Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

11.

Още чувствам гърба си странно. Трябва да съм го ударил по-силно, отколкото ми се стори вчера вечерта. Изпитвам не болка, а гъдел, сякаш под кожата ми са се разтичали мравки. Поради някаква причина не мога да се отърся от мисълта, че тялото ми е пълно с личинки. Прекараната в мазето нощ вероятно също не ми се е отразила особено добре. Тук долу е много влажно. Нездравословно. Като в тъмница.

Сега обаче съм излязъл от мазето и продължавам нагоре по лявата стена на стълбището. Под мен развълнувано море от думи и букви изпълва помещенията на партера и фоайето, сякаш замъкът е наводнен. Изглежда адски зрелищно, макар че аз самият го казвам.

Все още продължавам да работя, без да спя, и чувствам тялото си все по-младо с всеки изминал час. В полунощ махнах свещите, защото дори в сумрака на мазето, на примигващата светлина на 40-ватовата крушка, изведнъж открих, че виждам идеално и без тях. Сякаш докато описвам събитията от живота си, по някакъв начин прехвърлям годините от себе си на стените на дома ми. Освобождавам се от товара. Наистина се чувствам забележително жизнен и енергичен.

И това е добре, защото мазето с неговия влажен застоял въздух и гадното чувство, че ме лазят легиони буболечки, се оказа най-трудното място за писане, на което съм попадал досега. На някои места писането почти замираше и макар че все още се движа по график и ще приключа, преди да се гътна, за първи път изпитах досада и разочарование от цялото начинание.

„Защо го правиш, по дяволите? — мислех си аз. — Защо се наказваш по този начин?“

Основният проблем сред многото други бе, че стените на мазето бяха неравни. Докато всички други помещения в замъка бяха грижливо измазани и боядисани, мазето изглеждаше като изсечено в скалата, подобно на катакомба. Варосаните му стени се издуват и хлътват, вълнуват и извиват, правейки писането по тях адски трудно. Освен това на места има ужасно много влага, от скалата сълзят капки колкото перли, подобно на някаква варовикова пот. Флумастерът ми е безполезен при тези условия, мастилото му отказва да се задържи там, където има и най-малък намек за мокро, така че вместо да запълня цялата стена, трябва да минавам от едно сухо петно на друго, сякаш си проправям път през особено коварно блато. Там, където първоначално смятах да увелича размера на буквите, съм принуден да направя точно обратното поради ограниченото пространство и ги скупчвам като корабокрушенци в препълнени спасителни лодки. Дори така не ми остана достатъчно място да кажа всичко, което исках, и след като запълних всеки наличен сантиметър, бях принуден да завърша историята с близнаците албиноси в долната част на стълбището на замъка. Мечтата ми за вместване на всяко убийство в отделно помещение отиде по дяволите.

И сякаш всичко това не беше достатъчно, се появиха още сто и една други досадни пречки за преодоляване — как да закрепя стълбата на неравния под на мазето, как да заобикалям натрупаните в продължение на столетие вехтории, как да се пазя от щипалките, които непрекъснато падат от тавана на главата ми (отвращавам се от щипалки). Наред с това въздухът е влажен и студен, на всеки един-два часа крушката без никакви причини угасва, оставяйки ме да ругая и треперя в пълен мрак за няколко минути, преди да светне също така неочаквано.

В крайна сметка изразходвах в мазето над двойно повече флумастери (десет вместо четирите, които са ми нужни за описването на всяко убийство). Тъй като започнах с 60 флумастера (две кутии по 30 във всяка) и дотук изразходвах само 26, все още имам достатъчно, но въпреки това се чувствам раздразнен. Не ми харесва идеята условията да ме надвият.

Започнах да работя в мазето вчера към седем вечерта и излязох от него едва в пет следобед. Двайсет и два часа, дотук най-дългото време, което ми е било необходимо за описване на убийство. Чувствам се някак омърсен от забавянето. И само като си помисля как вчера си въобразявах, че ще мога да приключа едно помещение за по-малко от десет часа!

Слава богу, мазето вече е история. Ако имаше врата, щях да я затворя и заключа. Но тъй като интериорните врати на замъка по някаква причина липсват, просто ще си представям, че мазето си има и че тя е плътно затворена. Нямам никакво намерение да стъпвам отново там. Никога. Ужасно място. Проклети щипалки!

Стълбището на замъка, където пиша сега, ми предлага далеч по-привлекателни условия. Тук е топло и светло, въздухът е чист, слънчевите лъчи струят през прозорците и макар да е малко досадно да балансирам стълбата на тесните стъпала, поне съм в състояние да продължа писмото си с обичайната скорост. Вече изписах стената до средната площадка и завих на ъгъла към първия етаж, до който би трябвало да стигна след още две колони. Стискам палци нататък нещата да продължат гладко.

