Обява за запознанства

XII

Неделя 3 март

В неделя сутринта в девет часа се обади Майкъл Наш.

— Мислех си за теб. Дори се тревожех. Какво става?

Дарси бе спала сравнително добре.

— Всичко е наред, предполагам.

— Да отидем до Бриджуотър и да вечеряме рано там — той не изчака отговора й. — Ако още не си погледнала през прозореца, денят е прекрасен. Като истинска пролет. Моята икономка е чудесна готвачка и страда, ако поне веднъж седмично не заведа някой на вечеря.

Тя някак си се плашеше от този ден. Ако нямаха други планове, тя и Ерин обядваха в неделя рано и прекарваха следобеда в Линкълн Сентър или в някой музей.

— Чудесна идея! — Уговориха се да я вземе в единадесет и половина.

— И не си обличай най-новите дрехи. Ако искаш да пояздиш, си сложи дънки. Имам два много хубави коня.

— Обожавам ездата.

Колата беше спортен „Мерцедес“.

— Страхотна е! — възхити се Дарси.

Наш беше облечен с поло, дънки и сако на „рибена кост“. По време на вечерята онази вечер остана впечатлена от добрината, която излъчваха очите му. Днес те все още излъчваха доброта, но в тях имаше и нещо друго. „Може би така гледат мъжете, когато харесват някоя жена“ — помисли си Дарси. Почувства как тази мисъл я зарадва.

Пътуването беше приятно. Постепенно, докато напредваха на юг по шосе номер 287, градските покрайнини изчезнаха. Къщите покрай шосето ставаха все по-малко. Наш с любов и преданост разказваше за родителите си.

— Бих могъл да перифразирам онази стара реклама „баща ми натрупа пари по старомоден начин, той ги спечели“. Тъкмо е започнал да забогатява, когато съм се родил. В продължение на десет години всяка следваща сменяхме жилището си, всяка къща беше по-голяма от предишната, докато накрая купихме последната, когато бях на единадесет години. Както вече ти казах, аз предпочитам нещо по-обикновено, но, Господи, в деня, когато се преместихме, той беше толкова горд. Вдигна майка ми на ръце и я внесе в къщата.

С Майкъл Наш беше някак лесно да говори за своите известни родители и за голямата им къща на Бел Еър.

— Непрекъснато се чувствах, сякаш съм сменено дете, като че ли принцесата живее някъде в колиба, а аз съм заела мястото й.

„Как е възможно двама толкова красиви хора да създадат дете, което прилича на мишле?“

Ерин беше единствената, която знаеше това. Сега Дарси, без да иска, го разказа и на Майкъл Наш. След това добави:

— Ей, днес е неделя. Не си на работа, докторе. Внимавай, ти си прекалено добър слушател.

— А когато порасна, не си ли се поглеждала в огледалото, за да разбереш каква безобразна лъжа е било това? — попита той и я погледна.

— Трябваше ли?

— Бих казал, да — той зави от магистралата, прекоси старинното градче и отби по един селски път. — Това е оградата на имението.

Пътуваха доста време, преди да влязат през вратата.

— Боже мой, колко акра имаш?

— Четиристотин.

На вечерята в „Ла Сирк“ й бе казал, че къщата е доста натруфена. Дарси мълчаливо се съгласи, но въпреки това реши, че е действително голяма и впечатляваща. Дърветата бяха още голи и в градината нямаше цветя, но вечнозелените храсти, които растяха покрай пътя, бяха гъсти и добре поддържани.

— Ако ти хареса и решиш да дойдеш отново след месец, няма да останеш разочарована от градината — заяви Наш.

Икономката госпожа Хюз беше приготвила лек обяд — сандвичи от пиле, шунка и сирене върху разрязани на четири филии хляб с изрязани корички. След това поднесе сладки и кафе. Тя гледаше Дарси одобрително, а Майкъл — строго.

— Надявам се да ви е стигнало, госпожице. Докторът каза сега да не прекалявам, тъй като ще вечеряте рано.

— Всичко е прекрасно — Дарси беше искрена. Ядоха в стаята за закуска до кухнята. След това Майкъл й предложи да я разведе из къщата.

— Подредбата е безукорна — каза той. — Съгласна ли си? Антиките са цяло състояние. Подозирам, че сред тях има и имитации. Някой ден ще сменя всичко, но засега усилията не си струват. Ако нямам гости, живея в кабинета: Ето го.

— Това вече е уютно помещение — с неподправено одобрение му каза Дарси. — Има топлота. Обитаемо е. Великолепна гледка. Добро осветление. Към това се стремя, когато обзавеждам жилище.

— Не си ми казвала почти нищо за твоята работа. Искам да чуя, но сега предпочитам да пояздим малко. Джон е приготвил конете.

Дарси бе започнала да язди още от тригодишна възраст. Това бе едно от малкото неща, които не вършеше заедно с Ерин.

— Тя се страхуваше от коне — каза Дарси на Майкъл, когато яхна черната кобила.

— В такъв случай язденето няма да предизвиква спомени днес. Това е добре.

Въздухът, чист и свеж, сякаш успя най-сетне да изчисти аромата на погребални цветя от ноздрите й. Двамата галопираха леко през имението на Майкъл, успокоиха конете, докато преминат през градчето, и се присъединиха към други ездачи, които той представи като свои съседи.

Вечеряха в шест часа в малката трапезария. Беше захладняло. Камината беше запалена, бялото вино охладено, а на бюфета имаше кристално шише с червено вино. Джон Хюз, сега в униформа, сервираше красиво подредените ястия. Коктейл от раци. Телешки медальони. Тънки аспержи. Запечени картофи. Зелена салата, гарнирана със сирене. Еспресо.

Дарси пое дълбоко дъх и отпи от кафето.

— Не знам как да ти благодаря. Ако бях останала вкъщи сама, денят щеше да е доста тежък.

— А ако аз бях останал сам, денят щеше да е доста скучен.

Когато си тръгваха, тя, без да иска чу как госпожа Хюз каза на мъжа си:

— Това момиче е наистина симпатично. Дано докторът я доведе пак.