Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

13.

Катастрофа! Пълна и абсолютна катастрофа, по дяволите. Тъкмо преполових предсмъртното си писмо, остават ми още доста убийства за описване и повечето стени на горния етаж на замъка се белеят непокътнати пред мен, а флумастерите ми свършиха. Можете ли да повярвате! В момента живея назаем и пиша с флумастер, който всеки момент може да сдаде багажа, както несъмнено ще се убедите по бледите думи.

Честно казано, флумастерите не са свършили. Все още ми остават 30, цяла кутия, половината от онова, с което започнах. Проблемът е, че през 18-те месеца, откакто ги купих, са изсъхнали. Мастилото им се е спекло като съсирена кръв и върховете им са се сбръчкали. Не мога да обясня защо това се е случило само с едната кутия (двете пристигнаха по едно и също време в замъка и оттогава ги държа заедно), но фактът си е факт — би трябвало да разполагам с предостатъчно флумастери, за да изкарам до смъртта си, а ето че нямам нито един. По дяволите, по дяволите, мамка му и по дяволите.

Всичко друго вървеше добре. След ужасите на мазето и смущаващите събития от снощи се бях разтревожил, че може да ми се наложи да се поизмъча, за да възстановя инерцията на писмото. Снощи обаче писах бързо и задоволително, както го правех и по-рано в гигантската ми епитафия. Започнах почти в 22:00 часа, но дори с няколкото прекъсвания за вино и цигари успях да убия мистър Попълтуейт и да потегля за армията до осем сутринта.

Нещо повече, кабинетът, който току-що завърших, е първото място, на което писмото ми наистина постига пълния си потенциал. Спомняте си, че долу така и не постигнах съвършенство. Мисис Бъншоп изпълни две стаи, източната галерия съдържаше две убийства (макар и добре подредени), а кухнята се изправи пред какви ли не проблеми с тръбите и шкафовете. Що се отнася до мазето, колкото по-малко го споменавам, толкова по-добре.

В кабинета обаче писмо и замък се прегърнаха и се получи симбиоза. Започнах историята за мистър Попълтуейт при тавана точно отдясно на входа и продължих да пиша плавно и без никакви пречки по цялата стая, винаги с еднакво големи букви (с размерите на стафиди), като приключих разказа си точно при рамката отляво на входа. Резултатът е дълбоко вълнуващ — спретнат, драматичен, събран, зашеметяващ — и е точно онова, за което мечтаех, когато ми хрумна схемата „едно убийство — една стая“.

— Това е проклет шедьовър — казах си аз, докато поставях последната точка. Почти си заслужава да забавя смъртта си, за да мога да му се възхитя.

И ето че само минути по-късно триумфът се превърна в катастрофа, когато открих, че всичките ми останали флумастери са неизползваеми.

Направих откритието на площадката точно когато излязох от стаята на мистър Попълтуейт. Бях донесъл втората кутия флумастери от спалнята и след като взех един от трийсетте, се качих на стълбата, готов да започна от тавана. Но когато опрях върха в стената и опитах да пиша, по мазилката не се появиха думи, а само някакво смътно, призрачно петно.

— По дяволите — промърморих. — Сигурно е калпав.

Захвърлих флумастера на пода, слязох от стълбата и взех втори. Резултатът бе същият, както и със следващия, със следващия и т.н. Трийсет пъти слизах и се качвах по проклетата стълба, отчаянието ми постоянно растеше, докато накрая не останаха флумастери. Всички се оказаха безнадеждно изсъхнали.

— Копелета! — изплаках аз. — Не може да бъде! Само не и това! Аааа!

Предполагам, че вината е моя. Трябваше да проверя флумастерите в самото начало, да драсна някъде, за да се уверя, че всичко е наред. Така щях да открия проблема миналия вторник и да имам достатъчно време да измисля алтернативен план. А ето че сега съм хванат натясно и на пръв поглед няма бърз изход от положението. По-горните думи са изписани с малкото мастило, останало във флумастерите от първата кутия. Нужни ми бяха 20 от тях, за да стигна дотук, думите са почти неразличими и останалите десет ще ми стигнат само за още два-три абзаца. Чувствам се като човек, който е прерязал китките си и безпомощно гледа как собствената му кръв и животът му бавно изтичат.

