Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

10.

Забърках се във Втората световна война заради — кого другиго? — Емили. Преди да се натъкна на нея в онази мразовита утрин в края на януари 1940 г., малко след инцидента с гигантския сейф, нямах абсолютно никакво намерение да влизам в армията. Тъкмо обратното, възнамерявах да стоя колкото се може по-далеч от всякакви военни.

Но после я видях, златокоса и съвършена, забързано да събира изпуснатите кутии за обувки и както се случваше винаги, вълнението ми надделя. Преди да се усетя какво правя, вече размахвах призовката си и хвърлях какви ли не безумни обещания да замина да се бия за краля и родината.

— О, Рафаел! — възкликна тя. — Толкова си храбър! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Трябва да ми позволиш да те изпратя.

Разбира се, тогава и двамата не знаехме, че службата ми няма да има нищо общо с истинските сражения. Моята война мина изцяло във военнопленнически лагер. Изборът в никакъв случай не беше от лесните, мнозина около мен бяха напълно изперкали от преживяното, но като се вземат предвид всички неща, успях да се справя забележително добре. Не съм сигурен, че Емили би се съгласила с подобно твърдение, но избързвам. В онази студена ветровита сутрин тя стоеше на перона и махаше с копринена кърпичка с монограм, докато влакът ми излизаше от гарата на Лайм Стрийт в Ливърпул, и изглеждаше абсолютно възторжена.

— Ти си герой, Рафаел!

— Не герой, а идиот — промърморих аз, пльоснах се на мястото си и се запитах как, по дяволите, успях да се забъркам в това. — Пълен идиот.

— Всички ще умрем — изплака един рижав наборник до мен. — Ще умрем! Умрем! Умрееем!

Няма да губя време и място за подробно описание на ранния етап на военната си кариера. Достатъчно е да кажа, че след осем седмици основно обучение и още шест за офицер бях назначен в 7-и батальон на Грийн Хауърдс с високия чин младши лейтенант.

Прекарал около две седмици в щаба на Хауърдс в Йоркшър и в края на април 1940 г. батальонът ми неочаквано бе пратен във Франция. При пристигането ни в Шербург бях повишен в старши лейтенант поради единствената причина, че точно тогава и точно там старшите лейтенанти бяха доста дефицитни.

Още две седмици минаха в строеж на летища в ледената провинция недалеч от Булон, след което отново се натоварихме на камионите и продължихме на югоизток към Арас, където 4-ти батальон на Грийн Хауърдс трескаво удържаше позициите си по протежение на река Скарп. Жертвите явно бяха много, особено сред офицерите, което вероятно и обяснява защо получих поредното мълниеносно повишение още с пристигането си — станах капитан. Предвид обстоятелствата, не бях особено поласкан от изкачването по стълбицата.

И ето че по-малко от четири месеца след като убих мистър Попълтуейт и само четири седмици след постъпването ми в полка, се намирах в една рушаща се землянка край река Скарп с лека картечница „Брен“, неколцина много уплашени войници и бутилка отлично „Шабли“, подарък от един местен ресторантьор. Хапчето и Снимката бяха на сигурно място в джоба на куртката ми, а в храсталаците отляво пееше славей, макар да бе посред нощ.

— Кога според вас ще атакуват, сър? — попита един от хората ми.

— Нямам абсолютно никаква представа, Дженкинс — отвърнах аз. — Дори не знам къде се намират, така че си отваряйте очите на четири.

— Всички ще умрем. Умрем! Умрееем! — Плачът дойде от младия рижав наборник, когото бях срещнал във влака от Ливърпул и който по някакво невероятно стечение на обстоятелствата беше успял да попадне не само в същата рота като мен, но и във взвода, който командвах в момента.

— Няма да умрем, Лемън — твърдо му казах аз. — Просто се сниши, пази тишина и си отваряй очите. Отивам да сера.

