Отново и отново

18

Ева Армър тихичко го викаше:

— Аш. О, Аш. Събуди се.

Слухът на Сътън долови далечния приглушен рев на околоземните ракети, глухото боботене на неголям кораб, който с грохот пореше космическите простори.

„Джони“, повика мислено Сътън.

„Намираме се в космически кораб, Аш.“

„Колко души са?“

„Само андроидът и момичето. Онова, което се нарича Ева. Настроени са приятелски. Нали ти казах, че са приятели. Защо не ме послуша?“

„Не мога да се доверя на никого.“

„Дори и на мен?“

„Възможно е да сбъркаш, Джони. Ти още не познаваш Земята.“

„Не е така, Аш. Познавам и Земята, и хората. Доста по-добре от теб ги познавам. Ти не си първият човек от Земята, в когото живея.“

„Нищо не си спомням, Джони. А трябва да си припомня нещо. Опитвам се, но всичко е като в мъгла. Значителните неща, разбира се, ги помня, както и всичко онова, което научих, записах и взех със себе си. Но не си спомням самото място, нито пък хората.“

„Те не са хора, Аш.“

„Знам. Но не си ги спомням.“

„И не трябва, Аш. Всичко беше толкова чуждо за теб. Не можеш да имаш подобни спомени, не бива да имаш толкова чужди спомени… защото, когато ги пазиш прекалено дълбоко в себе си, се превръщаш в частица от тях. А ти трябва да си останеш човек, Аш. Ние искаме да запазим човешкото у теб.“

„Но един ден ще трябва да си спомня. Един ден…“

„Когато наистина се наложи да си припомниш, това ще стане. Аз ще имам грижата.“

„И още нещо, Джони.“

„Кажи, Аш.“

„Нали не ми се сърдиш, задето те наричам Джони?“

„Защо трябва да ти се сърдя, Аш?“

„Ами защото не бива да те наричам така. Звучи някак непочтително и фамилиарно, но изразява приятелски чувства. Не зная друго по-приятелско обръщение. Затова те нарекох така.“

„Нямам нищо против — увери го Джони. — Съвсем нищо.“

„Разбираш ли нещо от цялата тази бъркотия, Джони? Кой е този Морган например? Ами ревизионистите?“

„Не, Аш.“

„Но все пак откриваш някаква логична връзка, нали?“

„Вече започвам.“

Ева Армър го разтърси.

— Събуди се, Аш — каза тя. — Не ме ли чуваш, Аш? Събуди се.

Сътън отвори очи. Лежеше на койка, а момичето продължаваше да го разтърсва.

— Добре де — каза той. — Вече можеш да спреш. Стига.

Пусна крака на пода и седна на ръба на койката. После вдигна ръка и опипа подутата си челюст.

— Наложи се Хъркимър да те удари — поясни Ева. — Не искаше да те удря, но не можеше да те убеди, а време за губене нямаше.

— Хъркимър ли?

— Точно така. Спомняш си кой е Хъркимър, нали, Аш? Андроидът на Бентън. Сега управлява кораба.

Сътън видя, че корабът е малък, но чист и уютен и в него можеше да се намери място за още един-двама пътници. Хъркимър със своя педантичен и малко литературен начин на изразяване бе казал, че е малък, но удобен.

— След като ме отвлякохте, надявам се, че поне ще ми съобщите къде отиваме — обърна се към момичето Сътън.

— Разбира се, че ще ви кажем — отвърна Ева. — Отправяме се към ловния астероид, който наследихте от Бентън. Там има вила с достатъчно провизии и едва ли някой ще се досети къде сме.

— Чудесно — рече Сътън и се ухили. — Много обичам да ходя на лов.

— Няма да се наложи да ходите на лов — обади се глас зад тях.

Сътън се обърна. До люка на пилотската кабина бе застанал Хъркимър.

— Там ще напишете една книга — тихо каза Ева. — Навярно знаете за какво става дума. Книгата, която ревизионистите…

— Да — отвърна Сътън. — Знам за книгата…

Замълча, припомнил си нещо, и ръката му неволно опипа вътрешния джоб. Книгата си беше на мястото, както и нещо друго, което зашумоля, когато го докосна. Спомни си какво беше това. Писмото… невероятно старото писмо, което Джон Х. Сътън бе пропуснал да отвори преди шест хиляди години.

— Що се отнася до книгата — започна Сътън и отново млъкна, защото за малко щеше да каже, че няма причина да се безпокоят, тъй като той вече разполага с един екземпляр. Но нещо му подсказа, че едва ли е много благоразумно в момента да ги осведомява за това.

— Донесох куфарчето — каза Хъркимър. — Целият ръкопис е вътре. Проверих.

— Сигурно има и достатъчно хартия — подразни го Сътън.

— Има, разбира се.

Ева Армър се наклони към Сътън, толкова близо, че той можеше да вдъхне уханието на медночервената й коса.

— Нима не разбирате колко важно е да напишете тази книга? — запита тя. — Нима не разбирате нищо?

Сътън поклати глава.

Важно било, помисли си той. Важно за какво? И за кого? И кога?

Спомни си за широко отворената, скована от смъртта уста и проблясващите на лунната светлина зъби, а думите на умиращия още кънтяха в ушите му.

— Нищо не разбирам — рече той. — Може би все пак ще ми обясните.

Момичето поклати глава.

— Напишете книгата — каза му тя.