Единственото ми леко притеснение е как да запълня стената до първото помещение на горния етаж (не кое да е, а кабинета, както го наричам, макар че нямам представа защо, тъй като за 15 години почти не съм стъпвал там, какво остава да съм се занимавал с някаква кабинетна работа). Разбира се, ако не правех всичко по силите си да вмествам едно убийство в едно помещение, това нямаше да има особено значение. Бих могъл да започна със следващото още тук и сега. Въпреки катастрофата в мазето обаче все още съм твърдо решен да се придържам максимално към замисъла. Затова мистър Попълтуейт ще трябва да се появи малко по-късно и това ми оставя значителна бяла площ, на която да въртя литературните си палци. Мога да разкажа няколко вица, да попиша поезия или дори да порисувам. Би било приятно да разнообразя смъртта с две-три илюстрации.

Преди това обаче смятам да отскоча до купола за чаша вино и бърза дрямка. След цялото фукане колко млад и жизнен се чувствам, изведнъж ме налегна умора. Цялото онова трепане в мазето явно ме е изтощило. Трябва да се кача горе и да презаредя. Може да си взема и малко пушено филе от скумрия. И парче кейк „Батенберг“. Ще се видим след малко.

Току-що имах доста смущаващо преживяване. Всъщност две доста смущаващи преживявания. Първото беше сънят.

Качих се в купола с виното, филето и кейка, но умората така ме налегна, че щом се пльоснах в плетения стол, заспах дълбоко, отметнал глава назад и с увиснали отстрани ръце, напълно забравил за храната и питието. И в съня получих едно изключително странно и обезпокоително видение.

Намирах се в дълъг, застлан с пътека коридор с врати от двете му страни. Долавяше се слаба, но доста гадна миризма на урина и варено зеле и зад вратите се чуваше някакъв сучещ и мляскащ звук, сякаш стаите бяха пълни с личинки, голи охлюви и всякакви други влажни, лепкави и лигави създания. Призля ми, бях уплашен и дезориентиран. Свих се уплашено до стената. И тогава някакъв глас зад мен каза:

— Добре ли сте, мистър Финикс?

Обърнах се и видях, че е мисис Бъншоп, само че, незнайно защо, беше плешива и кожата на скалпа й бе кафява, изсъхнала и лъскава, подобно на пяната на повърхността на изстинал чай.

— Добре ли сте, мистър Финикс? — повтори тя.

— Да — отвърнах аз, макар че гласът ми звучеше плътно и приглушено, сякаш в устата си имах памук. — Да, благодаря. Много съм добре.

— Изглеждате ми пребледнял. Няма да е зле да поседнете.

— Не — измънках аз. И повторих с повече решимост: — Не!

Тръгнах по коридора, по-далеч от нея. Опитах се да побегна, но не можех да накарам краката си да се движат нормално и само се тътрех.

— Да извикам ли сестрата, мистър Финикс?

— Не! — казах аз. — Не! Оставете ме на мира.

Продължих по коридора покрай вратите със сучещите и мляскащи звуци, следван от мисис Бъншоп, сред миризмата на урина и зеле, докато накрая стигнах до ъгъла и се озовах в просторно помещение със светли прозорци от едната страна и редица кресла пред тях. В креслата седяха хора, някои от които познати. Лорд Слагсби беше там, както и Уолтър, близнаците албиноси и няколко други жертви.

— Здравейте, мистър Финикс — посрещнаха ме те. — Как сте днес?

— Престанете! — казах аз. — Стига. Вие сте мъртви.

Междувременно мисис Бъншоп ме беше настигнала.

— Мисля, че трябва да извикате сестрата — каза тя.

— Нямам нужда от сестрата — повиших тон аз. — Нямам нужда от никаква шибана сестра.

— Извикайте сестрата — каза мисис Бъншоп.

— Не искам никаква шибана сестра. Майната й на сестрата. — Вече крещях. — Престанете! Престанете! Вие сте мъртви! Всички сте мъртви! Това е някакъв шибан сън! Убих ви всички! Това е кошмар!

Усетих как някакви ръце ме хващат. Започнах да се, съпротивявам и да удрям немощно, но още ръце ме хванаха през кръста, краката и врата. Бяха навсякъде, не можех да се движа и да дишам, вонеше на пикня и варено зеле, ужасният сучещ и мляскащ звук не спираше, навсякъде около мен имаше лица и накрая започнах да плача и да викам Емили.

— Искам Емили! — заскимтях аз. — Искам Емили.

— Спокойно, спокойно, мистър Финикс — каза нечий глас. — Спокойно.

