Отново и отново

33

Бриджпорт дремеше, ограден от скалите край бързотечната река. Лятното слънце печеше така немилостиво в пространството между обраслите с дървета стръмнини, че сякаш изцеждаше и последната капка живот и сила от всичко — от разнебитените къщи, от праха, застилащ улиците, и от посърналите от жегата храсти и цветя.

Железопътните релси заобикаляха една висока скала, за да влязат в града, после завиваха край друга скала и се скриваха от погледа, а късата дъга, която описваха, идващи отнякъде и водещи наникъде, блестеше на слънцето като излъскан, току-що наточен нож. Между релсите и реката дремеше гарата, четвъртита постройка, която изглеждаше така, сякаш се бе прегърбила под дългите години на летния зной и зимния мраз и сега само чакаше унила и свита поредното изпитание, подготвено й от времето или от съдбата.

Застанал на перона, Сътън слушаше клокоченето и свистенето на мъничките водовъртежи близо до брега, бълбукането на водата, срещнала невидим, стърчащ нагоре дънер, и тихата въздишка на реката, докоснала връхчето на надвиснал над нея клон. А над всички тези звуци се носеше истинският шум на реката… непонятният език, на който разговаряше с бреговете си, звук, съставен от много други звуци, дълбокият, приглушен грохот, изпълнен с могъщество и решителност.

Вдигна глава и присви очи срещу слънцето, загледан в солидната стоманена конструкция, прехвърлена от канарата към първокласното шосе, което пресичаше леко наклонената долина на отсрещния бряг.

Човекът прекосяваше реките по огромни стоманени мостове и никога не чуваше какво му говорят забързаните към морето води. Прелиташе над океаните с крилати машини, които работеха с хитроумни двигатели, а грохотът на вълните долу се губеше под празния небесен свод. Човекът кръстосваше Космоса с метални цилиндри, които изкривяваха времето и пространството и запокитваха хората и чудните им машини по каналите на прогностичната математика, за които никой не би и сънувал в Бриджпорт през 1977 година.

Човекът винаги бързаше, движеше се прекалено бързо и стигна твърде далеч. Но от бързане пропусна доста неща, които можеше да научи, ако се бе поспрял. Неща, които в далечното бъдеще ще иска да узнае. И някой ден дори ще се върне назад по пътя, за да научи онова, което е пропуснал, ще се чуди защо го е пропуснал и ще съжалява за годините, изгубени поради това незнание.

Сътън слезе от перона и откри малка пътечка, която водеше към реката. Пое предпазливо по нея, тъй като бе мека и ронлива, осеяна с камъни, които можеха да се прекатурят, като стъпиш върху тях.

На края на пътечката срещна стареца.

Той бе седнал върху заоблен камък, побит в калната земя, а на коленете си бе опрял наклонена над водата въдица. Воняща лула стърчеше изпод посивелите, небръснати от две седмици мустаци, а недалеч от него се виждаше глинена стомна, запушена с царевичен кочан.

Сътън приседна внимателно върху полегатия бряг до камъка и се удиви на прохладната сянка, която дърветата и храстите хвърляха — прохлада, която бе добре дошла след неистовия пек само на няколко метра оттук на откритото.

— Хваща ли се нещо? — попита той.

— Хич — отвърна старецът.

И запуфка с лулата, докато Сътън с мълчалив интерес го наблюдаваше. Човек би се заклел, каза си той, че подобните на четка мустаци горят.

— И вчера нищо не улових — продължи старецът.

Бавно и внимателно извади лулата от устата си и замислено се изплю точно в центъра на малък водовъртеж.

— И завчера беше същото — отново се обади.

— Искате да хванете нещо, така ли? — попита Сътън.

— Ъъ — каза старчето.

Протегна ръка, взе стомната, извади запушалката от царевичен кочан и грижливо избърса гърлото й с нечистата си длан.

— Пийни си — покани го той, като му подаде стомната.

Сътън, спомняйки си мръсната ръка, я взе, макар че му се повдигаше. Предпазливо я вдигна и я поднесе към устата си.

Течността плисна в устата му и заклокочи в гърлото му, изгаряйки като течен огън, примесен с жлъчна киселина, към която е прибавена и малко сяра за вкус.

Сътън отдръпна стомната, без да изпуска дръжката, като държеше устата си широко отворена, за да я охлади и да оправи вкуса си.

Старецът посегна и си я взе, а Сътън бършеше сълзите, които се стичаха по бузите му.

— Не е отлежала както трябва — извини се старият човек. — Но и време много нямах да се помайвам с нея.

Опъна на свой ред от стомната, избърса уста с ръка и с видимо задоволство шумно издиша. Прелитащата край него пеперуда падна мъртва на земята.

Старикът я побутна с крак.

— Слабовато създанийце — каза той.

Остави стомната и плътно наби запушалката.

— Не си тукашен май? — обърна се той към Сътън. — Не си спомням да съм те виждал наоколо.

