Отново и отново

46

Ева Армър стана от мястото си край масата на двора и протегна двете си ръце за поздрав. Сътън я придърпа към себе си и я целуна по бузата.

— Това е, защото милион пъти съм си спомнял за теб — каза той.

Тя се засмя, изведнъж обзета от радост и щастие.

— Чак пък толкова много, Аш!

— Прищевки на времето — поясни Хъркимър. — Прекарал е в миналото десет години.

— О! — рече Ева. — Но, Аш, това е ужасно!

Сътън й се усмихна.

— Не съвсем, защото през това време добре си отпочинах. Десет години на тишина и спокойствие. Работех в една ферма. Отначало беше трудничко, но когато дойде времето да си тръгвам, истински съжалявах.

Поднесе й стол, а след това и той седна, като се настани между нея и Хъркимър.

Закусиха… шунка с яйца, препечени филийки, конфитюр и силно черно кафе. На двора беше приятно. Над главите им в клоните на дърветата птичките водеха приятелски спор. Сред детелината и цветята, цъфнали покрай настланата с камъни и тухли пътека, жужаха пчели.

— Харесва ли ти къщата ми, Аш? — попита Ева.

— Чудесна е — отвърна той и след това, сякаш между едното и другото имаше някаква връзка, добави: — Вчера се срещнах с Тревър. Той ме заведе на Олимп и ми показа Вселената.

Ева рязко си пое дъх и Сътън бързо вдигна очи. Хъркимър с напрегнато изражение чакаше продължението, а ръката му, която държеше вилицата, бе увиснала във въздуха.

— Какво ви става на вас двамата? — попита Сътън. — Не ми ли вярвате?

И още докато задаваше въпроса, вече си бе отговорил. Разбира се, че не му вярваха. Защото беше човек и можеше да ги предаде. Или пък да представи съдбата като достояние само на човешкия род. И нямаше начин да им докаже, че няма подобни намерения.

— Аш — започна Ева, — нали си отказал…

— Оставих Тревър с впечатлението, че ще се върна, за да продължим разговора. Не съм му казал нищо определено. Но той е убеден, че ще го сторя. Дори ме посъветва да си поблъскам още малко главата в стената.

— А вие размислихте ли добре, сър? — попита Хъркимър.

Сътън поклати глава.

— Не. Не съвсем. Още не съм седнал да си блъскам главата, ако това имаш предвид. Макар че за един човек идеята е доста привлекателна. Но аз понякога искрено се питам колко ли е човешкото, останало у мен.

— Какво всъщност си узнал, Аш? — тихо попита Ева.

Сътън разтърка с длан челото си.

— Мисля, че достатъчно. Знам за войната във времето, причините за нея и начина, по който я водите. Научих доста и за себе си. Притежавам две тела и два разума или най-малкото резервно тяло и разум. Узнах също така и за някои от необикновените си способности. Навярно имам и други, за които не подозирам. Откривам ги постепенно и всяко ново нещо ми се удава трудно.

— Не можехме да ти кажем — обясни Ева. — А щеше да е толкова просто. Но, първо на първо, ти нямаше да ни повярваш. Пък и когато човек си има работа с времето, намесата трябва да е съвсем минимална. Само колкото е необходимо, за да се тласне събитието в правилната посока. И все пак аз направих опит да те предупредя. Помниш ли, Аш? Ако изобщо може да се нарече предупреждение.

Сътън кимна.

— След като убих Бентън, ти ми каза, че ме проучваш от двадесет години.

— А не си ли спомняш, че аз бях момиченцето с карираната престилка. Когато ловеше риба…

Той я погледна изненадан.

— И това ли знаеш? Не беше ли то само част от сънищата на Заг?

— Внушение — поясни Хъркимър, — за да можеш после да откриеш в нейно лице човек, когото някога си познавал и сте били близки. По този начин щеше да я приемеш като приятел.

— Но нали всичко беше сън?

— Да, но от сънищата на Заг — рече Хъркимър. — А самият Заг е на наша страна. Защото и неговата раса ще спечели, ако съдбата стане достояние на всички, а не само на хората.