Станах, взех бутилката, изпълзях от землянката и забързах към храсталаците отляво, където свалих гащи и клекнах сред калината. Славеят попя още известно време и отлетя, като цвъртеше с отвращение.

Огромна експлозия разтърси земята и ме просна по лице на земята. Чуха се писъци, още експлозии и рязкото чаткане на картечница. Примигващи светлини осветяваха за миг сцената, след което всичко потъваше в пълен и плътен мрак. Скочих на крака, но тъй като бях забравил, че бойните ми панталони са смъкнати, залитнах отново напред и забих нос в ствола на старо дърво.

— Мътните да ме вземат — изсъсках.

Смътно различавах тичащи насам-натам хора. Един бягаше право към мен, но поредната експлозия го вдигна във въздуха и го просна на около половин метър от мястото, където се бях проснал аз. Остана да лежи абсолютно неподвижно, с извита под странен ъгъл глава, с изхвърчали от орбитите очи и струйка кръв, стичаща се от устата му. Беше Дженкинс. Мъртъв.

Ако бях поне малко достоен офицер, в този момент щях без никакво колебание да си вдигна панталоните, да извадя пистолета си и да се втурна да помагам на хората си. Аз обаче не помръднах нито сантиметър. Зарових лице в туфа трева, затаих дъх и се замолих земята да ме погълне. Не помръднах дори когато чух жалния плач на редник Лемън: „Сър! Сър! Помогнете ми, сър!“. Останах абсолютно неподвижно, абсолютно тих, абсолютно жалък.

Двайсет минути по-късно бях намерен в това положение от немските войници — проснат по очи, със заровено в тревата лице и свалени гащи. Чу се смях и някой игриво пъхна дулото на пушката си в задника ми. После бях изправен на крака, лишен от бутилката „Шабли“ и отведен в плен. Бях военнопленник, който не е изстрелял нито един куршум.

Макар по онова време да не го знаехме, Офицерски лагер 18 В, известен с галеното име „Бош Бътлин“, се намираше на около 50 км западно от Бремен. Аз бях в първата партида пленници, пристигнала там, и останах в лагера през цялата война, докато не ни освободиха през април 1945 г. Както можете да се досетите от името, лагерът беше само за офицери — 500 при пълен капацитет, от Британия и Британската общност. Нямаше американци — факт, който макар и да не допринасяше за по-удобен живот, поне ни позволяваше да си въобразяваме, че сме пленници от висшата класа. В нашия лагер нямаше място за простолюдието!

С дължина и ширина около 600 метра, 18 В се намираше сред ниски храсти, с хълмове на запад и голяма гора на изток. Беше заобиколен с ограда, по която течеше ток; кацналите на нея птици веднага избухваха в пламъци. Състоеше се от пет блока (A, B, C, D и E), в които бяха пленниците, две бараки за охраната, канцелария, квартира на коменданта, карцер, кухненски блок и воняща тоалетна с умивалня. Гледан отгоре, лагерът би трябвало да изглежда така:

Бях разпределен в блок С, където заемах долното легло на вишката в най-близкия до вратата ъгъл. Горното легло беше на едър уелски пехотен офицер, който хъркаше и пърдеше насън. Хъркаше и пърдеше по-силно от всеки, когото съм познавал в живота си. За петте години пленничество не мога да се похваля с нито една спокойна нощ.

— Няма ли някакъв начин да го преместим, сър? — попитах полковник Дишби. — Наистина е непоносимо.

— Искрено ти съчувствам, Финикс, но се боя, че просто ще се наложи да стиснеш зъби и да търпиш. Всички сме на пангара и трябва да теглим заедно. Горе главата, налягай си парцалите и това е.

— Но, сър…

— Стига, Финикс! Нали не искаш швабата да дойде и да се разсмърди? Стискай зъби, тегли хомота и за нула време ще се върнем в нашата кочина.

— Слушам, сър.

— Така те искам! На някого да му се играе вист?

