Отново и отново

32

Сътън плуваше срещу течението, като замахваше с бавни и уверени движения. Водата беше топла, а шепотът, с който говореше реката, бе дълбок и многозначителен. Опитва се да ми каже нещо, помисли си Сътън, нещо, което от векове иска да сподели с хората. Могъщата й реч се разнася над равнината и когато няма кой да я чуе, реката си бърбори сама, но все се надява, че някой ще се вслуша в думите й. Възможно е някои хора да са понаучили нещичко от нейната истина и философия, но все още никой не е разбрал езика й, защото той е непонятен.

Също като онзи, помисли си Сътън, който използвах за моите записки. Налагаше се да пиша на език, който никой не познава, език, който е бил забравен милиони години, преди да се зародят съвременните езици в Галактиката. Трябваше да пиша или на забравен език, или на език, който никой не би могъл да научи.

Аз също не го знам, каза си Сътън, макар че на него са написани бележките ми. Нито ми е известно в коя област на Галактиката се е родил, нито кога, нито пък как. Питах, но не пожелаха да ми обяснят. Джони се опита веднъж, но нищо не разбрах, тъй като човешкият мозък не е в състояние да проумее това.

Познавам знаците и понятията, които те означават, но не зная какви звуци се крият зад тях. Вероятно не съм способен да ги произнеса. Кой знае, може това да е езикът на тази река… или пък на някоя унищожена от катаклизъм раса, превърнала се в прах преди милион години.

Нощната тъма се спусна и обгърна с мрак черната река, а луната не бе изгряла и нямаше скоро да изгрее. Сред бързите вълнички на живата река проблясваха диамантени точици от звездна светлина, а далеч нагоре по брега светлините на къщите образуваха странни фигури сред притъмнялата околност.

Ръкописът остана у Хъркимър, каза си Сътън. Надявам се, че ще прояви достатъчно съобразителност да го скрие. Защото ще ми е необходим после. Бих искал да видя Хъркимър, но не мога да рискувам, защото сигурно е под наблюдение. Няма съмнение, че и мен ме следят с психоиндикатор, но ако се придвижвам достатъчно бързо, не ще могат да ме засекат.

Усетил каменисто дъно, Сътън стъпи на краката си и тръгна нагоре по полегатия бряг. Нощният вятър го блъсна и той потрепери, защото водата бе топла от лъчите на слънцето, а вятърът носеше хладина.

Естествено, Хъркимър е от онези, които са се върнали в миналото, за да се погрижат книгата да бъде написана както трябва и без чужда намеса. Хъркимър и Ева… от тях двамата, каза си Сътън, първият заслужава повече доверие. Защото един андроид ще се бори, ще се бори и ще загине заради написаното в книгата. Андроидът и кучето, конят, пчелата и мравката. Но кучето, конят, пчелата и мравката не знаеха да четат.

Седна на тревистия бряг и свали дрехите си, за да ги изцеди, след което отново ги облече. После тръгна напряко през ливадите към магистралата, устремена навътре в долината.

Едва ли някой ще намери кораба на дъното на реката. Или ако това все пак стане, поне няма да е скоро. А на него са му необходими само няколко часа. Достатъчни, за да научи онова, което го интересува, и да се върне обратно при кораба.

Време за губене няма. Трябва да получи необходимата информация по най-бързия начин. Защото, ако Адамс го следи с психоиндикатор, а той не би пропуснал да направи това, вече са разбрали, че се е завърнал на Земята.

При мисълта за Адамс отново изпита предишното мъчително съмнение. Чудеше се откъде Адамс бе узнал за предстоящото му завръщане и защо му бе заложил капан. Каква ли информация бе получил, за да стигне дотам, че да издаде заповед за незабавното му ликвидиране?

Някой се е добрал до него и този някой е разполагал с убедително доказателство. Иначе Адамс едва ли би му повярвал. А с подобна информация би могъл да разполага само човек от бъдещето. Навярно е някой от онези, които не желаят книгата да бъде написана и предпочитат тя да не съществува, а знанието, което съдържа, да бъде унищожено. И най-просто бе да унищожат човека, който ще я напише.

