коте. Приятна мисъл.

— Тази неомъжена чернокожа жена иска да се види с някого, който диша — засмя се Кони. — Имам цял куп отговори на обявите, на които си писала. Можеш ли сега да им хвърлиш един поглед?

— Разбира се.

— Искаш ли още кафе? След Страховития Остин сигурно имаш нужда.

Този път Нона забеляза, че усмивката й е почти майчинска. Кони очевидно не знаеше, че някои феминистки не гледат с добро око на секретарките, които им предлагат кафе.

— С удоволствие ще изпия едно.

След пет минути донесе кафето.

— Нона, Мат е на телефона. Казах му, че си на заседание, но той настоява на всяка цена да говори с теб.

— Сигурно е така.

Нона я изчака да излезе от стаята, отпи от кафето и чак тогава вдигна слушалката. „Матю — помисли си тя. — Какво ли означаваше това име? Дар от Бога. Точно така.“

— Здравей, Мат. Как сте — ти и кралицата на абитуриентския бал?

— Нона, няма ли най-сетне да спреш да се заяждаш? — „Нима винаги е бил толкова кисел?“

— За съжаление, не мога.

„По дяволите“, помисли си Нона. След близо две години тя все още изпитваше болка, когато разговаряше с него.

— Искам да те питам нещо, Нона. Защо не купиш моята част от къщата? Джини не обича Хемптънс. Пазарът все още е слаб и ще ти я продам много изгодно. Знаеш, че винаги можеш да заемеш пари от твоите роднини.

„Матю просякът“ — помисли си Нона. Бракът му с млада жена го бе докарал до това положение.

— Аз не искам тази къща — тихо отговори тя. — Ще си купя моя, когато се освободим от тази.

— Но ти толкова я обичаше, Нона. Нарочно правиш това, за да ме накажеш.

— Дочуване — Нона прекъсна връзката. „Грешиш, Мат, помисли си тя. Обичах къщата, защото я купихме заедно и си сварихме раци, за да отпразнуваме първата нощ, прекарана в нея. И всяка година правехме различни неща, за да я направим още по-хубава. Сега искам да тръгна съвсем отначало. Без всякакви спомени.“

Започна да преглежда новата купчина писма. Беше изпратила повече от сто до различни хора, които в последно време бяха пускали обяви за запознанства, с молба да споделят своя опит. Освен това бе убедила водещия Гари Финч да се обърне към такива хора и да ги покани да пишат за резултатите от обявите, които са давали или на които са отговаряли, и за причините, които са ги накарали да се откажат от това.

Резултатът от телевизионното съобщение се бе оказал златна мина. Относително малък брой хора пишеха с възторг за срещата си с „най-прекрасния човек на света и сега сме сгодени“… „живеем заедно“… „женени“.

Много други споделяха разочарование. „Каза ми, че е предприемач. Искаше да каже — фалирал. Още при първата среща ми поиска пари на заем.“ Срамежлив ерген пишеше: „Критикува ме през цялата вечер. Какво нахалство било да пиша в обявата, че съм симпатичен. Да знаете само как се чувствах!“ „Започнаха да ми звънят посред нощ.“ „Когато се прибрах след работа, го заварих да смърка кокаин.“

Някои от писмата бяха анонимни. „Не искам да знаете коя съм, но съм сигурна, че един от мъжете, с когото се срещнах по обява, е този, който обра къщата ми.“ „Заведох у дома много симпатичен бизнесмен на около четиридесет и го заварих да се опитва да целува седемнадесетгодишната ми дъщеря.“

Сърцето на Нона се сви, докато четеше последното писмо от купчината. Подателят беше жена от Ланкастър, Пенсилвания. „Преди близо две години моята двадесет и две годишна дъщеря, актриса, изчезна. Тъй като не ни се беше обаждала дълго време, отидохме в нюйоркския й апартамент. Личеше, че не е била там много време. Тя отговаряше на обяви за запознанства. Отчаяни сме. Оттогава няма никаква следа от нея.“

„О, мили Боже, помисли си Нона, Божичко. Моля те, помогни да не й се е случило нещо лошо.“ С треперещи ръце започна да сортира писмата, като слагаше най-интересните в една от трите папки: Щастливи, Разочаровани, Сериозни проблеми. Последното остави настрана, за да го покаже на агента Д’Амброзио.

В един часа Кони й донесе сандвич с шунка и кашкавал.

— Няма нищо по-хубаво от малко холестерин — пошегува се Нона.

— Нямаше смисъл да ти поръчвам риба тон, след като не я ядеш — отвърна Кони.

До два часа Нона беше издиктувала писмата до потенциалните гости на предаването. Отбеляза си, че трябва да покани психиатър или психолог да участва в програмата. „Някой трябва да направи анализ на цялостното състояние на обявите за запознанства“, реши тя.

Винсент Д’Амброзио пристигна в три без четвърт.

— Знае, че е подранил — каза й Кони, — и е готов да почака.

— Не е необходимо. Покани го да влезе.

Още след първата минута Винс Д’Амброзио престана да обръща внимание на забележителното неудобство на зеленото канапенце в стаята на Нона. Смяташе себе си за добър познавач на хората и хареса Нона веднага. Държанието й беше прямо и приятно. Хареса му външният й вид, най-вече големите й кафяви очи. Беше привлекателна, без да е красива, нямаше почти никакъв грим. Освен това му харесваха и посивелите кичури на тъмнорусата й коса. Бившата му жена Алис също беше руса, но дългите й светли коси бяха резултат от честите й посещения във фризьорския салон. Сега поне е омъжена за човек, който може да си ги позволи.

Личеше, че Робъртс е разтревожена до отчаяние.

— Вашето писмо съвпада с отговорите, които получавам напоследък — каза му тя. — Хората ми пишат за срещи с крадци, с мошеници и наркомани, с развратници и перверзни типове. А сега… — тя прехапа устни. — Сега млада жена, която не би и помислила да отговаря на обява за запознанство и която направи това само заради мен, изчезна.

— Разкажете ми за нея.

Обзе я чувство на благодарност, че Винс Д’Амброзио не започна напразно да я успокоява.

