Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

1.

Очертава се това да бъде най-дългото предсмъртно писмо в историята. Титанична епитафия. Чудовищен некролог. Изкрещяна изповед, грамадна като син кит. И тъй като ще свърши с Хапчето, спокойно може и да започне с него.

Малко, бяло и кръгло, подобно на отронена сълза, без никакви отличителни черти с изключение на едва видимата резка по иначе съвършената му повърхност, Хапчето беше създадено от бащата на Емили, фармацевт в Лондон от началото на века. Признавам, че с външния си вид не е от нещата, които биха грабнали въображението. И определено не е подобаващо начало за необикновения разказ, който предстои по-нататък. Но подобно на много други неща в моя дълъг и заплетен живот, в Хапчето има повече, отколкото се забелязва на пръв поглед. Разбирате ли, въпреки безличната си и невзрачна външност то е абсолютно смъртоносно и съставките му — гран1 и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — гарантират бърз, безболезнен и категоричен край на всеки, който ги погълне. И аз смятам да направя точно това след десет дни и да ги прокарам с чаша отличен кървавочервен кларет (може би „Латур“ реколта шейсет и шеста? Или по-скоро седемдесета).

И до днес не съм съвсем сигурен кога точно е било създадено Хапчето, нито с каква цел. Мога да ви кажа само, че вече го имаше, когато посетих за пръв път дома на Емили, поставено в цялото си великолепие в стъклена паничка във витрината с отрови на аптеката на баща й. Беше си все още там и четири години по-късно, на 1 януари 1910 г., следобеда на десетия ми рожден ден, когато го откраднах с помощта, подстрекателството и насърчението на Емили. (О, ще последват далеч по-ужасни престъпления!)

Ако не ме лъже паметта, денят, в който отмъкнахме Хапчето, беше неделя. Чудесна ветровита неделя, с миризма на пушек и печени кестени и с тропот на двуколки по лондонския калдъръм. По случай рождения ми ден бях поканен за следобеда в дома на Емили, където ни очакваше голямо празнично угощение с чай, сметанов кейк и препечени филийки, последвано — по моя идея — от лудешка игра на криеница из цялата къща. Емили беше изкарала лоша настинка по Коледа и още се чувстваше малко слаба, така че бързо се умори да тича нагоре-надолу по стълбите и да ме търси из многобройните скривалища.

— Да слезем в магазина на баща ми — каза тя и се облегна на парапета, за да си поеме дъх. — Може да открием нещо интересно там.

Аптеката на баща й заемаше приземния етаж на къщата и беше затворена по случай Нова година. Обикновено влизането в магазина бе абсолютно забранено, но тъй като съдържателят беше излязъл, а гувернантката на Емили, мис Уоспли, се бе оттеглила в стаята си да пише писма на деветте си сестри, нямаше кой да ни попречи да надникнем.

— Ако някой ни хване, ще кажем, че сме чули шум и сме дошли да проверим какво става — посъветва ме Емили. — Остави говоренето на мен.

Разбира се, бяхме влизали и преди в аптеката, но винаги в компанията на възрастен. Сега бе далеч по-завладяващо — същинска пещера на Али Баба с пъстроцветни буркани и бутилки, подредени по лавиците от пода до тавана, всички с надпис отпред с високи златни букви („Бермудски арарут“; „Стрити теменужки“; „Хлорат на калиев карбонат“; „Екстракт от буника“ и т.н.). В стъклени витрини бяха изложени най-модерните лекарства на времето си („Плодови соли на Ино“, „Вятърни хапчета на Пейдж Удкок“, „Американска сарсапарила на Джейкъб Таунсенд“), чиито високи стъкленици с лебедови шии сияеха примамливо в двата края на дългия махагонов тезгях. Две огледала на срещуположните стени отразяваха всичко в аптеката до безкрайност.

— Внимавай да не счупиш нещо — строго каза Емили. — И не пъхай нищо в устата си, особено от бутилките от релефно стъкло. Те са опасни.

Свалихме няколко буркана от по-достъпните рафтове и помирисахме съдържанието им, отворихме кутия с ароматизирана помада от мас на руска мечка, от която намазах малко по косата си. После се промъкнахме в работната стая в задната част на аптеката и разгледахме хаваните, везните, пресите за тинктури и ножиците за корени. Емили си поигра малко с един капкомер. Аз открих голяма фуния „Бюхнер“ и духнах през нея, сякаш надувам тръба.

— Шшш! — изсъска приятелката ми. — Мис Уоспли ще ни чуе и ще си навлечем куп неприятности. Остави фунията и да се връщаме в магазина.

Поровихме из надписаните чекмеджета от палисандрово дърво по стената зад тезгяха и си поиграхме малко с касата, като се изправяхме на пръсти и натискахме копчетата, сякаш са клавиши на някакъв голям музикален инструмент. После подушихме бутилка амоняк, от което очите ни се насълзиха и двамата се разкашляхме.

— Какво получи за рождения си ден? — попита Емили, когато се посъвзехме.

— Шоколад от мисис Егс и специална Библия от баща ми — отвърнах аз.

