Отново и отново

Бриджпорт, Уисконсин 11 юли 1987 год.

Адресирам това писмо до себе си, за да мога чрез пощенското клеймо да удостоверя неоспоримо датата и годината на написването му, но няма да го разпечатвам, а ще го оставя между книжата си с надеждата, че някой ден, ако е рекъл Господ, моите потомци ще го открият и прочетат. И така ще узнаят за онова, което вярвам и предполагам, но не се осмелявам да споделя с някого, докато съм жив, за да не ме вземат за побъркан.

Не ми остава много да живея. Малко хора достигат моята възраст и макар все още да съм здрав и силен, добре разбирам, че косата на времето, дори веднъж да пропусне някого, на следващия път го прибира.

Не изпитвам болезнен страх от смъртта, нито пък сантименталното желание да спечеля краткотрайно безсмъртие в паметта на другите, защото споменът поначало е нещо мимолетно, а онзи, който ще си спомня за мен, едва ли ще живее достатъчно дълго, тъй като човешкият живот е кратък… твърде кратък, за да разкрием напълно загадките, които изправя пред нас.

Макар и да е по-вероятно писмото да бъде прочетено от непосредствените ми потомци, които добре ме познават, все пак не е изключено по някаква прищявка на съдбата то да попадне в ръцете на някой далечен потомък на нашия род или пък дори у съвсем чужд човек, след като отдавна вече съм забравен.

Понеже разбирам, че онова, което предстои да разкажа, е необикновено важно, дори с риска да напиша неща, които може да са добре известни на онзи, който чете това писмо, аз ще дам някои сведения за себе си, мястото, където живея, и общественото си положение.

Казвам се Джон Х. Сътън и съм от многолюден род, чиито корени са в Източните щати, но един от клоновете му се е заселил по тези места преди около сто години. И макар че трябва да помоля четящия тези редове, в случай че не познава рода Сътън, да приеме на доверие думите ми, аз бих искал да заявя, че ние сме трезвомислещи, не обичаме шегите и сме известни като сплотен и честен род.

Макар че получих юридическо образование, скоро разбрах, че тази професия не ми е съвсем по вкуса, и затова през последните четиридесет или повече години се занимавам със земеделие, което ми доставя много по-голямо удоволствие от служенето на закона. Защото земеделието е честно и облагородяващо душата занимание, при което човек не се откъсва от първоизточниците на живота и простият и все пак тайнствен процес на получаване храна от почвата носи удовлетворение, почти граничещо със самодоволство.

През последните няколко години физическото ми състояние не ми позволяваше да се занимавам с по-усилена селскостопанска работа, но се гордея, че все още мога да върша повечето от дребните неща и да управлявам фермата, което означава, че имам навик редовно да обикалям нивите и да проверявам как вървят посевите.

С течение на времето обикнах земите си, макар че местността е пресечена и трудно се обработва. Дори понякога се улавям, че гледам със съжаление собствениците на обширни и равни земи, без нито един хълм, където да спреш погледа си. Техните ниви може да са по-плодородни и да се обработват по-лесно от моите, но пък аз притежавам нещо, с което те не разполагат — едно кътче, където прекарвам живота си, където мога да се радвам на красотата на природата, да наблюдавам смяната на годишните времена.

През последните години, когато вървежът ми ставаше все по-бавен и откривах, че прекомерните движения започват да ме уморяват, придобих навика да си набелязвам определени произволни места за почивка по време на обиколките из фермата. Едва ли е просто съвпадение, че всяко от тях радва както окото, така и душата. Всъщност, ако трябва да кажа истината, предпочитам тези места пред оглеждането на полята и пасбищата, макар че, бог ми е свидетел, всичко, свързано с тази обиколка, ми доставя удоволствие.

Има едно място, което от самото начало ми се струваше много по-различно от другите. Ако още бях дете, сигурно щях да кажа, че е омагьосано.

То представлява дълбока пукнатина сред склона, спускащ се до реката, и се намира в северния край на стръмното пасбище. На върха на пукнатината има доста голям валчест камък, много удобен за сядане, и навярно тази е една от причините да го харесвам, тъй като съм от хората, които обичат удобствата.

От този камък се вижда завоят на реката с подчертана триизмерна яснота, което без съмнение се дължи на височината на мястото и чистотата на въздуха, макар понякога всичко да е обгърнато от синкава мъгла с необикновена, дразнеща яркост.

Гледката е завладяваща и аз често стоя там по цял час, в пълно бездействие, без да мисля за каквото и да било, постигнал истински душевен мир.