— Ерин е двадесет и седем — двадесет и осем годишна. Запознахме се преди половин година в нашия фитнес център. Тя, Дарси Скот и аз посещавахме едни и същи часове по танци и се сприятелихме. Дарси ще дойде тук всеки момент.

Взе писмото на жената от Ланкастър и го подаде на Винс.

— Получих го току-що.

Винс го прочете бързо и тихичко изсвири с уста.

— Не знаехме за този случай. Това момиче не е в нашите списъци. С нея стават седем.

Докато пътуваше с таксито към Нона, Дарси си спомни как тя и Ерин бяха отишли на ски в Стоуи през последната им година в университета. Пистите бяха заледени и повечето хора се прибраха рано в хижата. По нейно настояване двете решиха да се спуснат още веднъж. На едно заледено място Ерин се подхлъзна и падна, преплела крака.

Когато спасителната служба дойде да я вземе с шейна, Дарси се спускаше до нея, а после я придружи и с линейката. Спомни си пепеливото й лице, докато се опитваше да се шегува.

— Дано това не се отрази на танците. Надявам се да ме изберат за царицата на бала.

— Ще станеш.

В болницата, когато промиха рентгеновите снимки, лекарят повдигна вежди.

— Направили сте голяма поразия, но ще ви наместим — той се усмихна на Дарси: — Не гледайте толкова тревожно. Ще я оправим.

— Не само се тревожа. Чувствам се страшно виновна — беше казала на лекаря. — Аз я накарах да се спуснем още веднъж.

Сега, когато влезе в стаята на Нона и се запозна с агента Д’Амброзио, Дарси осъзна, че изпитва абсолютно същите чувства. Същото облекчение, че друг поема отговорността, същата вина, че бе накарала Ерин да отговаря на обявите.

— Нона просто ни предложи, ако искаме, да опитаме. Аз накарах Ерин да го направим — каза на Д’Амброзио.

Той си водеше бележки, докато тя му разказваше за телефонния разговор във вторник, когато Ерин й каза, че ще се срещне с някой си Чарлз Норт в бар близо до Уошингтън скуеър. Забеляза, че реагира по различен начин, когато му разказа за отварянето на сейфа, за това как е дала колието на „Бертолини“ на Джей Стратън, как последният твърдял, че липсват диаманти.

Той я попита за семейството на Ерин.

Дарси впери поглед в ръцете си.

Винаги щеше да помни как пристигна в Маунт Холиоук в първия ден на учебната година. Ерин вече беше там, куфарите й стояха спретнато подредени един върху друг в ъгъла. Гледаха се изучаващо и веднага се харесаха. Очите на Ерин се разшириха от учудване, когато видя мама и татко, но не загуби самообладание.

— Когато това лято Дарси ми писа за себе си, не разбрах, че Барбара Торн и Робърт Скот са нейни родители — им каза тя. — Мисля, че не съм пропуснала нито един ваш филм — а след това добави: — Не исках да се настанявам, преди да дойдеш, Дарси. Мислех си, че може да имаш предпочитание на кое легло да спиш и кой гардероб да ползваш.

Спомни си какви погледи си размениха мама и татко. Мислеха си какво добро момиче е Ерин. Поканиха я да вечеря с тях.

Ерин беше дошла в колежа сама. Каза им, че баща й е инвалид. Чудеха се защо нито веднъж не спомена майка си. По-късно разказа на Дарси, че когато била на шест години, баща й развил многостранна склероза и трябвало да се движи с инвалидна количка. Майката ги напуснала, когато Ерин била на седем години.

— За такова нещо не сме се пазарили — казала тя. — Ако искаш, можеш да дойдеш с мен, Ерин.

— Не мога да оставя татко сам. Той има нужда от мен.

С течение на времето Ерин напълно загубила връзка с майка си.

— Последното, което знам за нея, е, че живее на Карибските острови с някакъв мъж, който има увеселително корабче. — Ерин беше дошла в Маунт Холиоук със стипендия. — Както казва татко, когато си неподвижен, имаш много време да помагаш на детето си за домашните. Ако не можеш да му платиш образованието, поне можеш да му помогнеш да получи стипендия.

О, Ерин, къде си? Какво ти се е случило?

Дарси усети, че Д’Амброзио чака отговора на своя въпрос.

— От няколко години баща й е в болнично заведение в Масачузетс — каза тя. — Той вече почти нищо не разбира. Мисля, че аз съм най-близкото й същество, освен него.

Винс забеляза болката в очите на Дарси.

— От професионален опит знам, че един добър приятел може да означава много повече от куп роднини.

Дарси с усилие се усмихна.

— Любимият цитат на Ерин е от Аристотел: „Какво е приятелят? Една душа в две тела.“

Нона се изправи, застана зад стола на Дарси и сложи ръце на раменете й. Погледна Д’Амброзио право в очите.

— Какво можем да направим, за да помогнем на Ерин?

Преди много години Питей Потърс беше строителен работник.

— Това е голяма работа — обичаше да се хвали той на всеки, когото успееше да хване за слушател. — Световният търговски център. Висях на един от ония пилони. Да ти кажа правичката, такъв вятър свистеше, че едва успявах да се задържа. — Засмиваше се, един такъв ликуващ кикот. — Но пък гледката, да знаеш каква гледка е само!

Нощем мисълта отново да се върне там, горе, започваше да измъчва Питей. След две ракии и две бири топлината заливаше стомаха му и плъзваше по цялото му тяло.

— Съшият като баща си си — обичаше да го хока жена му. — Калпав пияч.

Питей никога не й се обиждаше. Разбираше я. Всеки път, когато жена му започваше да кори Тато, той се засмиваше. Тато беше голям чешит. Понякога изчезваше за цели седмици, изтрезняваше в някой приют за бездомни в Бауери и чак тогава се прибираше.

— Няма страшно, когато огладнея — споделяше той с осемгодишния Питей. — Отивам при Армията на спасението — посвещават те, нахранват те, изкъпваш се, имаш легло. Сигурна работа.

— Какво значи „посвещават“ те? — питаше Питей.

