Отново и отново

41

— Чуден човек си ти, Уилям Джоунс — каза Джон Х. Сътън. — Но си и добър. През всичките тези години не съм имал по-добър ратай от теб. Никой не се задържаше повече от година-две. Все напускаха и отиваха другаде.

— Аз няма къде да отида — рече Ашър Сътън. — Няма такова място, където бих искал да бъда. Пък и навсякъде е еднакво.

А тук бе по-хубаво, помисли си той, отколкото бе очаквал, защото в живота близо до природата откри спокойствие и сигурност, каквито хората от неговата епоха никога не бяха изпитвали.

Двамата се бяха облегнали върху оградата на пасбището, загледани в трепкащите светлинки на къщите и автомобилите отвъд реката. Сред мрака надолу по склона кравите, пуснати на свобода след доенето, пристъпваха насам-натам, като издаваха тихи звуци и хрупаха последните стръкове трева, преди да прилегнат за сън. Нагоре по склона подухна лек прохладен ветрец, приятен и ласкав след жаркия ден.

— Вечер вятърът винаги е прохладен — каза старият Джон Х. — Колкото и да е бил горещ денят, нощем се спи спокойно.

После въздъхна.

— Чудя се понякога — продължи той — дали човек трябва да е напълно доволен от живота. Питам се дали задоволството не е нещо като грях. Защото по природа човекът е недоволно създание. Той е неспокоен и нещастен и именно търсенето на щастие го е подтиквало като удари с камшик по гърба към великите му достижения.

— Да си доволен от живота означава, че напълно си се приспособил към обстановката, в която живееш, а това не се случва често… много рядко се случва. Един ден не само хората, но и останалите живи същества ще се научат как да го постигат и тогава в цялата Галактика ще зацари мир и щастие.

Джон Х. се засмя.

— Много надалече гледаш, Уилям.

— Просто гледам на нещата в перспектива — каза Сътън. — Един ден хората ще стигнат до звездите.

Джон Х. кимна.

— Сигурно си прав. Но не бива много да бързат. Преди това трябва да се научат как да живеят тук, на Земята.

После се прозя и добави:

— Мисля да се прибирам. Като остарее човек, не може без почивка.

— Аз ще се поразходя още малко — рече Сътън.

— Май доста се разхождаш, Уилям.

— Когато се смрачи, земята вече не е същата като през деня — каза Сътън. — Ухае на нещо сладко, свежо и чисто, като че ли току-що е измита. А сред тишината дочуваш неща, които денем не се чуват. Вървиш, насаме със земята, и тя сякаш ти принадлежи.

Джон Х. поклати глава.

— Земята си е същата, Уилям, ти си друг, но понякога си мисля, че виждаш и чуваш неща, за които ние, останалите, дори не подозираме. Като че ли, Уилям… — той се поколеба, а после продължи, — като че ли мястото ти не е между нас.

— Понякога и аз си мисля така — каза Сътън.

— Искам винаги да помниш, че си един от нас — каза му Джон Х. — Вече си почти член на семейството. Я да видим от колко години си тук?

— Десет — рече Сътън.

— Точно така — потвърди Джон Х. — Добре си спомням, когато дойде при нас, но понякога забравям за това и ми се струва, че винаги си бил тук. Дори от време на време те мисля за истински Сътън.

Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и плю в прахта.

— Преди няколко дни ползвах пишещата ти машина, Уилям — продължи той. — Трябваше да напиша едно писмо. Доста важно беше — исках всичко да е наред.

— Няма нищо — каза Сътън. — Радвам се, че ви е послужила.

— Пишеш ли нещо напоследък, Уилям?

— Не — отвърна Сътън. — Отказах се. Нищо не излиза. Виждате ли, загубил съм си работните бележки. Всичко беше предварително обмислено, имах дори чернова и затова се надявах, че ще успея да си го спомня, но не можах. Няма смисъл повече да опитвам.

Гласът на Джон Х. прозвуча като тихо изръмжаване в мрака.

— Да не би да имаш неприятности, Уилям?

— Не — отвърна Сътън. — Не бих казал, че са точно неприятности.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Невъзможно е — рече Сътън.

— Ако има нещо, само кажи — продължи старецът. — За теб ще направим всичко.

