Отново и отново

17

Някакъв човек дебнеше сред люляковите храсти край пътя, а друг се бе притаил в сянката на оградата.

Сътън продължи да върви напред бавно, с широка крачка.

— Джони — беззвучно каза той.

— Да, Аш.

— Има ли други, или са само тези двамата?

— Мисля, че има още един, но не мога да разбера къде е. Всички са въоръжени.

Сътън усети приятното трепване в мозъка си, почувствува, че не е сам, че може да разчита на дружеска подкрепа, и това го изпълни със самоувереност.

— Съобщавай ми всичко, което забележиш, Джони.

После си заподсвирква някаква отдавна забравена мелодия, която все пак се бе запазила свежа в паметта му след цели двадесет години.

Гаражът за коли под наем се намираше през две пресечки нагоре по улицата, а хотел „Орион“ — на същото разстояние в обратна посока. Между Сътън и хотела се криеха двама въоръжени мъже, които го причакваха. Двама, а може би и повече.

Между гаража и хотела нямаше нищо… просто един красив парк, в какъвто бе превърната цялата Земя. Една планета, превърната в административен център и декоративен парк… където всяка педя земя се планираше от архитекти-пейзажисти, а градинари засаждаха храсти, алеи от дървета и цветни лехи, които грижливо се поддържаха.

Идеално място за засада, помисли си Сътън.

Може би е организирана от Адамс. Но едва ли. Той знаеше нещо, което Адамс се надяваше да научи, а да убиеш човека, който разполага с необходимата ти информация, дори когато те е яд на него, е чиста детинщина.

Да не би пък да са онези, за които бе споменала Ева? Хората, които бяха внушили на Бентън да се опита да го убие.

По-вероятно е да са те, а не Адамс, защото той бе необходим на Адамс жив, докато другите, които и да са, щяха да бъдат съвсем доволни, ако го убият.

Сътън бръкна в джоба на сакото си, сякаш търсеше цигара, и пръстите му докоснаха метал. Пистолетът, с който бе стрелял срещу Бентън. Стисна го здраво, след това го пусна, извади ръката си от джоба и намери цигарите в другия джоб.

Още е рано, каза си той. По-късно, ако се наложи, ще използва пистолета, стига да има възможност.

Поспря да запали цигарата, като се бавеше, за да печели време.

Знаеше, че пистолетът не е кой знае какво оръжие, но по-добре с него, отколкото съвсем невъоръжен. В тъмнината сигурно няма да улучи дори къща, но ще вдигне шум, а хората, които го причакваха, едва ли щяха да се зарадват на шума. Иначе отдавна щяха да са се показали, за да го покосят.

— Аш, има още един — обади се Джони. — Точно зад онзи храст пред нас. Щом го отминеш, ще те нападнат от три страни.

Сътън изръмжа:

— Добре, кажи ми точно къде е.

— Зад храста с белите цветчета. Съвсем близо до пътеката, за да може, като го отминеш, да заобиколи и да се окаже точно зад гърба ти.

Сътън дърпаше от цигарата и тя светеше като червено око в мрака.

— Да се заемем ли с него, Джони?

— Да, така ще е най-добре.

Сътън продължи бавно да върви и сега вече видя храста на не повече от четири крачки пред себе си.

Крачка.

Чудя се за какво е всичко това.

Две крачки.

Стига си се чудил. Сега действувай, после ще се чудиш.

Три крачки.

Ето го. Виждам го.

С една крачка Сътън се озова встрани от пътеката. Измъкна пистолета от джоба си и при втората крачка оръжието заговори, избълва две бързи, грозни думи.

Човекът зад храста се преви напред, падна на колене и за миг остана така, като се полюшваше, после се простря по очи. Пистолетът падна от ръката му и Сътън се спусна и го вдигна. Видя, че е електронно устройство, зловещо оръжие, което убиваше дори когато целта не бъде улучена, поради полето на изкривяване, породено от лъча. Преди двадесет години оръжието бе новост и го пазеха в тайна, но сега очевидно всеки можеше да си го набави.

С пистолет в ръка Сътън се обърна и побягна, като криволичеше сред храсталака и се навеждаше, за да избегне надвисналите клони, после се запромъква през една леха с лалета. С крайчеца на окото си долови блясък… блестящото дихание на безшумен лъчев пистолет, чийто подскачащ сребърен лъч проряза нощта.

Хвърли се през бодливия жив плет, прегази един поток и се озова сред гъсталак от вечнозелени храсти и брези. Спря, за да си поеме дъх, и се взря назад в посоката, откъдето бе дошъл.

Местността бе тиха и спокойна като посребрена картина, нарисувана от луната. Никой и нищо не помръдваше. Блясъкът от пистолета отдавна бе изчезнал.

Предупреждението от Джони дойде неочаквано:

— Аш! Зад тебе е. Приятел…

Сътън се обърна с насочен пистолет.

На лунната светлина се виждаше Хъркимър, който тичаше като хрътка, подушила следа.

Сътън излезе от горичката и тихо му извика. Хъркимър се спря, обърна се и се затича към него.

— Мистър Сътън, сър…

— Да, Хъркимър.

— Трябва да се спасяваме.

— Да — съгласи се Сътън. — Май че трябва. Попаднах на засада. Трима души ме причакваха.

— Положението е още по-сериозно — каза Хъркимър. — След ревизионистите и Морган сега се намесва и Адамс.

— Адамс?

— Наредил е незабавно да ви убият.

Сътън се вкамени.

— Откъде знаеш? — грубо запита той.

— От момичето — отвърна Хъркимър. — Ева. Попитахте ме за нея. Тя ми каза.

Хъркимър пристъпи напред и погледна Сътън право в очите.

— Трябва да ми вярвате, сър. Тази сутрин казахте, че мога да ви предам, но аз никога няма да го сторя. Аз съм на ваша страна от самото начало.

— Ами момичето? — рече Сътън.

— Ева също е на ваша страна, сър. Двамата започнахме да ви търсим веднага щом разбрахме за опасността, но закъсняхме и ви изпуснахме. Ева чака при кораба.

— Кораб значи — каза Сътън. — Кораб и всичко необходимо.

— Той е ваша собственост, сър — напомни му Хъркимър. — Наследихте го от Бентън. Заедно с мен.

— А сега искаш да дойда с теб, да се кача на кораба и…

— Извинете ме, сър — каза Хъркимър.

После замахна така бързо, че Сътън не успя да реагира.

Видя юмрука и понечи да вдигне пистолета. Почувствува как внезапна ледена ярост изпълва съзнанието му. После дойде съкрушителният удар, от който главата му се отметна назад, и за миг, преди да затвори очи, той видя разлюляно небе с кръжащи по него звезди.

Усети как коленете му се подгъват и той полита надолу.

Но когато се строполи на земята, бе вече в безсъзнание.