— Когато идеш в приюта за бедни, там ти разказват за Господ и за опрощение на греховете, за това, че всички сме братя и всички търсим спасението. После карат някой, който вярва в добрата книга, да излезе отпред и да благодари на нейния създател. Така ти дават вяра. Усещаш как се издигаш нагоре, тогава падаш на колене и крещиш, че си спасен. Това е да си посветен.

Близо четиридесет години споменът продължаваше да забавлява бездомния неверник Питей Потърс. Сам си беше скалъпил подслон от дърво, ламарина и стари парцали, които бе натрупал в подобната на палатка конструкция, долепена до порутената сграда на изоставения кей на Петдесет и шеста улица.

Изискванията на Питей бяха скромни. Вино. Цигари. Нещо за ядене. Кошчетата за отпадъци бяха постоянен източник на метални кутийки от напитки и бутилки, които той връщаше срещу пари в гастрономите. Когато имаше желание, Питей вземаше гъба и шише с вода и заставаше на западния изход на Петдесет и шеста улица към магистралата. Шофьорите не искаха да зацапва стъклата на колите им, но повечето се страхуваха да го отпъдят. Дори миналата седмица чу една стара вещица да се кара на шофьорката на „Мерцедес“.

— Защо позволяваш да те бавят по такъв начин, Джейн?

Питей хареса отговора:

— Защото не искам, майко, да ми издерат колата отстрани, ако откажа.

Питей никога не драскаше колите, когато го отпъждаха. Просто отиваше при следващата кола, въоръжен с бутилката и с предразполагаща усмивка.

Вчера беше един от щастливите му дни. Заваля слаб сняг, но достатъчно, за да разкаля уличното платно, и гумите хвърляха мръсни пръски по стъклата на колите зад тях. Само неколцина отказаха помощта на Питей на западния изход. Докара си осемнадесет долара, които стигаха за голям сандвич, цигари и три бутилки евтино червено вино.

Снощи се беше настанил в своята палатка, увит в старото войнишко одеяло, което бе получил от Арменската църква на Второ авеню. Плетена скиорска шапка пазеше главата му от студа, а проядената от молци кожена яка на парцаливото палто уютно обгръщаше врата му. Беше изял сандвича с първата бутилка вино, после се разположи удобно с цигара в ръка, като бавно отпиваше, доволен и затоплен, потънал в алкохолно опиянение. Тате, посветен във вярата. Мама се връща у дома, в апартамента на Тремънт авеню, изтощена от чистене в хорските къщи. Жена му Бърди. „Усойницата“, така трябваше да й викат.

Развесели се от тази игра на думи. Къде ли е сега? А детето? Хубаво детенце.

Питей не беше сигурен дали чу шума от спирането на кола. Воден от инстинктивното желание да защити своето владение, той се помъчи да се върне към действителността. Дано не са полицаи, които идват да съборят убежището му. Не. Ченгетата не се занимаваха с такива работи посред нощ.

Може би е някой наркоман. Питей сграбчи празна Винсна бутилка за гърлото. По-добре да не се опитва да влиза тук. Но не дойде никой. След няколко минути чу как колата запали отново. Внимателно надникна навън. Задните светлини изчезваха по пустата Западна магистрала. Може на някой да му се е допикало, помисли си той и посегна към втората бутилка.

Когато Питей отвори очи, беше вече късно следобед. Усещаше главата си празна и пулсираща. Вътрешностите му горяха. Устата му вонеше. Надигна се. Трите празни бутилки не му предлагаха никакво успокоение. В джоба на палтото си откри двадесет цента. „Гладен съм“, простена наум той. Като подаде глава иззад парчето ламарина, която служеше за врата на подслона му, реши, че трябва да е късно следобед. Сенките по кея бяха дълги. Погледът му попадна върху нещо, което очевидно не беше сянка. Питей присви очи, измърмори нещо нецензурно и с мъка се изправи.

С вдървени крака и несигурна походка той се затътри към онова, което лежеше на кея.

Жената беше слаба. Млада. Червеникави къдрици се виеха, около лицето й. Питей веднага разбра, че е мъртва. На врата й имаше колие. Беше облечена с панталон и риза. Краката й бяха обути в различни обувки.

Колието блещукаше на гаснещата светлина. Злато. Истинско злато. Питей нервно навлажни устни. Подготви се вътрешно за шока от докосването на мъртвата плът и заопипва зад главата на жената за закопчалката на красивото колие. Пръстите му трепереха. Подути и несигурни, те не можеха да го откопчеят. Господи, колко студена беше!

Не искаше да разваля колието. Дали пък не можеше да го изхлузи през главата й? Като се опитваше да не гледа нараненото и покрито с вени гърло, той задърпа масивната златна верижка.

След като Питей успя да освободи украшението и го пъхна в джоба си, по лицето на Ерин останаха мръсни отпечатъци от пръсти. Обиците. Те също бяха златни.

В далечината Питей чу воя на полицейска сирена. Скочи като подплашен заек и забрави за обиците. Трябваше да изчезва. Да си прибере нещата и да търси нов подслон. Когато открият тялото, самото му присъствие тук ще бъде достатъчно за полицаите.

Усещането за предстояща опасност го отрезви. С преплитащи се крака се втурна обратно в барачката. Всичко, което притежаваше, можеше да се вмести във войнишкото му одеяло. Възглавницата. Два чифта чорапи, малко бельо. Бархетна риза. Чиния, лъжица и чаша. Кибрит. Цигари. Стари вестници за студените нощи.

След петнадесет минути Питей вече бе потънал в света на бездомните. От просене на Седмо авеню събра четири долара и тридесет и два цента. Купи си вино и геврек. На Петдесет и седма улица имаше младеж, който продаваше крадени бижута. На Питей плати двадесет и пет долара за колието.

— Това е хубаво парче. Опитай да намериш още като него.

В десет часа Питей вече спеше върху една решетка на метрото, от която излизаше топъл, влажен въздух. Един любезен глас каза:

— Хайде, човече. Тази нощ ще бъде страшен студ. Ще те заведем на място, където ще имаш истинско легло и добра храна.

