Отново и отново

13

Адамс щракна запалката и изчака пламъкът да се разгори. Твърдият му поглед бе прикован върху Сътън, но вътре в себе си той бе неспокоен, нервен, някак несигурен, макар и това да не личеше.

Този втренчен поглед, помисли си Сътън, е стар негов номер. Гледа те страшно, а изражението му е замръзнало като на сфинкс и ако не го познаваш и не си свикнал с номерата му, може да го помислиш за всемогъщия бог.

Но сега погледът не е така впечатляващ както обикновено. Изглежда изнервен, а преди двадесет години такова нещо нямаше. Тогава беше твърд. Истински гранит, а сега като че ли гранитът е започнал да се троши.

Нещо го измъчва. Има нещо, което не върви добре.

Адамс прекара пламъка на запалката над натъпканата си лула, движейки го замислено напред-назад, без да бърза, като принуждаваше Сътън да го чака.

— Ти, разбира се, знаеш, че не мога да бъда откровен с теб — тихо рече Сътън.

Запалката с щракане угасна и Адамс се понадигна на стола.

— Какво? — попита той.

Сътън мислено се поздрави. Успя да го изкара от релсите и сега недоумява. Проиграна пешка е вече, каза си той. Ето какъв е сега Адамс — просто една проигра на пешка.

После изрече на глас:

— Вече, разбира се, ти е известно, че съм се завърнал с кораб, който не е в състояние да лети. Знаеш, че не съм имал скафандър, Илюминаторите са разбити и корпусът е надупчен като решето. Нямах нито храна, нито вода, а 61-вата звезда е на единадесет светлинни години оттук.

Адамс кимна студено.

— Да, всичко това ни е известно.

— По какъв начин съм се завърнал, както и случилото се с мен нямат никакво отношение към доклада ми и затова не възнамерявам да ти кажа.

— Тогава защо изобщо споменаваш за това — изръмжа Адамс.

— Просто за да се разберем по-добре — обясни Сътън. — За да не ми задаваш въпроси, които ще останат без отговор. Това ще ни спести доста време.

Адамс се облегна назад и самодоволно запуфка с лулата.

— Изпратихме те да събереш информация, Аш — напомни му той. — Всякаква информация. Нещо, което би ни помогнало да разберем по-добре тези същества от Лебед. Ти бе представител на Земята, получаваше заплата от нея и, естествено, й дължиш нещичко.

— Но аз дължа нещо и на тях — възрази Сътън. — Дължа им живота си. Защото корабът ми катастрофира и аз загинах.

Адамс, почти сънливо, кимна с глава.

— Да, същото каза и Кларк. Той счита, че си загинал.

— Кой е този Кларк?

— По специалност е космически инженер — каза му Адамс. — Ляга и става с кораби и чертежи. Именно той проучи кораба ти и състави графика на силовите координати. Заключението му е, че ако си бил вътре в кораба по време на катастрофата, нищо не би могло да те спаси.

Адамс погледна към тавана.

— Кларк каза, че ако си бил вътре по време на удара, щял си да станеш на пихтия.

— Просто невероятно е какво може да направи човек, когато започне да си играе с цифрите — сухо забеляза Сътън.

— Андерсън твърди, че ти изобщо не си човешко същество — опита се да го подразни Адамс.

— Предполагам, че Андерсън е разбрал това, след като е видял кораба.

Адамс кимна с глава.

— Няма нито вода, нито въздух. Всеки би стигнал до същото заключение.

Сътън поклати глава.

— Андерсън греши. Ако не бях човешко същество, никога нямаше да ме видиш. Аз изобщо не бих се завърнал обратно. Но аз тъгувах по Земята, а и очаквахте доклада ми.

— Не си бързал много — обвини го Адамс.

— Защото исках да се уверя напълно — каза Сътън. — Трябваше да бъда сигурен, разбираш ли? За да мога, като се завърна, да ви отговоря дали обитателите на Лебед представляват опасност или не.

— И какво се оказа?

— Те не представляват никаква опасност.

Адамс го изчака да продължи, но Сътън мълчеше.

Накрая Адамс попита:

— И това ли е всичко?

— Да, това е всичко — каза Сътън.

Адамс почука с лулата по зъбите си.

— Не ми се иска да изпращам там друг човек — заяви той. — Особено след като вече съм обявил пред всички, че ти ще събереш необходимата информация.

— Няма смисъл — рече Сътън. — Никой не може да се промъкне.

— Но ти успя.

— Да, защото бях първият. И понеже бях първият, ще бъда и последен.

Откъм другия край на бюрото Адамс студено се усмихна.

— Виждам, че доста държиш на тези хора, Аш.

— Те не са хора.

— Ами… същества тогава.

— Не са дори и същества. Трудно е да ти обясня какво точно представляват. Сигурно ще ми се изсмееш, ако ти кажа какво всъщност предполагам, че са.

Адамс изсумтя.

— Все пак опитай се да ми обясниш.

— Симбиотични абстракции. По-точно определение не мога да дам.

— Искаш да кажеш, че в действителност не съществуват? — удиви се Адамс.

— Напротив, съществуват и още как. Те са там и човек усеща присъствието им, така както аз твоето и ти моето.

— И можеш да се разбереш с тях?

— Да — потвърди Сътън. — Можеш да се разбереш с тях.

— Но никой не ще може да се промъкне отново, така ли?

Сътън поклати глава.

— Защо не зачеркнете Лебед от списъка? Просто си представете, че не съществува. Оттам не ви заплашва никаква опасност. Те никога няма да ни обезпокоят, нито пък ние ще проникнем някога там. Безсмислено е дори да се опитваме.

— Цивилизацията им не е ли техническа?

— Не — рече Сътън, — не е.

Адамс промени темата.

— Чакай да помисля. На колко години си, Аш?

— На шестдесет и една — отвърна Сътън.

— Хм — рече Адамс. — Съвсем хлапе си още. Животът ти едва сега започва.

Лулата му беше изгаснала и той намръщено разрови тютюна с пръст, за да се увери в това.

— Какви са ти плановете занапред?

— Нямам никакви планове.

— Но все пак възнамеряваш да останеш на служба при нас, нали?

— Това зависи от теб — каза Сътън. — Но предполагам, че не държиш да остана.

— Дължим ти заплата за цели двадесет години — осведоми го почти любезно Адамс. — И всичко ти се пази. Можеш да си получиш парите, когато си тръгнеш. Полагат ти се и три-четири години отпуска. Защо не си я вземеш сега?

Сътън не отговори.

— Обади се някой ден — продължи Адамс. — Пак ще си поговорим.

— Няма да променя мнението си.

— Никой не те принуждава.

Сътън бавно се изправи.

— Съжалявам, че не искаш да ми се довериш — каза Адамс.

— Отидох там, за да свърша работа — заяви решително Сътън. — Задачата е изпълнена. Докладът ми е представен.

— Така е — съгласи се Адамс.

— Предполагам, че ще държиш връзка с мен — рече Сътън.

Очите на Адамс проблеснаха мрачно.

— Разбира се, Аш.