И все пак има нещо странно в това място, което трудно може да се обясни, защото колкото и да търся, не мога да намеря думи, за да изразя достатъчно ясно онова, което искам да кажа, или пък състоянието, което бих искал да опиша.

Сякаш мястото излъчва вълнуващ трепет, очакване да се случи нещо. Сякаш тук има особено подходящи условия за драматизъм и откровение и макар думата „откровение“ в случая да изглежда донякъде не на място, струва ми се, че най-точно предава онова, което съм изпитвал неведнъж, седнал на камъка и взрян в долината.

Често ми се е струвало, че там, точно на това място, може да се случи нещо, което не би могло да се случи никъде другаде по цялата планета. И аз понякога се опитвах да си представя какво може да бъде то, но се страхувам да споделя нещата, които си представях, макар че в действителност, когато се отнася за други неща, нямам много богато въображение.

Когато отивам към камъка, пресичам долния край на стръмното пасбище, където тревата е по-избуяла, отколкото на другите места, тъй като добитъкът, кой знае защо, не се осмелява често да пасе там. На края на пасбището растат няколко дървета, които са първите от гъстата гора, покриваща със зеленина цялата стръмнина. Само няколко ярда навътре между дърветата се намира камъкът, който винаги е в сянката им, независимо кое време на деня е, но нищо не пречи на гледката, тъй като склонът се спуска стръмно надолу.

Един ден, преди около десет години, по-точно на 4 юли 1977 г., аз отидох там и в долния край на пасбището, почти до самите дървета, видях един човек и някаква чудновата машина.

Казвам машина, защото очевидно бе машина, макар че, да си кажа правичката, не разбрах какво представлява. Приличаше на яйце, леко изострено в двата края, както би изглеждало едно яйце, ако някой го настъпи, без да го строши, а само го посплеска. Отвън не се забелязваха движещи се части и доколкото успях да я разгледам, нямаше дори един прозорец, макар да бе очевидно, че този, който я управлява, седи вътре.

Човекът бе отворил това, което, изглежда, бе вратата, бе застанал отвън и вероятно поправяше двигателя, макар че когато се осмелих да надникна, видях, че изобщо не прилича на двигател. Но да си призная, не успях да го разгледам добре, защото човекът още щом ме забеляза, изключително ловко ме отведе настрана и започна такъв приятен и интелигентен разговор, че за мен бе невъзможно, без да проявя крайна неучтивост, да сменя темата или пък да се отклоня от въпросите му, за да насоча вниманието си към онези неща, които събудиха любопитството ми. Сега, като премислям отново всичко, си спомням, че имаше доста неща, за които исках да го питам, но така и не успях, и сега ми се струва, че той трябва да е очаквал точно тези въпроси и затова умишлено и ловко отклони разговора в друга посока.

Всъщност той дори не се представи, нито пък ми каза откъде идва и как се е озовал в моето пасбище. Макар подобно поведение да се стори неучтиво на четящия този разказ, тогава не мислех така, защото непознатият беше толкова очарователен, че човек не можеше да го постави наравно с обикновените хора.

Изглежда, беше добре запознат със земеделската работа, при все че не приличаше на фермер. Сега, като премислям нещата, не мога да си спомня как точно изглеждаше той, въпреки че си спомням, че никога преди не бях виждал подобни дрехи. Не бяха екстравагантни, нито пък чуждоземски, но в тях имаше някои дребни различия, които сега ми е трудно да уточня.

Похвали хубавото пасбище, заинтересува се колко глави добитък притежавам, колко са дойните крави и кой е най-подходящият начин за получаване на доброкачествено говеждо месо. Отговарях му доколкото можех, тъй като нещата, за които питаше, ме интересуваха, пък и той поддържаше разговора с уместни забележки и въпроси, някои от които, сега разбирам, са били само изкусно ласкателство, макар тогава да не съм мислил така.

В ръката си държеше някакъв инструмент, с който посочи към царевичната нива отвъд оградата, отбеляза, че царевицата расте добре, и попита дали ще стигне до коляно към Четвърти юли. Обясних му, че днес е Четвърти, а височината вече е малко над коляно, което много ме радва, тъй като за първи път засявам такъв сорт. Отначало изглеждаше малко изненадан, после се разсмя и заяви, че може наистина да е Четвърти, напоследък бил много зает, та сигурно е пообъркал датите. След това, преди дори да се учудя как е възможно човек толкова да обърка датите, че да пропусне дори Четвърти юли, той подхвана нова тема.

