Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

6.

Следващият преди Уолтър. (Въпрос: може ли всъщност да се каже „следващият преди“, или използването на „следващият“ предполага бъдещо събитие, а не минало? Знам, че звучи педантично, но тези неща са важни. Не искам шедьовърът ми да изглежда пълен с граматични грешки.) Както и да е, правилно или не, следващият преди Уолтър беше Кийт Крийм, доайен на рока и доколкото ми е известно, единственият човек, когото съм убил случайно.

Пътищата ни с Кийт се пресякоха през февруари 1969 г., малко след убийството на лорд Слагсби. Колелата на стола на последния едва бяха спрели да се въртят, когато Емили ме взе в микробуса си и ме откара на юг, като ме остави ден по-късно в центъра на Лондон. Бях облечен не в друго, а в панталони на цветни ивици с широки крачоли и риза на ярки безформени петна; както всеки път, след като убия някого, нямах ни най-малка представа какво да правя със себе си.

— Довиждане, Рафаел! — извика скъпата ми златокоска, след като ме остави в Сохо. — Изглеждаш фантастично!

— Чакай! — извиках аз и ударих микробуса й. — Не знам какво да правя! Вече съм почти на седемдесет, по дяволите!

— Всичко ще бъде наред. Забавлявай се! Поживей малко!

— И как точно да живея, за бога? Парите не растат по дърветата, нали така?

— Внимавай, Рафаел! Ще те сгази някоя кола. Довиждане! Довиждане!

— Моля те, Емили! Къде отиваш?

Тя извика нещо, но отговорът й се изгуби в рева на клаксона зад мен. Протегнах отчаяно ръка към задната й броня, но в следващия миг тя изчезна, погълната от трафика. Май отново се налагаше да започна живота си от нулата.

— Мамка му — промърморих, опипвайки Хапчето в джоба си. — Мамка му, мамка му, мамка му!

Сохо нямаше нищо общо с онова, което помнех. Последния път, когато бях тук като дете преди повече от половин век, кварталът представляваше доста западнала и безлична плетеница от тесни улички и малки магазинчета, населен предимно от занаятчии и италиански имигранти.

Картината, пред която се намирах сега, беше доста различна. Във всички посоки вървяха тълпи хора, от ярко осветените кафенета гърмеше музика и накъдето и да се обърнех, виждах стриптийз клубове, кина за порнофилми и сексшопове. Никога през живота си не бях виждал нещо подобно.

Известно време се мотах безцелно, като зяпах примигващите неонови реклами и попивах непознатите облекла и звуци. Накрая се почувствах абсолютно дезориентиран, влязох в един пъб и си поръчах голямо уиски. Няма нищо по-хубаво от голямо уиски за успокояване на нервите.

— Я по-добре да е тройно — казах на барманката.

Тя ме обслужи и аз се огледах за свободно място.

Повечето маси бяха заети, но след малко обикаляне напред-назад забелязах местенце в задимено сепаре в дъното на заведението и се настаних там. От дясната ми страна момче и момиче се целуваха и опипваха, а от лявата седеше мрачен тип с тъмни очила и отпиваше от бирата си. Имаше големи мустаци, рунтави бакенбарди и обемиста афроприческа, заради която приличаше на глухарче — още повече че беше със синкаво-зелена риза. Зачудих се дали косата му няма да се разхвърчи, ако го духна.

Седях до въпросния тип близо петнайсет минути, когато той най-неочаквано заговори.

— Кийт — изгъгна неясно. Тъй като не гледаше към мен, когато го каза, не разбрах веднага към кого се обръща.

— Извинете, на мен ли говорите? — попитах аз.

Вместо отговор той протегна ръка.

— Кийт Крийм — допълни непознатият, като подсмръкна и оправи очилата си. — Като Кийт Крийм от музикалната индустрия.

Стиснах протегнатата ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Кийт. Аз съм Рафаел Финикс.

— Супер, човече. Ти си, който си.

Съгласих се, че случаят е точно такъв.

— Въртя „Музикална въртележка“ — продължи той. — На Кингс Роуд. Сигурно го знаеш.

— Боя се, че не — признах аз. — Доста време бях извън Лондон. Току-що се върнах.

Той кимна съчувствено и докосна контешки прическата си.

— Супер, човече. Не съдя хората. Бъди какъвто си сега, а не какъвто си бил преди. Падаш ли си по „Търтълс“?

— Не мога да кажа, че са ми известни — признах аз.

— Щото днес получих пиратска стока, каквато не можеш да намериш никъде в Европа. Превъзходно качество.

— Сериозно.

— Не казвам да купуваш. Просто те уведомявам.

— Ясно. Е, благодаря.

— Супер, човече. Супер.

Кийт сръбна от бирата си, оставяйки пяна по долния край на мустака.

— И по каква музика си падаш? — поинтересува се той след кратко мълчание.

— Ами вкусовете ми напоследък са доста ограничени. Предимно Вагнер.

Кийт се замисли за момент.

— Не — поклати глава той. — Не ги знам. Имам обаче нещо, което може да те заинтересува. „Биг Брадър енд дъ Холдинг Къмпани“, преди Джоплин. Лайв в Сиатъл. За ценители е.

— Наистина много мило, но в момента нямам къде да ги пусна.

— Ако търсиш евтина уредба, имам връзки. Нищо лъскаво, между другото. Просто добър дек и обикновени тонколони. Двайсет паунда… Десет паунда, плюс два албума на Ричи Хевънс.

— Наистина не е за мен, но все пак благодаря.

— Супер, човече. Няма да те натискам или нещо такова. Просто си бъди такъв, какъвто си.

Потънахме в мълчание, отпивайки от питиетата си.

— Макар че ако някога ти се прииска нещо на „Моби Грейп“, знаеш къде да дойдеш.

Той допи бирата си, наведе се напред, затършува в джоба си и извади смачкан пакет цигари.

— Цигара?

— Благодаря.

