Обява за запознанства

XIX

Неделя 10 март

В неделя Дарси потегли за Масачузетс в седем сутринта. Докато караше по Ийст ривър драйв, тя си мислеше колко често заедно с Ерин беше ходила при Били. Редуваха се зад кормилото, на половината път спираха в „Макдоналдс“ за по чара кафе и всеки път си напомняха, че трябва да си купят термос като онзи, какъвто имаха в колежа.

Последния път, когато говориха на тази тема, Ерин беше избухнала в смях:

— Докато си купим този термос, Били ще бъде отдавна мъртъв и погребан.

А сега Ерин е тази, която е мъртва и погребана.

Дарси караше, без да спира, и в единадесет и половина пристигна в Уелсли. Спря близо до църквата „Сейнт Пол“ и позвъни на вратата на пастора. Свещеникът, който беше изнесъл службата на погребението на Ерин, беше там и я покани да изпие едно кафе с него.

— Предупредила съм и в приюта — каза му тя, — но исках и вие да знаете. Ако Били има нужда от нещо, ако състоянието му започне да се влошава или ако дойде в съзнание и започне да разбира, моля, веднага ми съобщете.

— Той никога вече няма да започне да разбира — тихо й отвърна свещеникът. — Мисля, че Бог е особено милостив към него.

Тя посети обедната служба, ала този път мислеше за хвалебствията по-малко, отколкото преди две седмици. „Кой може да забрави гледката на онова малко момиченце, което водеше в църквата баща си в инвалидна количка?“

Отби се до гробището. Пръстта още не се беше слегнала върху гроба на Ерин. Тъмнокафявата земя беше все така рохкава; зимният скреж отгоре блещукаше на полегатите лъчи на слабото мартенско слънце. Дарси коленичи, свали ръкавицата си и положи ръката си върху гроба.

— Ерин, Ерин.

Оттам отиде в приюта и седя до леглото на Били цял час. Той лежеше със затворени очи, но тя го държеше за ръка и през цялото време му говореше:

— „Бертолини“ харесаха страшно много колието, което Ерин направи. Те искат тя да направи още много неща за тях.

Разказа му и за своята работа.

— Сигурна съм, Били, че ако ни видиш как с Ерин тършуваме за вещи из таваните на хората, ще ни помислиш за откачени. Тя има страхотно око и е откривала някои мебели, които аз съм пропуснала.

Преди да си тръгне, се наведе и го целуна по челото.

— Бог да те благослови, Били.

Усети как почти незабележимо я стисна за ръката. Той знае, че съм тук, помисли си тя.

— Скоро ще дойда пак — обеща му Дарси.

В нейния буик имаше инсталиран радиотелефон. На юг задръстването беше страхотно и в пет часа позвъни в дома на Шеридън в Дариън. Крис вдигна телефона.

— Не очаквах, че ще се забавя толкова — обясни тя. — Не желая поради това да обърквам плановете на майка ви или вашите.

— Нямаме никакви планове — увери я той. — Чакаме ви.

В шест и петнадесет тя влезе в имението на Шеридън. Беше почти тъмно, но красивата къща в стила на късната английска готика беше ярко осветена отвън. Дългата алея завиваше пред главния вход. Дарси паркира малко след извивката.

Очевидно Крис Шеридън я беше видял да идва. Входната врата се отвори и той излезе да я посрещне.

— Все пак дойдохте бързо — каза. — Приятно ми е да ви видя, Дарси.

Беше облечен в платнена риза на оксфордски карета, панталон от едро кадифе и обут с пантофи. Когато й подаде ръка, за да слезе от колата, тя отново обърна внимание на едрите му рамене. Освен това й стана приятно, че не е със сако и връзка. Докато пътуваше насам, си помисли, че ще пристигне точно по времето за вечеря и нейните кадифени панталони и вълнен пуловер нямаше да са най-подходящото облекло.

Вътрешната подредба на къщата представляваше очарователна комбинация между комфорт и изящен вкус. Из преддверието с висок таван бяха разпръснати персийски килимчета. Уотърфордски полилей и същите аплици подчертаваха великолепната резба на извитата стълба. Стените край нея бяха покрити с боя, която силно заинтригува Дарси.

— Както повечето хора, така и майка ми използва всекидневната повече от всички останали помещения — каза й Крис. — Оттук.

Докато прекосяваха хола, Дарси го огледа. Това не убягна от погледа на Крис и той каза:

— Цялата къща е обзаведена с американски антики. Като се започне от ранния колониален стил, та чак до гръцкото Възраждане. Баба ми беше луда по старинните мебели и мисля, че и ние бяхме повлияни от това.