В шест без четвърт в петък вечерта в уютната сигурност на новото си „БМВ“ Уанда Ливей караше бавно по Западната магистрала. Доволна от чудесния пазар, който бе направила на Пето авеню, тя все още се ядосваше на себе си, че тръгна да се връща в Теритаун толкова късно. Всеки петък ставаха големи задръствания, тъй като тогава много хора потегляха към домовете си извън града. Тя не искаше никога вече да живее в Ню Йорк. Беше прекалено мръсен и прекалено опасен град.

Уанда хвърли поглед към чантичката си — модел на Валентино, която лежеше на седалката до нея. Когато тази сутрин паркира в гаражите на Кини, тя здраво я стисна подмишница и я държа така през целия ден. Не беше толкова глупава да я метне през рамо, та някой да й я дръпне.

Проклет светофар. Слава Богу, още няколко пресечки и щеше да остави зад себе си тази отвратителна част на така наречената магистрала.

Потропване по стъклото накара Уанда да се обърне бързо надясно. Зад прозореца се хилеше брадато лице. По предното стъкло се завъртя някакъв парцал.

Уанда сви ядосано устни. По дяволите. Енергично заклати глава. Не. Не.

Мъжът не й обърна внимание.

Нямам никакво намерение да се бавя заради такива като него, беснееше вътрешно Уанда и натисна копчето, с което се отваряше прозорецът откъм другата седалка.

— Не желая… — започна да крещи тя. Някой захвърли парцала върху стъклото. Бутилката с течността тропна върху капака, една ръка бръкна в колата и тя видя как чантичката й изчезва.

Една полицейска кола се движеше в западна посока по Петдесет и пета улица. Шофьорът изведнъж се изправи на седалката.

— Станало е нещо. — На изхода към магистралата видя, че движението е спряло, хората излизаха от колите си. — Да вървим. — Пусна сирената и светлините, колата се отправи напред, като умело си пробиваше път сред лабиринта от движещи се и паркирали от двете страни коли.

Уанда сочеше към близкия кей и продължаваше гневно и нервно да крещи:

— Чантата ми. Избяга нататък.

— Да тръгваме.

Полицейската кола сви вляво, сетне рязко надясно и се качи на кея. Полицаят до шофьора пусна дългите светлини и освети колибата, която Питей бе напуснал.

— Ще проверя вътре — след това изстреля: — Ей, виж там. Отвъд терминала. Какво е това?

Тялото на Ерин Кели, което блестеше от скреж, а сребристата й обувка сякаш цялата искреше на силната светлина на фаровете, беше намерено за втори път.

Дарси си тръгна от кабинета на Нона заедно с Винс Д’Амброзио. Взеха такси до нейното жилище и тя му даде тефтерчето на Ерин и папката със записките й, свързани със срещите й по обявите за запознанства. Винс ги прегледа внимателно.

— Това тук няма да ни помогне особено много — каза той. — Ще открием кой е подал обявите, които е оградила. Ако имаме късмет, Чарлз Норт трябва да е един от тях.

— Ерин не е от най-уредените хора — отвърна Дарси. — Мога да отида пак у тях и отново да прегледам бюрото й. Възможно е да съм пропуснала нещо.

— Може и да откриете нещо, но не се тревожете. Ако Норт е известен адвокат от Филаделфия, лесно ще го намерим — Винс се изправи. — Веднага ще се заема с това.

— А аз ще отида в нейния апартамент сега. Тръгвам с вас — Дарси за миг се поколеба. Телефонният секретар мигаше. — Може ли да почакате, докато прослушам обажданията. Опита се да се усмихне и продължи: — Все още се надявам Ерин да се обади.

Имаше две съобщения. И двете бяха свързани с обяви. Едното беше доброжелателно.

Другото беше съвсем различно.

— Този е доста нетърпелив — заклати глава Винс.

— Докато ме нямаше, изключих телефонния секретар — обясни Дарси. — Предполагам, че ако някой се е опитвал да се свърже с мен в отговор на няколкото писма, които изпратих, преди да замина, вероятно вече се е отказал. Преди около две седмици Ерин започна да отговаря на обяви от мое име. Тези са първите, които се обаждат.

Гюс Боксър се изненада неприятно, когато отвори вратата и видя същата млада жена, която вчера му бе загубила толкова много време. Беше готов категорично да й откаже да я пусне в апартамента на Ерин Кели, но не му се удаде.

— Съобщихме на ФБР за изчезването на Ерин — каза му Дарси. — Агентът, който се занимава със случая, ме помоли да прегледам бюрото й.

ФБР. Гюс усети как нервна тръпка премина по тялото му. Но онова се бе случило толкова отдавна. Нямаше за какво да се тревожи. Напоследък двама души си бяха оставиш адресите, в случай, че някое жилище в блока се освободи. Една хубавица му беше казала, че ще му даде хиляда долара, ако я сложи най-отгоре в списъка. Така че ако на Кели й се бе случило нещо лошо, това за него щеше да означава доста добра сумичка.

— Тревожа се не по-малко от вас за това момиче — завайка се той с пресилено съчувствен тон. — Качете се.

Щом влезе в апартамента, Дарси веднага запали лампите, за да изгони падащия здрач. Вчера стаите имаха весел вид. Днес продължителното отсъствие на Ерин бе оставило своя отпечатък. По первазите на прозорците бяха нападали малко сажди. По дългата работна маса имаше прах. Рамкираните постери, които винаги развеселяваха и оцветяваха стаята, сякаш й се присмиваха.

Женевският Пикасо. Ерин го бе донесла като студентка от едно пътуване в чужбина.

— Обичам го, макар това да не е любимата ми тема — обичаше да казва тя. На картината беше изобразена майка с дете.

На телефонния секретар нямаше записани никакви обаждания. Из бюрото не можа да открие нищо значително. В чекмеджето имаше празна касета за телефонния секретар. Може би Д’Амброзио ще поиска старата касета, тази, на която имаше запис на обажданията. Дарси размени местата им.

Старческият дом. По това време Ерин обикновено се обаждаше там. Дарси намери номера и го набра. Обади се главната сестра на етажа на Били Кели.

— Говорих с Ерин както обикновено във вторник около пет часа. Осведомих я, че според мен баща й е почти на края. Каза ми, че ще прекара почивните дни в Уелсли — след това добави: — Разбрах, че е изчезнала. Всички ние се молим за нея.

