Отново и отново

47

— Забелязвате ли, сър — рече Хъркимър, — как дребните и незначителни неща понякога играят твърде важна роля в хода на събитията.

И той побутна с крак сгърченото тяло.

— Безупречно — продължи той. — Съвършено като замисъл. Само че преди да се яви пред нас, е трябвало да намаже малко лак върху опознавателния си знак. Много андроиди го правят, като се опитват по този начин да скрият знака, но рядко успяват. Не след дълго той отново започва да прозира.

— Но какво общо има тук лакът? — попита Сътън.

— Просто един от кодовете ни — поясни Хъркимър. — Съвсем елементарен при това. Таен знак за разпознаване, когато някой докладва. Нещо като парола. Става много бързо. Вземате малко безцветен лак с показалеца си и го мазвате на челото.

— Толкова е просто — намеси се Ева, — че никой, абсолютно никой не би го забелязал.

Сътън кимна.

— Значи агент на Тревър — рече той.

— Да — потвърди Хъркимър. — Дегизиран като един от нашите. Изпратен да ни подплаши, за да хукнем презглава да спасяваме Люлката…

— Люлката?

— Което означава — заключи Ева, — че Тревър знае за нея. Не знае къде се намира, но е научил за съществуването й. Сега ще търси, докато открие мястото, а после…

Хъркимър й правеше знаци да замълчи.

— Какво става? — запита Сътън.

Нещо наистина беше се объркало, и то много. Цялата атмосфера сякаш се беше променила. Приятелството между тях бе изчезнало… приятелството и доверието, и общата им цел. Подкопани от намесата на един андроид, който бе дотичал при тях, за да съобщи за някаква люлка, и само секунди след това бе загинал, и от гърлото му стърчеше нож.

Инстинктивно Сътън се насочи към съзнанието на Хъркимър, но веднага се оттегли. Не бива, каза си той, да прилагам тази своя способност върху приятели. Не трябва да злоупотребявам, като я използвам без определена цел или пък от любопитство, а само когато наистина се налага за постигане на определен резултат.

— Какво пак се обърка? — повтори Сътън. — Какво е станало с…

— Сър — прекъсна го Хъркимър, — вие сте човек, а това е тайна на андроидите.

За миг Сътън остана неподвижен, осмисляйки невероятните думи на Хъркимър, докато вътре в него кипеше студена и дива ярост.

После съвсем съзнателно, сякаш бе планирал действията си след продължително обмисляне, той сви юмрук и замахна.

Ударът беше страхотен, а гневът удвояваше силата му. Хъркимър рухна като бивол, ударен с чук.

— Аш! — изкрещя Ева. — Аш!

После се вкопчи в ръката му, но Сътън я отблъсна. Хъркимър седна, покрил лицето си с ръце, а между пръстите му се процеждаше кръв. Тогава Сътън му заговори:

— Не съм се продал на никого. Нито възнамерявам. Макар че, бог ми е свидетел, точно това заслужавате да направя.

— Аш — тихо промълви Ева. — Трябва да сме сигурни, Аш.

— Как да ви накарам да ми повярвате? — попита той. — Разполагам само с думи.

— Ти принадлежиш към хората, Аш — каза тя. — Ти си представител на човешкия род. Неговото величие е и твое. Не си прав да обвиняваш Хъркимър, че мисли…

— Ти също си човек — прекъсна я Сътън. — Позорното петно, което ми лепнаха, се отнася и за теб.

Ева поклати глава.

— Моят случай е по-особен — поясни тя. — Останала съм сираче само няколко седмици след раждането си. Тогава ме осиновява и отглежда семейство андроиди. Хъркимър е единият от тях. Сега андроидите са ми по-близки от хората.

Хъркимър продължаваше да седи на тревата край простряното безжизнено тяло на агента на Тревър. Ръцете закриваха лицето му и по нищо не личеше, че има намерение да ги махне оттам. Кръвта продължаваше да капе между пръстите и се стичаше по ръцете му.

Сътън се обърна към Ева:

— Приятно ми беше да те видя отново. Благодаря за закуската.

После се обърна и си тръгна. Мина през двора, прекрачи ниската стена и стъпи на пътеката, която водеше към шосето.

Ева му извика, за да спре, но той се направи, че не чува.

„Отгледана съм от андроиди“, бе казала тя. А пък той бе отгледан от Бъстър. Бъстър му беше показал как да се бие, когато съседското момче го беше напердашило. Бъстър го бе натупал за това, че беше ял зелени ябълки. Но Бъстър бе заминал преди петстотин години, за да се засели на една от новооткритите планети.

Крачеше, а кръвта му все още кипеше от ледена ярост. Не ми се доверяват, каза си той. Мислят, че може да се продам. След толкова години чакане, кроене на планове и обмисляне.

— Какво има, Аш?

— Обясни ми какво става, защо се случи така?

— Гадина си ти, Аш.

— Дяволите ще те вземат — рече Сътън. — Теб и всички останали.

Знаеше, че хората на Тревър дебнат някъде наблизо и го наблюдават. Очакваше, че някой ще го спре. Но никой не го спря. Наоколо нямаше жива душа.