Отново и отново

11

Откъм другия край на стаята се разнесе писклив, развълнуван женски смях.

Цветовете на осветлението се промениха, тъмносиньото на пролетното небе придоби моравосивкавия оттенък на безумието и помещението заприлича на някакъв отвъден свят, заплувал сред странна, нереална тишина. Ветрец докосваше лицето с ледени пръсти и довяваше ухание… ухание, напомнящо за черни орхидеи от един далечен свят, изпълнен с бездиханен ужас.

Подът се люлееше под краката на Сътън и той усещаше как Ева здраво се е вкопчила в ръката му.

Тогава Заг им заговори и думите му прозвучаха безжизнено кухи, сякаш капеха изсушени люспи.

— Какви са съкровените ви желания? Само тук можете да изживеете онова, за което копнеете… да намерите убежището, което търсите, и да притежавате всичко, за което мечтаете.

— Има един поток — рече Сътън. — Малка рекичка, която течеше някога…

Осветлението стана зелено, феерично зелено, изпълнено с тихо спокойствие на избуял, пролетен живот, пораждащ радостно очакване, че нещо ще се случи, а навсякъде наоколо растяха дървета, чиито бухнали корони блестяха под лъчите на слънцето със зеленината на едва разпукналите се пъпки.

Сътън размърда пръстите на краката си и усети първата мека пролетна трева, вдъхна едва доловимия мирис на гълъбови очички и очеболец… и по-силния аромат на дивите карамфили, разцъфнали по склоновете на хълма отвъд рекичката.

После си помисли: твърде рано е още за дивия карамфил да цъфти. Рекичката ромолеше сред камъчетата надолу към Големия вир и той забърза през ливадата, стиснал здраво в едната си ръка въдицата, а в другата консервената кутия с червеите.

Между дърветата, които растяха на отвесния бряг отвъд полянката, прелетя синя птица, а от върха на огромния бряст над Големия вир запя червеношийка.

Сътън откри утъпканото място на брега, което наподобяваше кресло с облегало дънера на бряста, седна долу, наведе се напред и се взря във водата. Рекичката беше буйна, тъмна и дълбока, а водата се пенеше край високия бряг, бълбукаше и клокочеше и образуваше малки въртопи.

Сътън си пое дълбоко дъх и замря в едва сдържано очакване. С разтреперани ръце намери най-големия червей, измъкна го от кутията и закачи стръвта на куката.

Със затаен дъх той хвърли кукичката във водата, наклони пръта и го закрепи удобно пред себе си. Тапата се завъртя, понесена от буйния поток, и попадна в един водовъртеж, където течението се обръщаше. Тя подскочи, почти изчезна, после се появи на повърхността и отново заплува.

Сътън се наведе напред, като държеше пръта с такова напрежение, че го заболяха ръцете. Но въпреки напрежението чувствуваше колко хубав е денят… усещаше тишината и спокойствието… свежестта на утрото, приятната топлина на слънцето, небесната синева и белите облаци. Реката сякаш му говореше нещо и той усети как израства и се превръща в същество, което разбира всичко, слива се с онзи чист и бял възторг, с хълмовете, потока и полянката… земята, облаците, водата, небето и слънцето.

Тапата изведнъж потъна!

Сътън дръпна въдицата и усети тежестта на рибата, която бе уловил. Тя описа дъга, прелитайки над главата му, и падна в тревата зад него. Той остави въдицата, изправи се и затича.

Рибата се мяташе сред тревата и той хвана влакното и я вдигна във въздуха. Беше наистина голямо парче! Дълга цели шест инча!

Като хълцаше от вълнение, той коленичи, сграбчи рибата, откачи кукичката с разтреперани несръчни пръсти.

Хубаво е да започнеш с шестинчово парче, каза той, обръщайки се към небето, рекичката и полянката. Може би и другите ще са толкова големи. Може би ще наловя цяла дузина и всички ще са по шест инча. Може би някои ще са дори по-големи. Може би…

— Здравей — обади се някакъв детски гласец.