„Няма какво повече да правя тук“ — помисли си Дарси и изведнъж усети непреодолимо желание да си отиде у дома.

Беше шест без петнадесет, когато се прибра. Имаше нужда от горещ душ и горещ пунш.

В шест и десет, загърната в любимия си пухкав халат, Дарси се настани в креслото с димящия пунш до нея и натисна копчето на дистанционното управление на телевизора.

Новините току-що бяха започнали. Криминалният репортер на канал 4 Джон Милър беше застанал в началото на западния кей. Зад него в ограденото от въжета пространство на фона на студените води на Хъдзън се виждаха десетина полицаи. Дарси увеличи звука.

— … тяло на неидентифицирана млада жена беше току-що открито на този изоставен кей на западния изход на Петдесет и шеста улица. Вероятно е била удушена. Жената е слаба, двадесет и няколко годишна със светлокестенява коса. Облечена е с панталон и шарена блуза. Това, което буди недоумение, е, че е обута в различни обувки, левият й крак е в кафява кожена ботинка, а десният — в официална вечерна обувка.

Дарси впери поглед в телевизора. Светлокестенява коса. Двадесет и няколко годишна. Шарена блуза. За Коледа беше подарила на Ерин шарена блуза. Ерин много я хареса.

— По нея има всички цветове на плащеницата на Йосиф — беше й казала. — Страшно ми харесва.

Светлокестенява. Слаба. Плащеницата на Йосиф.

В Библията пише, че палтото на Йосиф е било оцапано с кръв, когато вероломните му братя го показали на баща си като доказателство за смъртта му.

Като насън Дарси успя да намери в чантата си визитката, която агент Д’Амброзио й беше дал.

Винс тъкмо се канеше да си тръгва. Имаше среща с петнадесетгодишния си син Хенк в Медисън Скуеър Гардън. Щяха да хапнат някъде и след това да гледат Рейнджърите. Докато слушаше какво му говори Дарси, осъзна, че е очаквал това обаждане, но не мислеше, че ще бъде толкова скоро.

— Това е лоша новина — каза й той. — Ще позвъня в участъка, където е намерено тялото. Дръжте се. Ще ви се обадя пак.

След като затвори, той позвъни в телевизионната компания „Хъдзън“. Нона все още беше там.

— Веднага отивам при Дарси — каза тя.

— Сигурно ще я извикат да опознае трупа — предупреди я Винс.

Обади се в полицейския участък. Свързаха го с шефа на сектор „Убийства“. Тялото все още не беше преместено от мястото на престъплението. Когато пристигна в моргата, вече бяха изпратили полицейска кола да доведе Дарси. Винс обясни защо проявява интерес към случая.

— Ще ви бъдем благодарни, ако ни помогнете — казаха му колегите. — Но ако това се окаже по-специален случай, предпочитаме да мине през вашия отдел.

Винс се обади на Дарси, каза й за полицейската кола и че Нона е тръгнала към нея. Тя му благодари, но гласът й беше сух и вял.

Крис Шеридън си тръгна от галерията в пет и десет и с широки крачки се отправи към Шестдесет и пета улица и Пето авеню. Изминалата седмица беше много натоварена и изключително успешна и той предчувстваше удоволствието от идващите почивни дни, които щяха изцяло да му принадлежат. Нямаше никакви планове.

Жилището му на десетия етаж гледаше към Сентрал парк. „Точно срещу зоокъта“, както обясняваше на приятелите си. Любител на различни стилове, той бе подредил антични масички, лампи и килими редом с дълги и удобни тапицирани канапета с дамаска на хералдични фигури, копирана от средновековни гоблени. Картините му бяха английски пейзажи. Ловните гравюри от деветнадесети век и висящият копринен гоблен „Дървото на живота“ подхождаха много добре на масата и столовете в стил „Чипъндейл“ в трапезарията.

Цялото помещение, привлекателно и уютно, през последните осем години бе изпълвало с надежда очите на не една млада жена.

Крис отиде в спалнята и се преоблече в спортна риза с дълги ръкави и лек памучен панталон. Едно много сухо мартини, реши той. Може би по-късно щеше да излезе, за да хапне някъде спагети. С чаша в ръка пусна новините в шест часа и видя същия репортаж, който гледаше и Дарси.

Съчувствието му към мъртвата млада жена и мисълта за скръбта, която щяха да изпитат близките й, се смениха с ужас. Удушена! Официална вечерна обувка на единия крак!

— О, Боже мой! — извика Крис. Дали този, който е убил момичето, не е същият, който бе изпратил писмото на майка му? В писмото се казваше, че танцуващо момиче, което живее в Манхатън, ще умре във вторник вечерта, точно както бе умряла Нан.

Във вторник следобед, след като майка му се беше обадила, той се свърза с Глен Муър, шефа на полицията в Дариън. Муър бе отишъл да види Грета. Беше взел писмото и я беше успокоил, че навярно е от някой луд. След това се обади и на Крис.

— Крис, дори и да има някаква връзка, как би могъл да предпазиш всички млади жени в Ню Йорк?

Сега Крис отново позвъни в полицията в Дариън и го свързаха с шефа. Муър не беше чул за убийството в Ню Йорк.

— Ще се обадя на ФБР — каза той. — Ако писмото е написано от убиеца, то е веществено доказателство. Но трябва да те предупредя, че ФБР вероятно ще иска да разговаря за смъртта на Нан с теб и майка ти. Съжалявам, Крис. Знам какво може да й причини това.

На входа на ресторант „Чарли“ в Медисън Скуеър Гардън Винс прегърна Хенк.

— Басирам се, че си пораснал от миналата седмица — Хенк беше почти колкото него. — Съвсем скоро ще можеш да си ядеш синята чиния, поставена върху главата ми.

— Какво пък е това „синя чиния“? — слабото лице на Хенк с разпръснати лунички по носа беше същото, което Винс си спомняше от огледалото преди близо тридесет години. Само цветът на сиво-сините очи идваше от гените на майка му.