— Какво й е специалното?

— Можеш да извадиш Новия завет и да го носиш като шапка против слънце. Сам го измисли. Смята, че ще направи много пари. Но той винаги мисли така за изобретенията си.

(Повече за баща ми по-нататък.)

Отворихме един шкаф зад тезгяха и измъкнахме някакъв интересен, подобен на помпа предмет с надпис „Механична резервоарна клизма №2 на доктор Юджисиър“.

— За какво служи това според теб? — попитах аз.

— Май за гасене на пожари — отвърна Емили. — По-добре го прибери, че може да го счупиш.

Подчиних се и отидох в другия край на тезгяха да разгледам един набор от мензури.

— Ако можеше да получиш каквото си пожелаеш за рождения ден, какво би било то? — най-неочаквано попита приятелката ми.

Разбира се, точно тогава можех да си харесам какво ли не на този свят — пистолет, платноходка или машина, която да ми пише домашните. Не бих отказал колело „Ръдж-Уитуърт“ от онези, които рекламираха по вестниците, нито пък радиоапарат или комплект войници за разиграване на обсадата на Мейфкинг. Едно обаче изпъкваше цяла глава и рамене над останалите — всъщност беше изпъквало още откакто го видях за първи път четири години по-рано. И сега го назовах.

— Хапчето — отвърнах аз, отидох до витрината с отровите и залепих нос за дебелото стъкло. — Това щях да избера. Определено щях да го избера. Иска ми се да можех да го имам.

Емили ме изгледа изненадано, обърна се към палисандровите чекмеджета, отвори едно с надпис „Прах от ревен“, бръкна вътре и когато извади ръка, между пръстите й имаше малко месингово ключе. Пъхна го в ключалката на шкафа с отровите и го завъртя два пъти, преди да отвори витрината и да извади малката стъклена паничка с Хапчето.

— Искаш ли да го пипнеш? — попита тя, като се усмихваше и поднасяше паничката към мен.

— Може ли?

— Ако искаш. Обаче внимавай. Много внимавай.

Протегнах ръка, тя пусна Хапчето в дланта ми и то остана там като някаква матовобяла стигма. Свих пръсти около него, сякаш съм уловил водно конче или пеперуда.

— Никога не съм си представял, че ще го докосна — с благоговение казах аз. — Мислех си, че ще мога само да го гледам.

— Не го лапай — предупреди ме Емили. — Много е отровно.

— Така ми се иска да беше мое — въздъхнах аз. — Никога през живота си не съм желал така силно нещо. Толкова е…

— Красиво?

— Не, не точно. По-скоро…

— Вълшебно?

— Да, точно. Вълшебно. Като магия е. Като началото на невероятни приключения. Толкова ми се иска да беше мое.

Емили се взираше в мен, леко наклонила глава настрани. Устните й бяха разтеглени в насмешлива и леко озадачена усмивка.

— Наистина ли би избрал точно това? От всички неща на целия свят? Не друго, а това хапче?

— Да — отвърнах аз. — Категорично. Винаги съм го харесвал, още от първия път, когато дойдох тук. Кара ме да се чувствам могъщ дори само като го държа. Сякаш мога да направя всичко, което си пожелая. Глупаво е, знам.

Емили повдигна вежди — имаше много светли и тънки вежди, подобни на златни кончета — и замислено подръпна златист кичур. Известно време не каза нищо. После най-неочаквано доближи глава до моята и прошепна страшно поверително:

— Имам план.

Дори сега, след толкова дълги и порочни години, като прегърбен вече старец, вървящ на самия ръб на живота, все още усещам възбудата, която премина през гръбнака ми, когато Емили изрече онези две думи.

— План?

— Да, план. Как да получиш Хапчето, без баща ми да разбере. Участваш ли?

— Да, да! — развълнувано прошепнах аз. — Участвам, разбира се! Какво ще правим?

— Ела с мен — каза Емили. — И прави точно каквото ти казвам.

Тя протегна ръка за Хапчето и след като й го дадох, го постави обратно в паничката и го прибра в шкафа. После ме поведе горе в стаята си, където застана на четири крака, бръкна под леглото си и извади голяма кутия ментови бонбони „Фарли“.

— Ментовите бонбони в плана ли са? — заинтригувано попитах аз.

— Ментовите бонбони са планът — отвърна тя. — Виж.

Тръсна два пъти металната кутия и съдържанието й затрака вътре, след което махна капака. Вътре имаше около две дузини бонбони — малки, бели и кръгли. Веднага се сетих какво е намислила.

— Приличат досущ на Хапчето! — извиках аз.

— Именно — рече тя. — Ще го подменим. Преди това обаче имаме работа за вършене.

Взехме един бонбон и отново се спуснахме долу с разтуптени от дръзкия замисъл сърца. Първо отидохме в кухнята и с помощта на нож направихме тънка резка по обиколката на бонбона, също както при Хапчето. (Често съм се питал каква е причината за това малко несъвършенство в обвивката на моята смърт?) После се върнахме в аптеката и с разтреперани от вълнение ръце разменихме истинското хапче с фалшивото, което поставихме в шкафа с отровите и заключихме вратата му. Дори отблизо беше невъзможно да се открие разлика между тях.