Заразпитва ме откога живея тук и когато му казах, поиска да разбере дали семейството ми се е заселило тук отдавна, защото бил чувал някъде името Сътън. Обясних му, че живеем тук отдавна, и докато се усетя, вече му разказвах подробности за семейството ни, дори и някои анекдоти, които обикновено си разказваме в тесен семеен кръг, тъй като не бихме искали подобни истории да се разчуват. Защото, при все че сме, общо взето, почтени хора с традиции и дори сме по-добри от много други, едва ли има на света семейство, което да си няма някоя и друга позорна тайна.

Поговорихме си доста и когато забелязах, че отдавна вече е минало времето за обяд, му предложих да обядва с нас, но той поблагодари и каза, че почти е оправил повредата и трябвало да си тръгва. Каза още, че всъщност бил привършил с ремонта, когато съм се появил. Когато изразих опасенията си, че твърде много съм го забавил, той ме увери, че за него е било истинско удоволствие да разговаря с мен.

Преди да се разделим, успях да му задам един въпрос. Тъй като инструментът, който държеше, докато разговаряхме, доста ме заинтригува, поисках да знам какво представлява. Човекът ми го показа и ми обясни, че е гаечен ключ, и наистина приличаше донякъде на такъв, но не много.

След като се наобядвах и подремнах малко, отидох отново до пасбището, решен да задам на непознатия въпросите, които вече бях разбрал, че той бе отклонил.

Но него го нямаше, машината също бе изчезнала и само смачканата трева показваше къде точно е била. Ала гаечният ключ беше там и когато се наведох да го взема, видях, че единият му край е изцапан с нещо, което, след като се вгледах внимателно, се оказа кръв. Много пъти след това се ядосвах на себе си, че не дадох да я анализират, за да установя човешка кръв ли е, или пък на някое животно.

Също така често се питах какво ли е станало там. Кой беше непознатият, защо е оставил гаечния ключ и защо този ключ беше изцапан с кръв в единия край.

И досега камъкът си остава едно от редовните ми места за почивка. Както преди, той винаги е на сянка и нищо не пречи на гледката, а въздухът над долината все така създава онзи странен, триизмерен ефект. Чувството на вълнуващо очакване продължава да витае там и аз зная, че тази странна случка няма да е единствената, зная, че ще има още много странни случки. Възможно е дори онова, на което станах свидетел, да не е единствено по рода си и преди него да е имало безброй подобни събития, а навярно много други предстои да се случат. Макар и да не вярвам, че ще ми се отдаде възможност да присъствувам на още някое от тях, тъй като човешкият живот е само кратък миг в сравнение с хилядолетното съществуване на планетите.

Гаечният ключ все още е у мен и се оказа много полезен инструмент. Ние вече не използваме повечето от собствените си инструменти и си служим предимно с него, защото той се самонагласява към всяка гайка или винт и може да застопори вал с почти всякакъв размер. Изобщо не е необходимо донагласяване, нито пък има откъде да се нагласява. Човек просто го поставя там, където иска да затяга, и ключът се нагласява сам. Не е необходима голяма сила при боравенето с него, защото той като че ли поема и най-слабия упражнен натиск и го увеличава, докато стане достатъчен да се затегне гайка или пък да се застопори вал. Ние обаче се пазим и не го използваме пред странични хора, тъй като всичко прекалено много прилича на магия, а със свръхестественото е по-добре да не се парадира. Защото е достатъчно да се разчуе, че притежаваме такъв ключ, и съседите ни веднага ще започнат да правят злостни предположения. А тъй като сме почтено и уважавано семейство, подобно нещо е абсолютно нежелателно за нас.

Никога, дори помежду си, не говорим за човека с машината, когото срещнах на стръмното пасбище, защото по мълчаливо съгласие сме убедени, че това събитие не се побира в рамките на нашия живот като здравомислещи, лишени от въображение фермери.

Но макар и да не говорим за това, зная, че аз самият доста често си мисля за това. Сега прекарвам повече време в почивка при камъка, без да си давам сметка с каква цел, но навярно със слабата надежда, че там по някакъв начин ще открия доказателството, което или ще подкрепи, или пък ще отрече теорията, която си създадох за обяснение на случилото се.

Защото аз вярвам, макар и без всякакво доказателство, че непознатият бе дошъл от бъдещето с машина на времето, а гаечният ключ е инструмент, който ще бъде открит или произведен след много, много години, повече, отколкото бих могъл да си представя.

