Отново и отново

6

Човечеството се бе разпръснало из цялата Галактика. Тук един човек, там — шепа хора. Крехки създания от кости, мускули и мозък, които трябваше да поддържат реда в Галактиката. Слабички бяха раменете, които носеха плаща на човешкото величие, разпрострян на разстояния много светлинни години.

Защото човекът бе летял твърде бързо и бе стигнал толкова далеч, че не би било по силите му да задържи владенията си. Но не със сила държеше той предните си постове сред звездите, а с твърдостта на човешкия характер, с колосалното самочувствие и с жестокото убеждение, че човекът е най-великото създание, което се е пръкнало в Галактиката. Въпреки многото доказателства, че не е така… доказателства, които той разглеждаше, преценяваше и отхвърляше, изпълнен с презрение към всяко друго величие, лишено от неговата безжалостна агресивност.

Твърде малко сме още — мислеше си Кристофър Адамс. Твърде малко и разпилени твърде надалеч. Един човек, подпомогнат от десетина андроида и стотина робота може да завладее цяла слънчева система и да я задържи, докато дойдат още хора… или пък докато нещо се провали.

С течение на времето хората ще стават все повече и повече. Естествено, ако се запази раждаемостта. Но много векове ще изминат, докато завладеят цялата Галактика, защото човекът държи само ключовите позиции… по една планета в цяла система, и то не във всяка система. Поради липса на достатъчно хора бяха отминати много светове, а установените стратегически сфери на влияние обхващаха само най-богатите и значими в политическо отношение системи.

Имаше още незавладени пространства, пространства за милион години.

Ако все още съществуват хора след милион години.

И ако обитателите на другите светове позволят на човечеството да оцелее, ако не дойде ден, в който ще пожелаят да платят ужасната цена за унищожението на човешкия род.

А цената щеше да бъде висока, каза си Кристофър Адамс. И все пак ще ни унищожат и това няма да е много трудно. Работа само за няколко часа. Сутринта ще има хора, а до вечерта няма да остане никой. Какво от това, че за смъртта на всеки човек може да платят с хиляда, десет хиляди или дори сто хиляди живота? При определени обстоятелства подобна цена може да се счита за не особено висока.

Дори и сега съществуваха огнища на съпротива, където човек трябваше да внимава при всяка своя стъпка… и дори изобщо да не стъпва там. Като например 61-вата от съзвездието Лебед.

Необходим бе ум… известна търпимост… и голяма, макар и прикрита бруталност, но най-вече самоувереност, дълбокото и непоклатимо убеждение, че човекът е свещен, недосегаем и едва ли не безсмъртен.

Но ето че петима бяха загинали — три човешки същества и два андроида — край една река само на няколко мили от Андрелон, столицата на планетата Алдебаран XII.

Загинали бяха от насилствена смърт, в това нямаше никакво съмнение.

Адамс потърси с поглед откъса от последния доклад на Торн:

Бива си го този Торн, помисли си Адамс. Нищо не може да убегне от погледа му. Изпратил е там роботи, докато всичко още е било нажежено.

Но онова, което са открили, е съвсем недостатъчно, за да обясни случилото се. Просто един куп въпросителни.

Петима бяха загинали и с това свършваха установените факти. Защото труповете бяха така обгорени и обезобразени, че не можеха да се разпознаят по никакви белези, липсваха отпечатъци от пръстите и ретината, които биха помогнали да ги идентифицират по досиетата.

Само на няколко метра от овъглените трупове корабът се бе блъснал в едно дърво, беше се усукал около него и почти бе прерязал на две ствола му. Кораб, който също като хората в него не беше регистриран никъде. Единствен по рода си в цялата Галактика и поне засега с неизвестна цел.

Торн добре ще поработи върху останките. Ще постави в солидограф и най-малкото късче разбито стъкло или пластмаса. Те ще бъдат анализирани и начертани, а роботите ще ги прекарат през скенери, които ще разнищят и запишат всичко молекула по молекула.

Възможно е дори да открият нещо. Възможно е.

Адамс отмести настрана доклада и се облегна назад в креслото. Безцелно зачете буква по буква името си върху вратата на кабинета, като сричаше отзад напред с прекомерно внимание. Сякаш никога преди това не бе виждал това име. Сякаш не го знаеше.

След това зачете долния ред:

ИНСПЕКТОР КЪМ БЮРОТО ЗА МЕЖДУПЛАНЕТНИ ВРЪЗКИ, 16-и КОСМИЧЕСКИ СЕКТОР.

И последния ред:

ОТДЕЛ ЗА ГАЛАКТИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ (ПРАВОСЪДИЕ).

Косите лъчи на следобедното слънце проникваха през прозореца, падаха върху главата му и подчертаваха добре оформените посребрели мустаци и косите, започнали да побеляват на слепоочията.