Полковник Дишби беше най-старшият офицер в нашия блок и в целия лагер, така че отнасяхме към него всички проблеми от ежедневието си. Дребен кръгъл мъж с настръхнал мустак и куцукаща походка („Някакъв смотан снайперист ме улучи в коляното. Адски слабо представяне!“), той говореше някакъв изцяло измислен от него език — неразбираем бомбастичен жаргон, който се дължеше не толкова на родния му диалект, колкото на необичайните полети на собственото му въображение. Така разходката до тоалетната ставаше „светкавично отскачане до дъртия смърделник“, а срещата с коменданта на лагера се описваше като „бързо здрасти с оберщурмфюрер Цукален“. Изумително, но въпреки прозаичната тъпота на сентенциите му, като цяло схващахме смисъла им — нещо, което едва ли можеше да се каже за немците, които бяха убедени, че ни говори на някакъв таен език, и често го отвеждаха на разпити в присъствието на прежълтели криптографи от СС.

— Извадиха от нафталина вехтия номер с двете ченгета — заявяваше жизнерадостно той, след като го връщаха. — Нещастни скапаняци.

Полковникът беше твърдо решен да не позволи да оклюмаме в продължителния плен.

— Трябва да поддържаме духа! — твърдеше той. — Не бива да позволяваме швабата да ни вземе за женчовци. Много иха-уха, така ви искам!

И за целта ни организираше безкрайни занимания. Типичният ден в Офлаг 18 В започваше с малко сутрешна гимнастика, малко работа в зеленчуковата градина, малко крикет, малко футбол, физическа подготовка, още крикет, още футбол, още гимнастика, малко пеене, театрални репетиции, почистване на спалното и всякакви други занимания, които да ни запълват времето и да ни убеждават, че въпреки безкрайното бездействие в съществуването ни има някаква висша цел.

Имаше само една област от лагерния живот, върху която полковникът не упражняваше контрол — бягствата, които бяха прерогатив на един измъчен на вид майор от Блек Уоч13, носещ твърде подходящото име майор Бъроуз14. Той пристигна на петия месец от пленничеството ми и незабавно пое опитите за измъкване, макар че така и не разбрах какво точно го прави годен за тази работа. Носеха се слухове, че преди войната бил цирков актьор, специалист по измъкванията от вериги и клетки.

И докато нищо не можеше да затвори бомбастичната уста на полковник Дишби, майор Бъроуз беше максимално лаконичен. Рядко говореше, а когато го правеше, използваше възможно най-малко думи за изразяване на мисълта си, така че да говориш с него беше като да общуваш с телеграма.

— Тунел, блок D — прошепваше той. — От тоалетната, под умивалника. Четиристотин метра до гората. Денонощно копаене. Готов за четири седмици. Начало довечера.

Майор Бъроуз обожаваше тунелите. Заемаха особено място в представите му за бягство, сякаш цялото начинание някак се подсилваше от идеята да лазиш по дълга, тясна и кална подземна шахта. Нямам представа колко тунела започна по време на престоя си в лагера, но трябва да са били много, защото в края на пленничеството ни околните пътища редовно пропадаха и обемът на тунелите в района превишаваше този на почвата.

Тунелите на Бъроуз обикновено започваха в едно от спалните помещения и продължаваха на изток към гората, на около 400 метра от лагера; почвата в тази посока беше по-рохка и с по-малко камъни, отколкото в останалите посоки. Разбира се, имаше и изключения като тунела, който започваше в тоалетната и се движеше на запад, или онзи, който тръгваше от малкия парник в градината и продължаваше в неясно каква посока. Най-често обаче се насочвахме към гората. Включвахме се всички, работехме на смени и използвахме всякакви пособия, които ни попадаха. Копаеше се с дъски от стените, подовете, покривите на бараките и леглата, пръстта се изхвърляше в дюшеците, под бараките, в градината, а с напредването на годините и в старите шахти, които вече бяха ненужни.