Вярвам, че някъде в бъдещето хората са открили начин за пътуване във времето и са създали строги етични норми на поведение, за да се предотвратят парадоксите, които биха възникнали при безразборни пътувания и намеса в работите на други времена. Вярвам също, че оставянето на гаечния ключ в моето време представлява точно такъв парадокс, който, макар и прост по своята същност, при дадени обстоятелства може да доведе до големи усложнения. Ето защо се постарах да внуша на цялото семейство колко важно е строго да се пази тайната.

Също така стигнах до заключението, отново без да разполагам с доказателства, че пукнатината, на чийто връх се намира камъкът, може да е някакъв път във времето или поне част от подобен път, място, където настоящето почти се слива по някакъв непонятен за нас начин с далечното бъдеще. То може да е точка от пространствено-временния континуум, където съпротивлението при пътуване във времето е по-малко, отколкото на други места, и след като е било открито, често се използва. Или просто този път във времето поради многократната му употреба е по-утъпкан от другите, поради което субстанцията, отделяща различните времена, е изтъняла и се е поиздула като мехур, или пък с нея е станало нещо друго, което става при подобни условия.

Тези разсъждения обясняват донякъде странната и неземна атмосфера на това място, вълнуващото очакване да се случи нещо.

Разбира се, читателят не бива да забравя, че аз съм един доста стар човек, живял повече, отколкото му се полага, който е все още между живите по някаква прищявка на съдбата. Макар самият аз да не го забелязвам, възможно е умът ми да не е така остър, проницателен и аналитичен както някога, в резултат на което съм се поддал на внушения, които един нормален човек би отхвърлил.

Единственото доказателство, ако изобщо може да се нарече такова, с което разполагам, за да подкрепя теорията си, е, че човекът, когото срещнах, може да е от бъдещето и да е представител на цивилизация, много по-напреднала от нашата. Напълно очевидно е за всеки, който прочете това писмо, че в разговора си с непознатия бях използван от него за собствените му цели и той ме баламосваше със същата лекота, с която някой мой съвременник би могъл да заблуди Омировите гърци или съплеменниците на Атила. Сигурен съм, че беше вещ в семантиката и психологията, и сега, като премислям всичко, разбирам, че по време на разговора ни той винаги е предвиждал няколко хода напред.

Описвам това, което се опасявам да споделя приживе не само за да не бъдат напълно забравени теориите ми, а по-скоро с надеждата да ги съхраня за бъдещето, когато науката ще е напреднала и ще може да ги обясни убедително. И се надявам, че който прочете тези редове, няма да ми се присмее, след като съм мъртъв. Защото, ако го направи, страхувам се, че дори и мъртъв, аз непременно ще разбера.

Това е общ недостатък на всички от рода Сътън — просто не понасяме да ни се подиграват.

Тъй като не е изключено някой да си помисли, че разумът ми нещо не е в ред, тук прилагам медицинско свидетелство, подписано от лекар само преди три дни, в което той потвърждава, че след като ме е прегледал, е установил, че съм здрав физически и психически.

Но разказът ми все още не е завършил. Тези допълнителни събития може би трябваше да се вмъкнат по-напред, но не намерих точната им логическа връзка с другата част на разказа.

Става дума за необикновената случка с откраднатите дрехи и появата на Уилям Джоунс.

Дрехите изчезнаха няколко дни след случката на стръмното пасбище. Марта беше привършила с прането рано сутринта, преди да напече слънцето, и бе окачила дрехите да съхнат на въжето. Когато ги прибираше, откри, че един от старите ми работни комбинезони липсва, както и една риза на Роланд, и два чифта чорапи, чийто притежател не помня.

Кражбата доста ни поразвълнува, тъй като подобни неща не се случват често при нас. Обсъдихме поред всичките си съседи, изпълнени с чувство на вина, защото, макар да не изказвахме гласно подозрения, дълбоко в душите си знаехме, че дори само ако си помислим, че някой от близките ни познати е свързан с тази кражба, това би било явна несправедливост.

Няколко дни все тази кражба ни беше на устата и накрая решихме, че тя сигурно е дело на случаен скитник, макар подобно обяснение да не ни задоволяваше много, тъй като сме встрани от главния път и рядко ни навестяват скитници, а годината, доколкото помня, се случи плодородна, така че скитниците бяха съвсем малко.