Петима бяха загинали…

Искаше му се да ги прогони от съзнанието си. Имаше и друга работа. Например тази история със Сътън. Донесенията за него сигурно щяха да пристигнат след около час.

Но имаше една снимка… снимка изпратена от Торн, която не му даваше покой.

Разбит кораб, осакатени трупове и широка димяща бразда, прорязала торфа. Сребристата река течеше сред тишината, която се долавяше дори на снимката, а в далечината изтъканите сякаш от паяжина конструкции на Андреналон се извисяваха в леко розовото небе.

Адамс се усмихна вътрешно при мисълта, че Алдебаран XII сигурно е прекрасна планета. Той никога не е бил там и навярно никога няма да отиде… твърде много бяха планетите и човек не можеше дори да мечтае да ги посети всичките.

Някой ден може би, когато с телепорта ще преодоляват разстояния от цели светлинни години, а не само няколко жалки мили… може би тогава човек ще посещава която си пожелае планета, само за ден или пък за час, или просто колкото да каже, че е бил там.

Но на Адамс това не му бе необходимо… той имаше очи и уши както на Алдебаран XII, така и на всяка друга завладяна планета из целия сектор.

Торн е там, а той е способен човек. И няма да се спре, докато не изцеди последната капка информация от разбития кораб и от труповете.

Бих искал да забравя всичко това, помисли си Адамс. Важно е наистина, но не чак толкова.

Избръмча зумер и Адамс щракна превключвателя на бюрото си.

— Какво има?

Глас на андроид му отговори:

— Обажда се мистър Торн, сър, по ментофона от Андрелон.

— Благодаря, Алис — каза Адамс.

После отвори едно чекмедже, извади шлема и го закрепи на главата си с уверени движения. В мозъка му затрептяха мисли, несвързани, случайни и почти всичките неясни и далечни. Призрачни мисли, блуждаещи из вселената като плувнали след корабокрушение останки, останки от разума на създания от неопределено пространство и време.

Адамс трепна уплашено.

Никога няма да свикна, помисли си той. Винаги ще се стряскам като хлапак, който очаква да го ударят.

Призрачните мисли бърбореха и цвърчаха, сякаш му се подиграваха.

Адамс затвори очи и се облегна назад.

— Здравей, Торн — излъчи мисъл той.

Прие мисълта на Торн, слаба и на пресекулки, изминала разстояние повече от петдесет светлинни години.

— Ти ли си, Адамс? Нещо много слабо те чувам.

— Аз съм. Какво има?

Пронизителна, напевна мисъл нахлу отнякъде и заподскача из главата му:

Разливай шума… ощипи рибата… кислородът струва скъпо.

Адамс я прогони с усилие и се съсредоточи.

— Започни отначало, Торн. Някакъв призрак се намеси и те заглуши.

Сега мисълта на Торн бе по-ясна и отчетлива.

— Исках да те попитам за едно име. Струва ми се, че съм го чувал някъде преди, но не съм много сигурен.

— Кое име?

Торн изпращаше мислите си бавно и отчетливо с интервали между тях, за да преодолее космическите смущения.

— Името е Ашър Сътън.

Адамс подскочи от стола. Устата му широко се отвори.

— Какво? — изрева той.

— Тръгни на запад — обади се глас в мозъка му. — Тръгни на запад и после право нагоре.

След това отново се появи мисъл на Торн:

— …това е името, което бе отпечатано на първата страница…

— Започни отначало — замоли се Адамс. — Започни отначало и карай бавно. Отново ни заглушиха. Нищо не разбрах.

Този път мислите на Торн бяха бавни и мощни.

— Ето как се случи всичко. Спомняш ли си за катастрофата, която стана тук. Петима загинали…

— Да, да. Разбира се, че си спомням.

— У един от убитите намерихме книга или по-скоро нещо, което е било книга. Почти изгоряла и силно радиоактивна. Роботите направиха каквото можаха с нея, но не откриха много неща. Само тук-там по някоя дума. Нищо не се разбира.

Поради смущенията се чуваше мъркане и бучене. Намесваха се недовършени мисли. Блуждаеха откъслеци, лишени от човешка мисъл и значение — навярно те щяха да им липсват дори ако бяха цялостни.

— Започни отначало — отчаяно помисли Адамс. — Започни отначало.

— Нали разбра, става дума за катастрофата. Петима души…

— Да, да. Дотук разбрах. До мястото с книгата. Но какво общо има това със Сътън?

— Ами това е всичко, което роботите успяха да разчетат — обясни Торн. — Само три думи: „от Ашър Сътън“. Сякаш той е авторът. Все едно че книгата е написана от него. Беше на една от първите страници. Може би заглавната. Такава и такава книга от Ашър Сътън.