И тогава се събудих. Пижамата ми беше подгизнала от пот, въпреки че на покрива беше доста студено.

— Господи — промълвих. — Господи.

Намерих пипнешком цигарите, запалих една и дръпнах дълбоко, потресен до дъното на душата си. Ръцете ми трепереха и макар да беше ясна лунна нощ, в ъглите на покрива се спотайваха черни, изпълнени със заплаха сенки. Отпих от бутилката вино.

— Господи — повторих. — Боже Господи.

Никога досега не бях сънувал жертвите си. Извърших през живота си ужасяващи престъпления, но винаги спях спокойно. А сега цял куп убити се появиха неканени, за да ме измъчват в дрямката ми. Бях тормозен от призраци. Тероризиран от трупове. И това не ми хареса. В края на краищата, сънищата не могат да се управляват. Не са като паметта, където имаш известен контрол върху образите в главата си. В сънищата образите имат предимство. Оставен си на тяхната милост. Могат да правят каквото си поискат с теб. Да си отмъстят. Потръпнах, представяйки си посещенията им през последните няколко дни от живота ми, всяко по-страшно от предишното, за да се стигне до нещо наистина ужасно като секссцена с мисис Бъншоп или тройка с братята Брейн, които чукат дъртия ми задник с чудовищните си хуйове албиноси, докато аз крещя с пълно гърло за милост. Изгасих преполовената цигара и веднага запалих друга.

— Бог да ми е на помощ — промърморих. — Полудявам.

Пушех, пиех и мърморех в продължение на близо два часа, повтарях си отново и отново, че е било просто сън и няма за какво да се безпокоя, като през цялото време правех всичко възможно да не заспя отново, тъй като мисис Бъншоп и останалите можеха да ме чакат и да ме отвлекат в съня ми. Накрая, след като пресуших бутилката и оставих малка могилка от фасове, успях да се успокоя дотолкова, че да започна да гледам на нещата откъм смешната им страна. И тогава започна почукването.

След покоя и тишината вчера предполагах, надявах се, че онзи, който беше чукал по вратата ми и ме бе замерял с камъни (ако е един и същи човек), е решил да зареже номерата си и да ме остави на мира. Сега обаче чукчето отново блъскаше вратата като чук по наковалня и целият замък сякаш потрепваше от силата на ударите. Бум! Бум! Бум! Направо усещах вибрациите с краката си.

За момент останах като вцепенен, после изскочих от купола, изтичах до западните бойници — като едва не се препънах в парапета на купола в бързината — и погледнах надолу към сенките. Беше твърде тъмно да различа ясно каквото и да било, но определено видях някаква смътна фигура да стои пред вратата ми и да налага свирепо дървото с чукчето. Бум! Бум! Бум!

— Какво искаш? — извиках аз. — Кой си ти?

Чукането рязко спря и фигурата замръзна.

— Виждам те! — извиках аз. — Много добре виждам кой си! Защо чукаш на вратата ми? Защо ме замеряш с камъни? Аз съм само един старец!

Фигурата не реагира, просто си остана скрита в сенките. Останахме мълчаливо така в продължение на няколко минути — противникът не смееше да помръдне, за да не го видя, а аз не смеех да помръдна, за да не му дам възможност да избяга. Безизходното положение беше прекъснато от един малък облак, който затули луната, и за краткия момент на пълен мрак човекът долу удари за последен път вратата и се омете в нощта.

— Остави ме на мира! — изкрещях след него и гласът ми се понесе по хълмовете като вик на безумец. — Остави ме да умра на мира!

В отговор чух единствено тишина. Не мога да съм сигурен, но мисля, че мъчителят ми е дете.

Това се случи тази вечер. И всичко бе много разстройващо. Чувствам се гол и уязвим като извадена от черупката си костенурка. Искам да продължа с писмото си. Искам да се скрия в гората от думи.

Единственото хубаво от всичко това бе, че ми даде достатъчно материал да запълня оставащото пространство между горната половина на стълбището и входа на кабинета. Сигурно си спомняте, че по-рано се тормозех с мисълта какво да правя с тези стени. Сега, благодарение на смущаващите събития от последните няколко часа, това вече не представлява проблем. Стигнах до целта си и точно в този момент изписвам мястото отляво на входа, а по-рано си мислех, че никога няма да стигна дотук. Вярно, почеркът ми е най-едрият досега (всяка буква е с размерите на зряла слива) и междуредието е по-голямо от обичайното (два и половина сантиметра вместо един). Въпреки това постигнах целта си и сега ми остава само да нарисувам стрелка от долния край на тази колона през входа на стаята и нагоре, след което мога да започна със следващото убийство.

Което и смятам да направя след още една чаша вино и цигара.