Майор Бъроуз планираше тунелите си до най-малкия детайл. Рисуваше графики, карти, планове и чертежи. Мереше, изчисляваше, мислеше и решаваше. Нищо не се оставяше на случайността; всяка възможност се вземаше предвид. И най-изненадващото е, че всички тунели без изключение се оказваха провали. Някои излизаха малко преди целта и биваха забелязвани от бдителните стражи; други стигаха до гората, но не успяваха да излязат, защото дърветата растяха много нагъсто. През 1943 г. си помислихме, че сме успели с един тунел от блок В, но след четири месеца открихме, че неясно как, сме направили кръг и сме стигнали до блок D.

— Сигурен ли сте, че не са корени? — попита майор Бъроуз капитана, който беше направил неприятното откритие.

— Не, сър — отвърна той. — Леглото ми е.

И докато подземните му начинания не даваха кой знае какви плодове, майорът се радваше — макар не чак толкова — на по-голям успех в замислите си над земята. Всички те бяха ярки и лекомислени и забавлението от тях с лекота компенсираше факта, че рядко се случваха. Например веднъж се опита да избяга, като се хвана за долната част на колата на коменданта (опитът пропадна, защото колата се повреди преди портала). Друг път той и още четирима почти успяха да се измъкнат, предрешени като инспектори от Червения кръст; опитът не успя, защото един от истинските четирима, които бяхме вързали и скрили под пода на блок D, успя да се освободи и вдигна тревога. Насърчаваше хора да правят овчарски скок през оградата с ток, да се промушват под нея, а веднъж дори се опита да отлети с направен с подръчни материали балон с горещ въздух, само дето балонът отказа да се вдигне над земята. Най-зрелищното изпълнение беше, когато си сложи перука, изработена от пълнежа на дюшек, закълчи предизвикателно бедра и се набута сред групата проститутки, които напускаха лагера, след като бяха забавлявали охраната. Като едното нищо щеше да успее, но един от стражите го хареса и се опита да го целуне на излизане, при което беше разкрита истинската му самоличност и майорът бе пратен за четири седмици в карцера на четвърт дажба.

— Ако първия път не успееш — лаконично въздъхна той, — опитай отново. И отново. И отново.

Подобно на всеки друг пленник в Офлаг 18 В, аз играех своята роля в опитите за бягство. Копаех тунели, връзвах невинни работници на Червения кръст, помагах при шиенето на балона. Различавах се от другите само по едно — нямах абсолютно никакво желание да бягам.

Не ме разбирайте погрешно. Не бях щастлив в 18 В. Нито пък и особено нещастен. Като цяло обаче предпочитах да съм там, отколкото да ме взривят на парчета в Северна Африка или да ме застрелят на плажовете на Нормандия. Лагерът може и да не беше кой знае какво, но поне предлагаше някаква сигурност, докато навсякъде другаде по света цареше хаос. За моите другари по плен бягството беше дълг. За мен единственият дълг беше да остана жив.

Разбира се, проблемът беше, че всички приемаха, че искаш да избягаш, и затова трябваше много внимателно да стъпвам между ентусиазма, от една страна, и инерцията, от друга. Подобно на огледален образ на майор Бъроуз, аз станах експерт да не се измъкна от лагера, като през цялото време създавах впечатление, че бягството е най-голямото ми желание. Затова копаех и шиех наред с тях, но когато дойдеше моят ред да се насладя на плодовете на усилията си, изведнъж започвах да се чувствам странно неразположен. Например, когато дойде моят ред да прескоча оградата, развих необяснима парализа на десния крак, а в нощта преди да избягам в голям сандък, организирах леко спречкване с един от охраната, заради което бях награден с една седмица карцер.

— Кофти късмет, друже — утеши ме полковник Дишби. — Научи се да се владееш малко повече.