Сътън се обърна, все още на колене.

До бряста стоеше малко момиченце и за миг му се стори, че го е виждал някъде преди. После разбра, че му е непознато, и се понамръщи, защото, когато ловиш риба, от момичета няма никаква полза. Надяваше се, че тя няма да стои дълго. Защото като нищо можеше да остане тук и да му провали деня.

— Казвам се… — започна тя, но малко фъфлеше и той така и не успя да разбере името.

Сътън мълчеше.

— На осем години съм — добави момичето.

— А пък аз съм Ашър Сътън — каза той — и съм на десет години… скоро ще стана на единадесет.

Момичето стоеше и го зяпаше, като нервно подръпваше с една ръка шарената си престилка. Сътън забеляза, че престилката е чиста и колосана, много твърда и официална, а тя я правеше на нищо с нервното си дърпане.

— Ловя риба — осведоми я той, като полагаше усилие да не изглежда много важен. Току-що хванах едно голямо парче.

Видя как очите й се разширяват от внезапен ужас при вида на нещо зад гърба му и рязко се обърна, вече не на колене, а изправен на крака, ръката му изпълзя от джоба на сакото.

Помещението бе моравосиньо на цвят, чуваше се писклив женски смях, а пред него се открояваше едно лице… лице, което бе видял днес следобед и което никога нямаше да забрави.

Тлъсто, интелигентно лице, което дори сега излъчваше дружелюбие въпреки присвитите очи, вещаещи смърт, въпреки насочения пистолет, стиснат в косматия топчест юмрук.

Сътън усети как пръстите му докосват дръжката на пистолета, който носеше, как го сграбчват и го измъкват от джоба. Но бе закъснял твърде много; знаеше, че вече е твърде късно, за да изпревари огнения език на пистолета, който бе гръмнал преди няколко секунди. В него пламна гняв, студен, отчаян и смъртоносен гняв. Изпита омраза към топчестия юмрук и към усмихнатото лице… лице, което се усмихваше и над шахматната дъска, и зад пистолета. Усмивка на самовлюбен егоист, който се опитваше да победи дори робот, конструиран като съвършен шахматист… самовлюбен човек, който вярваше, че може да застреля Ашър Сътън.

Изведнъж осъзна, че гневът му е нещо повече от обикновен гняв… нещо много по-силно и опустошаващо… не просто отделяне на адреналин в организма. Той бе част от него и същевременно нещо повече от него, повече от обикновеното създание от кръв и плът, наречено Ашър Сътън. Нещо ужасно и нечовешко по своята същност.

Лицето пред него сякаш се размекна или поне така изглеждаше. Изражението се промени, усмивката изчезна, докато Сътън усещаше как гневът се устремява извън мозъка му и се стоварва като куршум върху смаяното същество на име Джефри Бентън.

Пистолетът на Бентън изрева гръмко, а блясъкът от изстрела бе кървавочервен под моравото осветление. После Сътън почувствува тъпия удар от дръжката на собствения си пистолет върху дланта, когато показалецът му дръпна спусъка.

Бентън вече падаше с извито настрани тяло, сгънат на две, сякаш в стомаха си имаше панти, и Сътън зърна за миг моравото лице, преди тялото да се строполи на пода. Изненада и болка, и ужасен, надделяващ над всичко страх бяха изписани върху разкривеното лице, в което вече нямаше нищо човешко.

Трясъкът на пистолетите бе последван от мъртва тишина и под ярката светлина и виещия се барутен дим Сътън съзря множество бледи лица, вторачени в него. Повечето лица не изразяваха нищо, макар че някои от тях имаха усти и те бяха широко отворени.