Какво да правя? Доктор Банън ще дойде едва в петък и дори да може да ми донесе нови флумастери, времето никога няма да ми стигне, за да завърша писмото, тъй като по график трябва да се самоубия в ранните часове на събота. За отлагане на смъртта ми не може и дума да става — когато решиш да се самоубиваш, наистина трябва, да се придържаш към решението си. Същото се отнася и за мисълта да отида до селото. Просто не бих могъл да понеса всички онези хора. Мога да се опитам да продължа с тебешир или с писалката, но какъв е смисълът? Имам само няколко тебешира и само един пълнител за писалката. Няма да са достатъчни, за да довърша работата си.

Мога и просто да погледна истината в очите — с писмото е свършено. Край. Капут. Фине. След шест дни и бог знае колко думи не мога да продължа нататък. Стигнал съм в задънена улица. Съсипан съм, както можете да си представите. Бих казал, че ми иде да се самоубия, само че и без това ще го правя. Целият този труд, спомените — и всичко това напразно. Спрял съм малко преди финала. Не мога да завърша себе си. Иде ми да плача. Да крещя. И гърбът ми тупти ужасно. А сега и шибаното чукане… Господи, хайде, проклет флумастер… шибано чукане… ох, по дяволите, свършва…

Сега е пладне в сряда, 29 декември, два дни след като написах горното. Както виждате, пиша отново. И както също виждате, почеркът ми е енергичен, четлив и уверен, много по-различен от бледата анемия от предишните няколко абзаца. Да, сдобих се с нови флумастери. И да, напуснах замъка да ги взема, макар че не се отдалечих толкова много, колкото подозирах, че ще се наложи. Просто не можех да изоставя писмото си. Трябваше да остана при него. То е започнало да означава толкова много за мен.

Цели два дни след като флумастерите свършиха, останах горе в купола. Пушех, пиех, въртях Хапчето между пръстите си, самосъжалявах се.

— Писмото ми — мърморех отново и отново. — Прекрасното ми писмо.

В понеделник някой почука три пъти на вратата ми — веднъж, когато последният ми флумастер замина, втори път в ранния следобед и трети — късно през нощта. Бум, бум, бум. Всеки път се втурвах да видя кой е, но всеки път отвън нямаше никого. Във вторник имаше само едно силно и самотно почукване около пладне, а късно вечерта някой хвърли яйце по замъка. То прелетя през бойниците и се разпльока върху купола ми, оставяйки лепкава диря, спускаща се като голяма жълта следа по металните плочи.

— Що за чудовище си ти? — изкрещях на невидимия си мъчител. — Защо не ме оставяш на мира?

Тези посегателства бяха единствените фиксирани точки в иначе всепоглъщащата пустота на ужасните два дни. Между тях просто седях — безполезен, увит в цигарен дим, прикован към пустотата на моя приближаващ края си живот, смачкан.

Едва след като спрях да пиша, започнах да оценявам напълно колко важно е писмото за мен. Колко съществено. Колко цвят беше внесло. А сега всичко изглеждаше черно и бяло. Дори не черно и бяло. А просто сиво. Животът ми беше еднообразен, сив, празен като разкъсана паяжина. Осъзнах, че без писмото съм нищо. Писмото беше мен. Аз бях писмото. И когато то свърши, когато забуксува, спря и избледня, същото стана и с мен. Да спра писането беше равносилно по свой начин да прекратя собствения си живот. Бях се самоубил, без дори да го разбера.

