Отново и отново

9

Адвокатът се представи под името Уелингтън. Бе покрил челото си с тънък слой безцветен лак, за да скрие татуирания знак, но при по-внимателно вглеждане той се забелязваше. А гласът му бе типичен глас на андроид.

Той постави много грижливо шапката си върху масата, седна внимателно на стола и сложи на колене кожената си чанта. След това връчи на Сътън някакъв свитък.

— Вестникът ви, сър — каза той. — Беше пред вратата. Помислих си, че може да ви потрябва.

— Благодаря — рече Сътън.

Уелингтън се прокашля.

— Вие сте Ашър Сътън, нали? — попита той.

Сътън кимна с глава.

— Аз представям един робот, известен като Бъстър. Може би си спомняте за него.

Сътън рязко се наведе напред.

— Дали си спомням за него? Ами че той ми беше като втори баща. Отгледа ме след смъртта на родителите ми. Не се е отделял от нашето семейство почти четири хиляди години.

Уелингтън отново се прокашля.

— Точно така — каза той.

Сътън се облегна назад, като мачкаше вестника с ръце.

— Само не ми казвайте…

Уелингтън успокоително махна.

— Не, нищо не му се е случило. Поне засега. Освен ако вие не решите да му създадете неприятности.

— Но какво е направил?

— Избяга.

— Господи! Избягал. И къде?

Уелингтън се размърда неспокойно на стола.

— Доколкото знам, към една от звездите на Тауър.

— Но това е много далеч — запротестира Сътън. — Почти на края на Галактиката.

Уелингтън кимна в знак на съгласие.

— Той си купи нов корпус и космически кораб, взе всичко необходимо…

— С какво ги е купил? — попита Сътън. — Бъстър нямаше никакви пари.

— О, напротив, имаше. Парите, които е спестявал за един период от, колко казахте, четири хиляди години. Бакшиши от гости, коледни подаръци и разни други неща. Доста нещо се насъбира… за четири хиляди години. Особено ако е вложено с лихва, нали знаете?

— Но защо? — попита Сътън. — Какво възнамерява да прави?

— Купи земя на една от новооткритите планети. Не се е измъкнал тайно. Заявката му е регистрирана, така че, ако пожелаете, лесно можете да го намерите. Използвал е фамилното ви име, сър. Това донякъде го безпокоеше, но се надяваше, че няма да му се сърдите.

Сътън поклати глава.

— Разбира се, че не — каза той. — Бъстър има право на това име толкова, колкото и аз.

— Значи нямате нищо против? — попита Уелингтън. — Имам предвид всичко това. В края на краищата той е ваша собственост.

— Не — каза Сътън. — Нямам нищо против. Но аз очаквах с нетърпение да го видя отново. Обаждах се до старата ни къща, но никой не отговаряше. Помислих си, че може да е излязъл някъде.

Уелингтън бръкна във вътрешния джоб на палтото си.

— Той остави писмо за вас — каза, докато му го подаваше.

Сътън взе писмото. Върху плика бе написано името му. Той го завъртя в ръцете си, но това бе всичко.

— Също така остави на съхранение при мен и един стар куфар — добави Уелингтън. — Каза, че съдържа някои стари семейни книжа, които може да ви заинтересуват.

Сътън седеше мълчаливо, втренчил невиждащ поглед в отсрещната стена.

Някога близо до портата растеше ябълково дърво и всяка година малкият Аш Сътън започваше да яде от ябълките, преди още да са узрели напълно, а Бъстър всеки път се грижеше за него с голямо търпение, докато мине кризата, но после го натупваше както трябва, за да го приучи да уважава собствения си метаболизъм. А когато съседското момче го бе набило на връщане от училище, именно Бъстър го заведе в задния двор и го научи да се бие не само с ръце, но и с глава.

Сътън неволно стисна юмруци при спомена за изпитаното задоволство и ожулените до кръв кокалчета. Съседското момче, припомни си той, трябваше да лекува цяла седмица синината под окото си и бързо-бързо се сприятели с него.

— Относно куфара, сър — каза Уелингтън. — Искате ли да ви го изпратя?

— Да, ако обичате.

— Утре сутринта ще бъде тук — увери го Уелингтън.

Андроидът си взе шапката и се изправи.

— Искам да ви благодаря, сър, от името на моя клиент. Той ми каза, че ще проявите разбиране.

— Не само разбиране — каза Сътън. — Просто елементарната справедливост го изисква. Толкова години се е грижил за нас, че е заслужил свободата си.

— Довиждане, сър — рече Уелингтън.

— Довиждане — отвърна Сътън. — И много ви благодаря.

