Адамс мълчаливо гледаше четиримата, които бяха дошли в кабинета му, и се опитваше да отгатне какво мислят. Но лицата им не бяха по-различни от всеки друг ден.
Кларк, космическият инженер, стискаше някакъв справочник в ръка, а изражението му бе строго и непроницаемо. Той беше олицетворение на здравия разум.
Андерсън, специалистът по анатомия, едър и недодялан, тъкмо палеше лулата си и в момента за него това, изглежда, беше най-важното нещо на света.
Блакбърн, психологът, гледаше намръщен горящия край на цигарата си, а Шълкрос, експертът по лингвистика, се бе отпуснал на стола си като празен чувал.
Открили са нещо, каза си Адамс. Открили са много неща и сега се чувствуват объркани.
— Кларк, предлагам вие да започнете — каза Адамс.
— Прегледахме целия кораб и установихме, че не е в състояние да лети — рече Кларк.
— Но той летеше — възрази Адамс. — Сътън се върна с него.
Кларк сви рамене.
— Със същия успех е могъл да използва и някой пън. Или пък парче скала. И двете биха му свършили същата работа. Биха летели поне толкова добре или дори по-добре от онази купчина старо желязо.
— Старо желязо ли?
— Двигателите не стават за нищо — поясни Кларк. — Не са се разпаднали само благодарение на автоматиката за защита. Илюминаторите са пропукани, а някои от тях са счупени. Едната дюза е била разбита и загубена. Целият кораб е толкова изпотрошен, че изобщо не прилича на кораб.
— Искате да кажете, че е смачкан?
— Блъснал се е в нещо — заяви Кларк. — Здравата се е ударил и при това с голяма скорост. Заваръчните шевове са се отворили, има огънати плочи от конструкцията и целият кораб е силно деформиран. Дори и да можеше да се пуснат в действие двигателите, корабът би бил напълно неуправляем. Даже ако дюзите бяха изправни, пак би било невъзможно да се установи някакъв курс. Щом се включат двигателите, корабът просто ще завие нанякъде.
Андерсън се прокашля.
— Какво би станало със Сътън, ако е бил в кораба, когато се е блъснал?
— Щял е да умре — отвърна Кларк.
— Сигурен ли сте в това?
— Разбира се. Дори чудо не би го спасило. И ние се съмнявахме, затова направихме необходимите изчисления. Подготвихме графика, като използвахме най-утвърдените силови характеристики, за да покажем теоретично какво би било въздействието…
— Но той трябва да е бил в кораба — прекъсна го Адамс.
Кларк поклати упорито глава.
— Ако е бил, значи е умрял. Графиката показва, че не е имал никакъв шанс да оцелее. Ако едно от натоварванията не го е убило, десетина други са щели да го сторят.
— Но Сътън се върна — настоя Адамс.
Двамата си размениха полуразгневени погледи. Мълчанието бе нарушено от Андерсън.
— Опитвал ли се е да го поправи?
Кларк поклати глава.
— По нищо не личи да се е опитвал. Нямало е никакъв смисъл. Сътън не разбира нищичко от техника. Абсолютно нищо. Проверих това. Нито е бил обучаван, нито пък притежава вродени склонности. А за да ремонтира един атомен двигател, човек трябва добре да си разбира от работата. И то само за да го ремонтира, а не да го направи отново, както се налага в дадения случай.
С тих и спокоен глас за първи път проговори и Шълкрос, без да промени неудобната си поза.
— Може би не започваме оттам, откъдето трябва — забеляза той. — Започваме от средата. А ако започнем от началото, ако стъпим на здрава основа, може да получим по-добра представа за онова, което се е случило в действителност.
Всички го погледнаха, като се чудеха какво иска да каже.
Шълкрос разбра, че е негов ред да продължи, и заговори, обръщайки се към Адамс:
— Имате ли изобщо представа що за място е тази планета от Лебед, към която е отлетял Сътън?
Адамс уморено се усмихна.
— Не можем да сме сигурни в нищо. Навярно доста прилича на Земята. Никога не сме успявали да се приближим достатъчно, за да узнаем. Планетата е седма по ред в системата на 61-вата от съзвездието Лебед. Може да е всяка една от шестнадесетте планети на системата, но математически е изчислено, че на седмата планета вероятността да има живот е най-голяма.
Адамс замлъкна, вгледа се в лицата на хората пред него и разбра, че те очакват да продължи.