„Спокойно мога да взема Хапчето и сега — помислих си късно вечерта във вторник. — Така или иначе съм си мъртъв. Просто ще потвърдя факта.“

Исках обаче да посрещна стотния си рожден ден. Да направя цял век. И в крайна сметка това ме убеди да преглътна страховете си и да ида да потърся нови флумастери. Разбирате ли, ако исках да преживея следващите четири дни, имах нужда от писмото, защото именно то ме връща към живот. Трябваше да го продължа. Да продължа да пиша. Да продължа да си спомням за себе си. Може и да е нелепо, все едно да връщаш някого от оня свят само за да можеш да го убиеш отново, но в по-подобаващ момент. Но нещата стоят така. Не мога да сложа край на живота си, докато не завърша писмото. Трябваха ми нови флумастери. Беше въпрос на живот и смърт.

Така рано в сряда сутринта, тази сутрин, след двудневна пустота отидох в банята и се почистих (махането на восък от коса е ужасно гадна работа). Сложих си някакви дрехи — същите, които бях носил преди 15 години, когато пристигнах в замъка, и който бяха останали да лежат недокоснати на купчина под леглото — и извадих 20 паунда от кутията за бисквити, в която държах жалките си спестявания. Слязох до външната врата, отворих я, прекрачих прага, затворих и заключих след себе си. И после, подобно на астронавт, стъпващ на нов и непознат свят, поех по пътеката към селото.

— Господи — промърморих, обхванат от ужас. — Ох, Господи.

Откакто пристигнах в замъка преди толкова много години, нито веднъж не се бях отдалечавал на повече от двайсетина метра от входната врата. По принцип не страдам от агорафобия. Не се страхувам от небето, от провинцията или от откритите пространства. Нямам проблем да съм навън. Просто не обичам да напускам дома си. Той ме привлича неудържимо. Там се чувствам сигурен, доволен, спокоен. В замъка се чувствам себе си. Всяка крачка извън него ме отдалечава от собствения ми разсъдък.

— Вземи се в ръце, Рафаел — изсъсках на себе си през зъби. — Дръж се.

Планът ми, доколкото го имах, беше да сляза до селото, да намеря първия подходящ магазин, да си купя флумастерите колкото се може по-бързо без излишен шум и да се върна направо в замъка. Стиснал Хапчето и Снимката за кураж, с тракащи зъби и пулсиращи слепоочия, бавно тръгнах крачка след крачка по изровената пътека, която се вие от замъка към долината.

Беше свеж ясен ден, с бледо безоблачно небе и чист въздух. Навсякъде около мен покритите с папрат хълмове се редуваха до неравната линия на хоризонта, а в долината, която не можеше да се види от замъка поради особеностите на терена, имаше гори, поля и къщи — бели точки, вкопчили се като лодки в бурно зелено море. Ако не бях толкова нервен, щях да се насладя на гледката. Трябваше обаче да се съсредоточа изцяло, за да се движа напред и надолу, и затова почти не забелязвах великолепието на пейзажа.

— Спокойно, Рафаел — промърморих аз, като си поемах дълбоко въздух и се мъчех да овладея треперенето на ръцете си. — Стъпка по стъпка, единият крак пред другия. Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред.

Пътеката е около три километра и накрая излиза на асфалтов път, който наляво води надолу към селото, а надясно към хълмовете, градчетата, градовете и световете зад тях. Неведнъж ми се случи да спирам, плувнал в пот, с бясно разтуптяно сърце, убеден, че не мога повече. Заповядвах си обаче да продължа и накрая, след около два часа мъчения, стигнах мястото, където пътеката излиза на пътя. И открих, че по-нататък не мога.

Опитах се. Стъпих на асфалта и заповядах на краката си да ме понесат наляво и надолу към селото, но те просто не помръдваха. Отказваха да работят.

— Хайде! — извиках. — Не спирай сега! Хайде! Безполезно. Успях да преодолея няколко метра, но после изпитах чувството, че някой ме дърпа за каишка назад. Напрегнах всичките си сили, мъчех се да се отдалеча от пътеката като борещ се със силно течение плувец, силех се да задвижа старите си кокали напред, но без резултат. Привличането на замъка бе твърде силно. Имаше определено разстояние, на което ме пускаше и аз го бях стигнал. Седнах на една туфа до пътя, скрих лицето си в длани и заплаках.

