Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

16.

Принц Одудува Иве Огунмола, известен на колегите си в Кеймбридж като принц Гумен молар18, закачка с името му и с необичайно бляскавите му зъби, е уникален сред жертвите ми поради ред причини. Първо, той бе единствената кралска особа, която съм убивал. Както и единственият чернокож. И най-важното е, че при убиването му имах съучастници. Обикновено убивам сам. В този случай обаче беше групово начинание. Не че това омаловажава вината ми в цялата история. В края на краищата, именно аз задействах катапулта.

Емили, благословена да бъде, ме вкара в Кеймбридж, макар и не нарочно. Преди заминаването й за Америка никога не се бях отличавал с особени академични постижения. Не че бях тъп, просто бях прекалено зает да мисля за златокосата си приятелка, за да се затормозявам с такива тривиални неща като училището. „Мързелив и разсеян“, мрачно отсъждаха докладите в края на всеки срок. „Живее в измислен свят.“ „Отново последен в класа.“ „Фантазьор.“

После обаче Емили изчезна и изведнъж започнах да се старая. Не защото смятах, че трябва да доказвам нещо, нали разбирате, а просто защото нямаше какво друго да правя. В латинския, математиката, старогръцкия и историята търсех убежище от огромната самота, която ме бе сполетяла. Емили ме превърна в зубрач. Или по-скоро отсъствието й ме превърна в зубрач. Това е необичайното у нея. Тя е още по-влиятелна, когато я няма, ако разбирате какво искам да кажа.

След като любимата ми напусна сцената, спечелих място в добро държавно училище в Съсекс, където се трудех усърдно в продължение на пет години до лятото на 1917 г., когато се представих отлично на зрелостните изпити и ми предложиха стипендия по класическа филология в колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Разбира се, Емили не знаеше нищо за това, макар че сигурно щеше да се гордее много с мен, ако научеше.

Отидох в колежа през октомври същата година и 20 месеца по-късно бях изключен. Ако влязох в Кеймбридж заради Емили, излязох заради собствените си недостатъци. В края на краищата, не съм изцяло зависим от нея.

По мое скромно мнение „Сейнт Джон“ е най-прекрасният колеж на Кеймбридж. Ясно е, че съм пристрастен, тъй като бях студент там, макар и за съвсем кратко време. Но дори и без тези връзки щях да стигна до същото заключение. След великолепната арка на портала от шестнайсети век започва поредица правоъгълни постройки от червени тухли, с вътрешни дворове, които продължават към река Кам; Мостът на въздишките прескача без усилие мрачните й зелено-кафяви води, водейки към Новия двор от другата страна. Северно от колежа се простират градини и поляни, навсякъде цари спокойствие и безметежност въпреки факта, че тук живеят над 200 студенти и почти още толкова преподаватели и служители. Основното ми впечатление от това място е за изключителната, едва ли не мъртвешка тишина, което едва ли може да се нарече много изненадващо, като се има предвид състоянието, в което се намираше светът по онова време.

Първата ми година в колежа мина без особени събития. Бях настанен в Третия двор, на партера, до самата Кам и още от самото начало се потопих изцяло в учене. Всяка сутрин ходех на лекции и упражнения, а следобедите прекарвах в усамотен кабинет в библиотеката на колежа. Влязох в антикварското и класическото общество на Кеймбридж, печелех награди за съставяне на стихове на старогръцки и се прочух с превода си на „Козметика за женското лице“ на Овидий (между другото, ако ме четат дами, опитайте да намажете бузите си с либийски ечемик и сурови яйца — така гарантирано ще изгладите онези досадни сутрешни бръчки). Останах там дори през дългата ваканция през 1918 г., за да работя върху кратката си студия „Аристофан — комедията на живота“, копие от която, доколкото ми е известно, все още може да се открие в библиотеката на колежа.

Ученето поглъщаше по-голямата част от енергията ми през първата година и почти не си оставях време за други дейности. Всяка вечер се хранех в трапезарията и играех малко тенис на корт, но с изключение на сбирките на антикварското и класическото общество не водех никакъв социален живот, който си заслужава да бъде споменат. В ранната ми университетска кариера определено нямаше нищо, което да намеква за покварата, която щеше да последва.

Освен работата и срещите на обществата единственото друго интересно, което ми се случи (или по-скоро не ми се случи), бе, че не ме пратиха във Франция да се бия в Първата световна война. Разбира се, тя бушуваше още от 1914 г. и би трябвало да бъда призован на служба веднага след осемнайсетия си рожден ден. В началото на януари 1918 г. наистина получих призовка да се явя на военен медицински преглед. Когато се събудих на сутринта на посочения ден, най-неочаквано открих, че цялото ми тяло е покрито с някаква ужасна синкава екзема. Военният лекар ме погледна и ме обяви за напълно негоден за служба както зад граница, така и в родината. И докато на сънародниците ми им пръскаха главите в окопите на Фландрия, аз седях на сигурно място в библиотеката на колеж „Сейнт Джон“, забил нос в „Обучението на оратора“ на Квинтилиан. Необяснимата екзема изчезна така внезапно, както се бе появила, и оттогава не ме е поразявала никога. Ще й остана завинаги благодарен. Може и да съм убиец, но никога не съм имал ни най-малко желание да участвам във война.

Така мина първата ми година в Кеймбридж — тихо, затворено, сред книги. Държах Хапчето в малка сребърна кутийка за енфие, която ми бе дала икономката ни мисис Егс по случай спечелването на стипендията, а Снимката винаги носех в горния джоб на сакото си.

Когато през октомври 1918 г. започнах втората си година, на мен се гледаше като на един от най-обещаващите студенти на колежа и предричаха, че ще продължа кариерата си и като бъдещ преподавател. Тогава обаче срещнах Мийти19 и нещата излязоха от релси.

Максимилиан Хийти, единственият син на незначителния политик от партията на торите граф Хийти от Госпорт, беше прочутият пакостник на колежа. Спасил се от армията благодарение на плоските си стъпала, той водеше своя война в Кеймбридж срещу ограниченията на студентския живот. Инстинктите му клоняха към непристойното поведение така неизменно, както растението се стреми към светлината. Посещенията му при преподобния Крийд, декана на колежа, бяха толкова чести, че накрая Мийти се настани в стая точно над кабинета му, за да си спести дългото ходене всеки път, щом го повикат — нещо, което се случваше ежеседмично. Ако семейството му не беше така баснословно богато, отдавна да го бяха изключили. Семейството обаче беше баснословно богато и затова вместо да наказва Мийти за поведението му, колежът пращаше на баща му списъци на редки томове, с които запълваше колекцията си. Благодарение на това, че имаше най-непристойния студент в Кеймбридж, „Сейнт Джон“ можеше да се похвали и с най-добрата библиотека в града.