— Шестдесет и първата звезда е от нашите най-близки съседи — обясни той. — Това е едно от първите слънца, към които се е насочил човекът, след като е напуснал пределите на Слънчевата система. Но оттогава досега тя си остава трън в очите ни.
Андерсън се ухили.
— Защото не можахме да се справим с нея.
Адамс кимна.
— Точно така. Една неизследвана звездна система в една Галактика, където са останали съвсем малко тайни, които човекът не е успял да разреши.
— Естествено, досега сме се сблъсквали с какви ли не необикновени явления на различните планети. Природни условия, към които и до ден днешен не сме намерили начин да се приспособим. Непонятен и криещ опасности живот. Икономически системи и психологически понятия, дотолкова объркващи, че все още ни причиняват главоболие, щом си спомним за тях. Но винаги досега сме били в състояние поне да видим онова, което ни създава неприятности и което ни се противопоставя. С Лебед обаче е различно. Ние дори не успяхме да проникнем там.
— Планетите или са обгърнати от облаци, или са защитени с някакъв екран, тъй като никога досега не сме видели повърхността на някоя от тях. А освен това, когато се приближим на няколко милиона мили от системата, започва преплъзването — той погледна към Кларк. — Тази е точната дума, нали?
— Изобщо няма дума за това явление — каза Кларк. — „Преплъзване“ е достатъчно близко, за да ни послужи като термин. Не те спират, нито те забавят, а само те отклоняват. Сякаш корабът започва да се плъзга по лед, макар че онова нещо, изглежда, е доста по-хлъзгаво от лед. Каквото и да е то, уредите не могат да го отбележат. Няма и следа от него, нищо не се вижда, уредите не трепват дори за миг, но въпреки това се сблъскваш с него и започваш да се отклоняваш от курса. Правиш корекция и отново те отклоняват. В началото това е докарвало до полуда хората, които са се опитвали да стигнат до системата и не са могли да пресекат определена въображаема линия.
— Сякаш някой е начертал гранична линия около системата — добави Адамс.
— Нещо подобно — каза Кларк.
— Но Сътън се промъкна — възрази Андерсън.
Адамс кимна с глава.
— Сътън се промъкна — съгласи се той.
— Това не ми харесва — заяви Кларк. — Цялата тази работа никак не ми харесва. Някои приказват глупости. Корабите ни били много големи. Ако сме използвали по-малки, можело да се промъкнем. Сякаш преградата, която ни възпира, е мрежа или нещо подобно.
— Но Сътън успя — упорито повтори Адамс. — Излетя с един от спасителните катери и се промъкна. Мъничкото му корабче успя да премине там, където големите не можаха.
Не по-малко упорит, Кларк поклати отрицателно глава.
— Няма логика — възрази той. — Размерите нямат никакво значение в дадения случай. Има някакъв друг, неизвестен фактор, за който не сме и помисляли. Сътън наистина се е промъкнал, но е катастрофирал и ако е бил в кораба по време на катастрофата, е загинал. Но той е успял да се промъкне не защото корабът му е бил малък. Друга е била причината.
Всички седяха напрегнати, замислени и сякаш чакаха нещо.
— Но защо е бил избран Сътън? — попита накрая Андерсън.
Адамс тихо му обясни:
— Корабът беше малък. Можехме да изпратим само един човек. Избрахме онзи, който мислехме, че ще се справи най-добре със задачата, ако успее да се промъкне.
— Сътън ли беше най-добрият?
— Да — твърдо заяви Адамс.
Андерсън любезно се съгласи:
— Очевидно е бил най-добрият. Щом като е успял да се промъкне.
— Може да му е било позволено да мине — обади се Блакбърн.
— Едва ли — възрази Андерсън.
— Но така излиза — настоя на своето Блакбърн. — Защо толкова напираме да проникнем в системата от Лебед? Защото трябва да установим дали представлява опасност. Това е причината, нали?
— Това е причината — потвърди Адамс. — Всичко, което е неизвестно, крие потенциална опасност. Човек не може да го отмине, докато не узнае със сигурност. Задачата бе да се разбере дали 61-вата звезда представлява опасност.
— По същата логика сигурно и те биха искали да ни проучат — каза Блакбърн. — Ние им досаждаме с опитите си да проникнем там няколко хиляди години. Може и на тях много да им се е искало да разберат какви сме ние.
Андерсън кимна с глава.
— Разбирам какво искате да кажете. Готови са били да рискуват, като пропуснат един човек, но не биха допуснали въоръжен кораб с многоброен екипаж на разстояние един изстрел.