Ала книгата все пак е била написана и наистина съществува. И цялата Галактика знае истината.

Обратното би представлявало истинска катастрофа, защото не бъде ли написана тази книга, целият отрязък от бъдещето, свързан с нея, ще се заличи, изчезвайки заедно с книгата, която никога не е съществувала.

А това не бива да стане, каза си Сътън.

Което означава, че Ашър Сътън не може и няма да умре, преди да е написал книгата.

И все пак тя е била написана, тя трябва да бъде написана или бъдещето е една измама.

Сътън сви рамене. Заплетената логика на разсъжденията съвсем го обърка. Липсваше правило, както и прецедент, на чиято основа да изгради системата от причини и следствия.

Възможно ли е да съществува повече от едно бъдеще? Може би да, но не и много вероятно. Това е чиста фантазия, за чието доказване се използуват възможностите на семантиката да строи умозаключения чрез хитроумно боравене с думите, за да се замаскират някои погрешни изводи.

Той прекоси шосето и пое по една пътека, която водеше към къща, построена на нисък хълм.

От блатото край реката запя креслив жабешки хор, а нейде далеч в мрака изкряка дива патица. Сред хълмовете совите започнаха вечерното си събрание. Въздухът бе наситен с аромата на прясно окосено сено, а откъм реката се надигаше мъгла, която бавно пълзеше нагоре по хълмовете.

Пътеката водеше до един двор и Сътън тръгна през него.

Тогава се чу мъжки глас.

— Добър вечер, сър — поздрави той и Сътън бързо се обърна.

Едва тогава съгледа човека. Седеше и пушеше лула под светлината на звездите.

— Неприятно ми е, че ви безпокоя, но бих искал да използувам видеофона ви — каза Сътън.

— Разбира се, Аш — рече Адамс. — Разбира се, че можеш. Всичко е на твое разположение.

Сътън трепна и замръзна на мястото си, превърнат сякаш в статуя от стомана и лед.

Адамс!

Сред толкова много други къщи край реката да попадне точно в дома на Адамс!

— Съдбата май не ти помага много, Аш — присмя му се Адамс.

Сътън се приближи, напипа в тъмнината стол и приседна.

— Тук е приятно — каза той.

— Да, наистина е приятно — съгласи се Адамс.

После изтърси лулата и я прибра в джоба си.

— Значи пак си умирал — каза той.

— Убиха ме, но почти веднага се съживих — обясни Сътън.

— Моите хора ли? — запита Адамс. — Те отдавна те преследват.

— Двама чужденци — отвърна Сътън. — От бандата на Морган.

Адамс поклати глава.

— Не го познавам — заяви той.

— Навярно не се е представил — каза Сътън. — Но ти е съобщил, че се завръщам.

— Ясно — рече Адамс. — Човекът от бъдещето. Доста си го разтревожил, Аш.

— Трябва да се обадя по видеофона — каза Сътън

— Обади се, щом трябва — каза Адамс.

— Ще ми е необходим и един час.

Адамс поклати глава.

— Не мога да ти отпусна цял час.

— Половин тогава. Може би все пак ще успея. Дай ми само половин час, след като свърша разговора.

— Дори и половин час не мога да ти дам.

— Ти никога не рискуваш, нали, Адамс?

— Никога — потвърди Адамс.

— А аз рискувам — каза Сътън, като ставаше. — Къде е видеофонът? Ще поема риска.

— Почакай, Аш — каза почти любезно Адамс. — Седни и ми обясни нещо.

Сътън упорито продължаваше да стои.

— Да можеше само да ми дадеш дума, че цялата тази история със съдбата няма да навреди на хората — каза Адамс. — Ако можеше да ме увериш, че няма да помогне на враговете ни…

— Човекът няма други врагове освен онези, които сам си е създал — каза Аш.

— Цялата Галактика ни чака да се поогънем — рече Адамс. — Ще се нахвърлят върху нас при първата проява на слабост от наша страна.

— Ние ги научихме на това — каза Сътън. — Нали видяха как използвахме собствената им слабост, за да ги победим.

— А тази твоя съдба с какво ще ни помогне?