Келнерът им посочи масата. Когато седнаха, Винс обясни:

— „Синята чиния“ наричаха специалитетът на заведението в евтините ресторанти. За седемдесет и девет цента можеше да получиш парче месо, някой и друг зеленчук, един картоф. Чинията беше разделена с прегради, за да не се смесват сосовете. Дядо ти умираше за това евтино ядене.

Решиха да си поръчат хамбургери с много гарнитури, пържени картофи, различни салати. Винс си взе бира, Хенк — кола. Винс се опитваше да не мисли за Нона Робъртс и Дарси Скот, които отиваха в моргата да разпознаят трупа на убитата жертва. И за двете щеше да е адски мъчително.

Хенк му говореше за отбора по бягане.

— Следващата събота ще се състезаваме на остров Рендол. Ще имаш ли възможност да дойдеш?

— На всяка цена, освен ако…

— Да, разбира се — за разлика от майка си, Хенк приемаше изискванията на професията на Винс. — Върху нов случай ли работиш?

Винс сподели тревогата си от появата на сериен убиец, разказа му за срещата си в кабинета на Нона Робъртс, за предположението си, че намерената на кея убита жена навярно е Ерин Кели.

Хенк слушаше внимателно.

— И си убеден, че трябва да участваш в този случай, нали, татко?

— Не е задължително. Може да се окаже и обикновено убийство, с което да се занимава нюйоркската полиция, но те поискаха помощта на нашия отдел в Куантико и ще им помогна, доколкото мога. — Помоли келнера да донесе сметката. — Време е да тръгваме.

— Татко, ще се видим пак в неделя. Мога да ида на мача и сам. Знам колко ти се иска да се захванеш с този случай.

— Така е, но работата не бива да пречи на срещите ми с теб.

— Виж какво, всички места са продадени. Нека да направим една сделка. Не че искам да спечеля, но ако продам билета за толкова, колкото си платил, парите ще останат за мен. Утре вечер имам среща, а съм фалирал и не мога да искам заем от мама. Винаги ме праща при оня дебелак, за когото се е омъжила. Страшно й се иска да станем приятели.

— Голям хитрец си — усмихна се Винс. — Ще се видим в неделя, приятелче.

В полицейската кола на път за моргата Нона и Дарси се държаха за ръце. Когато пристигнаха, ги заведоха в една стая на първия етаж.

— Ще ви повикат, когато трябва — обясни им полицаят, който ги бе докарал. — Сега сигурно правят снимки.

Снимки. Не се тревожи, Ерин. Изпрати снимка, ако ти поискат. Дарси гледаше пред себе си, без да забелязва нищо наоколо. Нона я беше прегърнала. Чарлз Норт. Ерин се беше срещнала с него в седем вечерта във вторник. Само преди някакви си броени часове. Във вторник сутринта тя и Ерин се бяха шегували за тази среща.

— А сега седя в нюйоркската морга и чакам да ми покажат умряла жена, която, сигурна съм, е Ерин — каза на висок глас Дарси. Усети ръката на Нона да я стиска по-силно.

Полицаят се върна.

— Агент на ФБР е тръгнал насам. Моли да го изчакате, за да слезете долу заедно.

Винс вървеше между Дарси и Нона и здраво ги държеше под ръка. Спряха пред стъклото, което ги отделяше от неподвижното тяло върху носилката. Когато Винс кимна, служителят отметна покривалото от лицето на жертвата.

Но Дарси вече знаеше. Кичур от светлокестенявата коса се беше изплъзнал изпод покривалото. После видя познатия профил, големите сини очи, които сега бяха затворени, дългите тъмни мигли, вечно усмихнатите устни, толкова неподвижни, толкова спокойни сега.

„Ерин. Ерин. Ерин-Мерин“ — помисли си тя и усети как потъва в милостива тъмнина.

Винс и Нона я сграбчиха.

— Не. Оставете ме. Добре съм.

Започна да се бори с вълните, които я люлееха, и успя да се изправи. Отблъсна подкрепящите я ръце и впери поглед в Ерин, сякаш нарочно проучваше тебеширената белота на кожата й, синините по врата й.

— Ерин — ожесточено каза тя, — кълна ти се, че ще открия Чарлз Норт. Давам ти честната си дума, че ще си плати за това, което ти е сторил.

Мъчителни хлипове отекнаха по пустия коридор. Дарси осъзна, че идват от нея.

Този петък беше изключително успешен за Джей Стратън. Сутринта се бе отбил в централата на „Бертолини“. Когато вчера им занесе колието, управителят Алдо Марко все още се гневеше заради закъснението. Днес Марко пееше друга песен. Клиентът му бил във възторг. Госпожица Кели била направила точно онова, което те си представяли, когато решили да пренаредят скъпоценните камъни. Възнамерявали да продължат да работят с нея. По искане на Джей издадоха чека за двадесет хиляди долара на негово име, като мениджър на Ерин Кели.

Оттам Стратън отиде в полицейския участък, за да подаде оплакване за изчезналите диаманти. С копие от официалното донесение в ръка се отправи към застрахователната си компания, която се намираше в центъра на града.

Разтревожената агентка му каза, че лондонският „Лойд“ е презастраховал тази пратка диаманти.

— Несъмнено ще обявят награда — каза му нервно тя. — „Лойд“ започват много да се безпокоят от кражбите на скъпоценности в Ню Йорк.

В четири следобед Джей се срещна на чашка в Стенхоуп с Енид Армстронг, вдовица, която бе отговорила на една от неговите обяви за запознанства. Беше я слушал внимателно, докато му разказваше за потискащата я самота.

— Така е вече цяла година — говореше тя и очите й блестяха. — Знаете, че има състрадателни хора, които от време на време ще те изведат някъде, но в този свят, направен за двама, другата жена е излишна. Миналия месец обикалях сама Карибските острови. Чувствах се страшно нещастна.

Джей кимаше с разбиране и я погали по ръката. Армстронг беше средно хубава, близо шестдесетгодишна. Беше облечена със скъпи дрехи, но без всякакъв вкус. Често си бе имал работа с такъв тип жени. Ранен брак. Останали вкъщи. Отгледали децата и се впуснали в светски живот. Преуспели съпрузи, които обаче сами косят тревата на полянките пред къщите си. Единствената грижа на този тип мъже е да осигурят финансово съпругите си в случай, че вземат да умрат.