Бях виждал Мийти неведнъж през първата си година, обикновено проснат по корем насред вътрешния двор, но никога не бях разговарял с него. Всичко това се промени вечерта на 11 ноември 1918 г., когато Първата световна война приключи, а аз бях отвлечен.

Бях прекарал вечерта до камината в препрочитане на Платон (на старогръцки, естествено) и си легнах рано, унесен от далечните звуци на празненствата по случай примирието. Нямам представа как Мийти и приятелят му Пепър бяха влезли в стаята ми, но внезапно се събудих и ги открих да стоят до леглото ми, единият с пиратска шапка, а другият в бели панталони за крикет и фес. Бяха пияни и воняха на пури.

— Какво е това! — извиках аз, докато се надигах. — Кои сте вие?

— Пуедставители на пуавителството на Негово Велиш’ство — каза онзи с пиратската шапка, като здравата заваляше „р“-то. На бледата лунна светлина видях, че е Мийти. — Министеуство на шегаджиите. Тук сме да те спасим. Стуого секуетно. Не издавай нито звук.

Двамата пристъпиха напред и преди да успея да направя нещо, метнаха голям чувал на главата ми.

— Махайте се! — извиках аз. — Оставете ме на мира!

— Стига, момшето ми — сгълча ме Мийти. — Стига си буйствал. Всишко е за твое добуо. Помогни ми, Пепъл.

— Ама че веселба! — извика Пепър с пискливия си глас. — Чувствам се като Аленото огнивче!

Вдигнаха ме от леглото и ме поведоха през стаята въпреки яростната ми съпротива, след което за мой ужас ме вдигнаха на ръце и ме изхвърлиха през прозореца. За момент си помислих, че искат да ме удавят, защото прозорецът ми гледаше точно към река Кам. В следващия миг обаче усетих, че ме хващат други, по-нежни ръце и след много дърпане и гърчене паднах напред на дъното на плоскодънна лодка, която се клатеше силно от борбата. Мийти и Пепър се спуснаха след мен и след като ме настаниха да седна, все така с чувала на главата, поехме срещу течението.

— Виждам пишлето му — изкиска се женски глас.

Както можете да си представите, не бях особено радостен от това грубо отношение и изказах неудоволствието си по най-категоричен начин. Заплахите ми, че ще кажа на декана, бяха посрещнати със смях, а в отговор на настояването ми да бъда свален на брега Пепър само ме освиркаха. Накрая млъкнах намусено и се свих на мястото си, обгърнал с ръце коленете си, докато похитителите ми бъбреха и се смееха около мен. Спорадичното пукане на отворено шампанско показваше, че празненството е в разгара си. Някой непрекъснато ме галеше по коляното.

Бяхме в лодката от десетина минути, когато внезапно се обади глас, който не бях чувал до този момент — дълбок, отекващ като в пещера или като грохот на далечна експлозия.

— Махнете това нещо от главата на пленника! Покажете ми лицето му!

Последваха викове „Гуми заповядва! Слушайте и изпълнявайте!“ и чувалът беше махнат.

Намирахме се в участъка на реката зад Кингс Колидж, чийто потънал в сенки масивен параклис се извисяваше в нощното небе от лявата ми страна. Срещу мен се беше разположил Мийти, прегърнал през рамото приятно закръглена червенокоса жена и все още с пиратската си шапка; зад гърба ми стоеше Пепър, който караше лодката с прът. До мен седеше доста привлекателна блондинка, чиято ръка лежеше на коляното ми.

Човекът, който привлече вниманието ми обаче и на когото явно принадлежеше дълбокият глас, се беше излегнал върху леопардова кожа на носа на лодката с чаша шампанско в едната ръка и мухобойка в другата. В краката му имаше ветроупорен фенер, хвърлящ призрачна светлина, на която черното му лице с огромни устни блестеше като някакъв голям тропически плод. Имаше големи уши и изключително бели зъби.

— Какво ще кажеш, Гуми — извика Мийти. — Шудесен пуедставител на Хомо пижамикус, а?

Принц Гумен молар, защото това бе той, не каза нищо, а просто пресуши шампанското си и размаха небрежно мухобойката. Русокосата прошепна: „Пишлето му е огромно!“, и се разкиска неудържимо.

— Я стига! — сопнах се аз и сложих крак върху крак. — Какво е всичко това? Какво искате от мен?

— Веше ти кажах, момшето ми — сгълча ме Мийти. — Пуатиха ни да те шпасим.

— Шпасим… От какво да ме спасявате?

— От какво? — изуми се похитителят ми и се опули подигравателно. — От шкуката, ештествено. От ужасната, стуашна, мъшителна, убийштвена шкука. Всишки пуазнуват победата над хуните, а ти си легнал шам като додо в леглото. Това е пуосто нетъупимо!

— Какво правя в собствената си стая, си е само моя работа и ничия друга — гневно отвърнах аз. — И ако ми се спи, ще спя.

— Естештвено! — извика Мийти. — Не кажвам да не спиш. Пуосто вшяко нещо с мярката си. Има вуеме за сън, на лекциите и службите. И вуеме за веселба, като сега. Така че се заемай. Чакат ни още дванайсет шишета.

Той извади бутилка шампанско от голяма кофа с лед, отвори я с гръм, напълни една чаша и ми я подаде.

— Глътни малко балончета, друже. Да пуогониш нощния студ.

— Нищо не искам да пия — казах аз. — Искам да ме свалите на брега.

Мийти поклати глава и цъкна неодобрително.

— Напуаво нямам думи! Каква неблагодауност. А ние уискуваме живот и кокали, за да те вземем с нас. Какво да пуавим с него, пуинц Гуми?

Принцът се пресегна и смушка чатала ми с мухобойката.

— Резнете му топките! — прогърмя той.

Пресуших чашата на един дъх.

— Ей това е! — разсмя се Мийти. — Кажвам ти, Гуми, ти ши съуцето на компанията!

Той напълни отново чашата и се чукна с мен.

— Бакхус да те благошлови!

Пресуших втората чаша, после трета, четвърта и още няколко след тях, неизменно подканян от „Резнете му топките!“, така че когато излязохме от Кеймбридж сред смълчаните ливади около него, определено бях замаян и въпреки усилията ми си прекарвах доста добре. Стана още по-добре, когато русокосата се настани в скута ми. Никога дотогава жена не беше сядала в скута ми и се помъчих да не мърдам, за да не реши да слезе.