— Точно така — потвърди Блакбърн.
Адамс промени рязко темата на разговора и се обърна към Кларк:
— Споменахте за някакви вдлъбнатини. Отскоро ли са?
Кларк поклати глава.
— По-вероятно са отпреди двадесет години. Всичко е покрито с ръжда. А електрическите кабели почти са се разпаднали.
— Да допуснем тогава — каза Андерсън, — че Сътън по някакво чудо е имал достатъчно познания, за да поправи кораба. Но дори и в този случай щяха да му трябват някои материали.
— И то много — потвърди Кларк.
— Обитателите на планетата биха могли да му ги доставят — предположи Шълкрос.
— Ако там изобщо има разумни същества — каза Андерсън.
— Не мисля, че биха могли да му помогнат — заяви Блакбърн. — Цивилизация, която се крие зад защитен екран, не може да бъде техническа. Ако те разполагаха с техника, отдавна щяха да излязат в Космоса, вместо да се защитават от него. Затова предполагам, че нямат никаква техника.
— Ами екранът? — възрази Андерсън.
— Може да е на съвсем различен принцип — сухо заяви Блакбърн.
Кларк се плесна с длан по коляното.
— Защо си губим времето с предположения? Сътън не е поправял този кораб. Върнал се е с него някак си, без да го ремонтира. Дори не се е опитвал. Всичко е покрито с дебел слой прах, върху който няма и следа от гаечен ключ.
Шълкрос се наведе напред.
— Едно нещо не мога да разбера — рече той. — Кларк казва, че някои от илюминаторите били счупени. Това означава, че Сътън незащитен е управлявал кораба цели единадесет светлинни години.
— Може да е бил със скафандър — предположи Блакбърн.
— В кораба нямаше скафандри — тихо каза Кларк.
Огледа стаята, сякаш се страхуваше, че някой външен човек може да подслушва. После понижи глас:
— И това не е всичко. В кораба нямаше никаква храна, нито пък вода.
Андерсън почука с лулата върху дланта си, за да я изпразни, и глухият звук отекна в стаята. С подчертано внимание, сякаш с усилие успяваше да се съсредоточи върху това, той изтърси пепелта от ръката си в пепелника.
— Мисля, че бих могъл да отговоря на този въпрос — каза той. — Или поне да изкажа предположение. Ще трябва още доста да поработим, докато намерим отговора. И дори тогава няма да сме сигурни.
Седнал сковано на стола си, той чувствуваше, че всички го гледат.
— Колебая се дали да изрека това, което мисля — каза той.
Всички мълчаха.
Само стенният часовник отмерваше секундите.
През отворения прозорец някъде отдалеч в тишината на следобеда долетя жуженето на скакалец.
— Не вярвам, че Сътън е човек — рече Андерсън.
Часовникът продължаваше да цъка. Скакалецът избръмча остро и замлъкна. Накрая Адамс заговори:
— Но отпечатъците от пръстите са същите. Както и отпечатъците от ретината на очите.
— О, това наистина е Сътън — съгласи се Андерсън. — Няма никакво съмнение, че външността е негова. Сътън тялом, така да се каже. Същото тяло или поне част от тялото, напуснало Земята преди двадесет години.
— Не разбирам — заяви Кларк. — Ако той е същият, значи е човек.
— Да допуснем, че вземете например един стар космически кораб и го преправите — каза Андерсън. — Добавяте тук-там някое нововъведение, изхвърляте нещо, друго пък видоизменяте. Какво се получава накрая?
— Подобрен модел — рече Кларк.
— Точно този израз ми трябваше — каза им Андерсън. — Някой е направил същото със Сътън. Получил се е нов модел. И то най-съвършеният човешки модел, който някога съм виждал. Той разполага с две сърца, а нервната му система е направо ненормална. Е, не точно ненормална, но съвсем различна. Във всеки случай не е човешка. Има и допълнителна кръвоносна система. Не е точно система на кръвообращение, но прилича на такава. Само че не е свързана със сърцето. В момента, както изглежда, не се използва. Нещо като резервна система. Ако едната започне да ти прави номера, включваш резервната, докато поправиш първата.
Андерсън прибра в джоба лулата и потри ръце, сякаш ги миеше.
— Е, това е всичко — каза той.
— Звучи невероятно — избухна Блакбърн.