— От години се занимавам с музика — продължи Кийт, драскайки кибритена клечка. — Станал съм нещо като гуру в индустрията.

Наведох се да си запаля цигарата.

— Ето един, когото харесвам — казах му аз. — Бинг Кросби.

Кийт се замисли за момент.

— Не беше ли Дейвид Кросби?

— Не, определено Бинг.

— Като в „Стилс, Неш и Йънг“?

— Не съм сигурен. Пушеше лула и правеше филми с Боб Хоуп.

— Да — кимна Кийт. — Сигурно става дума за същия. Имам всичките им албуми в магазина.

Отпих от уискито си и се огледах.

— Всичко ми изглежда толкова променено — въздъхнах аз. — Израснах в Лондон, но сега почти не мога да го позная. Минало е повече време, отколкото си мислех.

— Знам откъде идваш, човече — каза Кийт и афроприческата му закима нагоре-надолу. — Като онази песен на Дилън.

— Така ли?

— Да. „Времената, които се променят“. Нали се сещаш, един ден е едно, а в следващия нещо съвсем друго.

Казах му, че звучи много уместно, и допих остатъка от уискито си.

— Още едно? — попитах аз, посочвайки празната му чаша.

— Да, човече, супер. И ще видиш ли дали няма някакви ядки? Изведнъж страшно ми се доядоха ядки. Не ги ли получа, направо ще откача и ще пукна.

Пробих си път през тълпата и взех бира и фъстъци за Кийт и още едно голямо уиски за себе си. Неколцина посетители бяха започнали да танцуват, в това число и ужасно едра жена в къса пола, която едва не ме събори, докато се връщах към сепарето.

— Е — каза Кийт, след като седнах отново, — какви са плановете ти, след като се върна в града?

— Нямам ни най-малка представа — признах аз, приемайки втора смачкана цигара. — Имам достатъчно пари, за да изкарам скромно една седмица. Надявам се, че дотогава ще изникне нещо.

Кийт метна шепа фъстъци в устата си и ги прокара с дълга глътка бира, оставяйки още пяна по вече лепкавия си мустак.

— Харесва ми стилът ти, човече — заяви той, докато си бършеше устата. — Ти си истински свободен дух. Не като повечето старчета. Супер си.

— Благодаря — казах аз.

— Приеми думите на един гуру.

— Да.

Вдигнахме чаши и се чукнахме.

— Виж какво, искаш ли да дойдеш да чуеш една банда? Дружки са ми. Много точни. Делим апартамента над магазина.

— „Музикална въртележка“ ли?

— Да, човече. Знаеш ли го?

— Само по репутация.

— Бива. Е, какво ще кажеш?

— Ами с удоволствие, Кийт, но първо трябва да намеря къде да се настаня.

— Точно това имах предвид. Имаме свободна стая в апартамента. Мартин отиде в клиника и си търсим нов наемател. Всичко се намества, нали се сещаш — идваш в кръчмата точно сега, в този час, като търсиш къде да отседнеш.

Отпих от питието си и обмислих предложението. Кийт определено не беше от хората, с които съм си представял, че ще деля квартира. От видяното досега оставах с впечатление, че апартаментът със сигурност щеше да е шумен, разхвърлян и ужасяващо обзаведен, ако можеше да се съди по облеклото му. От друга страна, на хоризонта не се очертаваха по-добри предложения, пък и може би наистина беше време да започна да живея малко по малко, както бе казала Емили. Затова гаврътнах остатъка от уискито и с известен трепет приех предложението.

— Супер, човече! — извика той. — Направо супер. Пием по още едно тук и тръгваме. Групата и без това ще свири в полунощ. Единично уиски, нали?

— Всъщност тройно.

— Аха, ясно. Супер. Живот в бързата лента. — Кийт се надигна и отиде при бара, но минута по-късно се върна, за да заеме пари за поръчката. — Малко съм закъсал в момента — призна той. — Проблем с превода от агента ми в Нашвил.

Бандата на Кийт свиреше в подземен клуб на Уиндмил Стрийт. Заведението беше задимено и претъпкано, с бар в единия край, сцена в другия и покрит с каменни плочи под, който беше хлъзгав от разлените питиета. Пристигнахме малко преди полунощ, точно когато група на име „Маджик Лизърдс“ завършваше последното си парче.

— Ще ида да кажа на другите, че сме тук — надвика другарят ми какофонията, която се лееше от тонколоните. — Ти вземи питиетата.

Той си запробива път през тълпата, а афроприческата му подскачаше нагоре-надолу като плажна топка в неспокойно море. Аз пък се добрах до бара и взех бира за новия си приятел и два тройни скоча за себе си. Едва успях да отпия от първия, когато Кийт се върна. Изглеждаше развълнуван и подръпваше яростно косата си.

— Положението е сериозно, човече — изпуфтя той, докато бършеше очилата си. — Адски сериозно. Дейв е аут.

— Дейвли?

— Да. Свири на кийборда. Току-що си вдигнал чукалата и напуснал играта. Групата е прецакана.

— Не можеш ли да намериш някой друг?

— Не и за толкова кратко време. Другите са в добро състояние. Това за мен ли е?

Той грабна бирата си и я пресуши на един дъх.

— Навремето свирех на пиано — казах аз. — Преди години. Един канадец ме научи. Много приятен тип.

Споменах го, колкото да поддържам разговора. Реакцията на Кийт обаче беше моментална.

— Разкошно! — извика той, захвърли цигарата си, сграбчи ме за ръката и ме засили към сцената. — Още щом те видях, разбрах, че си в бизнеса. Имаш онова измъчено блус излъчване.

— Не, не! — запротестирах аз. — Нямах предвид това. Свирех неща като „Затанцувай, майко Браун“. Не мога да свиря това, което се свири тук.

— Спокойно, човече, всичко ще бъде супер. По-бързо, излизат след няколко минути.

— Не мога да го направя. Невъзможно е.

— Няма невъзможни неща — извика той и ме забута напред. — Виж само какво направи Рик Уейкмън!