— Наистина ли си принц? — попитах Гумен молар, докато светлините на града се отдалечаваха зад нас.

— Ештествено, че е! — извика Мийти, който бе поел пръта от Пепър. — Той е пуинц на Кикиве, нали, Гуми?

Вместо отговор Гуми леко се понадигна и се изпърдя.

— Боже, ама че воня — потръпна Пепър. — Прекаляваш с мангото, друже.

— Тате е един от най-богатите мъже в Афуика, нали? — продължи Мийти. — Не жнае какво да пуави с цялото зуато.

— Родът ми е могъщ — призна Гуми, забеляза празната ми чаша и ревна: — Резнете му топките!

— И един ден ще станеш крал, така ли? — поинтересува се закръглената червенокоска. — И цялото злато ще стане твое?

— Аз съм най-големият син — отвърна Гуми. — Така ми е писано.

Червенокоската се наведе и прошепна нещо в ухото на блондинката, след което двете прихнаха.

— Предполагам, че ще ти трябва съпруга, когато станеш крал, нали? — изгука червенокоската, седна на мястото си и запърха с мигли към Гуми. — Някоя, която да харчи цялото онова злато.

Гуми сви рамене и бръкна в лявата си ноздра, после огледа пръста си на светлината на фенера.

— Ще си взема много жени — каза той, докато въртеше блестящия си пръст. — Може би двайсет. Или повече.

— Не знам откъде ще намериш толкова енергия — изкиска се блондинката.

— Имат специални отвари! — извика Пепър. — Тропически отвари за чукане. Нали така. Гуми? Можеш да помпаш по цяла нощ.

— Не бих отказал и аз! — обади се Мийти.

— Определено не би — отбеляза червенокоската.

Мийти и Пепър си размениха пръта. Мийти се отпусна на мястото до мен и за мое голямо разочарование дръпна блондинката и я настани на собствения си скут. Пресуших още две чаши шампанско и приех предложената цигара от Гуми — първата в живота ми. Закашлях се.

— Гуми, туябва да ми обещаеш, че като станеш куал, ще ме напуавиш свой пуемиер — каза Мийти.

— Супер! — засмя се Пепър. — А аз ще стана капитан на гвардията!

— Аз пък ще съм придворният шут! — извиках, влизайки в духа на забавата.

Гуми отново започна да прави разкопки в носа си, този път в лявата ноздра, като вкара в нея почти целия си пръст. Блондинката взе да ме гъделичка с крак. Събрах целия си кураж и й намигнах. Тя се разкиска.

— Когато стана крал — заяви Гуми, — ще бъда…

Млъкна и се замисли.

— Да? — подкани го Пепър.

— … велик крал.

Всички заръкопляскахме.

— Тошно такъв ще бъдеш, дууже — каза Мийти. — Ще си истински афуикански властелин.

— Ще имам двеста автомобила — продължи Гуми, като извади лъщящия си пръст и го размаха към нас. — И много аероплани. И бойни кораби!

— Няма да ти свършат работа — каза Пепър. — Страната ти няма излаз на море.

— Бойни кораби! — изрева Гуми. — Стотици. И ще имам повече злато от баща ми. Повече злато от всеки владетел в Африка. От всеки владетел на света. Планини от злато!

— Звучи ми добре! — изписка червенокоската. — Сигурен ли си, че не си търсиш жена?

— Когато стана крал — извика Гуми, който явно започваше да се вживява в ролята, — ще имам собствена писта за моторни надбягвания, дворец с тоалетни, на които да се сяда, много слуги и прекрасни жени! Десетки прекрасни жени!

Размаха мухобойката над главата си и се изправи с мъка, при което лодката едва не се преобърна.

— Когато стана крал на Кикиве, ще построя игрища за голф — прогърмя той. — И ресторанти, и ледени пързалки, и черен хайвер!

— Как се строи черен хайвер? — шепнешком попита блондинката.

— Ще смажа враговете си — извика той, тропайки с крак. — Ще изтръгна очите им с пръсти и ще отхапя ушите им. И ще ловувам лъвове и слонове, тигри и бизони, и ще ги убивам с голи ръце!

Вече подскачаше в лодката.

— Ще бъда най-великият владетел в Африка! Името Огунмола ще се изговаря със страхопочитание. Хората ще се кланят и ще целуват коленете ми! Ще бъда велик. Ще бъда върховен. Ще бъда… ще бъда… ще бъда крал!

След което той вдигна мухобойката си високо във въздуха и цопна по гръб във водата, появявайки се миг по-късно на повърхността с някакво голямо зловонно водорасло на главата си.

— Мътните да го вземат! — извика и започна да плюе вода. — Целият подгизнах!

За остатъка от тази наситена със събития нощ имам само смътни и доста объркани спомени. Знам със сигурност, че си направихме лагерен огън на брега, седяхме около него и пеехме отново и отново „Спечелихме войната“. Сигурен съм също, че пих още много шампанско, изпуших много цигари и плувах в ледената вода. Не съм сигурен обаче дали Мийти не падна по лице в едно кравешко лайно, докато гонеше червенокоската из полето. Май си го спомням, но пък е възможно споменът да е от някаква съвсем различна нощ. Същото се отнася за опитите на Мийти да прескочи реката с прът и как Гуми пее „Изтъркаляй бъчвата“, докато яде чаша за шампанско, или как повръщах неудържимо през борда на лодката, докато се връщахме обратно в Кеймбридж на зазоряване. Нещата се върнаха на фокус едва когато с известно изумление открих, че съм в леглото с красивата блондинка, долнището на пижамата ми е свалено до глезените и за първи път в живота си правя любов. Иска ми се да кажа, че продължи часове наред, но в действителност не беше повече от 30 секунди, ако има и толкова. През прозореца се лееха свежите лъчи на ноемврийското слънце, в клоните на дърветата чуруликаха птици.

— Мисля, че те обичам — прошепнах в ухото на момичето под мен.

— Двайсет шилинга — хладно рече тя. — И не можеш да останеш.

От този момент нататък нещата тръгнаха главоломно надолу. Влиянието на Мийти беше страховито и аз изцяло станах пленник на магията му. Със същата бързина, с която се превърнах от училищен тъпак в зубрач след заминаването на Емили, сега се връщах в предишното си състояние, като добавих към старите си пороци леност и склонност към убийства и някои нови като пиянство, простащина, разврат и навика да пуша по 50 цигари на ден.