— Ще научи хората на смирение — каза Сътън. — И ще им вдъхне чувство на отговорност.

— Не било религия — каза Адамс. — Така ми каза д-р Рейвън. И все пак доста ми прилича на религия с целия този брътвеж за смирение.

— Д-р Рейвън има право — увери го Сътън. — Не е религия. Макар че съдбата и религията могат да съществуват едновременно в мир и сговор, без изобщо да си пречат една на друга. По-скоро биха се допълвали. Защото съдбата защищава същите идеали, както и повечето религии, но тя не обещава задгробен живот. Последното си е работа на религията.

— Аш, нали си учил история — тихо каза Адамс.

Сътън кимна.

— Спомни си тогава за кръстоносните походи — каза Адамс. — Или пък за Отоманската империя. Спомни си за Кромуел в Англия, за Германия и Америка. Навсякъде борба на религия и идеи, Аш. Религия и идеи. Човекът е готов да се сражава в името на някоя идея дори когато не би помръднал и пръста си за земя, за живота си или пък за слава. Но за една идея… винаги.

— А ти се боиш от идеята.

— Не можем да си позволим нови идеи, Аш. Поне засега не можем.

— И все пак точно идеите са тласкали човечеството напред — каза Сътън. — Ако не бяха те, нямаше да има нито култура, нито цивилизация.

— В този миг хората от бъдещето се избиват помежду си в името на тази твоя съдба — горчиво възрази Адамс.

— Точно затова трябва да се обадя по видеофона и ми трябва един час — обясни Сътън.

Адамс с усилие се изправи на крака.

— Може би ще извърша грешка — заяви той. — Никога през живота си не съм правил това. Но този път ще рискувам.

Прекоси двора, следван от Сътън, и двамата влязоха в слабо осветена стая, със старомодни мебели.

— Джонатън — провикна се той.

По коридора затрополиха стъпки и в стаята влезе андроид.

— Донеси чифт зарове — сериозно рече Адамс. — Двамата с мистър Сътън възнамеряваме да поиграем.

— Зарове ли, сър?

— Да, онези, с които играете с готвача.

— Добре, сър.

Той се обърна и излезе, а Сътън слушаше как стъпките му заглъхват някъде из къщата. Адамс се обърна към Сътън.

— Всеки ще хвърля по веднъж — рече той. — Печели онзи, който събере по-голям сбор.

Сътън напрегнат кимна.

— Спечелиш ли, ще имаш своя един час време — продължи Адамс. — Но ако спечеля аз, ще направиш онова, което ти заповядам.

— Съгласен съм — рече Сътън. — При такива условия съм напълно готов да рискувам.

А в същото време си мислеше:

„Успях да вдигна разбития кораб от Лебед и да го управлявам в пространството. Едновременно бях двигател и пилот, дюзи и навигатор. Енергията, натрупана в тялото ми, повдигна кораба и го премести през пространството… на разстояние единадесет светлинни години. А тази вечер прелетях през атмосферата с изключени двигатели, за да не ме засекат, и спуснах кораба в реката. Мога да извадя един ботуш от онзи сандък и без да го докосвам с ръка, той ще се озове на масата. Мога да прелиствам книга, без да пипна страниците й. Но зарове? Заровете са друго нещо. Търкалят се толкова бързо и непрекъснато се премятат.“

— Независимо дали ще спечелиш или загубиш, видеофонът е на твое разположение — каза Адамс.

— Ако загубя, няма да ми е необходим — рече Сътън.

Джонатън се върна и остави заровете на масата. Постоя в нерешителност миг-два, докато разбра, че хората го чакат да си отиде, и излезе.

Сътън посочи небрежно заровете.

— Хвърляй пръв — каза той.

Адамс ги взе, подържа ги в юмрука си, после ги разтърси и те затракаха, както тракат зъбите на много уплашен човек върху ръба на порцеланова чаша.

Замахна над масата, пръстите му се отвориха, а малките бели кубчета се завъртяха и затъркаляха по гладката повърхност. Когато спряха, едното показваше пет, а другото шест.

Адамс вдигна очи към Сътън и те не изразяваха нищо. Нито радост, нито тържество. Абсолютно нищо.

