Отново и отново

38

Цели три дни Сътън работи усилено, за да разчисти тоновете пясък, които непостоянните и бързи подводни течения бяха натрупали върху кораба. След третия ден той се убеди, че задачата е непосилна, защото, едва разчистил малко пясък, течението довличаше още и още.

Оттук нататък насочи усилията само към разчистване на входния люк и след още един ден и безброй срутвания на прокопаното постигна целта си. Изтощен се вкопчи в метала на кораба. Поемам риск, каза си той. Но се налага. И наистина невъзможно бе да измъкне кораба с помощта на двигателите. Знаеше, че дюзите са натъпкани с пясък и да се опита да включи стартовите двигатели означаваше той и корабът, и голяма част от околността просто да се изпарят сред ослепителния блясък на ядрената експлозия.

Но той бе вдигнал кораба от повърхността на онази планета от Лебед и го бе управлявал единадесет светлинни години само със силата на разума. Бе накарал зарчетата да покажат две шестици.

Може би, каза си той, ще успея. Може би… Имаше тонове пясък, а Сътън бе уморен до смърт, въпреки че дублиращата нечовешка система на обмяна функционираше безотказно.

Хвърлих две шестици, каза той.

Направих го и съм сигурен, че беше по-трудно от това, което трябва да направя сега. Макар че тогава се изискваше повече умение, а сега е необходима сила… Ами ако не ми стигнат силите?

Голяма сила ще е необходима, за да се повдигне погребаният под пясъчния насип кораб. И то не мускулна, а умствена.

Разбира се, каза си той, ако не успее да измъкне кораба, той все пак би могъл да използва темпоралния двигател и да го премести шест хиляди години напред в бъдещето, без да го помръдва. Макар че подобна маневра също крие опасности, за които не искаше да мисли. Защото при движението във времето корабът бе застрашен от всички прищевки на реката през тези шест хиляди години.

Посегна с ръка за ключа, окачен на верижка на шията му.

Но верижката я нямаше.

Внезапен ужас затъмни разума му и за миг Сътън се вкамени.

Джобовете, помисли си той, но докато ги опипваше, знаеше с абсолютна сигурност, че няма надежда. Защото никога не носеше ключове по джобовете си. Верижката на шията бе много по-сигурно място.

И все пак търсеше, отначало трескаво, а после с мрачно хладнокръвно усърдие.

В джобовете нямаше ключ.

Верижката се е скъсала, помисли си той, обзет от безумно отчаяние. Скъсала се е и ключът е паднал вътре в дрехите ми. Опипа се внимателно от глава до пети, но нищо не намери. Тогава бавно свали ризата си, като старателно търсеше липсващия ключ. После я захвърли настрана и седна, смъкна панталоните и започна да търси ключа из гънките и дори ги обърна наопаки.

Ключа го нямаше.

Запълзя на четири крака, като ровеше сред пясъка на речното дъно под слабата светлина, процеждаща се през буйните води.

След около час се отказа.

Подвижните, носени от течението пясъци бяха затрупали прокопания до люка изкоп, но това вече нямаше значение, защото без ключ не можеше да проникне в кораба.

Ризата и панталоните отдавна бяха отнесени от течението.

Изтощен и победен, Сътън пое към брега, като с мъка си пробиваше път през напористите води. Когато главата му се показа на повърхността, първите вечерни звезди вече проблясваха на изток.

Седна на брега и опря гръб в едно дърво. Пое си дъх, после още веднъж, накара сърцето да затупти един път, два пъти, три пъти… и организмът му отново премина към човешкия метаболизъм.

Реката шумеше наблизо и сякаш му се присмиваше гърлено на непознатия си език. В гористата долина совата подхвана отмерената си задъхана песен. Светулки танцуваха в мрака между храстите.

Ухапа го комар и Сътън замахна, но не можа да го убие.

Трябва да преспя някъде, помисли си. В сеновала над някой обор. А и малко храна ще трябва да открадне от околните градини, защото стомахът му е съвсем празен. После дрехи.

Поне знаеше къде ще намери дрехи.