Не зная колко време съм плакал, но още го правех, макар и не така неудържимо, когато сестрата спря колата си. Пресегна се през съседната седалка и свали стъклото на прозореца.

— Добре ли сте? — попита тя.

— Да — заподсмърчах аз и избърсах нос с ръкава си — нещо, което не бях правил от времето с Уолтър. — Добре съм. Просто пристъп на сенна хрема.

Тя повдигна вежди.

— По това време на годината?

— Да, много съм чувствителен към нея. Благодаря за вниманието.

Тя беше тъмнокожа — индийка, вероятно — и носеше една от онези привлекателни сини униформи, с малък часовник отпред. Така се беше навела, че нямаше как да не забележа възхитителния чифт гърди. Малки, но стегнати, като праскови, с леко щръкнали зърна. Не бях виждал цици от 15 години и се помъчих да не зяпам. Въпреки състоянието и напредналата ми възраст изпитах смътно раздвижване в слабините. Леко се преместих, за да не забележи.

— Искате ли да ви закарам някъде? — попита тя.

— Не, всичко е наред, благодаря.

— Сигурен ли сте?

— Да, да, напълно.

Тя се загледа за момент в лицето ми, после изключи двигателя, слезе от колата, пресече пътя и клекна в тревата до мен. Беше млада, може би на около двайсет и пет, и от нея се долавяше лек аромат на парфюм. Мърдането в панталона ми се засили.

— Сигурен ли сте, че сте добре? — попита и постави ръка върху моята.

— Да — измънках аз. — Напълно добре съм. Просто…

— Да?

— Свършиха ми писалките.

— Писалките ли?

— Да. Флумастери. Разбирате ли, пиша, но всичките ми флумастери свършиха. Тъкмо отивах да купя нови.

— Ако искате, мога да ви закарам до селото. И без това съм натам.

— Много сте мила, но просто няма да се получи. Не мога да напусна замъка.

Тя присви очи, явно несигурна как да разбира думите ми. Забелязах, че има малък белег с формата на лунен сърп под лявото си ухо.

— Живея в замъка на върха на пътеката — обясних аз. — Старата обсерватория. Знаете ли я?

Тя поклати глава.

— Разбирате ли, никога досега не съм се отдалечавал толкова много от дома си. Знам, че звучи нелепо, но мисля, че ако продължа напред, ще рухна. Вероятно ме мислите за луд.

Тя стисна окуражаващо ръката ми.

— Ни най-малко. Сигурно ви е много трудно, щом не се чувствате добре навън.

— Не е, защото съм навън. А защото се отдалечих от замъка. Не обичам да го напускам. И това ме поставя в безизходица, нали разбирате. Флумастерите ми трябват, но не мога да сляза до селото, за да ги купя. Много е дразнещо.

Прехапах устни, мъчейки се да не се разрева отново. Мразя да плача пред жени. Сестрата отметна кичур тъмна коса от очите си и ме изгледа.

— Какво ще кажете — след дълга пауза попита тя, — ако сляза до селото за флумастери и после ви ги донеса тук? Това ще реши ли проблема?

— Ще го направите ли? — извиках аз. — Наистина ли ще го направите?

— Разбира се. Ще ми отнеме само петнайсет минути, а аз не бързам.

— Имам пари — казах възбудено. — И ще ви платя бензина.

— Всичко е наред. Не се безпокойте.

— Наистина не знам какво да кажа — засмях се аз, станах и извадих парите от джоба си. — Това е чудесно. Великолепно. Съвсем неочаквано. А аз дори не ви познавам. Много ви благодаря. Благодаря. Благодаря. Наистина си помислих, че писмото ми е преебано. О, ужасно съжалявам. Простете езика ми.

— Аз съм медицинска сестра — усмихна се тя. — Такива неща не могат да ме потресат.