Мийти се беше провъзгласил за президент на „Непобедимите“, пъстра сбирщина от университетски нехранимайковци, включваща Пепър и Гуми от Модлин Колидж, Топър Харис и Джонти Йохансън от „Крайст“, Бънти Гросвенър от „Джизъс“ и лорд Чарли Гор Еванс от „Пембрук“.

— Това си е стриктно британска клика — призна Мийти, — макар че Гуми е изключение. Когато купуваш шампанско в такива количества като него, националността губи значение.

Две седмици след първата ми среща с Мийти бях приет като младши член на „Непобедимите“ след доста неприятна инициация, на която трябваше да изпия на един дъх пинта бренди, да пъхна орех в задника си и да скоча гол от всеки мост от „Модлин“ до „Куинс“.

— Буаво! — завалено поздрави патронът ми, докато излизах на брега след последното встъпително потапяне. — Имаме си нов Непобедим. Да пуазнуваме! А сега ще чеупиш всички.

Като младши Непобедим от мен май се очакваше да черпя доста и това, наред с постоянните ми загуби, на карти и билярд, скоро изчерпи скромната издръжка, която ми пращаше баща ми. Писах му с молба за още пари с обяснението, че са за книги, и той прати, но тази лъжа можеше да мине малко пъти и накрая бях принуден да взема голям заем с безумна лихва от един местен лихвар. Дори това се оказа недостатъчно и в отчаянието си започнах да крада томове от библиотеката на колежа и да ги продавам на един съмнителен съдържател на антикварна книжарница в Хънтингдън. Доскоро четях ентусиазирано тези книги, а сега със същия ентусиазъм ги отмъквах и излизах от библиотеката с невинна усмивка на лице и половин дузина томове под робата си. Така и няма да разбера как библиотекарят не забеляза действията ми, особено като се има предвид, че успях да измъкна всички томове на „Залез и упадък на Римската империя“ на Гибън. Някак ми се разминаваше и когато напуснах „Сейнт Джон“ през лятото на 1919 г., библиотеката на колежа бе доста по-скромна, отколкото 18 месеца по-рано.

Забъркването ми с „Непобедимите“ беше несъвместимо с каквито и да било научни начинания и постиженията ми през първата година потънаха в кашата от пропуснати лекции, проспани упражнения, недовършени есета и половинчати, пълни с грешки преводи. Преди ставах в седем и прекарвах цяла сутрин на лекции, а сега отварях очи в четири следобед и през остатъка на деня се напивах с Мийти и новите си приятели. Платон и Аристофан, Овидий и Хораций, Вергилий и Квинтилиан бяха напълно забравени.

И въпреки че зарязах една дисциплина, започнах да изучавам със същата страст и енергия друга — Науката на порока. Научих всичко, което може да се научи за виното, картите, билярда и хазарта. Бях посветен в тънките и безкрайно ценни тайни как да изплащам един дълг с друг. Открих как да се погрижа за себе си в улично сбиване, как да карам кола и как най-добре да приготвям „Харви Уолбангър“ („Това коктейлите са ужасен амеуикански навик — въздъхваше Мийти, — но не можеш да им устоиш!“). След доста безславния ми 30-секунден старт половият ми живот мина на пълни обороти и сред многото готови да легнат с мен партньорки беше не друга, а секретарката на декана, която ме изчука с особено удоволствие веднага след като изслушах конското в кабинета на работодателя й.

Непобедимите бяха заклети шегаджии и не минаваше нито вечер без Мийти да изкрещи с пълно гърло: „На работа, скъпи приятели!“. И изскачахме навън като взвод войници, а Гуми надуваше оглушително стар ловджийски рог, всявайки хаос надлъж и нашир в Кеймбридж.

Дързостта на номерата на Мийти растеше правопропорционално на количеството погълнат преди това алкохол. Сравнително трезва вечер включваше пускането на дузина напълнени с хелий презервативи в параклиса на колежа или завързване на велосипеда на преподобния Крийд за ветропоказателя на покрива на библиотеката. По-пиянските изпълнения пък като цяло включваха пускането на различни (живи) домашни животни в спалните на нищо неподозиращи студенти или внимателно посипване на синапени зърна по поляните на колежа, които образуваха думите: „Да го начукам на касиера!“, след като пораснат.

Наистина легендарните ни номера обаче, които се появяваха на първите страници на местните вестници, водеха до полицейски разследвания и за които, доколкото знам, се говори и до днес, се изпълняваха в такова пияно състояние, че всички страхове от възможните последствия се притъпяваха почти до пълно изчезване. Много от тях днес са достигнали статута на градски мит и студентите от всяко следващо поколение твърдят, че са тяхно дело. Затова искам да изясня нещата в тази моя автобиография и да споделя, че ние, „Непобедимите“, първи откраднахме кола, качихме я на две плоскодънни лодки, пуснахме я до Моста на въздишките и там окачихме злощастното возило на няколко стъпки над реката, а самите ние отплавахме в нощта. Ние отмъкнахме ампутирана ръка от болницата „Аденбрук“ и я пратихме на местен свещеник, който търсеше „доброволна работна ръка за украсяване на църквата за празника на жътвата“. Ние изсипахме два варела калиев перманганат в местния резервоар, от който водата на града стана ярко пурпурна. Най-прочутото (и прословуто) деяние на „Невидимите“ бе, когато разпратихме писма до всички първокурсници на „Сейнт Джон“, в които им се обясняваше, че в името на националната сигурност трябва да пратят проби от изпражненията си на Даунинг Стрийт 10 — и за наше изумление, 96 от тях го направиха. Тази малка лудория предизвика не просто полицейско, а правителствено разследване, поради което се наложи за известно време да подвием опашки и да действаме по-кротко.

Макар че всички се наслаждавахме на изпълненията си, никой не го правеше повече от принц Гуми. Той се наслаждаваше до такава степен, че участието му в нашите лудории често беше известна пречка, тъй като гръмкият му смях и окуражителни викове предупреждаваха властите за замислите ни много преди те да бъдат осъществени. Спомням си как на няколко пъти ме хванаха да връзвам велосипеда на преподобния Крийд за ветропоказателя, защото виковете на Гуми „По-високо! По-високо!“ бяха чути от портиерите на колежа; в нощта, когато карахме откраднатата кола към Моста на въздишките, се наложи насила да го свалим на брега, защото кикотът му заплашваше да провали цялото начинание.

— Жал ми е за нещастниците, които ще му бъдат поданици — въздъхна Мийти. — Този тип е напуаво откачен.