Най-непростимото беше, че предупреждавах немците за някои тунели, когато започваше да изглежда, че могат и да стигнат до набелязаната цел. Извършвах предателството с малки бележки под вратата на канцеларията, в които на елементарен немски подхвърлях на началството, че ако погледне под тази и тази вишка в този и този блок, може и да намери нещо интересно. Няма извинение за това долно поведение и се чувствах гадно, че го правя, но желанието ми да остана жив и здрав беше наистина непреодолимо. Просто не можех да поема и най-малкия риск някой от тунелите на майор Бъроуз да стигне там, където трябва, защото, ако това станеше, нямаше как да не го използвам. Половин век по-късно се извинявам с цялото си сърце на онези, чиито надежди така жестоко смачках. Ако има някакво значение, чувствам се много по-зле заради доносничеството си, отколкото за това, че убих всички онези хора.

Така минаха пет години в плен. Играех крикет, правех упражнения, работех в градината и не избягах. Хапчето си остана скрито във вътрешния джоб на портфейла ми от телешка кожа, където го държах от началото на трийсетте, а Снимката забодох на стената до леглото си. Иначе не се случи нищо особено. Абсолютно нищо.

С едно изключение. Научих се да свиря на пиано. В ъгъла на бараката имаше старо разстроено пиано и един капитан от канадските морски пехотинци ме запозна с клавишите, нотите и акордите и ми показа най-различни прости мелодии. Не ме биваше особено и ми трябваха близо шест месеца да науча „Джингъл Белс“. Постепенно обаче уменията ми се усъвършенстваха и когато ни освободиха, бях станал доста добър и съживявах лагерните концерти с продължителни джазови вариации на популярни парчета като „Ще те запомня, скъпа моя“, „Винаги ще има Англия“, „Под арките“ и „Оставям сърцето си в английска градина“. Тогава го правех просто за забавление и никога не съм предполагал, че много по-късно ще свиря професионално, при това в една от най-знаковите рок банди от началото на седемдесетте. Което просто показва с какви обрати е пълен животът.

Близнаците албиноси се появиха в Офлаг 18 В през юли 1944 г. и нещата веднага започнаха да стават по-интересни.

Играех крикет, когато пристигнаха. Тъкмо преодолявах една канавка, когато лагерната порта се отвори и през нея мина камион. Той спря пред канцеларията и от каросерията му излязоха две от съществата с най-необичайна външност, на които съм попадал някога. Или по-скоро едно от най-необичайните същества в компанията на огледалния си образ.

Клайв и Матю Брейн15, както се казваха, бяха еднояйчни близнаци. Еднакви във всяко отношение. Бяха абсолютно неразличими; единият толкова приличаше на другия, колкото беше възможно, без да е другият. През следващите месеци неведнъж се питах дали всъщност не са една и съща личност и дали двойствеността им не се дължи просто на факта, че през годините ми в лагера съм започнал да виждам двойно.

Бяха с абсолютно едно и също тегло и височина, вървяха по абсолютно един и същи начин и говореха с абсолютно един и същи глас. Бяха облечени в абсолютно еднакви униформи на лейтенанти от Кралските военновъздушни сили и както открих по-късно под душовете, бяха надарени с взаимозаменяеми и огромни по размери полови органи. И сякаш това не беше достатъчно — и двамата бяха албиноси, с блестящо-бяла коса, бяла като пергамент кожа и пронизващи червени очи.

— Като някакви митични… кажи го де — заяви полковник Дишби, който беше така запленен от новопристигналите, че за първи път през четирите години тук направи грешка и не вкара топката във вратичката.

И тъй като съдбата е такава, каквато е (т.е. неизбежна), близнаците Брейн бяха пратени в моята барака. И не само това, но и на двойното легло до моето.

— Слагам двамата хубостници до теб, Финикс — обяви полковникът. — Бая странна двойка са, така че ги дръж под око, момко. Може да са малко, нали се сещаш…

— Слушам, сър.

И наистина ги държах под око. Под две очи даже. Ако имах десет, щях да ги държа и под десетте, през цялото време, защото двамата бяха от онези, които трудно можеш да не гледаш.