Усети, че го дърпат за лакътя, и тръгна, воден от нечия ръка. Внезапно се почувствува отпаднал и потресен, а от гнева нямаше и следа, и си помисли: „Току-що убих човек.“

— Бързо — рече гласът на Ева Армър. — Трябва да се махаме оттук. Сега всички ще налетят върху теб. Цялата дяволска глутница.

— Това бе ти — каза й той. — Сега си спомням. Отначало не успях да разбера името. Ти го измънка или може би просто фъфлеше и не можах да го чуя добре.

Момичето продължаваше да го дърпа за ръката.

— Те бяха внушили на Бентън да те предизвика. Мислеха си, че всичко е съвсем лесно. Дори не си представяха, че можеш да го победиш на дуел.

— Ти беше момиченцето — сериозно каза Сътън. — Носеше карирана престилка и все я мачкаше, сякаш бе притеснена от нещо.

— Какво говориш, за бога?

— Ами аз ловях риба — заобяснява Сътън. — И тъкмо бях хванал голямо парче, когато ти се появи…

— Ти си луд — рече момичето. — Никога не си ловил риба.

Отвори вратата и го избута навън, където студеният нощен въздух му подействува като удар по лицето.

— Почакай малко — изкрещя той.

Обърна се и грубо хвана ръката й.

— Те! — извика той в лицето й. — За кого говориш? Кои са „те“?

Тя се взря в него с широко отворени очи.

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Сътън поклати глава съвсем объркан.

— Горкият Аш — каза Ева.

Медночервената й коса беше като жив пламък, отразила блясъка на трепкащия неонов надпис върху фасадата на увеселителното заведение на Заг:

Портиерът андроид тихо им заговори:

— Желаете ли кола, сър?

Още докато говореше, колата се появи, плъзгайки се плавно и безшумно по алеята като черен бръмбар, литнал в нощта. Портиерът протегна ръка и отвори широко вратата.

— В бързината е спасението — рече той.

Имаше в тихия неясен глас нещо, което накара Сътън да се подчини. Влезе в колата и дръпна Ева след себе си. Андроидът затръшна вратата. Сътън настъпи педала на газта, колата със свистене се понесе по криволичещата алея, плъзна се на автострадата и зарева с едва сдържано нетърпение, когато пое по дългия път към хълмовете.

— Накъде? — запита Сътън.

— Обратно в хотела. Там те няма да се осмелят да те нападнат. Стаята е претъпкана с апаратури за следене.

Сътън се засмя.

— Ако не внимавам, може дори да се препъна в нещо. Но откъде знаеш?

— Такава ми е работата.

— Приятел ли си или враг? — запита той.

— Приятел — отвърна тя.

Сътън се обърна към нея и изучаващо я загледа. Сгушена на седалката, приличаше на малко момиченце… но не носеше карирана престилка и не беше притеснена.

— Предполагам, че няма смисъл да ти задавам въпроси — рече Сътън.

Тя поклати глава.

— Ако те попитам нещо, вероятно ще ме излъжеш.

— Ако пожелая — отвърна тя.

— Мога да те принудя да ми отговориш.

— Да, можеш, но няма да го направиш. Знаеш ли, Аш, аз много добре те познавам.

— Но ние се срещнахме едва вчера.

— Да, така е — съгласи се тя. — Но аз те изучавам вече цели двадесет години!

Той се разсмя.

— Дори не си знаела, че съществувам. Просто…

— Аш…

— Да?

— Мисля, че си чудесен.

Той й хвърли бърз поглед. Тя все така седеше в ъгъла и вятърът бе издухал къдрица медночервена коса върху лицето й… тялото й изглеждаше крехко, лицето й сияеше. И все пак, помисли си той, все пак…

— Много мило от твоя страна, че ми казваш това — рече той. — Бих могъл да те целуна за това.

— Можеш да ме целунеш, Аш — увери го тя. — Винаги, когато пожелаеш.

След кратко объркване той намали скоростта и я целуна.