Колкото повече се забърквах с Мийти, Гуми, Пепър и останалите, толкова повече дегенерирах. Пушех опиум (доставян от Гуми, който имаше голямо наргиле в стаята си и беше, поне по мои подозрения, пристрастен към наркотика) и допълвах романтичните си приключения с редовни отскачания до един бардак в Лондон. Натрупах колосални дългове; не можех да водя свързан разговор, ако не съм изпил поне половин бутилка коняк; лъжех, мамех и крадях така, сякаш тези дейности са ми втора природа.

През осемте месеца от ноември 1918 до юни 1919 г. се носех надолу в бездната със същия устрем, с който Икар се е носел към тюркоазените води на Егейско море. Лудориите ни станаха толкова дръзки и развратната ни репутация бе така голяма, че започнахме да вярваме в собствения си мит и че наистина сме непобедими. За Мийти, Гуми и другите това можеше и да е така, защото всички те бяха баснословно богати и университетът не можеше да си позволи с лекота да ги изгуби. За мен обаче подобни съображения не важаха. Бях задлъжнял син на провалил се изобретател и присъствието ми в никакъв случай не беше жизненоважно за просперитета на колежа. Все пак трябва да призная, че университетската управа ми даде всички възможности да се поправя. Когато обаче се провалих на изпитите в края на годината (с най-ниските оценки, регистрирани някога в първата част на изпитите по класически езици), те най-сетне решиха, че могат да минат и без мен. Бях извикан в кабинета на преподобния Крийд и изключен. Секретарката му нанесе допълнителен удар, като ми отказа секс с обяснението, че като бивш студент вече не съм достоен за благоразположението й.

— Не се безпокой, друже — утеши ме Мийти. — Ела в Хампшър за уикенда. Родителите ми ще отсъстват и организирам домашно парти. Трябва да се напиеш и да се повеселиш отново!

И аз направих точно това. Фактът, че убих и Гуми, само допринесе за веселието.

На път за имението на лорд Хийти в Хампшър спрях в Лондон да видя баща си.

Макар да му пишех често, обикновено когато ми трябваха пари, не го бях виждал от пролетта миналата година, тъй като прекарвах ваканциите в Кеймбридж. Нито се ужасявах от срещата, нито я очаквах с нетърпение. Той винаги беше зает с изобретенията си и никога не проявяваше особен интерес към делата ми. Нито пък аз към неговите. Двамата живеехме в два много различни свята.

Късно сутринта пристигнах в нашето разпадащо се жилище Уайт Лодж в Риджънт Парк и бях посрещнат от икономката мисис Егс, която ме награби в мечешката си прегръдка. Изглеждаше все същата с ярките си свински очи и огромния бюст, смачкан под прекалено тясната бяла престилка.

— Рафаел! — възторжено извика тя. — Ах ти, палаво момче, да ме изненадваш така! Винаги си бил палав, изобщо не си се променил. Господи, колко си пораснал.

— Мисля, че съм същият като при последната ни среща, мисис Егс.

— Глупости. Пораснал си поне с една стъпка и си станал толкова хубав. Аз самата бих се омъжила за теб.

Мисис Егс лепна влажна целувка на бузата ми.

— Ще останеш ли? — попита ме тя, сочейки куфара в ръката ми.

— Този път не, мисис Егс. Пътувам за Хампшър. Просто реших да се отбия да видя татко.

— Е, той много ще се зарадва, сигурна съм — рече тя, въведе ме в къщата и затвори вратата зад мен. — И как е нашият млад професор? Още е пръв в курса, нали?

Мисис Егс винаги се вълнуваше много повече от академичните ми постижения, отколкото баща ми (плака три дни, когато обявих, че съм спечелил стипендия за Кеймбридж), и нямах сърце да й призная, че въпросните постижения са се превърнали в прах. Затова отвърнах на въпроса й със слаба усмивка, погъделичках я под брадичката, оставих куфара в антрето и тръгнах да търся баща си.

Лорънс Боетиус Финикс, както се казваше баща ми, беше изобретател. Забележително неуспешен изобретател, ако трябва да съм точен — през целия си живот, прекаран в упорито създаване на всякакви измишльотини, той нито веднъж не изобрети нещо, което широката публика да купи с готовност. Мисля, че беше успял да продаде три от парните си отварачки за бутилки през първите години на века и плановете му за уред за разбиване на сметана, задвижван от мишки, предизвикаха доста силно оживление в Кралското дружество. Като не броим тези изключения обаче, изобретенията на живота му се разбиваха в стената на всеобщото безразличие. Никой не искаше кънки за лед, които със съвсем малка модификация се превръщаха в обувки за степ; никой не се интересуваше от задвижвани от вятъра грамофони или чукчета за крокет, пеещи „Владей, Британия!“ всеки път, когато удряха топката. Моторизираните му ракети за тенис предизвикаха единствено смях и подигравки, както и предложението му за кавалерийска дивизия, яхнала стикове за пого. Ако не беше наследил значително състояние от възрастна леля, останала вдовица, баща ми, а покрай него и аз отдавна щяхме да тънем в мизерия.

Работилницата му се намираше в задната част на къщата с изглед към градината — голямо разхвърляно помещение, в което се носеше силна миризма на какви ли не химикали, с осеян с инструменти и джаджи под, с рафтове, огъващи се от броеве на най-различни изобретателски списания и журнали, за които се бе абонирал. Тук прекарваше повечето си време и тук го открих, в отсрещния край на стаята, с нещо като голяма цедка на главата, от която вместо спагети се виеха жици, изчезващи в метален шкаф с примигващи лампички по него.

— Здравей, татко — казах аз, прекосявайки работилницата.

— А — измънка той и се обърна към мен. Както обикновено, изглеждаше смутен от присъствието ми. — Ъъъ… Да! Много добре.

По това време наближаваше седемдесет и пет; преполовил бил петдесетте, когато ме заченал, и макар че бе висок колкото мен, вече бе доста прегърбен. От последната ни среща кожата на лицето му бе леко пожълтяла и брадата му изглеждаше рехава. Под очите му имаше големи торбички.

— Изглеждаш добре — казах аз.

— Да, да — отвърна той. — Все още мърдам. — И добави със закъснение: — А ти?

— Добре, благодаря. Боя се, че ме изключиха от Кеймбридж.

— Е, какво пък — сви рамене той, без да проявява ни най-малък интерес към новината, както и бях очаквал. — Нищо не може да се направи. Виж това.

Дръпна се, посочи металния шкаф с лампичките и го потупа с ръка.

— Това е — възбудено обяви той. — Това е голямото откритие. След него няма да могат да ме игнорират!

Не казах нищо — знаех, че и без подканване ще обясни какво е предназначението на шкафа.