— Тревър е твърде самоуверен — каза Сътън. — Не че се преструва, а наистина е такъв. Все си спомням за онези негови думи: „Върви и си поблъскай още малко главата.“

— Може би разчита на човешкото у теб — предположи Ева.

Сътън поклати глава.

— Не вярвам. Сигурно тайно е замислил нещо или подготвя някой хитър ход, който не сме в състояние да отгатнем

Хъркимър бавно заговори:

— Не ми харесва това, сър. Войната и бездруго не върви както трябва. Ако трябва да я спечелим, всичко ще бъде загубено.

— Ако трябва да я спечелите? Нищо не разбирам…

— Не бива да побеждаваме, сър — обясни Хъркимър. — Трябва само да възпираме ревизионистите, за да се предотврати унищожаването на книгата, която ще напишете. От самото начало не сме правили дори опит да променим нещо. Напротив, стремим се да осуетяваме промените.

Сътън кимна.

— Докато Тревър от своя страна трябва да спечели решителна победа. На него му е необходимо или да унищожи истинския текст, или да попречи на написването му, както аз съм го замислил, или пък така да го компрометира, че дори самите андроиди вече да не ми вярват.

— Имате право, сър — потвърди Хъркимър. — Не го ли постигне, хората няма как да претендират, че съдбата е само тяхна собственост, и не ще могат да убедят останалите живи същества в своето превъзходство.

— А точно това цели Тревър — добави Ева. — Съдбата изобщо не му е необходима, защото хората не вярват така твърдо в съществуването й, както например андроидите. За Тревър всичко е въпрос на пропаганда, той иска да внуши на човечеството, че нему е отредена великата мисия да завладее Вселената.

— Докато сме в състояние да осуетяваме намеренията му, считаме, че печелим — продължи Хъркимър. — Изходът обаче е толкова несигурен, че една промяна в тактиката на някоя от страните може да се отрази катастрофално. Едно ново оръжие би могло да означава победа или поражение за воюващите страни.

— Аз притежавам подобно оръжие — заяви Сътън. — Изработено като по поръчка, за да ги победим. Само че няма как да се използва.

Никой от двамата не попита защо, но той отгатна въпроса в очите им и побърза да отговори:

— Оръжието е само едно. А само с едно оръдие война не се води.

Иззад ъгъла на къщата изтрополяха забързани стъпки и някакъв андроид се затича през двора право към тях. Дрехите му бяха покрити с прах, а лицето му бе зачервено от бягането. Закова се пред масата и се вкопчи в ръба й.

— Опитаха се да ми попречат — запъхтяно и на пресекулки изрече той. — Къщата е обградена…

— Андрю, глупак такъв — грубо кресна Хъркимър, — защо нахълтваш така? Те ще разберат…

— Научили са за Люлката — изпъшка Андрю. — Те…

Хъркимър стремително се изправи. Столът, на който седеше, се прекатури от рязкото движение, а лицето му изведнъж така пребледня, че татуираният на челото опознавателен знак изпъкна с тревожна яснота.

— Узнали са къде е…

Андрю поклати глава.

— Още не. Но знаят, че съществува. Току-що са научили. Все още има време…

— Ще призовем всички кораби — прекъсна го Хъркимър. — Ще се наложи да изтеглим и охраната от критичните точки…

— В никакъв случай — простена Ева. — Нали точно това очакват да направим. После изобщо не ще можем да ги спрем…

— Налага се — мрачно настоя Хъркимър. — Нямаме друг изход. Ако унищожат Люлката…

— Хъркимър — бавно и с ледено спокойствие проговори Ева. — Белегът!

Андрю рязко се обърна към нея, после направи крачка назад.

Хъркимър бързо бръкна под сакото си, докато Андрю се обърна и хукна към ниската стена, ограждаща двора.

Ножът в ръката на Хъркимър проблесна на слънцето и за миг се превърна във въртящ се кръг, полетял след бягащия андроид. Настигна го до самата ограда и Андрю се строполи долу на купчина сгърчени дрехи.

Сътън видя, че ножът е забит във врата му до самата дръжка.