Настана тишина, дори призрачните гласове замлъкнаха за миг. След това се чу пронизителна фъфлеща мисъл… бебешка мисъл, незряла, скимтяща. Без контекст, непреводима, почти безсмислена. Но ужасна и непоносима със своята нечовешка същност.

Адамс почувствува как внезапен, смразяващ страх го пронизва чак до мозъка на костите. Сграбчи с две ръце облегалките на креслото и замря, вкопчен здраво в тях, докато мръсната ноктеста лапа на страха мачкаше вътрешностите му.

Изведнъж мисълта изчезна. Само петнадесетте светлинни години виеха сред студа на космическото пространство.

Адамс се отпусна и усети как потта тече под мишниците му и се процежда надолу по ребрата.

— Тук ли си още, Торн? — попита той.

— Да. Аз също хванах нещичко от това.

— Доста неприятно беше, нали?

— Не съм чувал по-неприятно нещо — каза Торн.

За миг настъпи тишина. После Торн продължи:

— Навярно само си губя времето. Но името ми се стори познато.

— Така е — отвърна Адамс. — Сътън е онзи, който отпътува за 61-вата от Лебед.

— А, ето кой е бил.

— Тази сутрин той се завърна.

— Тогава не е възможно да е същият. Навярно е някой друг със същото име.

— Може и така да е — съгласи се Адамс.

— Нямам какво друго да ти съобщя — добави Торн. — Просто името ме безпокоеше.

— Продължавай да се обаждаш — излъчи мисъл Адамс. — Уведоми ме, ако откриеш нещо.

— Ще го направя — обеща Торн. — Дочуване.

— Благодаря, че се обади.

Адамс свали шлема. Отвори очи и видът на стаята, обикновена и земна, с нахлуващите през прозореца слънчеви лъчи му подействува като истински шок. Отпусна се в креслото и започна да си припомня. Човекът се появи на свечеряване, изплува от мрака, седна до него и съвсем нормално поведе разговор. Само че думите, които изрече, бяха ненормални.

„Щом се завърне, Сътън трябва да бъде убит. Аз съм вашият приемник.“

Приказки на безумец.

Невероятно.

Невъзможно.

И все пак може би трябваше да се вслушам в тях. Може би трябваше да го изслушам, вместо да избухвам.

Само че никой не убива човек, който се връща след двадесетгодишно отсъствие.

Особено човек като Сътън.

Сътън е способен. Един от най-способните хора на Бюрото. Ловък и хитър, добре познава психологията на извънземните, специалист по въпросите на галактическата политика. Едва ли някой друг би могъл да изпълни задачата на Лебед.

Ако изобщо я е изпълнил.

Естествено, аз не зная това. Но утре той ще бъде тук и ще ми разкаже всичко.

Без да бърза, Адамс остави настрана шлема, после протегна неохотно ръка и щракна превключвателя.

Обади се Алис.

— Донеси ми досието на Ашър Сътън.

— Веднага, мистър Адамс.

Адамс се облегна в креслото.

Слънцето приятно огряваше плещите му. Часовникът успокояващо тиктакаше.

Беше спокойно и уютно след призрачните гласове, които шепнеха в космическото пространство. Мисли, които никой не можеше да задържи, нито да проследи обратно и да каже: „Тази мисъл тръгна оттук еди-кога си.“

Макар че ние полагаме усилия да го направим, помисли си Адамс. Човекът опитва всичко и поема всеки риск дори когато няма никакви изгледи за успех.

Усмихна се в себе си. Толкова необикновен би бил подобен проект.

Хиляди слушатели, които дебнат случайните мисли от случайно време и пространство, за да уловят някакъв намек, нишка, следа. Които се опитват да намерят капчица смисъл сред пороя от безсмислен брътвеж… търсят онази дума, изречение или несвързана мисъл, която би могла да се превърне в нова философия, технология или наука… или пък нещо друго, ново, за което човечеството дори не е сънувало.

Някаква нова идея, каза си Адамс. Някаква съвсем нова идея.

Хвана го яд на себе си.

Една нова идея може да представлява опасност. А времената не бяха подходящи за необичайни неща, които не се вместваха в общоприетия човешки модел на мислене и действие.

Нямаше място за колебание. Необходима бе неприкрита, упорита решимост да се държат здраво, със зъби и нокти, както досега. Трябваше да се запази статуквото

По-късно, някога, след много столетия, щеше да се намери време и място за нови идеи. Тогава, когато човечеството стане по-многобройно, когато властта на хората укрепне и когато една или две грешки няма да означават край на всичко.

В този момент човекът отстояваше своите позиции навсякъде, слабички наистина, но все пак позиции. Така трябва да бъде и занапред. Нищо не бива да наклони везните в нежелателна посока. Нито дума, нито мисъл, никакво действие или пък глас.