— Това е ехо-кутия — продължи той. — Портал към миналото. С тази машина можем да слушаме гласовете от историята. Ще предизвика революция. Този път няма да могат да ме игнорират!

Нагласи цедката на главата си и завъртя някакви копчета.

— Открих, че звуците всъщност не изчезват, а просто се поглъщат от околните тела, както гъбата попива водата. В момента говоря, а думите ми потъват в стените, пода, тавана и мебелите. Потъват навсякъде около нас. И така гласовете остават в историята. Погълнати и заключени. И с това — той отново потупа шкафа — можем да ги освободим. Да ги чуем отново. Отне ми пет години. Но си заслужаваше. Ще предизвика революция, за бога!

Махна цедката от главата си и я нахлупи на моята, след което взе нещо като голям стетоскоп и го допря в челото на малък египетски бюст на пода.

— Слушай — каза той. — Слушай миналото.

Наведе се и отново повъртя някакви копчета. В ушите ми прозвуча тихо бръмчене като от далечен рояк пчели.

— Чуваш ли нещо? — попита той.

— Някакво бръмчене.

— А гласове?

— Не бих казал.

Той си поигра отново с копчетата и завъртя два превключвателя.

— А сега?

— Не. Само бръмчене, от време на време и пращене.

Той като че ли се разочарова и провери жиците на каската ми.

— Би трябвало да чуваш гласове. Вчера цял ден слушах върховния жрец на Амон. Съвсем ясно. А, тук връзката не е добра. Само ще я стегна малко. Сега би трябвало да проработи.

Изглеждаше така изпълнен с очакване, така се нуждаеше от признанието ми, че сърце не ми даваше да му кажа, че сега дори бръмченето престана.

— Да! — възкликнах аз колкото се може по-убедено. — Да, чувам. Гласове! Египетски гласове!

— За бога, знаех си, че работи! — извика той. — Знаех си, че не съм полудял! Старата Егс казва, че съм, но аз знаех истината. Толкова съм щастлив! Този път няма да могат да ме игнорират!

Заподскача из стаята (представляваше доста нелепа фигура в небесносиньото си кадифено сако и украсените с бродерия пантофи), след което се тръшна в старо кресло, от което се вдигна облак прах и го обгърна. Махнах цедката от главата си и отидох при него. Той дишаше тежко.

— Поздравления, татко — казах аз.

Баща ми извади кърпа и си издуха носа.

— Всъщност — подсмръкна той — много се надявах да чуя отново гласа на майка ти. Толкова много време мина.

Почеса брадата си и потъна в мълчалив унес, а устните му се размърдаха леко, сякаш говореше на някого.

— Беше много красива — каза най-сетне. — Някои твърдяха, че е най-прекрасната жена в Лондон. Каква загуба.

Наведе се напред, взе цедката от масичката, на която я бях оставил, и започна да бърника из жиците.

— Само още няколко малки модификации и ще мога да си седя и да я слушам цял ден. Пазя старата й кутия за накити. В нея би трябвало да има много звуци.

Извади малка отвертка от джоба си и започна да прави нещо по долната страна на цедката. Погледах го известно време и когато стана ясно, че няма какво повече да ми каже, се изправих и се извиних, че трябва да хващам влака.

— Да, да — отвърна той. — Да не те задържам. Ела отново в близко време. Приносът ти беше безценен.

Стиснахме си доста неловко ръцете и аз тръгнах обратно през разхвърляната работилница.

— Училището наред ли е? — попита баща ми зад мен.

— Чудесно — отвърнах аз. — Направо чудесно.

На вратата се обърнах и му махнах за последно.

— Страшно приличаш на нея — тихо рече той. — Направо си й одрал кожата. Като беше малък, понякога те виждах с крайчеца на окото си и си мислех, че може би…

Повече никога не го видях. На следващия ден, почти по същото време, когато му пращах телеграма от Саутхемптън, че заминавам за Америка, някакъв изненадващ токов удар пратил 15 000 волта в цедката и оттам направо в главата му, убивайки го на мига. Разбира се, смъртта му беше стопроцентов нещастен случай. Можете да ме наречете всякакъв, но не и отцеубиец.

Когато пристигнах в семейната къща на Мийти — пищно имение в неокласически стил на 24 км северно от Саутхемптън, беше осем вечерта и бяха започнали вечерята без мен. Бързо облякох вечерните си дрехи и след като се присъединих към групата, бях принуден да изпия пинта кларет за наказание, че съм закъснял.

— Всички вече сме фиукани — тържествуващо възкликна Мийти. — Фиукаме още от обед. Още вино насам, Фуигс! Още вино, казах!

Възрастният иконом Фригс се затътри към мен и напълни чашата ми.

— До дъно! — извика Мийти. — Или беше до козиуката! Леле, наистина съм се нафиукал!

Освен мен и Мийти на партито бяха Пепър, Чарли, Топър, Бънти, Бонго Маккейб и самият принц Гуми, който се бе настанил начело на масата с черна вратовръзка и огърлица от полупрозрачни бели раковини.

— За какво ти е тази огърлица? — попитах аз.

— Това е амулет! — прогърмя той. — Този, който го носи, никога не се напива.

— В твоя случай очевидно не действа — обади се Бонго. — Пиян си като тараба, друже!

— Не съм! — изрева принцът и стовари юмрук върху масата. — Трезвен съм. Трезвен, казах! Трезвен! Трезвен! Трезвен!

С тези думи той се изправи с мъка на крака, заклатушка се през помещението и изповръща червата си в камината.

— Буаво, Гуми! — извика Мийти. — Фуигс, събери това и го дай на мисис Локхарт в кухнята. Може да пуиготви супа от него. И донеси още вино, ако обичаш!

— Да, милорд — въздъхна многострадалният Фригс и се затътри обезсърчено към изхода. Гуми се върна на масата и се нахвърли лакомо върху голям поднос с яйца от пъдпъдък.

— Нали виждате — изрева той. — Съвсем трезвен.

Вечерята продължи още три часа, през които опустошихме поне половината от прочутата изба на лорд Хийти и докарахме горкия Фригс до умопомрачение, като го пращахме непрекъснато за още и още алкохол, а щом се върнеше, го замеряхме с храна. Когато приключихме с портвайна и пурите и се оттеглихме от масата, нещастникът изглеждаше така, сякаш някой е изсипал кофа за боклук върху него, а самите ние без изключение бяхме пияни до безпаметство. Изиграхме няколко игри билярд, после Гуми заспа в едно кресло (широките му ноздри се разширяваха ужасно, докато хъркаше, а устните му пляскаха като медузи), а останалите излязохме на терасата за глътка чист въздух. И тогава видяхме гигантския катапулт.

