Отново и отново

27

Хъркимър лежеше в леглото си и се опитваше да заспи, но сънят не идваше. А и защо ли му трябваше да спи, питаше се той. Защо трябва да спи, да яде и да пие като човек? Та той не е истински човек, макар че благодарение на човешкия ум и сръчност е направен почти такъв.

Произходът му е изкуствен, химически, а човекът има биологически произход. Той представлява репродукция, а човекът е оригиналът. Значи всичко е въпрос на произход, каза си той. Произходът и името андроид ми пречат да бъда човек, защото във всичко друго ние сме еднакви.

Произходът, думите и татуираният на челото ми номер.

Иначе притежавам способностите на човек и съм почти толкова съобразителен, макар да се правя на палячо, и дори бих могъл да бъда подъл като хората, ако ми се удаде случай. Но аз имам татуировка и съм собственост на някой човек, и нямам душа, макар понякога да се съмнявам в това.

Хъркимър лежеше спокойно, взираше се в тавана и се опитваше да си припомни нещо, но спомените не идваха.

Отначало бе сечивото, после машината, която всъщност е едно усъвършенствувано сечиво, но и едното, и другото са просто продължение на ръката.

Човешката ръка, естествено.

После се появи роботът — машина, която върви като човек. Която върви и говори, и изглежда като човек, и върши онова, което иска човекът, но си остава негова карикатура. Колкото и прецизна да е изработката му, а конструкцията — съвършена, не съществуваше вероятност да го вземат за човек.

А след робота?

Ние не сме роботи, каза си Хъркимър, но не сме и хора. Не сме машини, но не сме и истинска плът и кръв. Направени сме от химични елементи, оформени по подобие на нашите създатели, и сме надарени с химичен живот, дотолкова подобен на техния, че някой ден за свое най-голямо удивление ще открият, че няма никаква разлика.

Направени по образ и подобие на хората… и приликата е толкова голяма, че татуират челата ни, за да ни отличават от истинските хора.

Толкова приличаме на хората и все пак не сме хора.

А надежда има. Ако успеем да запазим в тайна съществуването на Люлката, ако остане скрита от очите на хората. Един ден разликата няма да се забелязва. Един ден човекът ще разговаря с андроид и ще смята, че разговаря със свой събрат.

Хъркимър се протегна и сключи ръце на тила си.

Опита се да надникне в съзнанието си, за да разбере какво стои в основата на възгледите му, но не беше лесно. Положително не беше омраза. Нито пък огорчение или завист. Само мъчителното чувство на неудовлетвореност, когато, почти достигнал целта, претърпиш неуспех.

Но поне имаме една морална утеха, помисли си той. Ако не друго, имаме утеха.

И тази утеха трябва да бъде съхранена за онеправданите, за всички онези, които стоят по-ниско от човека.

Дълго лежа буден, като размишляваше за тази утеха, взираше се в тъмния квадрат на заскрежения прозорец и проблясващите през скрежа звезди, слушаше тънкия вой на слабия вятър, задраскал по покрива като злобна невестулка.

Сънят не го споходи и накрая Хъркимър стана и запали лампата. Като трепереше от студ, той навлече дрехите и извади от джоба си книга. Намести се по-близо до светлината и я запрелиства, докато откри овехтялата от препрочитане страница.

„Нито едно живо същество, в което тупти пулсът на живота, независимо от начина, по който е създадено, родено, заченато или произведено, не живее в самота. Това твърдо мога да го заявя…“

Затвори книгата и я стисна здраво между дланите си.

„…независимо от начина, по който е родено, заченато или произведено…“

Произведено.

Единственото, което имаше значение, бе пулсът на живота.

Морална утеха. И тя трябва да бъде съхранена.

Аз изпълних дълга си, помисли си той. При това охотно и с голямо желание. И продължавам да го изпълнявам.

Изиграх ролята си и мисля, че се справих добре. Играех роля още когато съобщих на Ашър Сътън, че Бентън го предизвиква на дуел. Играех роля и когато се явих при него като част от наследеното имущество — ролята на нахален, бъбрив андроид.

Изпълних дълга си, но не само заради Сътън, а заради утехата, заради привилегията да зная и да вярвам, че нито аз, нито кое да е друго живо същество, колкото и низше да е то, някога ще живее в самота.

Аз ударих Сътън. Здравата го ударих. Той изгуби съзнание, а аз го вдигнах и го носих на ръце.

Беше ми сърдит, но това не е толкова важно, защото гневът му не е в състояние да ме лиши от надеждата, която ми вдъхна книгата му.

Гръм разтърси къщата и червено сияние озари за миг стаята.

Хъркимър скочи, изтича до прозореца и като се вкопчи в перваза, изпрати с поглед червеното зарево на отдалечаващи се дюзи.

Стомахът му се сви от страх, той изскочи в коридора и хукна към стаята на Сътън.

Нямаше време да почука или да завърти топката на бравата. Блъсна силно вратата и тя отхвръкна, разбитата брава увисна на винтовете.

Леглото бе празно и в стаята нямаше никой.