Двайсет минути по-късно, солидно подкрепен с още няколко уискита, бях на сцената и свирех на клавирните с група, която щеше да стане една от емблемите на седемдесетте. Тълпата пощуря. Кийт ме окуражаваше с вдигнати палци, а аз се забавлявах неимоверно, особено когато погледнах надолу и видях едно изключително красиво момиче да зяпа към мен и устните му да оформят думите „Искам те“.

„Това е животът“ — помислих си аз.

Бандата, на която станах най-ненадейно член, се състоеше от петима души. Освен моя милост в нея влизаше Лайнъс, китара и вокал, Отис с мандолина, цитра и от време навреме клавесин, Либи — бас, и Големия Баз, един от най-дебелите хора, които съм виждал, на барабаните. Оказа се, че четиримата се запознали в колеж по изкуствата и обикалят малките клубове вече почти три години, без кой знае какъв успех.

Лайнъс бе движещата сила на бандата. Той пишеше песните, пееше и беше фронтменът на групата, а останалите се разполагахме малко зад него. Мършав пъпчив младеж с рехава брада и силен манчестърски акцент, той носеше едни и същи пурпурни панталони с широки крачоли през цялото време, през което го познавах. Чух, че по-късно здравата се пристрастил към наркотиците и станало почти невъзможно да се работи с него, особено по време на записа на деветчасовата му рок опера „Хамлет, принцът на Мос Сайд“10. През краткото ни време заедно обаче той беше много дружелюбен, макар че здравата можеше да се вкисне, ако направиш грешка при свиренето.

— Прееба средната част — крещеше ми неведнъж по време на двугодишното ни сътрудничество. — Никога не преебавай средната част.

Спомените ми за първото ни представление са донякъде объркани поради факта, че бях не само пиян, но и бях пушил канабис за първи път през живота си. Знам, че започнахме с „Любовен тайфун“, като Лайнъс крещеше акордите, докато свиреше (ми мажор, до, ла мажор, фа и т.н.), след което продължихме с бурна петнайсетминутна версия на „Квинтесенция на прахта“. Определено прецаках няколко средни части и изсвирих цялата „Песен за Дорис“ в неправилна тоналност (сол мажор вместо ре мажор), но като цяло мисля, че се представих сравнително добре. Пък и имайки предвид, че не бях припарвал до пиано почти четвърт век, а преди това единственият ми музикален опит беше свиренето на кокни песни в немски лагер за военнопленници, изпълнението ми си беше направо чудесно. Колегите ми музиканти определено си мислеха така. Когато накрая завършихме с „Танжерски апокалипсис“ и слязохме от сцената, всички се заеха да ме тупат по гърба и да ми предлагат да вляза в бандата.

— Лицето ти подхожда, човече — каза Лайнъс, запали чудовищен джойнт и ми го подаде в малкия килер зад сцената, който минаваше за гримьорна. — Какво ще кажеш? Искаш ли да се включиш?

Усмихнах се и дръпнах здраво от джойнта.

— О, да — отвърнах. — Искам да се включа. Определено искам да се включа.

Пък и как бих могъл да не искам да се включа, когато бандата така очевидно бе скроена за човек с гадни наклонности като мен. Разбирате ли, те се наричаха „Екзекуторите“. Ако това не беше знак, не знам какво би било.

Днес като че ли никой не е чувал за „Екзекуторите“. Бяха захвърлени на бунището на музикалната история и само маниаците на тема рок и колекционерите на редки записи си спомнят нещо за тях. Песните им от време на време се появяват по радиото, обикновено като въпроси в среднощните викторини, но като се изключи известната им носталгична стойност, приносът им в канона на поп музиката е почти напълно забравен.

Навремето обаче бяха големи. Много големи, особено на континента, където неразбираемата им лирика и дългите инструментални сола ги издигнаха едва ли не до култов статус. Разбира се, когато се присъединих към тях, до разцвета им имаше още време (в онези дни не бяха сключили дори един договор за албум), но много от песните, които по-късно щяха да станат така популярни, вече фигурираха в репертоара им. „Любовен тайфун“, първото парче, което изсвирих с тях, по-късно остана трийсет и една седмици в класациите, като стигна до осмо място, а „Квинтесенция на прахта“, „Жено, о, жено“, „Мирна експлозия“ и „Сексуален алхимик“ бяха предопределени за хит парада в началото на седемдесетте. „Фантасмагория Еликсъс №3“, която написах заедно с Лайнъс, остана три години хит номер едно в Македония, а по-късно била използвана като основна музикална тема в кампанията на филипинския президент Маркос.

Всичко това обаче беше в бъдещето, заедно с частните самолети, белите ролс-ройси, разбитите хотелски стаи и пълните стадиони по време на световните турнета. Докато аз бях с тях, бандата беше незначителна и свиреше само по клубове, пъбове и църкви; ако случайно се появяхме на някое по-престижно място, то бе винаги в полунощ в средата на седмицата, когато така или иначе нямаше публика. Фреди Меркюри веднъж ме щипна по задника и ме поздрави за солото ми в „Плодов изгрев“; помня и как „Дорс“ ни почерпиха по едно питие, след като ни бяха гледали в „Марк“, но като цяло с нищо не се отличавахме от останалите хиляда и една незначителни групи, свирещи в края на шейсетте.

— Мислиш ли, че някога ще станем големи? — попитах веднъж Лайнъс.

— Е, по-малки не можем да станем — отвърна той.