Причината не беше само в това, че си приличаха като две капки вода; те действаха, говореха и мислеха еднакво, сякаш имаха една обща воля. Спяха в една и съща поза, обръщаха се едновременно и за всеобща веселба гушкаха еднакви плюшени мечета. Единият започваше изречение, другият го завършваше, или пък казваха едно и също нещо едновременно. Когато „Ланкастър“-ът, на който летели (Клайв като навигатор, а Матю като бомбардировач), бил свален, и двамата, ако се вярва на един от колегите им, пищели в абсолютно един и същи тон и с еднакъв ужас. Дори по принцип невъзмутимият майор Бъроуз беше запленен от тях.

— Невероятно — промърмори той, докато се взираше в близнаците. — Чудно ми е как ли ще копаят тунели.

Както може да се очаква от двойка с толкова общи характеристики, близнаците Брейн (или близнаците албиноси, както започнах да ги наричам) се радваха на несравнима по дълбочина привързаност един към друг. Винаги се прегръщаха с обич, преди да си легнат, смееха се гръмогласно на недотам остроумните шеги на другия, често се държаха за ръце, сякаш бяха не просто еднояйчни, а сиамски близнаци, свързани с върховете на пръстите. На футболното поле много възможности за гол пропадаха, защото се случваше точно преди да ритнеш топката, да вдигнеш поглед, да съзреш албиносите един до друг на тъчлинията, да изгубиш концентрация и да запратиш топката на двайсет метра встрани.

— Адски кофти удар — извикваше полковник Дишби, преди самият той да забележи близнаците и да се блъсне в гредата.

Най-невероятното и най-завладяващото бе, че братята Брейн като че ли владееха някаква рудиментарна телепатия.

Например веднъж вечерта те работеха в един от тунелите на майор Бъроуз. Матю излезе с голяма торба пръст и беше насред бараката на път да изсипе чувала в градината, когато се закова на място и нададе пронизителен вик.

— Клайв! — изкрещя той. — В беда е.

Пусна чувала и се втурна обратно в тунела. Оказа се, че брат му и двама други са затрупани от срутване на тавана. Не се беше чул и звук и бе невъзможно да разбере какво е станало на сто метра разстояние и на три метра под земята. Но въпреки това разбра. Беше неестествено.

— Направо ме побиват тръпки — призна полковникът. — Като проклети радари са.

Малко след този инцидент лежах и си приказвах с близнаците, които седяха един до друг на леглото на Клайв.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос? — попитах ги.

— Щом искаш — отвърнаха те, спогледаха се и се усмихнаха.

— Не че искам да ви се бъркам, но случвало ли ви се е да имате разногласия?

— Разногласия ли?

— Да. Изглеждате толкова еднакви във всяко едно отношение, че се чудя дали не ви се е случвало да се карате или да имате противоположни мнения по дадена тема? Някога да сте проявявали неприязън един към друг?

Двамата зяпнаха от изненада и се хванаха за ръце, сякаш за да подчертаят неразривната си връзка.

— Никога! — извикаха в един глас. — Никога.

И тогава ми хрумна идеята.

Не се заех да убивам близнаците албиноси. Изобщо не ми е минавало през ума, че действията ми могат да доведат до смъртта им. Просто исках да направя един експеримент. Да видя докъде могат да стигнат. Да проверя дали въпреки неразделността им не мога да забия клин помежду им.

„Просто малко майтап — уверявах сам себе си. — Ще ги накарам да се скарат и после ще спра. Няма да причиня никакви трайни поражения. Малка разправия, това е. Колкото да мине време. За поддържане на духа.“

И наистина се получи. От момента, в който започнах да кроя планове срещу близнаците, духът ми направо полетя. Не се бях чувствал толкова добре от години.

Започнах кампанията си с наблюдение. Цели два месеца, от средата на август до средата на октомври 1944 г., само наблюдавах двамата Брейн и потайно събирах куп данни, на които да основа бъдещите си действия.