Сътън кимна.

— Търся един човек, казва се Сътън. Джон Х. Сътън.

Старецът се ухили.

— Старият Джон, а? Познаваме се от деца. По-хитър мошеник от него досега не съм срещал. Пукната пара не струва дъртият козел. Писа се много умен и ходи да учи за адвокат. Ама нищо не излезе. Сега клечи в оная ферма на стръмното отвъд реката.

После изгледа подозрително Сътън.

— Да не си му роднина, а?

— Ами не съвсем — каза Сътън. — Чак толкова близки не сме.

— Утре е Четвърти — рече старецът. — Спомням си как точно на тази дата двамата с Джон взривихме канала в Камбъл Холоу. Бяхме намерили малко динамит, останал още от строежа на шосето. Ние с Джон решихме, че ще гръмне по-силно, ако е заровен. Затова го напъхахме в подземната тръба и подпалихме дългия фитил. Господине, цялата тръба отиде по дяволите. Помня как после бащите ни за малко щяха да ни смъкнат кожите от бой.

Ама че дрънкало, помисли си Сътън. Но Джон Х. Сътън е отвъд реката, а утре е Четвърти, 4 юли 1977 година, както пише в писмото.

Дори не се наложи много да разпитвам. Дядката сам си каза всичко.

Палещото слънце се отразяваше във водата и повърхността й светеше като пещ, но тук, в сянката на дърветата, горещината едва се усещаше. Край тях премина лист с кацнал върху него скакалец, който се опита да скочи на брега, но не успя, течението го грабна и погълна и го скри от погледа.

— Беше обречен — каза старецът. — Скакалеца де. Тази река е най-проклетата в Съединените щати. За Уисконсин ми е думата. Въобще не може да й се вярва. Навремето искаха да пуснат по нея параходи, ама нищо не стана, защото, ако днес едно място е дълбоко, утре е плитчина. Течението страшно бързо размества пясъците. Веднъж идва представител на правителството и писа доклад за това. Каза, че Уисконсин ще стане плавателна само ако й циментират дъното.

Нейде отвисоко се зачу грохот. По моста с пухтене и скрибуцане се влачеше дълъг товарен влак, поел нагоре към долината. Доста време след като бе отминал, Сътън чу свирката му — самотен звук пред някой невидим прелез.

— Съдбата май пет пари не даваше за този скакалец, а! — каза старецът.

Сътън се изправи и заекна:

— Какво казахте?

— Не ми обръщайте внимание — отвърна старецът. — Просто така си приказвам. Понякога, като ме слушат хората си мислят, че съм откачен.

— Но какво общо има тук съдбата?

— Интересувам се от нея, момко — каза старецът. — Веднъж написах разказ, но не струваше много. Навремето пописвах, колкото да се намирам на работа.

Сътън, успокоен, полегна назад.

Водно конче прелетя досами водната повърхност. Нагоре по течението подскочи малка рибка и остави след себе си разширяващи се кръгове.

— Мисля си за риболова — рече Сътън. — Май много не ви е грижа дали ще се хване нещо или не.

— Предпочитам да не се хваща — каза му старецът. — Иначе трябва да ги смъквам от куката, после да слагам отново стръв и да я хвърлям в реката. А и рибата иска чистене. Страшно неприятна работа.

Той извади лулата от устата си и предпазливо плю в реката.

— Чел ли си нещо от Торо, синко?

Сътън поклати глава, като се опитваше да си спомни. Името сякаш му бе познато. Като че ли имаше някакъв откъс в учебника по древна литература от колежа. Единственото, което бе останало от една творба, считана за обемисто литературно произведение.

— Добре ще е да го прочетеш — посъветва го старецът. — Добра идея развива този Торо.

Сътън стана и отръска панталона си.

— Не си отивай — рече старецът. — Не ми пречиш изобщо.

— Време е да тръгвам — каза Сътън.

— Намини и някой друг път — каза старецът. — Пак ще си поговорим. Казвам се Клиф, но сега вече ми викат Стария Клиф. Достатъчно е само да попиташ за Стария Клиф. Всеки ме познава.

— Някой ден ще намина — учтиво каза Сътън.

— Няма ли да пийнеш още глътка?

— Не, благодаря — рече Сътън, като отстъпваше. — Много ви благодаря, но не искам повече.

— Е добре — каза старецът.

Повдигна стомната и отпи на големи глътки. После я отпусна и шумно издиша, но този път изпълнението не бе така ефектно. Наоколо нямаше пеперуди.

Сътън се изкачи по брега и отново се озова под жаркото слънце.

— Разбира се — каза началникът на гарата, — Сътън живее отвъд реката, в околията Грант. Няколко пътя водят нататък. Кой от тях ще предпочетете?

— Най-дългият — каза му Сътън. — Не бързам.

Луната тъкмо изгряваше, когато той се закачва по хълма към моста. Не бързаше, тъй като имаше на разположение цяла нощ.