Грета Шеридън седеше на удобно кресло до камината. Около нея бяха разпръснати страниците на „Ню Йорк Таймс“. Неделното му цветно приложение стоеше отворено на кръстословицата, а Грета търсеше нещо в речника. Тя елегантно се изправи.

— Вие сигурно сте Дарси Скот — взе ръката на Дарси. — Толкова съжалявам за вашата приятелка.

Дарси кимна. Колко красива жена, помисли си тя. Много от филмовите звезди, които бяха близки на майка й, можеха да завидят на високите скули, благородническите черти и на елегантното й тяло. Беше облечена със светлосин вълнен панталон, пуловер с качулка в подходящ цвят, носеше диамантени обици и диамантена брошка във формата на подкова.

Родена аристократка, помисли си Дарси.

Крис наля по чашка шери. На малката масичка имаше плато със сирене и кракери. Той разрови горящите дърва в камината.

— Когато слънцето се скрие, усещаш, че е още март.

Грета Шеридън я попита как е минало пътуването.

— Много по-смела сте от мен, сутринта тръгвате за Масачузетс и се връщате след няколко часа.

— Прекарвам много време в колата.

— Дарси, запознахме се преди пет дни — обърна се към нея Крис. — Бихте ли ми казали какво точно работите? — той се обърна към Грета. — Първия път, когато минах с Дарси през галериите, тя с крайчеца на окото си забеляза писалището „Рьонтген“. После ми каза, че отчасти е в бизнеса.

Дарси се засмя:

— Не знам дали ще ми повярвате, но това е така.

Грета Шеридън беше очарована.

— Това е прекрасно. Ако пожелаете, мога да ви разведа наоколо. Нямате представа какви чудесни мебели хвърлят на боклука или пък продават почти на безценица хората, които живеят наблизо.

В шест и половина Крис се обърна към тях:

— Аз съм майстор готвачът. Надявам се да не сте вегетарианка, Дарси. Приготвил съм пържоли, запечени картофи, салата. Обичам хубавото ядене.

— Не съм вегетарианка. Освен това менюто звучи много привлекателно.

След като той излезе от стаята, Грета Шеридън започна да говори за дъщеря си и за драматизацията на убийството в предаването от телевизионната поредица „Действителни престъпления“.

— Когато получих писмото, в което се казваше, че в памет на Нан в Ню Йорк ще умре танцуващо момиче, мислех, че ще полудея. Няма нищо по-лошо от това, да не си в състояние да предотвратиш трагедия, която знаеш, че ще се случи.

— Освен да чувстваш, че по някакъв начин имаш пръст в нея — прекъсна я Дарси. — Знам, че единственият начин да поправя злото, което сторих на Ерин, като я накарах да отговаря на тези проклети обяви, е да спра нейния убиец да не нарани някой друг. Вие очевидно чувствате същото. Разбирам колко е болезнено за вас да преглеждате писмата и снимките на Нан и съм ви много благодарна.

— Намерих още. Ето ги — Грета посочи купчинката малки албуми, сложени над камината. — Тези бяха на най-горния рафт на библиотеката и не сме ги видели, когато прибирахме другите — тя се протегна и взе най-горния. Дарси придърпа стола си до нея и двете наведоха глави над снимките. — Онази последна година Нан се интересуваше много от фотография — каза Грета. — За Коледа й подарихме „Канон“, така че всички тези снимки са направени между края на декември и началото на март.

Младежки безгрижни години, помисли си Дарси. И тя имаше такива албуми от Маунт Холиоук. Единствената разлика бе, че в Маунт Холиоук учеха само момичета. На тези снимки имаше колкото момчета, толкова и момичета. Започнаха да ги разглеждат една по една.

Крис се появи на вратата.

— Вечерята ще бъде сервирана след пет минути.

— Готвите чудесно — одобрително каза Дарси, докато вземаше последното парче от пържолата.

Заговориха за писмото на Нан за някой си Чарли, който харесвал момичета, които носели обувки с високи токчета.

— Именно това се опитвах да си спомня — каза Грета. — В предаването и във вестниците говореха за официални обувки с високи токчета. Измъчваше ме именно онова писмо на Нан за високите токчета. За съжаление, то не помогна много, нали?

— Все още не — каза Крис.

Крис занесе в кабинета подноса с кафето.

— От теб става чудесен иконом — с нежност се пошегува майка му.

— След като отказа да наемеш постоянна прислужница, аз трябва да се уча да правя това.

Дарси си помисли за голямата къща в Бел Еър, където живееха три прислужнички.

След като изпи кафето, тя се изправи.

— С удоволствие бих останала още, но имам да пътувам час и нещо, докато се прибера, и ако прекалено много се отпусна, ще заспя на кормилото — поколеба се за миг. — Може ли да хвърля един поглед на първия албум?

На предпоследната му страница имаше групова снимка.