— Някой ден може да си отида — каза Сътън. — Може би съвсем внезапно. Ако това се случи, бих искал да ме забравите, да забравите, че изобщо съм бил тук.

— Такова ли е желанието ти, момче?

— Да — каза Сътън.

— Не можем да те забравим, Уилям — каза старият Джон Х. — Това никога няма да стане. Но няма да говорим за теб. Ако някой се появи и започне да разпитва, ще се държим така, сякаш никога не си бил тук.

Той помълча малко, а после запита:

— Нали това искаш, Уилям?

— Да — потвърди Сътън. — Ако това не ви затруднява.

Постояха за миг мълчаливо, застанали един срещу друг в мрака, после старецът се обърна и затрополи към светлините на къщата. Сътън също се обърна и като се облегна на оградата, отправи поглед към отвъдния бряг на реката, където трепкаха вълшебни светлини, сякаш в някаква приказна страна.

Изминаха десет години, помисли си той, и писмото е написано. Всички условия са изпълнени и отсега нататък миналото може да кара и без мен. Стоях тук, докато Джон Х. напише писмото, което ще намеря след шест хиляди години в един стар куфар, за да го прочета на безименния астероид, наследен от човека, когото убих в едно увеселително заведение, наречено „При Заг“.

То навярно ще се намира някъде там, отвъд реката, помисли си той, сред прерията край древния град Преъри дю Шайен, а Североамериканският университет с неподражаемо красивите си кули ще заеме хълмовете на север, докато къщата на Адамс ще бъде построена близо до мястото, където Уисконсин се влива в Мисисипи. Огромни кораби ще се издигат в небето от прериите на Айова и ще политат към звездите, които в момента блещукат там горе… и към други звезди, които не могат да се видят с просто око.

Да, заведението на Заг ще бъде някъде там, далеч отвъд реката. Ето къде след шест хиляди години ще срещна момиченцето с карираната престилка. Съвсем като в романите, помисли си той. Срещат се момче и момиче. Момчето е босоного, със светла зализана коса, а момичето мачка с пръсти престилката и казва, че името му е…

Сътън се изправи и сграбчи най-горната греда от портата към пасбището.

— Ева — прошепна той, — къде си, Ева?

Косата й бе медночервеникава, а очите… какви бяха на цвят очите й? Изучавам те от двадесет години, бе казала тя и той я целуна за тези думи, без да й вярва, но готов да повярва на безмълвните слова, които изричаха очите и тялото й.

Тя все още съществува някъде във времето и пространството. Може би някъде мисли за него, както сега той мисли за нея. И ако напрегне усилията си, може би двамата ще успеят да се свържат. Може да изпрати страстния си копнеж по нея през гънките на пространството и времето, да й каже, че все още си спомня за нея, да й каже, че някога по някакъв начин ще се завърне при нея.

Но дори докато го мислеше, Сътън знаеше, че няма надежда, тъй като бе потънал в една отдавна забравена епоха, като човек, повален от бурна вълна. Не той щеше да открие Ева, а тя, Хъркимър или някой друг ще го издирят… ако изобщо някой успее.

Изминаха десет години, помисли си той, и те са ме забравили. Защото или не могат да ме открият, или пък ако са ме открили, не могат да достигнат до мен. Да не би пък всичко да е с определена цел и ако наистина е така, каква ли е тя?

Случваше се понякога да усеща, че го наблюдават, и потръпваше от неприятната хладина между лопатките. А веднъж някой побягна от него, когато през една късна лятна вечер търсеше из гората палавата и вечно губеща се кривогледа юница.

Отдели се от оградата и прекоси двора, като вървеше в тъмнината уверено, сякаш се намираше в добре позната стая. Откъм плевнята се носеше ухание на прясно окосено сено, а някъде в кокошарниците сънливо писукаше пиленце.

Както си вървеше, разумът му с лекота проникна в неспокойния пилешки мозък.

Тревожно опасение от нещо неизвестно… странен шум, който го бе стреснал тъкмо преди да заспи. А шумът е опасност… предупреждение за надвиснала незнайна опасност. И няма къде да се скриеш. Мрак и плашещ шум. Несигурност.