Дадох й парите с точни инструкции за вида флумастери (черни) и бройката им (18). След това се дръпнах назад и й махах и дюдюках, докато тя не се скри зад ъгъла. Едва след като изчезна, забелязах гадното издуване в панталона си. Надявах се да не го е видяла, оправих се и отново седнах да очаквам завръщането й.

Тя каза, че ще приключи за 15 минути, но мина близо час, докато се появи отново.

— Започнах да си мисля, че няма да се върнете — казах аз, когато тя спря до мен и свали прозореца.

— Извинете. Проблем с гумата. Нося ви флумастерите.

Тя посочи кафяв плик на седалката до себе си.

— Качвайте се. Ще ви закарам до дома.

— Много мило от ваша страна, но не мисля, че колата ви ще се справи. Пътеката е доста стръмна на места и е цялата в дупки. Пък и разходката ще ми се отрази добре. Изкачването би трябвало да е много по-лесно от слизането.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Тя сви рамене, пресегна се и ми даде флумастерите.

— Имате и ресто — каза, докато ровеше в портмонето си.

— Задръжте го.

— Не мога.

— Моля ви. Нямам нужда от него. Ако не го искате, дайте го като дарение или нещо такова.

Тя се усмихна и протегна ръка през прозореца.

— Е, довиждане тогава.

— Довиждане — казах аз, докато поемах ръката й. Наистина не знам как да ви се отблагодаря. Спасихте живота ми.

— Е, чак пък толкова.

— Наистина го направихте. Не мога да ви благодаря достатъчно. Сякаш Бог ви изпрати. Името ми е Рафаел, между другото. Рафаел Финикс.

— Хубаво име — рече тя. — Аз съм Емили.

Тя вдигна прозореца, обърна и потегли обратно към селото.

И сега трябва да продължа. Сряда следобед е, 29 декември, и имам много за наваксване. Очертава се здрава работа, но все още си мисля, че мога да довърша писмото си навреме за смъртта си. Чувствам как енергията ме изпълва целия. Изгарям от желание отново да започна да убивам.

Написаното по-горе зае не само цялата стена между кабинета и банята, но и част от стената на самата баня. Изглежда, че няма да успея да наместя следващата си жертва в помещението й така точно, както успях с мистър Попълтуейт. Няма какво да се направи. Събитията от последните 48 часа бяха важни и трябваше да бъдат разказани подробно. Няма смисъл да пишеш предсмъртно писмо, ако не можеш да проявиш гъвкавост.

Всички флумастери работят идеално (проверих ги до един на лист, за да нямам повече неприятни изненади), макар че както несъмнено вече сте забелязали, не са онова, което поръчах. Казах на сестрата да вземе черни, тъй като това е цветът на писмото дотук (при това съвсем подобаващ цвят, предвид темата). Новите ми флумастери са с различни цветове, всеки комплект съдържа, започвайки отляво, жълт, оранжев, розов, червен, светлозелен, тъмнозелен, син, който не е нито светъл, нито тъмен, пурпурен и гаден, отвратителен кафяв. Вече използвах двата жълти за горния текст и тъкмо започвам първия оранжев. Не знам дали сестрата просто е забравила инструкциите ми, или в магазина не е имало други. И ето че от сериозно черно и бяло послание писмото ми изведнъж започна да прилича на поле със слънчогледи. Изглежда, че е писано краят ми да бъде пъстроцветен.

Трябва да спомена едно последно нещо, преди да продължа със следващото убийство. Докато вървях обратно по пътеката с флумастерите и си подсвирквах доволно, чух някакво шумолене в папратите от дясната ми страна. Обърнах се и видях сред гъсталаците лице. Бледо, доста красиво лице, обрамчено от руса коса. Видях го само за миг преди то да се скрие обратно в зеленината, и когато нагазих в папратите до мястото, където го зърнах, от него вече нямаше и следа. Може и да съм си въобразил. Може да е било заек или нещо подобно. Но съм сигурен, че беше лице. При това смътно познато лице. Много странно.

Стига толкова пустословия. Време е да ида в Америка. Циците на сестрата не ми излизат от ума.