Отново и отново

23

Вилата изглеждаше необитаема, огромна и празна и в тази празнота витаеше нещо чуждо, от което Сътън потрепери, макар че то не би трябвало да му направи впечатление след дългите години в онзи чужд свят.

Постоя за миг пред вратата на стаята си, заслушан в шушнещите звуци, изпълващи къщата; в тихото й неестествено дихание, в скърцането на замръзналите греди, в милувката на вятъра, погалил стъклото на прозореца, и в шумовете, за които нито студът, нито вятърът бяха причина, оживелите шумове на мъртвата материя.

Килимът в коридора заглушаваше стъпките му, докато отиваше към стълбите. Откъм една от спалните, в които бяха Прингъл и Кейс, долиташе хъркане и Сътън се почуди за миг кой ли от двамата хъркаше.

Заслиза внимателно по стълбите, хванал се за перилата, и когато най-сетне стигна до огромната дневна долу, замръзна неподвижен, докато очите му привикнат към плътния мрак, спотаен ниско като дебнещи зверове.

Постепенно зверовете приеха формата на кресла, кушетки, маси и шкафове и той видя, че в едно от креслата седеше човек.

Почувствувал сякаш, че Сътън го е видял, човекът се размърда и обърна глава към него. И въпреки че мракът не позволяваше да се видят чертите на лицето му, Сътън бе сигурен, че е Кейс.

Тогава, помисли си той, онзи, който хърка, е Прингъл, макар и да знаеше, че това съвсем не е важно.

— И така, мистър Сътън, решихте да излезете и да потърсите кораба ни — бавно заговори Кейс.

— Да — потвърди Сътън. — Точно така.

— Чудесно — заяви Кейс. — Харесва ми, когато човек е откровен и си признава какво е намислил. — После въздъхна и продължи: — Толкова често се срещаш с неискрени хора. Всеки се опитва да те излъже. А пък някои се мислят за много умни и казват истината наполовина.

Стана от креслото, висок, изпъчен и сериозен.

— Мистър Сътън, вие определено ми харесвате — заяви той.

Сътън разбираше колко е нелепо всичко, но надигащият се вътре в него хладен гняв му подсказваше, че положението съвсем не е за смях.

Тихи стъпки прошумоляха по стълбите зад него и гласът на Прингъл прошепна:

— Значи реши се да опита.

— Както виждаш — рече Кейс.

— Нали ти казах — заяви почти тържествуващо Прингъл. — Казах ти, че точно това ще му хрумне.

Сътън потисна надигащото се в гърлото му отвращение. Но гневът остана, разпалван от начина, по който двамата разговаряха, сякаш него го нямаше.

— Боя се — каза Кейс, обръщайки се към Сътън, — че ви създадохме неприятности. Постъпихме крайно нетактично, а вие сте чувствителен човек. Но да забравим всичко това и да се заловим за работа. Доколкото разбирам, искахте да откриете кораба ни.

Сътън сви рамене.

— Следващият ход е ваш — каза той.

— Нищо не разбирате — заяви Кейс. — Ние изобщо не възразяваме. Вървете да го търсите.

— Искате да кажете, че няма да го открия.

— Разбира се, че ще го откриете — увери го Кейс, — Не сме се и опитвали да го скрием.

— Дори ще ви го покажем — добави Прингъл. — Ще дойдем с вас… Така ще ви спестим доста време.

Сътън усети как го избиват капчици пот и челото му овлажнява.

Капан, каза си той. Капан, заложен на открито, в който дори няма примамка. И той бе влязъл в него, без дори да се озърне наоколо.

Сега вече бе твърде късно. Няма връщане назад.

Постара се гласът му да прозвучи спокойно.

— Добре — каза той. — Ще рискувам да дойда с вас.