Сътън прекрати контакта и продължи да крачи напред. Плашливи същества са тези пилци, помисли си той. Не приличат на кравата, която е доволна от живота, а мисълта и постъпките й са бавни също като дъвкането. Кучето пък е игриво и дружелюбно, докато котката, колкото и да я опитомяваш, винаги си остава на една крачка от джунглата.

Така добре ги познавам всичките, помисли си той. Бил съм във всеки от тях. Наистина някои не са много симпатични. Плъховете например или невестулката. Или пък костурът, който дебне скрит под листата на водната лилия. Но скунксът е нещо различно. Симпатяга е той и на човека би му харесало да живее като скункс.

Проява на любопитство ли е това, или просто упражнение? По-скоро любопитство, призна той, дължащо се на човешката склонност да наднича там, където висят табелки: „Минаването забранено“, „Стойте настрана“, „Частна собственост“, „Не влизайте“. Но и упражнение на още една от способностите на второто му тяло, упражнение да прониква в чужд разум и да сподели всяка негова умствена и емоционална реакция.

Все пак имаше една граница, която Сътън не преминаваше било от вродено чувство за благоприличие, или пък от страх да не го усетят. Самият той не можеше да определи кое от двете.

Пътят бе една прашна бяла лента, която минаваше по билото и лъкатушеше сред непрогледния мрак, където земята хлътваше в дълбоки падини. Сътън крачеше бавно и прахът заглушаваше стъпките му. Земята бе черна, а пътят — бял, а звездите на лятната нощ бяха нежни и огромни. Съвсем различни, помисли си Сътън, от зимните звезди. През зимата те сякаш се издигаха по-нависоко в небето и светеха с твърд, метален блясък.

Тишина и спокойствие, каза си той. В това кътче от древната Земя все още царяха тишина и спокойствие, ненарушавани от бурния живот на Двадесетия век.

От такива места произлизаха упоритите хора, хората, които само след няколко поколения щяха да насочат корабите си към звездите. Тук, в тихите ъгълчета на света, се изграждаха силата и смелостта, характерът и непреклонната воля на онези, които щяха да отведат машините, конструирани от други, по-гениални, макар и не толкова твърди хора, до самия край на Галактиката и да завладеят ключови звездни системи за прослава и печалба на човешкия род.

Винаги над всичко стои печалбата, каза си Сътън. Десетте години изминаха и срокът на принудителния договор, сключен с времето, вече е изтекъл. Всички условия са спазени. Сега съм свободен да си отида, да замина където и когато пожелая.

Но няма къде да отида, а няма и как. Бих искал да остана, каза си Сътън. Тук ми харесва.

— Джони — каза той. — Какво ще правим сега, Джони?

Усети познатото трепване в мозъка си, приятното усещане, сякаш куче се гали с муцуна в дланта ти и маха с опашка, или сякаш е малко момче, сгушено на топло под одеялото в детското си креватче.

— Всичко е наред, Аш — обади се Джони. — Всичко е наред. Ти имаше нужда от тези десет години.

— Не си ме изоставил, Джони.

— Защото двамата сме едно цяло — каза Джони. — С теб съм от раждането ти и ще остана, докато умреш.

— А после?

— После вече няма да ти трябвам, Аш. Ще отида при другиго. Знаеш, че нито едно живо същество не живее в самота.

Никой не живее в самота, каза си Сътън, и думите му прозвучаха като молитва.

И той наистина не беше сам.

Някой крачеше до него, но Сътън не знаеше откъде се е появил и колко време върви до него.

— Чудесно място за разходки — заговори човекът, чието лице не се виждаше в мрака. — Често ли се разхождате тук?

— Почти всяка вечер — отвърна Сътън, като си го повтаряше наум: „Спокойно! Спокойно!“

— Толкова е тихо — забеляза непознатият. — Тихо и безлюдно. Подтиква те към размисъл. Като се разхожда тук нощем, човек може да размишлява необезпокояван.

Сътън не отговори.

Двамата стъпваха тежко един до друг и макар че полагаше усилия да се отпусне, Сътън усещаше как цялото му тяло се напряга.

— Имал си доста време за размисли, нали, Сътън? — продължи другият. — Цели десет години.

— Вие най-добре знаете — рече Сътън. — Нали отдавна ме наблюдавате.

— Така е — потвърди човекът. — Не само ние, но и апаратите ни. Проучихме те основно и сега знаем доста за теб. Много повече, отколкото преди десет години.