Андерсън с нищо не показа, че го е чул, но въпреки това му отговори:
— Сътън беше на наше разположение почти цял час и всяка частица от него е записана и филмирана. За да се анализират резултатите, е необходимо време. Още не сме приключили. Но едно нещо не успяхме да направим. Използвахме психонометър, но нищо не постигнахме. Не уловихме дори една мисъл. Нито проблясък от мисъл. Абсолютно нищо не се процеди навън. Съзнанието му е непроницаемо.
— Може да е бил повреден психонометърът — предположи Адамс.
— Не — каза Андерсън. — Проверихме го. Нищо му нямаше.
Той огледа стаята, като местеше погледа си от човек на човек.
— Може би не разбирате напълно какво означава това — каза им той. — Когато човек е упоен, заспал или пък в безсъзнание, психонометърът ще обърне съзнанието му наопаки. Ще изрови неща, за които човек в будно състояние би се заклел, че никога не е чувал. Дори когато има съпротива, все нещичко изтича навън и това изтичане се увеличава с отслабването на съпротивата.
— Но при Сътън нищо не се е получило — каза Шълкрос.
— Точно така. При Сътън нищо не се получи. Казвам ви, че той не е човек.
— И вие предполагате, че е толкова променен физически, че може да живее без храна и вода в открития Космос?
— Не зная — рече Андерсън.
Облиза устните си и заоглежда стаята като див звяр, хванат в капан.
— Не зная — повтори той. — Просто не зная.
Адамс заговори тихо.
— Не трябва да се безпокоим — каза той. — Извънземните не са нещо непознато за нас. Може да са били някога, когато първите хора са излезли в Космоса. Но днес…
Кларк нетърпеливо го прекъсна:
— Самите извънземни не ме безпокоят. Но когато един човек се превърне в нещо чуждо…
Той сякаш се задави, така поне се стори на Андерсън:
— Мислите ли, че представлява опасност?
— Възможно е — отвърна Андерсън.
— Дори и да е така, едва ли може много да ни навреди — каза им спокойно Адамс. — Жилището му е буквално задръстено от апаратури за следене.
— Нещо интересно досега? — запита Блакбърн.
— Не. Нищо определено. Сътън не е много притеснен. Обаждаха му се по видеофона. Той говори няколко пъти. Един-двама го посетиха.
— Знае, че е под наблюдение — каза Кларк. — Преструва се.
— Носят се слухове, че Бентън го е предизвикал на дуел — каза Кларк.
Адамс кимна с глава.
— Да, така е. Аш е направил опит да откаже. Така че не изглежда много опасен.
— Може би Бентън ще намери разрешение на цялата история вместо нас — с надежда предположи Кларк.
Адамс едва-едва се усмихна.
— Не знам защо, но си мисля, че Аш е прекарал следобеда, кроейки някакъв мръсен номер за нашия мистър Бентън.
Андерсън бе извадил от джоба си лулата и я тъпчеше с тютюн от кесията. Кларк си търсеше цигарите.
Адамс погледна към Шълкрос.
— Имате ли нещо да ни съобщите, мистър Шълкрос?
Експертът лингвист кимна с глава.
— Да, но не е много вълнуващо. Отворихме куфарчето на Сътън и намерихме там някакъв ръкопис. Фотографирахме го и го оставихме обратно на мястото му. Но досега не сме постигнали нищо. Не можем да разберем нито дума от него.
— Навярно е закодиран — предположи Блакбърн.
Шълкрос поклати глава.
— Ако беше някакъв код, роботите ни щяха да го разгадаят за един-два часа. Но не е код. Език е. А когато липсва ключ към един език, той не може да бъде разгадан.
Шълкрос се усмихна мрачно.
— Опитахме с всички стари езици на Земята, чак до Вавилон и Крит. Сравнявахме го с всяко наречие в Галактиката. Но нищо не излезе.
— Език — рече Блакбърн. — Нов език. Това означава, че Сътън е открил нещо.
— Нищо чудно — каза Адамс. — Та той е най-способният ми агент.
Андерсън се размърда неспокойно на мястото си.
— Вие харесвате Сътън, нали? — запита той. — Харесвате го като човек?
— Точно така — отвърна Адамс.
— Адамс, вече няколко дни се чудя — каза Андерсън. — Още от началото ми се стори, че има нещо странно.
— И какво ти се е сторило странно?
— Вие знаехте, че Сътън се връща. Знаехте кога ще пристигне с точност почти до минута. И му поставихте капан. Как да си обясним това?
— Просто интуиция — отвърна Адамс.
Известно време четиримата стояха и го наблюдаваха. После разбраха, че няма да им каже нищо повече, и си тръгнаха.