Живеехме заедно — аз, Лайнъс, Кийт, Отис, Либи и Баз — в голяма триетажна къща на Кингс Роуд, на чийто партер се намираше музикалният магазин на Кийт. Магазинът беше малък и опърпан и през двете години, през които го познавах отблизо, нито веднъж не бе посетен от някого, който би могъл да се нарече клиент. Хората от време на време надникваха с молба да бъдат упътени, да събират дарения за Армията на спасението или да се спасят от внезапния дъжд, но никога не се застояваха и не проявяваха абсолютно никакъв интерес към „Джетро Тъл“ или последния тематичен троен албум на Франк Запа и „Мадърс ъф Инвеншън“. Кийт седеше по цял ден зад шперплатовия тезгях, пушеше трева и четеше „Рекърд Мирър“, прахта се трупаше по рехавите рафтове за плочи, а мръсните витрини ставаха все по-мръсни. Все пак успя да направи една продажба в началото на 70-те, пиратски запис на Пит Сийгър и „Литъл Боксес“, но точно тогава беше толкова друсан, че предложи страшно ниска цена за касетата и в крайна сметка излезе на загуба.

— Това е временен застой — оптимистично твърдеше той. — Музиката е непостоянна дама.

И ако в „Музикална въртележка“ не се случваше нищо, подобно нещо не можеше да се каже за трите етажа над нея. Апартаментът ни с неговите изтъркани мухлясали килими и разпадащи се мебели беше място на постоянен купон и стана толкова известен с денонощните партита без всякакви ограничения, че беше достатъчно само да кажеш „Апартаментът“ и всеки, който беше някой, знаеше за кой апартамент става въпрос.

Спалнята ми беше на първия етаж, затисната между кухнята и дневната. Лайнъс и Баз бяха на горния етаж с Отис и Либи, които бяха двойка и деляха стая. Кийт живееше на тавана, където спеше на надуваем дюшек и държеше голяма колекция порнографски списания под дюшемето, без да подозира, че знаем за нея.

Поради някаква причина, която така и не успях да разбера, всички винаги се събираха в моята стая. В апартамента имаше предостатъчно място и куп други помещения, но нещо непрекъснато теглеше съквартирантите и гостите към моята стая и те се заседяваха там часове, а понякога и дни наред. Беше съвсем в реда на нещата да се събудя и да установя, че деля юргана с петима или шестима души, които не съм виждал досега, а и неведнъж ми се случваше да се изнеса на канапето в дневната, защото в собственото ми легло не бе останало място за мен. Дори ченгетата, които нахлуваха всяка седмица, сякаш насочваха вниманието си предимно към моята стая; това беше добре, защото винаги държахме дрогата си горе, в шкафчето в банята.

— Какво й е на стаята ми, че всички напират да са в нея? — попитах веднъж Кийт.

— Не знам, човече — отвърна той. — Просто си има такава карма, така да се каже. Сигурно е разположена на някоя енергийна линия.

След всички онези мрачни и мълчаливи години с лорд Слагсби определено ми трябваше известно време да свикна с този нов, вечно комунален начин на живот. Тревожех се, че покрай толкова много хора, при това друсани хора, с Хапчето и Снимката може да се случи нещо непоправимо. Направо виждах как някой намира Хапчето, взема го за метедрин или нещо подобно и си урежда доста по-продължително пътуване оттатък, отколкото е възнамерявал. Затова прибрах таблетката убиец в тежък златен медальон, който носех ден и нощ, докато Снимката почти не напускаше джоба на панталона ми.

След като осигурих безопасността на най-скъпите си вещи и свикнах с идеята да съжителствам с половин Лондон, открих, че всъщност съм изключително щастлив от новия си живот. Харесваше ми да пуша опиум, да вземам ЛСД, да смъркам кокаин и да танцувам по цяла нощ. Харесваше ми да съм заобиколен от млади хора, да слушам надута до дупка музика, да нося пъстроцветни дрехи и да оставям косата си да расте (лорд Слагсби настояваше да я поддържам къса). Беше забавно да ставаш в четири следобед, да ядеш фасул направо от консервата, никога да не ти се налага да миеш чинии, часове наред да обсъждаш смисъла на живота с хора, които са толкова друсани, че не помнят и собствените си имена. А най-вече страшно харесвах целия онзи секс.

Нито преди, нито след това съм правил любов толкова често, така енергично и с такава невъздържаност, както по време на краткото ми съжителство с „Екзекуторите“. Бяха луди, безгрижни дни. Всичко беше разрешено, нямаше нито едно табу. Опитвах пози, в сравнение с които „Кама сутра“ беше католически наръчник, и комбинации, за които не бих и помислил, че са възможни, ако не ги бях изпробвал лично. Дотогава правех секс само с един партньор. Сега пък имах тройки, четворки, петорки, шесторки и толкова, че накрая преливахме от леглото на пода. Чуках Анджи, Кери, Анита, Хърмайъни, Бети, Мери, Бягащата вълчица (чието истинско име беше Аманда, но точно тогава минаваше през индиански период), Сейди и Жана — при това само за един ден. Правех секс в паркове, секс във влакове, секс в плувни басейни, а веднъж и в Уестминстърското абатство. Дори стигнах дотам да се целувам с мъж, макар че не продължи дълго, защото той беше пил сладко шери, а аз намерих вкуса му за непоносим.

Не бях единственият, който си угажда. В апартамента ни на Кингс Роуд сякаш вървеше непрекъсната оргия. Кулминацията на всяко парти неизменно включваше всеки да прави секс с всеки друг; обикновено празненствата започваха по същия начин, а Отис и Либи като че ли не правеха нищо друго, освен да свирят и да се мушкат, често едновременно. Дори Баз се уреждаше, а имайки предвид слонското му туловище и потната плът, която преливаше през врата на мръсната му тениска, това беше свидетелство, че свиренето в банда те прави неустоимо привлекателен сексуално.

Единственото изключение от този универсален промискуитет беше горкият стар Кийт. Макар да говореше надълго и нашироко за тях и непрекъснато да даваше съвети как да ги възбудиш най-добре, Кийт не го биваше с жените. Всъщност в тази област беше пълна катастрофа. Докато всички други се чукаха навсякъде и по всяко време, Кийт постигна почти невъзможното и си остана целомъдрен.

И това не беше, защото не опитваше. Всеки път, когато се заформяше парти или изпълнение, той полагаше огромни усилия да се наконти и да завързва с всяка жена съдържателен разговор. Предвид броя на партитата и изпълненията, законите на статистиката сами по себе си би трябвало да му гарантират поне няколко успешни удара.

