Отново и отново

7

Очевидно бяха стояли там известно време и го бяха чакали. Пресрещнаха го, когато излезе от асансьора и се запъти към столовата.

Бяха трима и се изпречиха пред него, сякаш твърдо решени да не му позволят да се измъкне.

— Мистър Сътън? — попита единият от тях и Сътън кимна.

Човекът изглеждаше доста закъсал. Може и да не беше спал с дрехите си, но първото впечатление беше точно такова. С късите си омазнени пръсти стискаше износено кепе. Ноктите му бяха почернели от мръсотия.

— С какво мога да ви бъда полезен? — запита Сътън.

— Бихме искали да поговорим с вас, сър, ако не възразявате — обади се жената. — Виждате ли, ние сме нещо като делегация.

Тя скръсти дебелите си ръце върху изпъкналия си корем и направи усилие да му се усмихне. Ефектът от усмивката се нарушаваше от разбърканите кичури коса, подаващи се изпод старомодната й шапка.

— Тъкмо отивах да обядвам — колебливо рече Сътън с известно раздразнение в гласа, като се опита да им покаже, че бърза, но същевременно се стараеше да бъде в границите на учтивостта.

Жената продължаваше да се усмихва.

— Аз съм мисис Джеликоу — съобщи тя, като с поведението си показваше, че той едва ли не трябва да е щастлив от получената информация. — Господинът, който ви заговори, е мистър Хамилтън. Другият е капитан Стивънс.

Сътън забеляза, че капитан Стивънс е доста як индивид, облечен по-добре от другите. Сините му очи примигваха, сякаш се опитваше да каже: „Не одобрявам поведението на тези хора, както и вие, Сътън, но тъй като съм с тях, ще се постарая да направя каквото мога.“

— Капитан ли? — рече Сътън. — Сигурно на някой от космическите кораби.

Стивънс кимна.

— Пенсиониран съм — обясни той.

После се прокашля.

— Неприятно ни е, че ви безпокоим, Сътън, но всичките ни опити да се доберем до стаята ви се провалиха. Чакаме тук от няколко часа. Надяваме се, че няма да ни разочаровате.

— Няма да ви отнемем много време — примоли се мисис Джеликоу.

— Можем да седнем ето там — предложи Хамилтън, като въртеше кепето с мръсните си пръсти. — Запазили сме ви място.

— Както искате — рече Сътън.

Последва ги до ъгъла, откъдето се бяха появили, и седна на предложения му стол.

— А сега обяснете ми за какво става дума — каза той.

Мисис Джеликоу си пое дълбоко въздух.

— Ние представляваме Лигата за равенство на андроидите — каза тя.

Намеси се Стивънс и предотврати ловко дългата реч, която мисис Джеликоу явно се готвеше да произнесе.

— Сигурен съм, че мистър Сътън все някога е чувал за нас — каза той. — Лигата съществува от доста години.

— Чувал съм за нея — рече Сътън.

— Навярно сте чели и нашата литература — обади се мисис Джеликоу.

— Не — отвърна Сътън. — Не бих могъл да кажа подобно нещо.

— Тогава ето ви някои неща — каза Хамилтън.

Той бръкна с мръсна ръка във вътрешния джоб на сакото си и измъкна шепа смачкани брошури. Подаде ги на Сътън, който внимателно ги пое и ги постави на пода до стола си.

— Накратко — каза Стивънс, — ние вярваме, че на андроидите трябва да бъде предоставено правото на равенство с хората. В действителност те са хора във всички отношения с изключение на едно.

— Не могат да имат деца — намеси се мисис Джеликоу.

Стивънс вдигна пясъчнорусите си вежди и хвърли полуизвинителен поглед към Сътън. После се прокашля.

— Точно така, сър, както навярно добре знаете, те са стерилни, съвсем стерилни. С други думи, човекът може да възпроизведе по химичен път съвършено човешко тяло, но не е в състояние да открие тайната на биологическото оплождане. Правени са много опити да се създадат изкуствени гени и хромозоми, яйцеклетки и сперматозоиди, но нито един не е сполучлив.

— Някой ден може и това да стане — рече Сътън.

Мисис Джеликоу поклати глава.

— Не ни е съдено да знаем всичко, мистър Сътън — с престорена набожност заяви тя. — Има една сила, която не ни позволява да узнаем всичко. Има…

Стивънс я прекъсна.

— Накратко, сър, ние се борим да бъде признато равенството между биологическите хора, онези, които се раждат, и произведените по химически път, които наричаме андроиди. Ние твърдим, че по своята същност те не се отличават от хората и са човешки същества, имащи пълни права върху общото наследство на човечеството.

— Ние, първоначалният, биологическият човешки род, създадохме андроидите, за да увеличат населението, за да има повече хора за ръководните постове и административните центрове, разпръснати из Галактиката. На вас навярно ви е добре известно, че единствената причина, поради която не сме успели напълно да подчиним Галактиката, е недостигът на хора.

— Това ми е добре известно — каза Сътън.

А в същото време си мислеше: „Няма нищо чудно. Няма нищо чудно, че тази Лига за равенство я считат за банда от шарлатани. Смахната лелка, недодялан и мръсен дебеланко, пенсиониран капитан, който няма какво друго да прави и се чуди как да убива времето.“ Стивънс продължаваше да говори:

— Робството между хората е премахнато преди хиляди години. Но днес отново съществува робство, наложено от биологическите хора на произвежданите по изкуствен път. Защото андроидите са собственост на хората. Те не са господари на собствената си съдба, а са слуги на една тъждествена форма на живот… еднаква с тях във всяко отношение, с изключение на факта, че едните се размножават биологически, а другите са стерилни.

Това, помисли си Сътън, несъмнено го е научил наизуст от някоя книга. Знае си урока като застрахователен агент или продавач на енциклопедии.

После попита гласно:

— Какво искате да направя аз?

— Искаме да подпишете една петиция — каза мисис Джеликоу.

— И да направя доброволно пожертвувание?

— Разбира се, че не — отвърна Стивънс. — Вашият подпис е достатъчен. Нищо друго не искаме. Ние винаги се радваме, когато уважавани хора минават на наша страна, че всички мислещи мъже и жени в Галактиката виждат справедливостта.

Сътън изтика назад стола си и се изправи.

— Моето име едва ли се радва на голямо уважение — каза той.

— Но, мистър Сътън…

— Одобрявам целите ви, но не вярвам, че методите, с които възнамерявате да ги осъществите, са най-правилните — каза Сътън.

После леко се поклони, а те продължиха да си седят по местата.

— А сега трябва да ида да похапна — рече той.

Вече бе стигнал до средата на фоайето, когато някой го хвана за лакътя. Той се обърна рязко почти разгневен. Беше Хамилтън, стиснал в ръка износеното си кепе.

— Забравихте нещо — каза той и му подаде брошурите, които Сътън бе оставил на пода.