Джей проучваше сватбения и годежния пръстени на Армстронг. Всичките диаманти бяха от най-добро качество. Големият брилянт беше истинска красота.

— Съпругът ви е бил много щедър човек — отбеляза той.

— А тези получих за сребърната сватба. Ако знаете само какъв годежен пръстен ми подари — диамантът беше като връх на топлийка. Бяхме такива деца! — очите й заблестяха още повече.

Джей даде знак да им донесат по още една чаша шампанско. Когато се разделиха, Енид Армстронг беше въодушевена от предложението му да се видят другата седмица. Дори се съгласи да помисли дали да не му даде да преаранжира пръстените й.

— Бих искал да ви видя с един голям и хубав пръстен, който да съчетае всички тези камъни. В средата големият и малките диаманти, опасани от редуващи се диаманти и смарагди. Ще използваме диамантите от сватбения ви пръстен, а мога да ви намеря смарагди с много добро качество на доста прилична цена.

По време на спокойната вечеря в Уотър клъб той предвкусваше удоволствието от подмяната на големия диамант с обработен циркон. Понякога имитацията беше толкова добра, че можеше да заблуди и невъоръженото око на специалист. Естествено, щеше да направи оценка на новия пръстен, преди да свали диаманта. Самотните жени оценяваха такива жестове.

„Колко мило от твоя страна, че си се погрижил за оценката. Веднага ще я занеса в моята застрахователна компания.“

След вечеря поседя на бара в Уотър клъб. Имаше нужда да се разтовари. Ухажването и вниманието към тези застаряващи жени го изтощаваха, макар че бяха доходоносни.

Часът беше девет и половина, когато се отправи към жилището си, което се намираше на няколко пресечки от ресторанта. В десет беше вече по пижама и халат, който наскоро бе купил в „Армани“. Настани се във фотьойла с чаша бърбън с лед и пусна новините.

Чашата се разклати в треперещите ръце на Стратън и течността се разля върху халата му, когато от екрана научи, че са открили тялото на Ерин.

Майкъл Наш унило си мислеше дали да не предложи безплатни консултации на Ан Тайър, блондинката, която за негово голямо съжаление бе купила съседния апартамент. Когато в шест без десет вечерта в петък заключи кабинета си, я завари да разговаря с портиера във фоайето. Щом го видя, бързо застана до него и зачака асансьора. Докато пътуваха, не спря да говори, сякаш бързаше да го плени с чара си, преди да стигнат двадесетия етаж.

— Днес ходих в Завър и купих великолепно парче сьомга. Приготвих цял поднос с ордьоври. Приятелката ми трябваше да дойде, но ми се обади, че е възпрепятствана. Хич не ми се иска да хвърлям тези вкуснотии. Мислех си дали…

— Рибата, в Забър е наистина чудесна. Приберете я. Ще издържи няколко дни — прекъсна я той. Усещаше изпълнения със съчувствие поглед на момчето от асансьора. — Рамон, до скоро. Излизам след няколко минути.

Пожела приятна вечер на оклюмалата госпожица Тайър и влезе в апартамента си. Щеше да излиза, но след около час. Дано беше разбрала намека му и го оставеше на мира.

— Зависима личност, вероятно невротична, може да стане зла, когато се ядоса — изрече на глас той и се засмя. — Ей, вече не съм на работа. Какво ме интересува тази особа!

Щеше да прекара уикенда в Бриджуотър. Утре беше поканен на вечеря у Боулдстонови. Те винаги канеха интересни хора. По-важното бе, че възнамеряваше да посвети повече време на книгата, която пишеше. Наш призна вътре в себе си, че никакви удоволствия не могат да изместят работата по нея.

Преди да излезе, набра номера на Ерин Кели. Направи опит дори да се усмихне, докато слушаше напевния й глас: „Тук е Ерин. Съжалявам, че не можем да разговаряме. Моля, оставете съобщение.“

— Тук е Майкъл Наш. Съжалявам, че не те намирам, Ерин. Търсих те и преди няколко дни. Предполагам, че си заминала някъде. Надявам се да не се е случило нищо лошо с баща ти.

И този път съобщи служебния и домашния си телефон.

Както винаги движението в петък вечер по пътя към Бриджуотър беше много натоварено. Едва след като мина Патерсън, пътят започна да се разчиства. Оттам с всеки километър гледката ставаше все по-прекрасна. Наш усети как напрежението му изчезва. Когато влезе в Скотсхейс, вече се чувстваше превъзходно.

Баща му бе купил имението, когато Майкъл беше на единадесет години. Четиристотин акра градини, гори и поляни. Плувен басейн, тенис корт, конюшни. Къщата беше копие на господарски дом в Бретон. Каменни стени, керемиден покрив, зелени капаци на прозорците, галерия от бели колони. Всичко на всичко двадесет и две стаи. В половината от тях Майкъл не бе влизал от години. Ирма и Джон Хюз, семейството икономи, се грижеха за всичко.

Очакваше го приготвената от Ирма вечеря. Сервира му я в кабинета. Майкъл се настани в любимото си старо кожено кресло и зачете записките, които щеше да използва утре, когато започне да пише следващата глава от книгата, си. В нея щеше да разгледа психологическите проблеми на онези, които, отговаряйки на обяви за запознанства, изпращат свои снимки отпреди двадесет и пет години. Имаше намерение да се съсредоточи върху причините, които ги караха да вършат тази дребна измама, и оправданието, което измислят, когато отидат на срещата.

Това се беше случвало на много млади жени, с които беше разговарял. Няколко от тях бяха изпитали истинско възмущение. Други пък се забавляваха.

В десет без петнадесет Майкъл пусна телевизора в очакване на новините и отново се зачете в бележките си. Когато чу името Ерин Кели, се стресна. Сграбчи дистанционното управление и усили звука докрай, така че гласът на говорителя закънтя из стаята.

— Ерин — каза на глас той, — кой е могъл да ти стори това?

В петък вечерта, преди да се отправи към дома си в Скарсдейл, Дъг Фокс се отби да пийне нещо в бар „Харви“. Барът беше любимо място на уолстрийтската тълпа. Както обикновено беше претъпкан и никой не обръщаше внимание на новините по телевизията. Дъг не чу съобщението за намереното на кея тяло.