Около две седмици след кражбата при нас дойде Уилям Джоунс и се поинтересува дали не ни е необходим работник за прибирането на реколтата. Приехме го с радост, тъй като нямахме достатъчно ратаи, а пък и възнаграждението, което поиска, беше доста под установеното за годината. Взехме го да ни помогне само за жътвата, но той се оказа много полезен и вече няколко години е постоянно при нас. Дори сега, докато пиша тези редове, го виждам как стяга на двора сноповръзвачката за предстоящата жътва.

Има нещо странно в този Уилям Джоунс. По нашия край човек бързо получава прякор или поне умалително име. Само Уилям Джоунс си остана и досега Уилям. Никой не го нарече Уил, Бил или Уили. Нито пък някой му е подвикнал „хей, момче“, или „друже“, или „приятелю“. Навярно мълчаливото му достойнство принуждава хората да го уважават, а с трудолюбието, интелигентността и интереса си към земеделската работа той си спечели обществено положение, доста по-високо от полагащото му се като прост ратай.

Той е абсолютен трезвеник и никога не пие, за което съм му много благодарен, макар че по едно време имах някои съмнения. Защото, когато дойде при нас, главата му беше бинтована и той засрамено ми обясни, че са го ударили при кръчмарско сбиване отвъд реката, някъде в околията Кроуфорд.

Не знам точно кога се появиха първите ми съмнения за Уилям Джоунс. Във всеки случай не и в началото, защото тогава го приех такъв, за какъвто се представяше — човек, който търси работа. Дори и да е съществувала някаква прилика с непознатия от пасбището, тогава не я забелязах. Но сега, след като я откривам с голямо закъснение, се чудя дали разумът ми е съвсем наред, дали въображението ми, развихрило се от теориите за пътуване във времето, не ме е довело дотам, че на всяка крачка да срещам загадки.

С течение на годините, докато общувах с него, предположението ми все повече се затвърждаваше. Въпреки че той полага всички усилия да се държи като нас, опитва се да възприеме нашия начин на говорене, има моменти, когато речта му издава образование и интелект, неприсъщи за човек, който работи като ратай за седемдесет и пет долара на месец плюс храната.

Прави впечатление и природната му стеснителност, нещо съвсем естествено за човек, който се опитва да се приспособи към живота в непознато общество.

А и онази история с дрехите. Сега, като премислям всичко, все още не съм сигурен дали работният комбинезон на Уилям Джоунс беше моят, защото всички комбинезони си приличат. Но ризата му бе досущ като задигнатата от въжето, макар и да си казвам, че не е невъзможно двама души да притежават еднакви ризи. Освен това той дойде бос, което дори през лятото изглежда подозрително. Джоунс ни обясни, че бил позакъсал, и си спомням как му дадох аванс, за да си купи обувки и чорапи. Оказа се обаче, че чорапи не му трябват, тъй като в джоба си имаше два чифта.

През първите години на няколко пъти възнамерявах да повдигна този въпрос, но винаги се отказвах, а сега вече знам, че никога няма да го направя. Защото харесвам Уилям Джоунс, чувствувам, че той също ме харесва, и за нищо на света не бих унищожил тази взаимна симпатия, като му задам въпрос, който може да го прогони от фермата.

Има и още нещо, което отличава Уилям Джоунс от другите селски ратаи. С първите припечелени пари той си купи пишеща машина и в течение на две-три години по цели вечери печаташе или пък крачеше напред-назад из стаята си, както обикновено човек се разхожда, когато размишлява.

После един ден, рано сутринта, преди още другите да са станали, той изнесе на двора голяма купчина листа, очевидно плод на многочасовия му труд, и ги изгори. Наблюдавах го от прозореца на спалнята си как стои неподвижно там, докато се убеди, че и последното листче е изгоряло. След това се обърна и бавно закрачи към къщата.

Никога не отворих пред него дума за изгарянето на тези листове, тъй като по някакъв начин усещах, че едва ли би се зарадвал, ако узнае, че някой друг е научил за това.

Мога още много да пиша за разни незначителни, дребни неща, които се въртят из главата ми, но те с нищо няма да обогатят разказа ми, а, напротив, може само да убедят читателя, че съм просто един изкуфял старец.

Обръщам се за последен път към онези, които ще прочетат тези редове, за да ги уверя, че дори теорията ми да е погрешна, всички съобщени от мен факти са верни. Бих искал и те да повярват, че наистина съм видял странна машина на стръмното пасбище и разговарях с един странен човек, че намерих окървавен гаечен ключ, че дрехите бяха откраднати от въжето и че точно в този момент един човек на име Уилям Джоунс си вади с помпата от кладенеца вода за пиене, тъй като денят е много горещ.

Искрено ваш, Джон Х. Сътън