— Получи се! — изсъсках аз, като едва сдържах еуфорията си. — Приличат си като две капки вода! Успяхме! Също като Шерлок Холмс!

Емили се усмихна, държейки истинското хапче в дланта си. Посегнах за него, но тя отстъпи назад и ме изгледа страшно сериозно. Емили имаше най-сериозния поглед, който съм виждал някога. Наистина можеше да те закове на място с него.

— Още не — отсече тя. — Първо трябва да ми кажеш какво ще правиш с него.

— Да правя ли?

— Да. Трябва да съм сигурна, че мога спокойно да ти го дам. Хапчето е опасно, нали знаеш.

— Нищо няма да правя с него — казах аз. — Просто искам да го имам. Да го пазя. Харесва ми.

Замълчах за момент, после добавих:

— Нямам намерение да убивам никого с него, ако си мислиш това.

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Разбира се, че обещавам. Никога няма да го използвам срещу никого. Ще бъде на сигурно място при мен.

— Закълни се — настоя тя.

— Кълна се, Емили. Кълна се в живота си. Кълна се повече, отколкото съм се клел когато и да било. Хайде, дай ми го!

Емили ме изгледа за момент с огромните си изгарящи зелени очи — и ми даде Хапчето.

— И внимавай да не казваш на никого какво направихме — рече тя. — Иначе сериозно ще загазим.

Едва успях да грабна наградата си, когато тропотът по стълбите ни предупреди за идването на страшната мис Уоспли. Погледнах бързо и тържествуващо Хапчето — вече моето хапче — и го пъхнах в джоба си. В същия миг гувернантката на Емили влезе ядосана в магазина.

— Какво правите вие двамата тук? — изписка тя. — Много добре знаете, че е забранено да влизате в аптеката на баща ти!

Емили отвори уста да запротестира, но преди да успее да каже каквото и да било в наша защита, мис Уоспли придвижи масивното си туловище през магазина и застана зад нас, твърдо поставила ръце на гърбовете ни.

— Трябва да излезете навън и да подишате чист въздух — заяви тя и решително ни подкара към задната врата. — А не да правите пакости на места, където не бива да влизате.

— Но аз още съм настинала, мис Уоспли — запъна се Емили. — Не се чувствам добре. Не може ли просто да се върнем в детската?

Мис Уоспли изсумтя и напъха в ръцете ни палта и шапки.

— Ще ви се отрази добре! — заяви тя и отвори задната врата. В антрето нахлу леден въздух. — А сега побързайте, имате половин час в градината, преди да се стъмни.

И с едно последно побутване тя ни засили навън в мразовития зимен следобед и затръшна вратата след нас.

Емили подсмръкна унило, потръпна и нахлузи вълнената си шапка така, че да покрива ушите й. За мой срам мислите ми не бяха насочени преди всичко към добруването на най-скъпата ми приятелка и докато със закъснение я прегръщах през раменете, за да я предпазя от хапещия студ, те бяха другаде. Изпълнен с възторг и вълнение от новата си придобивка, аз се втурнах към края на градината и започнах да правя цигански колела.

— Движи се, Емили! Само така можеш да се стоплиш!

— Благодаря — въздъхна тя и седна на пейката, примирена със съдбата си. — Но май предпочитам да погледам.

И така следобедът продължи. Накрая се върнахме на топло в къщата и до снощи двамата никога не споменахме за случката.

Казано с две думи, така се сдобих с Хапчето. Моето хапче. Хапчето на смъртта. И макар да се заклех да не го използвам срещу никого другиго, ще забележите, че не съм обещавал да не го използвам върху себе си. — Каквито и други престъпления да съм извършил, никога не бих и помислил да престъпя думата си.

Притежавам Хапчето вече деветдесет години (или по-скоро Хапчето ме притежава вече деветдесет години). Понякога го държах в портфейла си, понякога в блестящ медальон с капаче на гърдите си, понякога залепено с тиксо под мишницата, понякога в пръстен на пръста си, но винаги беше наблизо. Съпровождаше ме навсякъде. Смъртта никога не се е отдалечавала на повече от няколко сантиметра от протегнатата ми ръка. Като се изключи Снимката, Хапчето е най-скъпото нещо, което притежавам.

То е с мен и сега, докато пиша тези редове. В джоба на памучната ми пижама. Бъркам вътре и го докосвам нежно, трепетно, както вярващ би докоснал икона, както лепидоптерист би погалил крилото на пеперуда от рядък вид. Гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана — и скоро ще дойде време да го поема.

— Още малко, стари приятелю — прошепвам аз. — Най-сетне моментът ти настъпи.

Казвам се Рафаел Игнейшъс Финикс и съм на сто години — или ще стана след десет дни, в ранните часове на 1 януари 2000 г., когато ще се самоубия. Наблюдателните читатели ще забележат, че инициалите ми са R. I. P.2 Изключително уместно съвпадение, както ще се убедите съвсем скоро.