Когато беше сигурна, че той ще се прибере, Сюзън хранеше първо децата и го чакаше, за да вечерят заедно, но днес, прибирайки се в осем часа, я завари да чете в хола. Тя почти не го погледна и се отдръпна при опита му да я целуне по челото.

Дони и Бет бяха отишли на кино с Гудуинови, обясни тя, Триш и бебето спяха. Не предложи да му приготви нещо за ядене. Зачете се в книгата отново.

За миг Дъг несигурно остана прав до нея, сетне се обърна и отиде в кухнята. „Защо тъкмо сега, когато съм гладен, трябва да се държи по този начин? — раздразнено си помисли той. — Сърдита е, защото не съм се прибирал две вечери, а снощи много закъснях.“ Отвори хладилника. Единственото, което Сюзън правеше добре, беше готвенето. В растящия си гняв реши, че след като е успял да се прибере, поне трябваше да му е приготвила нещо.

Грабна опаковките с шунка и сирене и си взе хляб от кутията на плота. На кухненската маса лежеше седмичното издание на местния вестник. Дъг си направи сандвич, сипа си бира и докато ядеше, заразлиства вестника. Вниманието му беше привлечено от спортната страница. По време на междуучилищното първенство отборът на Скарсдейл неочаквано победил отбора на Добс Фери. Победният кош бил вкаран от втория нападател Доналд Фокс.

Дони! Защо никой не му беше казал?

Дъг усети как дланите му започнаха да се изпотяват. Ами ако Сюзън се е опитвала да го намери по телефона във вторник вечерта? Дони беше разочарован и мрачен, когато Дъг му каза, че може да не си дойде за мача. Съвсем в стила на Сюзън беше да предложи да му съобщят новината по телефона.

Вторник вечер. Сряда вечер.

В хотела имаше нова телефонистка. Не беше като другото девойче, което с готовност приемаше стотачките, които от време на време й даваше.

— Запомни, който и да ме търси, съм излязъл. Отишъл съм на заседание. Ако пък е прекалено късно, помолил съм да не ме безпокоят.

Новата телефонистка имаше вид сякаш позира за реклама на съвестта. Той все още търсеше начин как да я убеди да лъже. Но това не го тревожеше особено много. Беше обучил Сюзън да не го търси по телефона, когато остава в града „по важна работа“.

Ала тя вероятно се е мъчила да го открие във вторник вечерта. Беше убеден в това. В противен случай щеше да накара Дони да му се обади в сряда в службата. А онази глупачка, телефонистката, сигурно й е казала, че няма никакви срещи и че в апартамента на фирмата няма никой.

Дъг огледа кухнята. Беше учудващо подредена. Преди осем години, когато купиха тази къща, я ремонтираха основно. Кухнята можеше да бъде мечтата на всеки майстор готвач. В средата й имаше умивалник и голям плот за рязане на продукти. Опасана бе с шкафове, върху които бяха наредени най-модерните кухненски уреди. През стъкления покрив влизаше обилна светлина.

Старецът на Сюзън им беше заел парите за ремонта. От него бяха взели и сумата за част от първоначалната вноска за къщата. На заем. Не им ги беше подарил.

Ако Сюзън вземе да се разсърди истински…

Дъг изхвърли недоядения сандвич в кофата за боклук и си взе бирата в хола.

Сюзън го наблюдаваше как влиза в стаята. „Моят съпруг красавец“, помисли си тя. Нарочно бе оставила вестника на масата, предполагайки, че Дъг ще се зачете. Сега сигурно умираше от страх. „Представя си как съм звъняла в хотела, за да му съобщя за Дони. Странното е, че едва когато осъзнаеш действителността, започваш да виждаш ясно нещата.“

Дъг седна на креслото срещу нея. „Страхува се да започне пръв“, реши тя. Пъхна книгата подмишница и се изправи.

— Децата ще се върнат около десет и половина. Ще почета в леглото.

— Аз ще ги дочакам, скъпа.

„Скъпа.“ Сигурно е много разтревожен.

Сюзън се настани удобно в леглото и отвори книгата. След малко, знаейки, че не може да се съсредоточи, я остави настрана и пусна телевизора.

Дъг влезе в стаята точно когато започваха новините в десет вечерта.

— Не ми се седи сам.

Седна на леглото и се протегна да хване ръката й.

— Как е моето момиче?

— Добър въпрос — отвърна Сюзън. — Как е тя?

Дъг направи опит да приеме думите й за шега. Наклони брадичката й и каза:

— На мен ми изглежда много добре.

И двамата обърнаха погледи към екрана, докато водещият изреждаше най-важното от емисията.

— Ерин Кели, носителка на награди млада дизайнерка на бижута, беше намерена удушена на западния кей на изхода на Петдесет и шеста улица. Повече подробности в емисията.

Последва, реклама.

Сюзън обърна поглед към Дъг. Той се бе втренчил в екрана, цветът на лицето му беше призрачно бял.

— Дъг, има ли ти нещо?

Той дори не я чу.

— … Полицията издирва Питей Потърс, за когото се знае, че е обитавал тази съборетина и се предполага, че може да е видял, когато са оставили тялото върху студения и покрит с отпадъци кей.

Когато тази новина изтече, Дъг се обърна към Сюзън. Сякаш току-що бе чул въпроса й, отвърна:

— Нищо ми няма. Нищо.

По челото му бяха избили капчици пот.

В три часа сутринта Сюзън се събуди от неспокойния си сън. Дъг се мяташе до нея в леглото. Нещо бълнуваше. Някакво име? Не може да бъде… После отново изрече името. Сюзън се подпря на едната си ръка и внимателно се заслуша.

Ерин. Това беше името. Името на младата жена, която бе намерена убита.

Тъкмо се канеше да го събуди, когато той изведнъж се успокои. Едва сега Сюзън осъзна защо това убийство така го беше разтревожило и започна да я обзема ужас. Несъмнено той го свързваше с онова страшно време в университета, когато го разпитваха по случая с момичето, което бе намерено удушено.