Научих например, че крият четките си за зъби под възглавниците си, а под дюшеците държат снимка на семейството си. И двамата бяха големи любители на ментовите бонбони, мразеха насекоми (Клайв изпитваше особено отвращение от паяци, а Матю от мокрици), събираха марки и всеки две седмици получаваха писмо от сестра си Кити. Благодарение на един подкупен войник от охраната се сдобих с копия на медицинските им картони, от които установих, че Клайв има хронична алергия към сирене, че Матю получава обриви от бакла и че двамата имат лека форма на екзема, поради което им е изписан успокояващ калиев крем. Два месеца само слухтях, душех и си водех бележки, надничах неуморно във всеки аспект на живота им, докато не ги опознах почти толкова добре, колкото се познаваха те един друг. Почти толкова добре, колкото познавах себе си.

И тогава настана време да действам.

От самото начало знаех, че трябва задължително да се въоръжа с търпение. Двамата Брейн бяха отдадени един на друг и това не беше нещо, което можеше да се промени за една нощ. Трябваше да посявам семената на съмнението, да подхранвам антипатията. Ръчкане тук, побутване там — нищо прекалено явно и драматично.

За целта планирах кампанията си на три етапа. Първо смятах да се прицеля само в единия от близнаците. Да ударя и двамата едновременно означаваше да породя у тях чувството, че са жертви, а това само щеше да ги сплоти още повече. Надявах се, че като измъчвам само единия, ще успея да ги разделя мъничко, да положа основата на съмнението и несигурността, върху която да продължа с втория етап, на който смятах да разширя действията си и да обхвана и двамата. Ако нещата вървяха по план, в края на втория етап двамата щяха да са като изсъхнал храсталак, готов да пламне и при най-малката искра. Въпросната искра щеше да се появи на третия етап, когато в играта щяха да се включат плюшените им мечета.

С този план и със събраната информация една вечер легнах в леглото си и подхвърлих монета. Ези за Матю, тура за Клайв. Падна се тура. Значи Клайв. Заех се с първия етап.

Започнах със семейната снимка. Една нощ, докато всички спяха, пъхнах внимателно ръка под дюшека на Клайв, който спеше на долното легло, и извадих снимката от скривалището й. На периодичната светлина на лагерните прожектори се озовах пред цялото семейство Брейн, събрано около маса в градина. Ако по-рано не ми бяха казали кой кой е, никога нямаше да мога да ги различа. Знаех обаче, че Клайв е онзи зад майка си. Озърнах се, за да се уверя, че албиносите още спят, извадих молив и нарисувах дебел кръст през лицето му, след което върнах снимката на мястото й под дюшека. После се свих на собственото си легло и заспах.

На следващата сутрин се отприщи същински ад.

— Матю! — извика смаяният собственик на обезличения образ. — Някой е съсипал снимката ми!

Надникнах крадешком изпод одеялото си. Клайв беше кацнал на ръба на леглото си със снимка в ръка и наранена физиономия. Матю седеше до него и прегръщаше през раменете треперещия си двойник.

— Кой би направил подобно нещо? — изскимтя Клайв. — Кой може да е толкова жесток?

— Спокойно, спокойно — утеши го Матю и повиши тон, за да го чуе цялото спално. — Сигурно някой просто завижда. Някой, който не може да понесе мисълта, че другите могат да са щастливи. Свиня!

— Но защо само моето лице? — попита Клайв. — Защо е задраскал само моето лице? Виж, на твоето нищо му няма.

— Не знам — отвърна Матю, клатейки глава. — Освен ако…

И с тези думи той скочи на крака и извади своята снимка от скривалището й.

— Не — каза той и гласът му прозвуча доста разочаровано, сякаш непокътнатата снимка го лишаваше от възможността да сподели мъката на брат си. — Моята не са я докоснали. Много странно. Мисля, че трябва да поговорим с полковник Дишби.