Една от русалките му подсвирна. Сътън й каза:

— Някой ден, хубавице моя, ще прекалиш с шегите си.

Тя му се изплези и се гмурна във фонтана. Вратата се затвори с щракване след Уелингтън. Сътън бавно отвори писмото и разгъна единствения лист:

Сътън внимателно сгъна листа и го пъхна в джоба си.

Остана да седи на креслото, заслушан в ромоленето на потока, който течеше на окачената над камината картина. Запя птичка, в тихия вир почти до самата рамка подскочи риба.

Утре, мислеше си той, ще се срещна с Адамс. Може би ще успея да разбера дали той стои зад всичко, което се случи. Макар че защо трябва да е той? Аз работя за него и изпълнявам нарежданията му.

Сътън поклати глава. Не, едва ли е Адамс.

Но все някой трябва да е. Някой, който го чакаше да се върне, който дори и сега продължава да го наблюдава.

Сви мислено рамене, взе вестника и го разгъна.

Беше „Галактически новини“ и за двадесет години форматът не бе променен. Неизменните колонки, отпечатани със сиво мастило, изпълваха страницата, прекъсвани само от кратки заглавия. Новините от Земята започваха от горния ляв ъгъл на първата страница, следвани от марсиански и венериански новини, после колонката за астероидите и колонка и половина за спътниците на Юпитер… и накрая идваха далечните планети. Знаеше, че новините от другите части на Галактиката се намират на вътрешните страници. По няколко изречения за всяко събитие. Също като някогашните клюкарски колонки в провинциалните вестници отпреди много векове.

И все пак, мислеше си Сътън, като оглаждаше смачкания вестник, това е единственият начин да се представи цялата информация. Имаше толкова много новини… новини от много светове, от много сектори… новини за хора, новини за андроиди и роботи, новини за извънземни същества. Отделните съобщения трябваше да се съкращават, сбиват и сгъстяват, докато една дума заместеше сто други.

Разбира се, имаше и други вестници, издавани в отдалечените райони, и те съобщаваха местните новини с повече подробности. Но на Земята имаше нужда от общогалактически обзор на новините… защото Земята бе столицата на Галактиката… една планета, превърната в столица… планета, която не произвежда хранителни продукти, няма промишленост и единствените й функции са да управлява. Планета, където всеки сантиметър от повърхността се обработва като парк или градина.

Сътън прегледа набързо колонката за Земята. Земетресение в Източна Азия. Нови подводни строежи за настаняване на извънземни служители — дипломатически представители, чиито родни планети са покрити изцяло с вода. Три новопостроени космически кораба за Деветнадесетия сектор. И най-накрая:

Сътън прочете съобщението още веднъж.

„Невъзможно бе да се срещнем с него…“

Хъркимър бе казал, че във фоайето има журналисти и фоторепортьори, а десет минути по-късно Фердинанд се беше заклел в противното. Никой не му беше звънил. Никакви опити да се свържат с него. А може и да е имало, но са били ловко осуетени. Осуетени от същия човек, който го е причакал, от същата сила, която се намираше в стаята, когато прекрачи прага.

Пусна вестника на пода и се замисли.

Предизвикал го бе на дуел един от най-добрите, а може би и най-добрият измежду онези, които се развличаха с дуелиране.

Старият семеен робот бе избягал… или е бил принуден да избяга.

Всички опити на представители на пресата да се свържат с него са били осуетени.

Видеофонът измърка и той подскочи.

Позвъняване.

Първото, откакто бе пристигнал.

Завъртя се на стола и щракна ключа.

Появи се лице на жена. Гранитносиви очи, кожа с цвят на магнолия и ореол от медночервена коса.

— Казвам се Ева Армър — каза тя. — Помолих да ме изчакате в асансьора, помните ли?

— Познах ви — рече Сътън.

— Обаждам се, за да ви се извиня.

— Не е необходимо…

— Разбира се, че е, мистър Сътън. Вие сте си помислили, че ви се присмивам, а в действителност не беше така.

— Смешен бях — каза й Сътън. — Имахте право да се смеете.

— Ще ме поканите ли на вечеря? — попита тя.

— Разбира се — отвърна той. — За мен ще бъде истинско удоволствие.

— А после ще отидем някъде — предложи тя. — Ще прекараме една чудесна вечер.

— С удоволствие — рече Сътън.

— Ще ви чакам във фоайето в седем — каза тя. — И няма да закъснявам.

Екранът угасна и Сътън остана да седи неподвижно на стола.

Ще прекарат една чудесна вечер, бе казала тя. И той се опасяваше, че може би ще излезе права.

Ще прекарат една чудесна вечер. И ще бъдеш късметлия, ако утре все още си между живите, каза си той.