— Този, високият, с блузата с емблемата на колежа — каза Дарси. — Този, който е извърнал лице от апарата. Има нещо познато — тя повдигна рамене. — Имам чувството, че съм го срещала някъде.

Грета и Крис Шеридън внимателно разгледаха снимката.

— Мога да различа някои от децата — каза Грета, — но този не. А ти, Крис?

— Не. Но виж, на снимката е и Джанет. Тя е една от най-добрите приятелки на Нан — обясни той на Дарси. — Живее в Уестпорт. — След това се обърна към майка си. — Тя обожава да ти идва на гости. Защо не я поканиш тези дни?

— Прекалено е заета с децата. Аз ще отида при нея.

Докато Дарси се сбогуваше, Грета Шеридън се усмихна и й каза:

— Дарси, внимателно ви изучавах през цялата вечер. Като изключим цвета на косата ви, казвал ли ви е някой, че приличате поразително на Барбара Торн?

— Никой — честно си призна Дарси. Не беше сега моментът да обяви, че Барбара Торн е нейна майка. Усмихна се: — Въпреки това трябва да ви кажа, госпожо Шеридън, че ми е много приятно да чуя това.

Крис я изпрати до колата.

— Не сте ли прекалено уморена да шофирате?

— Не. Ако знаете какви дълги преходи правя, когато излизам на лов за мебели.

— Ние наистина сме от един бизнес.

— Но вие карате по горния път…

— Ще дойдете ли утре в галерията?

— Ще дойда. Лека нощ, Крис.

Грета Шеридън чакаше на вратата.

— Тя е прекрасно момиче, Крис. Прекрасно.

Крис повдигна рамене.

— И аз мисля така. — Той си спомни как Дарси се изчерви, когато й предложи да дойде в събота. — Но не започвай да ни събираш, майко. Имам подозрението, че е заета.

През уикенда Дъг беше всичко онова, каквото всяка жена би пожелала от предан съпруг и баща. Макар и да знаеше, че цялото това старание е преструвка, Сюзън успя да успокои страховете си, че Дъг може да е сериен убиец.

Той отиде заедно с Дони на тренировката му по баскетбол. След това събра децата, които можеха да останат, и поиграха на игрището отвън. Заведе всички в „Бъргър Кинг“ за обяд.

— Няма нищо по-хубаво от здравословната храна — шегуваше се той.

Закусвалнята беше пълна с млади семейства. Липсва ни точно това събиране, помисли си Сюзън. Но беше вече прекалено късно. Тя погледна отсреща към Дони, който почти през цялото време мълчеше.

Когато се прибраха, Дъг поигра с бебето, като му помагаше да строи замък от едра мозайка.

— Нека да сложим Малкия принц вътре — Конър квичеше от удоволствие.

След това заведе Триш на разходка с детското й велосипедче.

— Можем да победим всеки, който иска да се състезава с нас, нали, сладурчето ми.

Проведе приятелски разговор с Бет.

— Моето малко момиченце става все по-хубаво с всеки изминал ден. Ще трябва да строя висока ограда около къщата, за да те пазя от всички момчета, които ще започнат да се навъртат около теб.

Докато Сюзън приготвяше вечерята, той нежно я подуши по врата.

— Трябва някой ден да идем да потанцуваме, скъпа. Помниш ли как танцувахме в колежа?

Тези думи като остър нож прерязаха надеждите й, че може да е била смешна, като го е подозирала в нещо по-страшно от изневяра. „Обувки за танци са били намерени при мъртвите тела“.

По-късно в леглото Дъг посегна да я прегърне.

— Сюзън, казвал ли съм ти някога колко много те обичам?

— Много пъти, но единия няма да забравя никога.

Когато след смъртта на Нан Шеридън излъгах заради теб.

В тъмното Дъг се понадигна, подпря се на лакът и се взря в нея.

— И кога беше това? — попита той закачливо.

„Не му позволявай да разбере какво мислиш.“

— В деня, когато се оженихме, разбира се — тя нервно се засмя. — О, Дъг, недей. Моля те, наистина съм много уморена — тя не можеше да търпи допира му. Усети, че се страхува от него.

— Какво ти е, по дяволите, Сюзън? Цялата трепериш.

Прекараха неделята горе-долу по същия начин. В семейно щастие. Ала Сюзън успя да забележи дебнещия поглед на Дъг, бръчките на безпокойство около устата му. „Длъжна ли съм да съобщя за моите подозрения на полицията? И ако призная, че преди петнадесет години съм излъгала заради него, могат ли да ме пратят също в затвора? А ако това се случи, какво ще стане с децата? Ако той подозира, че имам намерение да кажа на полицията, че онази сутрин, когато Нан умря, съм излъгала, как ли ще се опита да ме спре?“