— Твой ред е — рече Адамс.

Трябва ми максимален сбор, помисли си Сътън. Не по-малко. Две шестици. Трябва да хвърля две шестици.

Протегна ръка, взе заровете, разтърси ги в юмрука си и почувствува как се търкалят в дланта му.

А сега ги поеми със съзнанието, заповяда си той. Хвани ги така, както ги държиш в юмрука си. Стисни ги здраво, докато се превърнат в частица от теб, като корабите, които управляваше в пространството, или като книга, стол и цвете, които би решил да вземеш.

За миг се промени, сърцето спря, кръвта стана тънка струйка в артериите и във вените, а дишането му се прекрати. Разбра, че другата система е заработила, системата, която директно поема енергия от всеки възможен източник.

Съзнанието му взе заровете и ги разтърси, както бяха затворени в юмрука. Той замахна широко с ръка, като същевременно разтвори пръсти, и заровете затанцуваха върху масата.

Те затанцуваха и в мозъка му и той мислено ги виждаше или по-скоро усещаше, сякаш бяха частица от него. Чувствуваше страните на шест точици и онези само с една, както и всички останали.

Но те се изплъзваха и беше много трудно да ги направлява. В течение на една мъчителна, изпълнена със страх секунда изглеждаше, че въртящите се кубчета притежават свой собствен разум и индивидуалност.

Едното зарче спря на шест, но другото още се търкаляше. Шестицата идваше нагоре, но в последния момент зарчето се разклати, заплашвайки да се катурне назад.

Трябва да го побутна малко, каза си Сътън. Лекичко побутване, но чрез силата на съзнанието, а не с пръст.

Шестицата се появи отгоре и двете зарчета стояха там и показваха по шест точки.

Сътън си пое дъх на пресекулки, сърцето му отново затуптя, а кръвта запулсира във вените.

За миг двамата останаха мълчаливи, като се гледаха през масата.

Адамс заговори. Гласът му бе спокоен и с нищо не издаваше какво изпитва в момента.

— Видеофонът е ето там — каза той.

Сътън леко се поклони и веднага се почувствува глупаво при мисълта, че прилича на герой от някои невероятно стар и долнопробен сантиментален роман.

— Съдбата все още ми помага — каза той. — В решаващия момент тя винаги се намесва.

— Часът започва да тече, щом приключиш разговора — каза Адамс.

После рязко се обърна и с вдървена походка излезе на двора.

Сега, след като бе спечелил, Сътън изпита внезапна слабост и пристъпи към видеофона с подгъващи се, сякаш гумени крака.

Седна пред апарата и взе необходимия указател.

Потърси информация и се спря на подзаглавието: Историческа география, Северна Америка.

Откри номера, набра го и екранът светна.

Един робот запита:

— Мога ли да ви помогна с нещо, сър?

— Да — отговори Сътън. — Бих искал да узная къде е бил Уисконсин.

— Къде се намирате в момента, сър?

— В жилището на мистър Кристофър Адамс.

— Онзи от Отдела за галактическо разследване?

— Същият — потвърди Сътън.

— В такъв случай вие сте в Уисконсин — каза роботът.

— Ами Бриджпорт? — заинтересува се Сътън.

— Бил е разположен на северния бряг на река Уисконсин, седем мили по-нагоре от мястото на вливането й в Мисисипи.

— Какви са тези реки? Никога не съм ги чувал.

— Съвсем близо сте до тях, сър. Уисконсин се влива в Мисисипи малко по-надолу от мястото, където се намирате в момента.

Сътън уморено се изправи, прекоси стаята и излезе на двора.

Адамс тъкмо си палеше лулата.

— Научи ли каквото ти трябваше?

Сътън кимна.

— Тръгвай тогава — каза Адамс. — Часът вече тече.

Сътън като че ли се поколеба.

— Какво има, Аш?

— Питам се дали няма да ми стиснеш ръката — рече Сътън.

— Защо не — рече Адамс.

Изправи се бавно и протегна ръка.

— Не съм сигурен кое от двете да избера — каза той, — но ти или си най-благородният човек, или пък най-големият наивник, когото някога съм срещал.