— Преди десет години изпратихте двама да ме подкупят — каза Сътън.

— Знам — отговори мъжът. — Често се питаме какво ли е станало с тях.

— Не е трудно да ви отговоря — Каза Сътън. — Аз ги убих.

— Но те идваха с предложение…

— Зная — прекъсна го Сътън. — Предложиха ми цяла планета.

— Още тогава си знаех, че нищо няма да излезе — заяви другият. — И го казах на Тревър.

— Предполагам, че сега имате друго предложение за мен, нали? — попита Сътън. — Сигурно сте повишили цената?

— Не съвсем — отвърна човекът. — Решихме този път да не се пазарим, а просто вие да кажете колко искате.

— Ще си помисля — рече Сътън. — Но не съм много сигурен дали ще се спра на определена цена.

— Както искате, Сътън — заяви непознатият. — Ние ще продължим да чакаме… и да ви наблюдаваме. Когато вземете решение, само ни дайте знак.

— Знак ли?

— Ами да. Напишете бележка. Ще надникнем през рамото ви и ще я прочетем. Или пък кажете: „Е, добре, най-после реших.“ Ние слушаме внимателно и ще чуем.

— Проста работа — рече Сътън. — По-просто не може и да бъде.

— Правим го за ваше улеснение — каза другият. — Лека нощ, мистър Сътън.

Сътън не видя, но почувствува как непознатият докосна шапката си… Ако изобщо носеше шапка. После си тръгна, отклони се от пътя и пое в мрака надолу през пасбището към гористия склон, който се спускаше стръмно към реката.

Сътън стоеше на прашния път и чуваше как се отдалечава — чуваше тихото шумолене на натежалата от роса трева; приглушените му стъпки, докато прекосяваше ливадата.

Най-после някакъв контакт! След цели десет години бе разговарял с човек от друга епоха. Макар и не с когото трябва.

Ревизионистите са го наблюдавали и той бе усетил, че е под наблюдение. Наблюдавали са го и са изчаквали в продължение на десет години. Естествено, не десет години от тяхното време, а от неговото. През целия този период навярно са били разпръснати апарати и хора, така че са изпълнили задачата си за година, месец или дори седмица, ако са пожелали да включат достатъчно хора и техника.

Но защо са чакали толкова дълго? Вероятно за да го сломят и да е готов да приеме с радост всяко тяхно предложение.

Да го сломят ли? Той криво се усмихна в мрака.

После изведнъж всичко му стана ясно и той спря зашеметен, като се чудеше как не се е досетил по-рано.

Те не са искали да го сломят… чакали са старият Джон Х. да напише писмото. Защото са знаели за него. Старецът е бил проучен и те са знаели, че един ден ще напише писмо. Разбрали са го що за човек е и до най-малката подробност са предугадили хода на мислите му.

Писмото обясняваше всичко. Чрез него Ашър Сътън бе примамен назад в миналото. Тук беше изолиран и пазен на сигурно място също като в клетка. Проучили са го най-обстойно и са знаели достатъчно, за да предвидят постъпките му. Затова им бе известно какво точно ще направи, както са знаели какво ще направи старият Джон Х.

Напрегна се и предпазливо започна да прониква в мозъка на човека, който слизаше по хълма.

Правил го беше преди с кокошки, котки, кучета, с полски мишки и всички те изобщо не подозираха, че чужд разум се е настанил в мозъка им.

Но човешкият мозък е нещо съвсем различно. Високоорганизиран и чувствителен, той може да открие външната намеса или най-малко да я усети, дори и да не разбере какво става в действителност.

Сътън рязко прекрати контакта и застана мълчаливо насред пътя.

Дълбоко в себе си той тържествуваше. Заля го вълна на облекчение и тържество. Нищо не бяха узнали. След десет години наблюдение са научили само онова, което се вижда на повърхността. Мислеха си, че знаят всичко за него, но не подозираха скритите способности на неговия мозък.

Защото той се различаваше от човешкия. В противен случай щяха да изцедят цялото му съдържание и да го оставят празен като пожъната нива, щяха да го анализират и да разчетат всичките му мисли. А в действителност бяха узнали само онова, което нечовешкият му разум им бе позволил, за да не го подозират, че крие нещо. Преди десет години хората на Адамс също се бяха опитали да проникнат в мозъка му, но съвсем безуспешно.

