Отново и отново

30

Ашър Сътън се свести сред тъмнина.

Тъмнина и безпаметност.

Безпаметност и бавно нарастващо удивление.

Лежеше върху твърда и гладка повърхност, а ниско над главата му имаше метален таван. Точно до него нещо бръмчеше и боботеше. Той го бе прегърнал с една ръка и знаеше, че дълго е лежал така, притиснал го в прегръдките си, като дете, което спи с любимото си плюшено мече.

Загубил бе изцяло чувството за време и пространство и не помнеше нищо от предишното си съществуване. Струваше му се, че като с магия току-що отново е възвърнал живота, разума и знанията си.

Лежеше неподвижен и очите му привикнаха с мрака и той видя отворената врата и тъмната, вече изсъхнала следа, която водеше през прага в другото помещение. Нещо беше се влачило насам, оставяйки след себе си диря и той дълго лежа вцепенен от ужас, като се чудеше какво ли е било. Защото то сигурно беше още тук и може би представляваше опасност.

Но той чувствуваше, че е сам, и пулсиращият до него двигател сякаш го потвърждаваше… така изведнъж откри, че е разбрал какво всъщност представлява бръмчащият предмет. Названието и осъзнаването дойдоха от само себе си, без съзнателно усилие от негова страна, сякаш това бе нещо, което през цялото време е разпознавал, само че първо си припомни названието, а едва после се досети какво означава то, а това, помисли си той, е доста странно.

И така боботещото нещо бе просто един двигател и той лежеше на пода, а металът над главата му беше някакъв покрив. Тясно помещение, помисли си той. Тясно помещение, в което е разположен двигател, а отвъд вратата имаше друго помещение.

Кораб! Точно така. Намира се в кораб. А тъмната диря водеше през прага отвъд.

Отначало си бе помислил, че някакво живо същество е пропълзяло там, като е оставило следа от собствената си слуз, но сега внезапно се досети. Дирята е оставил самият той, докато е пълзял към двигателите.

Както лежеше спокойно, изведнъж си припомни всичко и удивен започна да проверява тялото си. Докосна с ръка гръдния си кош и напипа обгорените дрехи, чиято втвърдена, сбръчкана материя одраска пръстите му; но раните ги нямаше. Гръдният му кош бе цял и гладък и твърд. Нормална човешка плът. Без дупки.

Значи е възможно, помисли си той. Спомням си, че се чудех на какво друго може да съм способен, дали Джони не държи в запас още някой фокус и дали тялото ми не притежава неподозирани възможности.

Тялото изсмукваше енергията от звездите и астероида и жадуваше да се добере до машинното отделение, защото там тя бе в изобилие… много повече, отколкото далечните звезди и студеното, замръзнало парче скала можеха да му предложат.

И така, аз съм изпълзял до двигателите и съм оставил след себе си тази тъмна, миришеща на смърт следа, а после съм ги прегърнал и съм заспал. Тялото ми е поело директно необходимата енергия, смучейки направо от огненото ядро на реакторите.

Сега отново съм цял.

Отново съм в тялото от плът и кръв и мога да се върна на Земята.

Изпълзя от машинното отделение и се изправи на крака.

Слабата светлина на звездите проникваше през обзорните екрани и се разстилаше като бисерен прах върху пода и стените. В помещението имаше сгърчени две фигури, едната в средата, а другата — в един ъгъл.

Умът му се зае с тях и ги подуши, също както куче подушва кокал, и след малко си спомни кои са. Човекът в него потрепери при вида на прострените тъмни тела, но останалата част от него, студената и безчувствена вътрешна сърцевина, преценяваше обстановката, без да се развълнува при вида на смъртта.

Пристъпи бавно напред и приклекна до единия труп. Сигурно е Кейс, помисли си той, тъй като Кейс беше висок и слаб. Лицето не се виждаше, пък и той не изпитваше желание да го види, защото някъде дълбоко в паметта си все още пазеше спомена за тези лица.

Протегна ръце и затършува из джобовете на убитите. Трупаше всичко на малка купчинка и накрая откри онова, което търсеше.

Както бе клекнал, отвори книгата на заглавната страница и установи, че е същата като другата, която носеше в джоба си. Същата с изключение на един-единствен ред в самия край на страницата.

Там бе написано: „Преработено издание“.

Изведнъж всичко му стана ясно. Сега вече проумя и значението на думата, която го озадачаваше: ревизионисти.

Книгата е била преработена. Онези, които признават само преработеното, ревизирано издание, са ревизионисти. А как ли се наричат другите? Опита някои названия като фундаменталисти, примитивисти, ортодоксални или пък непреклонни… Имаше и други, беше сигурен, но това не бе толкова важно. Едва ли бе от голямо значение как ще се наричат другите.

След две празни страници започваше текстът:

После погледът му се спря на първата забележка под линия:

Сътън бързо прелисти книгата. Повече от половината текст се състоеше от бележки под линия. На някои страници имаше само по два-три реда от оригиналното съдържание, съпроводени с обширни обяснения и опровержения.

Затвори шумно книгата и я стисна между дланите си.

Положих толкова усилия, помисли си той. Повтарях, преповтарях и подчертавах, че имам предвид всичко живо, а не само хората. Всички същества, надарени с разум.

И въпреки това те изопачават думите ми.

Дори водят война, за да променят казаното от мен, да вложат в него съвсем различен смисъл. Кроят планове, борят се и убиват с едничката цел — закрилата на съдбата да стане привилегия само на човешкия род, за да може най-злонравният вид животни, които някога са се пръквали на света, да похити онова, което е предназначено не само за тях, но и за всички други живи същества.

Трябва някак да попреча на това. По някакъв начин трябва да се сложи край. Думите ми трябва да останат, за да могат всички да ги прочетат, и да ги разберат въпреки димната завеса от дребно тероризиране, академично тълкуване и лисича логика.

Защото всичко е толкова просто, че по-просто не би могло и да бъде. Съдбата е привилегия на всичко живо, а не само на хората.

Защото на всяко живо същество се полага по едно създание, наречено съдба. И дори така много от тях остават свободни. Те чакат някъде да се зароди живот и винаги, когато това стане, отиват и остават там, докато този живот угасне. Как точно го правят и защо, не зная. Не знам дори дали Джони действително се е настанил вътре в мозъка ми, или пък просто поддържа връзка с мен от Лебед. Знам само, че винаги е с мен и че няма да ме напусне.

И все пак ревизионистите изопачават думите ми и се опитват да ме компрометират. Преработват книгата ми и се ровят в миналото, за да издирят скандални истории за рода Сътън с надеждата, че пороците на моите прадеди, преувеличени многократно, ще опетнят името ми.

Изпратили са дори човек в миналото, който е разговарял с Джон Х. Сътън и е научил от него неща, които биха могли да им бъдат полезни. Защото Джон Х. Сътън бе казал, че всяко семейство си има своите позорни тайни, и това е самата истина. И словоохотливият старец се е разбъбрил за позорните тайни на своя род.

Но разказът му не е достигнал бъдещето, защото техният човек е останал в миналото и един ден се е появил бос и с бинтована глава във фермата на Сътън. Нещо се е случило и той не е могъл да се завърне.

Нещо се е случило.

Нещо…

Сътън бавно се изправи.

Нещо се е случило, каза си той, и аз знам какво.

Преди шест хиляди години, някъде в Уисконсин.

Пристъпи към пилотското кресло.

Ашър Сътън се отправяше към Уисконсин.