Такива обаче нямаше. Жените отхвърляха Кийт по същия начин, по който човешките тела понякога отхвърлят чужди органи (бързо и бурно). Черните му очила, буйните бакенбарди, ужасяващото чувство за мода и афроприческата предизвикваха инстинктивно желание за повръщане у представителките на нежния пол.

— Виж онази птичка там, човече — казваше той, кимайки към нацупена хубавица в другия край на стаята. — Цяла вечер ми хвърля погледи. Сигурно ме разпознава.

— Мислиш ли?

— О, да. Това е като в музиката. Лицето ти става забележимо. Стой тук, човече. Имам работа в любовното измерение.

И заминаваше, за да се върне пет минути по-късно с килнати настрани очила, след като е получил бърз и категоричен шамар през лицето.

— Явно си търси някой не така успял — промърморваше той. — Всеки с вкуса си.

За чест на Кийт трябва да отбележа, че нито веднъж не показа, че неуспехите го смущават. Съдейки по приказките му, човек можеше да остане с впечатление, че е най-големият любовник във Великобритания. Не минаваше нито ден, без да ни разказва истории за снощните си мърсувания — въпреки факта, че всички много добре знаехме, че снощи си беше легнал рано на надуваемия дюшек с чаша „Хорликс“ и поредния брой на „Рекърд Мирър“.

Фасадата му падна само веднъж. Бяхме само двамата, лежахме по гръб насред Хайд Парк и пушехме трева, когато Кийт внезапно избухна в сълзи.

— Аз съм един шибан провал, човече — изплака той. — Абсолютен загубеняк.

— Няма такова нещо — опитах се да го утеша аз.

— Напротив, има, човече. В сравнение с мен и най-големият загубеняк на света е един шибан успех.

— Стига, Кийт. Положението не е чак толкова лошо. Я си дръпни.

— Каквото и да докосна, се превръща в лайна. Провалът е изписан на челото ми.

— Не си прав, Кийт.

— Напротив, съм! — изкрещя той и скочи на крака. — Виж ме. Виж ме и ми кажи, че провалът не е изписан върху мен, от глава до пети.

Погледнах го и се принудих да призная, че в думите му имаше известна истина. Все пак предпочетох да премълча и вместо това се опитах да проявя малко повече позитивизъм.

— Изглеждаш супер, Кийт. Всички са на това мнение. Ти си нашият модел за подражание.

— Така ли? — подсмръкна той.

— Просто си изпреварил времето си. Един ден хората ще видят в теб иноватора, какъвто си всъщност.

— Май си прав — каза той, докато бършеше сълзите си и си оправяше прическата. Мисля, че болката е цената, която плащаш, за да бъдеш на върха. Като онази песен на Хендрикс…

И започна надълго и нашироко да обяснява защо „Джими Хендрикс Експириънс“ никога няма да са същите, след като басистът Ноъл Рединг напусна, за да формира „Фат Матрис“. В края на проповедта беше напълно забравил за емоционалния си изблик.

— Казвам ти, човече — дуднеше той. — Всяка сутрин една птичка чака автобуса на спирката пред магазина и съм сигурен, че ми хвърля погледи. Заради музиката е. Не могат да устоят. Май ще й направя услугата да я опъна и ще я пусна да лети.

Единственото, на което се наслаждавах повече от секса през този период, макар и съвсем малко повече, беше правенето на музика. Което бе може би изненадващо, тъй като никога досега не бях проявявал особени музикални наклонности. (Емили винаги ми се подиграваше за ужасно фалшивото ми пеене.) Но през двете ми години с „Екзекуторите“ открих за своя собствена изненада, че всъщност далеч не съм лош музикант. Напротив, бях доста добър, като се имаше предвид всичко. Разбира се, нужни ми бяха няколко седмици да опозная репертоара на групата, но след като си намерих мястото (или по-скоро, след като пръстите ми си намериха мястото), всичко тръгна великолепно.

Вярно, никое от парчетата ни не беше особено сложно — макар че припевът на „Минно поле Вермичели“ с неговите минори и мажори беше гадничък — и след като хванеш основната мелодия, имаше простор да импровизираш и украсяваш. Дългите инструментални сола бяха запазената марка на бандата и в зависимост от това къде свирехме и колко сме надрусани, можехме като цяло да сме сигурни, че ще превърнем едно относително просто парче в нещо като симфония на Бетовен. Усилията ни намираха забележително добър прием, макар че понякога нещата излизаха от контрол — като онзи път в един клуб в Дептфорд, когато изпълних едночасово соло на орган, в края на което цялата публика си беше или тръгнала, или заспала, или, както в един нещастен случай, взела свръхдоза.

Освен че свирех на кийборда, осигурявах беквокал на някои парчета, като се оказах особено добър в „Шу-би-ду-би-ду-ла“ от „Мирна експлозия“ и „Тра-на-на-на-ну“ от „Жено, о, жено“. Мой беше писъкът в „Психеделичен психопат“, четях Шекспировия монолог в „Квинтесенция на пръстта“, а най-авангардната ми изява беше триминутното солово изпълнение на звънец във „Фантасмагория Еликсъс №3“. Имаше известни спорове дали солото да е мое или на Големия Баз, но тъй като именно аз бях предложил звънеца, честта в крайна сметка се оказа моя. Когато песента беше издадена като сингъл в средата на седемдесетте, много след като Кийт се беше преселил на оня свят, звънецът беше премахнат — по мое мнение, във вреда за парчето като цяло.

Работехме здраво върху музиката си и дните, в които не репетирахме поне по три часа (в моята стая, естествено), бяха рядкост. Освен това повечето вечери имахме еднократни изпълнения, за които товарехме оборудването в микробуса на Отис, разтоварвахме го, изсвирвахме две-три парчета, товарехме отново, разтоварвахме на Кингс Роуд, качвахме всичко обратно в апартамента (по-точно в моята стая), след което сядахме на дълго обсъждане на представянето ни. („Прецака шибаното арпеджио на «Любовен тайфун», Раф! — крещеше Лайнъс. — Прееба цялата песен!“). И ако животът ми като хипи беше пълен с удоволствия, в него имаше и изненадващо много работа.