— Ама че чудна играчка! — извика Бънти.

Машината беше огромна, около три метра висока, поставена на четири дървени колела, с дълго рамо с чаша в единия край, в която би трябвало да се сложи нещото, което ще се катапултира.

— Какво е това? — попита Чарли.

— Катапулт — отвърна Мийти.

— Виждам. Но какво прави тук?

— Баща ми науеди да го постуоят — обясни Мийти. — По случай петстотин години от Ажанкур. Напуавихме възстановка на поляната.

— Прилича на лъжица — отбеляза Бонго. — На огромна медицинска лъжица като онази на сестрата в училище. Не можех да понасям, когато я пълнеше с рибено масло!

Обиколихме катапулта няколко пъти, после се закатерихме като деца по него. Пепър се настани в дървената чаша и се облегна с ръце зад главата, сякаш бе седнал на канапе.

— Много е удобно — кисело обяви той. — Адски удобно.

— Работи ли още? — попита Топър и отпи от бутилка отлежал портвайн.

— Не знам, дууже — отвърна Мийти. — Навуемето да, но беше пуеди четиуи години.

— Предлагам да го изпробваме! — развълнувано извика Бънти. — Обзалагам се, че ще се получи страшен изстрел.

— По-скоро ще се разпадне на парчета, когато го заредим — рече Бонго. — Аз съм за още един билярд.

— Голям си поуаженец, Бонг-Бонг — каза Мийти. — Смятам, че Бънти е пуав. Наш дълг като англичани и „Непобедими“ е да задействаме този катапулт. Ще бъдем като уицауите от Куъглата маса! Хайде, Пепър, мъуляч такъв, слез и помогни!

Събрахме се зад катапулта и под командването на Мийти го избутахме бавно в средата на терасата. Чакълът хрущеше под огромните му колела. Донесохме фенери — отдавна беше минало полунощ, макар че си оставаше топло — и на трептящата им светлина се заехме да заредим механизма.

Задачата в никакъв случай не беше лека, тъй като нямахме ни най-малка представа как се работи с катапулт. Топър получи здраво цапардосване по главата, когато рамото на машината се стовари отгоре й, а Бонго успя да напъха пръста си в зъбчатото колело. След много дърпане на въжета и бутане на лостове катапултът най-сетне беше готов за действие. Мийти постави в чашата за снаряда гарафа арменски коняк и с вик „Огън!“ задейства механизма. Чу се свистене, изплющяване на дърво и гарафата изчезна в нощта. Онемяхме.

— Леле! — възкликна най-сетне Чарли. — Как полетя само!

— Сигурно е прелетяла километър и половина! — извика Бънти.

— Не я чух да се пуъска — каза Мийти. — Сигурно е пуелетяла гоуата и е паднала в езеуото. Ама че номер!

Извикахме победоносно, втурнахме се обратно в къщата в търсене на други предмети за катапултиране и се върнахме с възглавници, книги, бутилки, стойка за чадъри и стар грамофон; всички те надлежно полетяха над градината в гората зад нея. Някои като грамофона се разбиха в дърветата, други просто политаха грациозно в нощта, за да изчезнат завинаги.

— Трябва ни нещо наистина тежко — пиянски заяви Пепър след един час непрекъснато катапултиране. — Като голям камък.

— Пепъу е пуав — каза Мийти. — Туябва ни нещо, което да изпита изцяло възможностите на машината.

Бънти се почеса по главата.

— Кресло? — предложи той.

— Много е туомаво — каза Мийти.

— Доспехи — обади се Топър.

— Не, не, не. Баща ми ще се вбеси. Много дъужи на доспехите си.

— Казан за готвене? — предложи Чарли.

— Хм, става — замислено рече Мийти. — Ама не е много вдъхновяващо.

Замълчахме, напрегнали мозъци в търсене на снаряд, достоен за такъв огромен катапулт. От дневната се чуваше гъргорещото хъркане на Гуми.

Не мисля, че някой конкретен предложи да използваме принца като снаряд. В смисъл, че е изказал идеята на глас. По-скоро тя изникна в главите ни едновременно, подтиквана от чудовищната какофония, излизаща от гигантските му, сякаш каучукови ноздри. Стояхме несигурно и се споглеждахме, сякаш всеки се питаше дали някой друг не си мисли същото, после внезапно и решително, без нито дума и без възражения, всички влязохме в дневната, вдигнахме Гуми от креслото му и го изнесохме навън. Пепър и Мийти придържаха отпуснатата му фигура, докато останалите заредихме машината, след което всички го вдигнахме и го наместихме в изстрелващата чаша.

— Аз съм вашият господар! — измърмори насън той. — Донесете ми бонбони!

— Готово! — извика Мийти. — Гуми отлита!

Намирах се най-близо до лоста за изстрелване и рязко го дръпнах назад. Чу се пращене и свистене и Одудува Иве Огунмола, принцът на Кикиве, беше изстрелян в небето под гръмките аплодисменти на опиянените си приятели. Летеше нагоре и нагоре, като се премяташе пред лицето на луната; за един момент имахме чувството, че ще излезе извън пределите на атмосферата. Накрая достигна максималната височина, увисна във въздуха за невъзможно дълго време и започна да пада. За наша огромна изненада той се събуди по пътя надолу и изкрещя „Вие ми се свят!“, преди да се забие с главата напред в дърветата в края на градината. Чу се трясък на счупени клони, последван почти мигновено от силно тупване. Стотици птици полетяха с крясък в небето, след което настъпи тишина.

— Какво чудесно изпълнение! — възкликна Мийти. — Гуми наистина е животът и душата на компанията.

Малко след това всички си легнахме. Топър изказа смътни резерви относно законността на нощните ни занимания, но това беше най-близкото до съжаление за постъпката ни. Истината бе, че катапултирането на Гуми беше адски забавно и че ако имахме подръка още някого, щяхме да катапултираме и него. Бонго предложи да идем за Фригс, но останалите гласувахме против и така всички се помъкнахме нагоре към спалните.

Всички без мен — макар и пиян, все още не бях уморен и след като бързо опипах Хапчето в сребърната му кутийка и потупах Снимката в джоба на гърдите си, излязох на поляната и тръгнах към гората зад нея. Зазоряваше се и тревата беше покрита с роса. Вечерният ми костюм беше доста измачкан.