Десет години ревизионистите са го държали под наблюдение, знаеха всяка негова постъпка и дори много от помислите му.

Но не знаеха, че може да проникне в мозъка на мишка, риба или пък на човек.

Защото, ако знаеха, щяха да са нащрек, щяха да вземат предпазни мерки.

А те бяха съвсем спокойни. Също като мишката.

Погледна назад към хълма, където се издигаше къщата на стария Сътън. За миг му се стори, че я вижда, едно по-тъмно петно на фона на нощното небе, макар и да съзнаваше, че всичко е плод на въображението му. Просто знаеше, че е там, и бе успял да си я представи мислено.

Припомни си какви вещи бяха останали в стаята му. Книгите, няколко небрежно изписани листа, самобръсначката.

Спокойно можеше да изостави всичко. Нито един от тези предмети нямаше да събуди подозрение. Нищо, за което биха могли да се хванат по-късно и да го използват като оръжие срещу него.

Той бе подготвен за този ден — знаеше, че някой ден ако не Хъркимър, то поне агент на ревизионистите или на правителството ще се появи иззад някое дърво и ще тръгне редом с него

Наистина ли знаеше? Е, не беше съвсем сигурен. Но се надяваше. И беше готов.

Преди много години опитът му да напише книгата за съдбата без работните си бележки се бе провалил. От ръкописа бе останала само купчинка пепел, която през тези години се е смесила с почвата, дъждовете са я отмили или е преминала като химически елементи в пшеничните класове и царевичните мамули.

Беше готов да си отиде. Напълно готов. Сега разбра, че е бил готов през всичките тези години.

Безшумно свърна от пътя и пое надолу през пасбището по следите на човека, запътил се към скалистия бряг на реката. Мисълта му бързо го откри сред мрака и започна да го дебне като хрътка, подушила мечка.

Настигна го секунди след като бе навлязъл в гората и оттук нататък поддържаше разстояние от няколко крачки, като стъпваше предпазливо, да не би някоя суха съчка или пък шумоленето на храстите да издадат присъствието му.

Корабът се намираше на дъното на дълбока клисура. По даден знак светлините му се запалиха и входният люк се отвори. Показа се друг човек, който се взря в мрака.

— Ти ли си, Гус? — провикна се той.

Другият го изруга.

— Кой друг мислиш, може да броди из тия пущинаци посред нощ?

— Вече бях започнал да се безпокоя — обясни човекът до люка. — Доста се забави. Тъкмо щях да тръгвам да те търся.

— Стига с твоите безпокойства — изръмжа Гус. — До гуша ми е дошло и от теб и от това затънтено място. Оттук нататък Тревър да си търси друг за тая работа.

После се изкачи по стъпалата и влезе в кораба.

— Хайде, тръгвай — лаконично, нареди той. — Да се махаме оттук.

Обърна се, за да затвори люка, но Сътън вече беше го изпреварил.

Гус отстъпи две крачки назад, блъсна се в един от закрепените за пода столове и се спря ухилен.

— Я гледай — рече той. — Хей, Пинки, виж кой ни е дошъл на гости.

Сътън мрачно се усмихна.

— Ако господата не възразяват, ще се повозя малко с тях.

— Ами ако възразяваме — запита Пинки.

— Аз ще пътувам с този кораб — заяви Сътън. — Дали с вас или без вас, за мен е все едно. Избирайте.

— Това е Сътън — обясни Гус на Пинки. — Прочутият мистър Сътън. Тревър ще се зарадва, като ви види, Сътън.

Тревър… За трети път вече споменаваха името, а някъде другаде много отдавна също го беше чувал. Застанал с гръб, опрян в затворения люк, си припомни друг кораб с други двама души в него.

— Тревър ли? — бе казал някога Кейс или може би Прингъл. — Ами че Тревър е шефът на корпорацията.

— От години чакам с нетърпение да се срещна с мистър Тревър — каза Сътън. — Двамата има да обсъждаме доста неща.

— Да тръгваме, Пинки — нареди Гус. — И изпрати съобщение. Тревър сигурно ще иска да ни посрещне с почести. Връщаме обратно не кой да е, а Сътън.