Не че имахме нещо против, защото здравата работа в крайна сметка се отплащаше. Колкото повече репетирахме и свирехме, толкова по-добри ставахме, а колкото по-добри ставахме, толкова повече се забавлявахме. Разбира се, всички банди имат високо мнение за себе си, но в нашия случай тази самоувереност не беше неуместна. Наистина бяхме добри. Много добри. И накрая хората започнаха да го забелязват.

Не се случи за една нощ. Групата бе съществувала три години, преди да вляза в нея, но без да постигне голям успех; появата ми също не ознаменува незабавен обрат в положението. Месеците обаче се изнизваха, шейсет и девета премина в седемдесета и после в седемдесет и първа и постепенно започнаха да ни предлагат по-големи изпълнения, по-добри сцени, срещу повече пари. Започнахме да правим турнета из страната (и веднъж в Люксембург); за нас се появиха статии в музикалната преса; станахме номер едно на една от страничните сцени на фестивала на остров Уайт (макар и най-малката) и дори свирихме на Кептън Бийфхарт, когато имаше изпълнение във „Финсбъри Астория“.

Съмнителни на вид хора в костюми започнаха да идват при нас и да ни питат дали не си търсим мениджър (отклонявахме предложенията им). Лайнъс се уреди да направи няколко сесии с Мериън Фейтфул, а аз за малко да свиря в един албум на Донован, но накрая той се спря на друг изпълнител; приех го с облекчение, защото музиката му не ми допадаше особено. Дори се говореше, че може да свирим на Уудсток, макар че в крайна сметка не се получи.

Репутацията на бандата растеше неотклонно през 1971 г., докато през декември, сред оглушителните фанфари в музикалната преса, „Екзекуторите“ подписаха договор за рекордна сума с „Дека“ и следващата пролет щяха да издадат първия си платинен албум „Химни на космическия морж“.

Тогава обаче аз вече не бях с тях и мястото ми на пианото беше заето от някой си Дейв Гитънс, който се оказа същият Дейв, чието първоначално напускане беше причина да вляза в групата.

През октомври 1971 г., два месеца преди триумфалното подписване на договора, аз убих Кийт и това събитие ме засили към един далеч не толкова бляскав живот. Не че имам някакви съжаления. На седемдесет и една бях твърде стар, за да ставам рок звезда.

Чистосърдечно признавам, че убийството на Кийт беше трагедия. Не защото се случи, а защото се случи по време, когато след години непрекъснати провали нещата за него най-сетне бяха започнали да потръгват.

Подобрението за Кийт се случи по време на — а и до голяма степен благодарение на — потръгването на нещата за „Екзекуторите“. Той така и не призна връзката, пък и ние не повдигнахме въпроса, но нашият успех се отърка и в него и колкото по-добре вървяха нещата за нас, толкова по-добре вървяха и за Кийт.

Започна се с пиратските записи. През годините Кийт беше натрупал сериозна колекция записи на бандата и с растежа на репутацията ни започна да пробутва копия на всеки, който проявяваше интерес. Скоро се разчу, че ако искаш нещо на „Екзекуторите“ (а не забравяйте, че това беше преди излизането на първия албум на бандата), трябва да се обърнеш към Кийт Греъм. Преди да се усети какво става, Кийт вече въртеше ако не рекордна, то поне постоянна търговия зад шперплатовия тезгях на „Музикална въртележка“, като ни плащаше скромна или по-скоро мизерна комисиона за всяка продажба.

— Важното в случая не е финансовата част, а това какво правя за имиджа ви — обясняваше той. — Разпространявам вестта. Ако мислите за себе си като за Исус, аз съм вашите десет апостоли.

В „Музикална въртележка“ се навъртаха все повече посетители и Кийт започна да продава и другите си записи. Албуми, останали недокоснати години наред, с пожълтели от времето обложки, най-сетне започнаха да намират купувачи. Ричи Хевънс замина, „Търтълс“ също, както и „Биг Брадър енд дъ Холдинг Къмпани“, преди Джоплин, лайв в Сиатъл. Пробута целия си Пит Сийгър и повечето албуми на Рамблин Джак Елиът, като му се наложи да поръча още неща на „Грейтфул Дед“. Дори намери купувач на цялата колекция на Тайни Тим; самият Кийт призна, че очаквал това да се случи, „когато свинете започнат да летят“.

Момичетата престанаха да бъдат така пренебрежителни към него, когато се опитваше да бъбри с тях по време на изпълненията, тъй като знаеха, че е приятел на бандата. Големите клечки в музикалната индустрия вече не му казваха да се разкара, когато се присламчваше при тях на партитата. „Мюзик Еко“ дори пусна негова снимка, макар че в текста под нея се казваше, че бил Арета Франклин.

Най-драматично и повратно от всичко бе, че Кийт си намери приятелка.

Вярно, Марси не беше най-предразполагащата жена. Носеше дебели кръгли очила, имаше повече брадички от Баз и бе единственият човек с по-космати крака от тези на Кийт. Освен това бе изключително агресивна и имаше навика да се нахвърля с юмруци и ритници срещу онези, с които не се съгласяваше, което, ако питате мен, означаваше срещу всички.

Тези неща обаче като че ли нямаха никакво значение за Кийт, който бе абсолютно предан на Марси. И тя на свой ред бе абсолютно предана на него. Двамата бяха толкова отдадени един на друг, че нямаха почти никакво време за останалите, така че от момента, когато се срещнаха (на едно изпълнение в клуб „Кроудеди“), комуникацията между Кийт и нас се сведе почти до нула. Което беше добре, защото Марси не обичаше той да разговаря с други хора.

