Отново и отново

14

Сътън седеше спокойно на стола и му се струваше, че четиридесет години от живота му не бяха изминали.

Защото всичко изглеждаше така, сякаш се бе върнал четиридесет години назад… дори чаените чаши.

През отворените прозорци долитаха младежки гласове, чуваше се тропотът от стъпките на студенти, които вървяха по алеята. Вятърът шепнеше сред брястовете и този звук също му бе познат. Нейде далеч заби камбана, а съвсем наблизо се разнесе смях на момиче.

Доктор Рейвън му подаде чаша с чай.

— Мисля, че не съм сбъркал — каза той и примигна с очи. — Три бучки захар и без сметана.

— Да, точно така — отвърна Сътън, удивен, че той още помни.

Но да запомниш нещо, каза си той, е лесна работа. Струва ми се, че и аз си спомням почти всичко. Сякаш някогашните привички са се запазили ярки и непокътнати в съзнанието ми през дългите години в онзи чужд свят и търпеливо са чакали като драгоценни сребърни прибори, поставени на полицата, да настъпи времето, когато ще бъдат използвани отново.

— Помня разни дреболии — каза доктор Рейвън. — Дребни и незначителни неща, като например колко бучки захар да поставя в чая или пък какво е казал някой преди шестдесет години, но понякога забравям важни неща… нещата, които човек би трябвало добре да помни.

Бялата мраморна камина осветяваше сводестия таван, а университетският герб, гравиран върху бляскавата й повърхност, беше все така лъскав, както и в деня, когато Сътън го бе видял за последен път.

— Сигурно се чудите защо съм дошъл — рече той.

— Ни най-малко — заяви доктор Рейвън. — Всички мои ученици идват да ме видят. И аз се радвам, когато ви виждам. Това ме изпълва с гордост.

— А на мен самия ми се вижда чудно — продължи Сътън. — Мисля, че знам причината, но е много трудно да се обясни с думи.

— Тогава нека не се притесняваме — успокои го доктор Рейвън. — Спомняш ли си как беше някога? Просто седяхме, обсъждахме проблема и накрая, преди дори да сме разбрали, стигахме до същината.

Сътън се засмя.

— Разбира се, че си спомням, докторе. Спорните места в теологията. Основните различия при сравнителната религия. Но бихте ли ми казали нещо? Вие сте посветили целия си живот на религиите и знаете за земните и извънземните религии повече от когото и да било друг на Земята. Можеше да се придържате само към една вяра. Никога ли не сте се изкушавали да приемете чужда религия?

Доктор Рейвън остави настрана чашата си.

— Би трябвало да се досетя, че ще ме затрудниш — каза той. — Винаги си го правил. Просто притежаваш странната способност да задаваш трудни въпроси.

— Няма повече да ви затруднявам — увери го Сътън. — Но доколкото разбирам, вие сте откривали някои добри, бих казал дори по-добри идеи в чуждите религии.

— Да не би да си открил нова религия?

— Не — рече Сътън. — Не точно религия.

Камбаната на параклиса продължаваше да бие, но момичето, което се смееше, си бе отишло. Стъпките по алеята бяха заглъхнали в далечината.

— Случвало ли ви се е някога да изпитвате чувството, че сте седнали от дясната страна на самия бог и сте чули нещо, което знаете, че не е било предназначено за вашите уши — попита Сътън.

Доктор Рейвън поклати глава.

— Не, мисля, че никога не ми се е случвало.

— А ако все пак ви се случеше, какво щяхте да направите?

— Предполагам, че щях да бъда объркан, както си ти сега — отвърна доктор Рейвън.

— Живеем, крепени само от вярата, вече осем хилядолетия, а може би и повече — каза Сътън. — Навярно доста повече. Защото сигурно вярата или поне някакъв проблясък на вяра е карал неандерталеца да боядисва костите в червено и да реди черепите, обърнати с лице на изток.

— Вярата е велика сила — тихо каза доктор Рейвън.

— Да, прав сте — съгласи се Сътън, — но въпреки цялата й сила тя е доказателство за собствената ни слабост. Нашето признание, че не сме способни да се оправим сами със свои сили и затова ни е необходимо нещо, на което да се опрем, надеждата и убеждението, че съществува някаква по-велика сила, готова да ни помага и напътства.

— Не си се озлобил, нали, Аш? От онова, което си открил.

— Не, не съм озлобен — отвърна Сътън.

Някъде цъкаше часовник и звукът отекваше сред настъпилата тишина.

— Докторе, какво знаете за съдбата?

— Странно е, че точно ти говориш за съдба — забеляза доктор Рейвън. — Ти никога не си бил фаталист.

— Нямам предвид фатализма — поясни Сътън. — Не говоря за абстрактното понятие, а за действителната вяра на хората в съдбата. Няма ли нещо документирано по този въпрос?

— Винаги е имало хора, които са вярвали в съдбата си — каза доктор Рейвън. — И някои от тях, както изглежда, са имали известни основания. Но в повечето случаи те не я наричат съдба. Обикновено говорят за щастие, късмет, интуиция, вдъхновение или пък нещо друго. Има историци, които пишат за отделни прояви на съдбата, но това са само думи и нищо повече. Разбира се, имало е и фанатици, които са вярвали в силата на съдбата, но това в действителност е чист фатализъм.

— Значи доказателство няма — рече Сътън. — Няма действително доказателство за наличието на съдба, нали? Като някаква реална сила, искам да кажа. Или нещо живо, което съществува и което можеш да докоснеш с ръка.

Доктор Рейвън поклати глава.

— Нищо подобно не съм чувал, Аш. В края на краищата съдбата е само една дума. Не можеш да я пипнеш. Сигурно някога вярата също е била само понятие, както е сега съдбата. Но милиони хора в продължение на години са го превърнали в истинска сила, в нещо конкретно, което може да бъде определено и с чиято подкрепа човек може да живее.

— Ами предчувствията и късметът? — възрази Сътън. — Те не са просто въпрос на случайност, нали?

— Може да ги разглеждаме като проблясъци на съдбата — каза доктор Рейвън. — Ярки проблясъци, които се забелязват. Намек за някаква предопределеност сред широкия поток на случайните явления. Разбира се, не може да се знае със сигурност. Когато не разполага с всички факти, човекът е като слепец. Възловите моменти в историята са зависели само от нечие прозрение. Вдъхновената вяра в собствените способности безброй пъти е променяла хода на събитията.

Той стана, отиде до рафтовете с книги и вдигнал глава, се загледа в тях.

— Някъде тук, ако мога да я открия, има една книга — каза той.

Започна да я търси, но не я намери.

— Няма значение — заяви накрая той. — По-късно ще я намеря, ако все още те интересува. В нея се разказва за древно африканско племе със странна религия. Те вярвали, че духът на всеки човек, неговото съзнание или его, както искаш го наречи, има съответен двойник на някоя далечна звезда. И ако си спомням точно, те дори знаели коя е звездата и можели да я намерят на нощното небе.

Той се обърна с гръб към книгите и се взря в Сътън.

— Виждаш ли, може това да е съдбата — каза той. — Да, съвсем възможно е.

Прекоси стаята и застана пред угасналата камина, сключил ръце зад гърба, и наклони настрана посребрената си глава.

— Защо се интересуваш от съдбата толкова много? — попита той.

— Защото аз намерих съдбата — отвърна Сътън.