Бях изминал петдесетина метра между дърветата и вече се бях натъкнал на разбитите останки от катапултирания грамофон, когато открих принц Гумен молар, висящ надолу с главата от голям дъб — кракът му се беше заклещил в чатала на един клон. Главата му се намираше на около четири и половина метра над земята и се бе сцепила на две, разпилявайки мозък и всякаква гадост по ствола и по-ниските клони. Очите му бяха широко отворени — или поне едното, защото другото бе изхвърчало от орбитата си, а устните му бяха леко нацупени, сякаш ми даваше въздушна целувка. Представляваше доста непривлекателна гледка и след като го позяпах с ужас и възхищение, аз се обърнах наляво и забързах между дърветата. След малко обаче се върнах и взех портфейла му от земята. В него май имаше доста пари.

„Сигурен съм, че би искал да ги взема“ — помислих си аз.

Мотах се двайсетина минути, умората ме налягаше все по-силно и главата ми ставаше все по-тежка. Накрая излязох от дърветата на някаква горска поляна, над която се стелеше мъгла, и реших да си почина малко. Седнах под една бреза, облегнах се на дървото, обърнах лице към изгряващото слънце и почти веднага се унесох. Когато чух гласа, предположих, че просто сънувам.

— Седиш върху гъбите!

— Хммм — отвърнах аз.

— Седиш върху гъбите, Рафаел.

— Да, Емили, знам. Ще ги изям после.

— Рафаел, стига си говорил глупости. Не мога да откъсна гъбите, ако си седнал отгоре им.

— Разбира се, че не, Емили. Емили. Емили!

Рязко отворих очи и скочих на крака.

— Емили! Ти ли си?

И наистина беше тя, застанала точно пред мен, спокойна както винаги, сред ореол от утринна светлина. Винаги се стряскам от внезапните й появи, но точно тогава се стреснах особено много, тъй като след заминаването й през 1910 г. наистина си мислех, че никога вече няма да я видя. А ето че тя се бе върнала най-неочаквано, като по чудо, сякаш от оня свят. Освен че бе малко по-висока и се бе сдобила с някои типично женски извивки, които липсваха при последната ни среща, тя изглеждаше по абсолютно същия начин като преди.

— Емили, мила моя! Това е невъзможно. Изобщо не мислех, че ще се видим отново.

Емили се наведе и откъсна огромна гъба с размерите на чадър.

— Ами случи се доста неочаквано — рече тя и пусна гъбата в кошницата си. — Помислих си, че може да не искаш и да чуеш за мен.

— Да не искам и да чуя за теб ли?

— Реших, че може да си разочарован и ядосан. Заради внезапното ми заминаване.

— Разбира се, че бях разочарован и ядосан. Но това само разпалваше желанието ми да те видя или чуя. Господи, Емили, понякога ме изумяваш. Наистина ме изумяваш!

Емили сви рамене и ми даде знак да държа кошницата, докато тя бере гъби.

През следващия половин час обикаляхме напред-назад поляната и разказах на Емили какво съм правил през последните осем години; пропуснах да спомена, че са ме изключили от Кеймбридж и че току-що съм убил някого с гигантски катапулт. Когато кошницата се напълни, слънцето вече беше изгряло и надничаше над върховете на дърветата.

— За колко време си тук? — попитах аз.

— Не за дълго — отвърна тя. — Днес следобед заминавам за Америка от Саутхемптън. На борда на „Аквитания“.

Явно беше забелязала спазъма на разочарованието ми, защото добави:

— Защо не дойдеш и ти? Корабът е разкошен. Сигурна съм, че ще си прекараме чудесно.

— Какво, да дойда в Америка ли? Сериозно ли говориш?

— Разбира се, че сериозно.

— Емили, това е прекрасно! Прекрасно! Не съм си и мечтал за подобно нещо!

Скочих и я прегърнах, вгледах се за последно в прекрасното й светло лице и забързах през виещата се утринна мъгла.

— Ще се видим на борда! — извиках през рамо аз. — Ако стигнеш първа, поръчай ми розов джин!

Разбира се, тя не можеше да ми поръча розов джин, защото изобщо не се качи на кораба (макар винаги да се кълне, че го е направила). И така се клатех и повръщах сам по пътя за Америка и не видях своя ангел още дванайсет дълги години, за които можете да прочетете по-подробно в банята. Господи, как ми липсваше само.

Това е всичко, което имам да кажа за Гуми, макар че преди да приключа, мога да добавя още някои неща.

Тялото на Гуми било открито два дни след като го убихме. Находката вдигнала доста шум и Мийти и приятелите му били разпитани от местните полицаи. Но тъй като същата година лорд Госпорт дарил 5000 паунда на Благотворителния фонд на полицията, разпитът не бил нито сериозен, нито се проточил и не били повдигнати обвинения. Заключението на съдебния лекар било, че Гуми се е подхлъзнал, докато се катерел по дървото.

Дайо Обафеми, по-малкият брат на Гуми, по-късно седна на трона на Кикиве и според всеобщото мнение станал отличен владетел — предполагам, много по-добър, отколкото щеше да бъде горкият стар Гуми.

Тялото на баща ми, все още с димяща цедка на главата, било открито от мисис Егс, която незабавно ми писала, за да ми съобщи за станалото. Писмото й обаче ме настигна осем месеца по-късно в Ню Орлиънс, а междувременно Уайт Лодж и всичко в нея било продадено, за да покрие огромните дългове на баща ми, а бившата ни икономка се преместила в Ийстбърн при сестра си. Никога не я видях или чух отново.

За другите Непобедими — Бънти, Бонго, Джонти, Топър, Пепър и Чарли — не мога да ви кажа много, макар че чух слух, че Джонти се оженил за представителка на норвежкото кралско семейство, а Пепър станал важна клечка в партията на торите.

Русокосото момиче, с което изгубих девствеността си, умряло при епидемията на испански грип през 1919 г.

И накрая Мийти. Четиресет години не чух нищо за него, докато по една абсолютна случайност пътищата ни се пресякоха отново в началото на шейсетте. По онова време служех на лорд Слагсби и както може би си спомняте от разказа ми за онзи период, една вечер, противно на обичайната практика, Негово Благородие имаше гост на вечеря. Въпросният гост беше не друг, а Максимилиан Хийти, вече лорд Хийти, четвърти граф на Госпорт. Дебел, страдащ от подагра и прояден от рак, който скоро щеше да го убие, той изобщо не ме позна и през цялата вечер се оплакваше от цветнокожите имигранти.

— Не че съм уасист, естествено — завалено уверяваше. — Тъкмо обуатното. Навуемето имах чудесен чеуен пуиятел. Стуахотен тип. Викахме му Гуми. Животът и съуцето на компанията, такъв беше. Животът и съуцето.