В общи линии, такова бе положението в онази мразовита октомврийска нощ на 1971 г.

Кийт беше излязъл с Марси, както правеше през повечето вечери. И тъй като за първи път от месеци нямахме изпълнение, останалите се бяхме разположили в стаята ми, слушахме записи и пушехме хашиш. Освен бандата имаше десет-единайсет други хора, в това число и един плешив американски поет, който час по час ставаше и рецитираше творбата си, в която се говореше предимно за умиращи деца и може би поради хашиша караше всички ни да се заливаме от смях.

Мислехме да идем в някой клуб и затова бях облякъл най-хипарските си червени панталони с пайети и тензухена риза. С напредването на вечерта обаче така завъртяхме главите, че идеята да се местим ставаше все по-непривлекателна и накрая я зарязахме съвсем. Вместо това се размазахме в стаята ми, работехме усърдно върху голямото блокче марокански хашиш и водехме продължителна и понякога доста разгорещена дискусия дали вселената не е просто нищожна частица от тялото на някакво върховно същество — нещо, което лично аз не приемах.

Някъде около полунощ, когато американският поет, слава богу, изгуби съзнание в дневната, решихме да опитаме малко ЛСД. Аз обаче не бях в настроение и докато другите си махаха главите, се качих горе за глътка чист въздух.

В стаята на Кийт има голям тавански прозорец, от който можеш да се изкачиш на покрива. Изпих чаша вода и се измъкнах през него, като междувременно раздрах тензухената си риза. Бях ужасно друсан и когато видях тиквата, отначало си помислих, че имам халюцинации. Едва когато изпълзях до нея, шляпнах я с длан и опрях буза върху грапавата й оранжева кора, осъзнах, че е истинска.

„Тиква — помислих си. — Тиква на покрива. Ама че странно.“

Тиквата се намираше в ъгъла между наклона на покрива и тухления парапет в края му. Предположих, че Кийт я е сложил там, макар да нямах идея с каква цел. Може би нещо във връзка с деня на Вси светии, до който оставаха само две седмици. Изправих се несигурно, като се олюлявах опасно до парапета, наведох се и се опитах да вдигна гигантския плод. Оказа се ужасно тежък и трябваше да напрегна всичките си сили, за да го избутам до горната част на парапета. Тиквата бе толкова огромна, че едва успявах да я обхвана с ръце.

— Ама че грамаданска тиква — изпъшках аз. — Господи.

Спрях за момент да си поема дъх, гледайки към колите, които минаваха по Кингс Роуд на 12 метра под мен. После хванах отново тиквата с мисълта, че ще е доста забавно да я внеса вътре и да я търкулна по стълбите. Но докато се напрягах да я вдигна, вниманието ми се отклони от гласове някъде откъм улицата. Бяха Кийт и Марси, които като че ли спореха. Заинтригуван, спрях напъните си и погледнах надолу.

— Не съм — изскимтя Кийт. — Уважавам те твърде много!

— Напротив, си! — изкрещя Марси. — Си!

— Не, не, разбрала си ме погрешно.

— Признай си!

— Няма какво да… Ох! Заболя ме!

— Имаш връзка! Знам, че имаш връзка!

— Няма такова нещо, мила. Няма такова нещо. Ох, само не косата ми!

— Коя е тя? Кажи ми! Кажи ми или ще ти откъсна главата!

Чу се силно тупване. Надвесих се през парапета и на светлината на близката улична лампа видях, че Марси е сграбчила Кийт за косата и блъска главата му във входната врата. Очилата му бяха отлетели нанякъде и той бе вдигнал ръце пред лицето си, за да се предпази от ударите.

— Теб обичам! — викаше той. — Ти си моето момиче!

— Кажи ми! — изкрещя Марси. — Либи е, нали! Ох, господи, иде ми да умра!

Блъскането продължи още известно време, след което със същото ожесточение, с което бе наказвала любимия си, Марси награби уплашеното му лице, придърпа го към себе си и впи устни в неговите. Кийт отвърна, като я хвана през подобието й на талия и я прегърна; междувременно Марси се разходи по падналите му очила. Чувах мляскането им и приглушения рефрен на Кийт: „Твърде много те обичам, за да хойкам, Марси. Твърде много те обичам, скъпа“.

Гледах ги известно време с онзи интерес, с който някой биолог би гледал сношаващи се слонове или рядък вид скарида, и се питах какво ли е да целуваш Марси и дали е толкова агресивна в леглото, колкото извън него; и тогава, доста отвратен от мисълта, насочих вниманието си обратно към тиквата, притиснах я до гърдите си, напрегнах колене и я повдигнах върху парапета.

Намерението ми беше да се обърна, да се затътря обратно до прозореца и да пусна грамадата върху надуваемия дюшек на Кийт, който се намираше на пода под него. За съжаление, докато се обръщах, изгубих равновесие, залитнах странично към покрива и в отчаяното си желание да спра падането си пуснах тиквата, която се люшна на края на парапета. За миг остана там, сякаш не можеше да реши на коя страна да падне. Накрая, сякаш на забавен кадър, тя се търкулна навън и полетя надолу като малка оранжева комета. Настъпи напрегната тишина, след което се чу силно влажно шляпване, последвано от пронизителен писък.

Изправих се с ругатни и надникнах през парапета с надеждата тиквата да не е улучила някого. За съжаление беше, при това с точност, каквато никога не бих постигнал нарочно — тиквата се бе стоварила право върху главата на Кийт, която беше изчезнала в чудовищния плод като в някакъв шлем на тежководолаз. За мое изумление, имайки предвид тежестта на тиквата и скоростта, с която бе падала, Кийт все още стоеше на крака и залиташе несигурно по тротоара, а Марси, която бе цялата опръскана в тиквена каша, пищеше истерично и се мъчеше да махне грапавата сфера от главата на любимия си. Двамата продължиха така няколко секунди, клатушкайки се напред-назад като в някакъв шантав танц, след което Кийт се свлече на колене, ръцете му потръпнаха и той падна по очи мъртъв на паважа, при което тиквата издумка силно. Писъците на Марси станаха още по-силни и започна да се събира тълпа.

— Мамка му — измънках аз. — Ох, мамка му.

Първата ми мисъл бе да изляза от къщата да си проясня главата.

Бързо потупах джоба си, за да се уверя, че Хапчето и Снимката са си на мястото, влязох през прозореца, спуснах се долу и се измъкнах незабелязано на улицата. Вече бяха пристигнали няколко полицейски коли и линейка. Марси още пищеше и налагаше с юмруци някакъв пенсионер от Челси, който се опитваше да я утеши.

— Ох, мамка му — продължих да мънкам аз, бързайки в нощта. — Ох, мамка му!

Нямах представа къде отивам и в продължение на цял час се мотах безцелно, докато не се озовах на Трафалгар Скуеър. Главата ми бе като пълна с олово; отидох при един от фонтаните и я потопих в ледената вода, като останах така близо минута, след което я отметнах назад, пръскайки капки в студения нощен въздух.

И тогава видях Емили, седнала между лапите на един от декоративните бронзови лъвове. Златната й коса светеше на бледата лунна светлина.

Отначало не можах да повярвам на очите си.

— Емили! — извиках аз, изтичах и спрях пред постамента, върху който бе седнала. — Емили, ти ли си?

— Здравей, Рафаел.

— Изобщо не ми изглеждаш изненадана!

— Не съм. Гледах те, откакто дойде откъм Адмиралтейската арка. Ела, седни до мен.

С мъка се качих на постамента и се излегнах до нея.

— Направо невероятно — казах аз.

— Кое?

— Срещата ни, разбира се. Сигурно е най-голямото съвпадение от… ами от миналата ни среща. Сякаш винаги се натъквам на теб, след като съм…

— Какво?

Щях да кажа „убил някого“, но разбира се, Емили не знаеше нищо за убийствата ми и реших, че е най-добре да си остане така.

— След като си какво?

— След като си помисля за теб — побързах да кажа аз. — Винаги се появяваш точно след като си помисля за теб.

— Може би ме призоваваш като дух — разсмя се тя. — Може да съм твоят вълшебен гений.

— Ти си моята любов, Емили — казах аз, поемайки ръката й. — Обичам те. Липсваш ми. Не мога да живея без теб.

Тя ме прегърна и се сгуши до мен.

— Ама че глупости говориш, Рафаел. Винаги си говорил глупости. Не знам защо изобщо те търпя.

— Защото и ти ме обичаш.

— Така ли? — разсмя се тя.

— Омъжи се за мен — казах аз, затваряйки очи. — Още не е твърде късно. Аз съм само на седемдесет и една. А ти изглеждаш като току-що навършила осемнайсет.

— Ласкател.

— Сериозно говоря.

Тя погъделичка носа ми.

— Не и тази нощ, Рафаел. Но все пак, благодаря.

Опрях глава в бедрото й.

— Къде беше през последните години? — попитах я аз, вдишвайки аромата й.

— О, тук-там. Нищо особено. Ти обаче здравата си се забавлявал, доколкото виждам.

— Да — въздъхнах аз. — Много се забавлявах. Станах поп звезда, представи си. Точно сега обаче ми е малко гадно. Господи, колко ми е гадно.

Тя не каза нищо, само се премести по-близо до мен. Звукът на дишането й ме унасяше и макар да се опитвах да остана буден, да се възползвам максимално от малкото време, което имахме заедно, не след дълго заспах. И когато се събудих, нея вече я нямаше. На мястото й бе… Уолтър. Горкият Уолтър, опрял брадичка върху ръцете си, загледан прочувствено нагоре към сивеещото небе преди зазоряване.

— Седите на моя лъв — каза той.

Още един ден. Още една жертва. Още един живот. Започваме отново.

Малка история в края на историята — поредното от онези шантави съвпадения, осейващи живота ми като раковини по корпуса на океански лайнер.

Две години след описаните по-горе събития се спотайвах между книжните рафтове на общинската библиотека на Уестън сюпър Меър и търсех къде най-добре да оставя една пълна с кучешки лайна кесия, когато забелязах отворена книга на съседната маса. Ако беше друга книга или отворена на друга страница, несъмнено нямаше да й обърна внимание. Тази обаче привлече вниманието ми и ме накара да прибера кесията в джоба си и да се вгледам. Разбирате ли, на страницата имаше снимка на Марси.

Книгата представляваше тънко томче, озаглавено „Жените убийци от нашето време“, и главата, кръстена „Черната вдовица на рока“, разказваше странната история на Марси Гудфелоу. Открих (не за огромна моя изненада), че последната била „психопат от класически тип“, която имала навика да си избира нищо неподозиращи мъже на рок концерти, да им завърта главите и да им вижда сметката. Правила го няколко години наред и сигурно щеше да го прави още, ако не бе проявила дързостта да извърши последното си убийство по такъв зрелищен начин (чрез стоварване на тиква върху главата на жертвата си) и на такова публично място (насред оживена лондонска улица). По-късно в съда признала, че е извършила шест убийства, но твърдяла, че е невинна за смъртта, заради която била арестувана, и настоявала, че тиквата просто се стоварила от небето. Никой не й повярвал и тя била затворена за неопределено време в строго охранявано заведение за психично болни престъпници.

Прочетох това с интерес и със значително облекчение. Не само защото не бях заподозрян за смъртта на Кийт, но и защото историята ме освободи от тормозещото ме чувство за вина заради станалото. Така или иначе е щял да бъде убит, помислих си аз. Просто съм ускорил процеса. Всъщност с изпускането на тиквата сигурно съм спасил живот. Бог знае колко още хора щеше да убие Черната вдовица на рока, ако не я бяха арестували онази нощ. Всичко това ме накара да се почувствам доста добре и с огромна безгрижна усмивка на лице се заех да заложа кесията с кучешки лайна.