Поговориха си и същия следобед цялата барака изслуша дълга лекция за важността на старите традиции от лагерния огън (доверието) и необходимостта да уважаваме блажените топки на другите (личните вещи). Погледнах към албиносите, които седяха в ъгъла, хванати за ръце. Изглеждаха по-сплотени от всеки друг път и започнах да се чудя дали не съм се нагърбил с неизпълнима задача.

Не се разколебах и насочих вниманието си към жълтия нарцис на Клайв.

Всеки близнак си имаше нарцис, който държеше в стара консервена кутия от концентрирано мляко на перваза срещу леглата им. Нарцисът на Клайв беше отляво, а на Матю отдясно. Двамата страшно се гордееха с растенията си и непрекъснато ги поливаха, галеха, пръскаха и подрязваха. Както и можеше да се очаква, нарцисите бяха с абсолютно еднакви размери и се разтваряха по едно и също време.

— Адски хубави нарциси! — заявяваше полковникът. — Хубавки като всичко, което съм виждал в Челси.

— Благодаря, сър — отвръщаха близнаците и се надуваха от гордост.

Атакувах нарцисите един късен следобед, когато всички бяха навън и гледаха състезанието по кегли между блоковете. Измъкнах се под предлог, че отивам да си взема цигарите, бързо извадих цветето на Клайв от консервената кутия и откъснах стъблото му от луковицата. Върнах стъблото в кутията, а луковицата засадих до нарциса на Матю. Външно двете цветя си изглеждаха абсолютно същите и аз излязох навън с лукава усмивка на лице.

В продължение на една седмица не се случи нищо. После, за мое огромно удоволствие и за ужас на жертвите ми, нарцисът на Клайв започна да съхне, докато в кутията на Матю започна да расте второ цвете. Всяка сутрин двамата скачаха и се втурваха към растенията си — Матю гледаше с радост, а Клайв с отчаяние.

— Не мога да разбера — изплака Клайв. — Прекрасният ми нарцис!

— Много съжалявам, Клайв — започна да го утешава брат му.

— Просто не разбирам какво става — каза Клайв, докосвайки изсъхващото стъбло. — Просто не разбирам какво става.

Накрая залинелият нарцис издъхна и се превърна в безформена маса. Клайв го извади от саксията му и откри липсата на луковицата. Лицето му побеля още повече — стана прозрачнобяло, сякаш нямаше абсолютно никакъв цвят — и алените му очи се присвиха.

— Луковицата е изчезнала — изрече той.

— Изчезнала ли? — попита Матю.

— Да, изчезнала. Някой е откраднал луковицата. Затова е умрял.

— Не мога да си представя, че някой ще тръгне да ти краде луковицата.

— Нито пък аз. Но мога да позная къде я е сложил.

— Къде?

— В твоята кутия, разбира се. Затова ти расте второ цвете.

— Но то расте от моята луковица. Просто е ново стъбло.

— Не мисля, Матю. Някой неизвестен човек поради някаква неизвестна причина е взел моята луковица и я е сложил в твоята кутия. Имаш ли нещо против да проверя?

— Нямам, разбира се.

И така Клайв порови в кутията на Матю и естествено, откри откраднатата луковица.

— Просто не разбирам — промърмори Матю. — Толкова е странно. Толкова…

— Подло — прошепна Клайв, забил поглед в земята.

— Много, много подло.

Следобед изслушахме още една лекция от полковник Дишби за гадното безчестие да тормозиш другаря си, когато трябва да насочваме подобно поведение към онези, които са ни пленили. Отново погледнах крадешком близнаците албиноси. Изглеждаха сплотени като винаги. Забелязах обаче, че вече не се държаха за ръце. Може да не означаваше нищо. Но пък от друга страна…

Продължих операцията с нова сила. Откраднах четката за зъби на Клайв и я пъхнах под възглавницата на Матю.

— Някой ми е взел четката за зъби! — извика Клайв на следващата сутрин.

— Ехо! — невинно рече Матю. — Ето я, под моята възглавница. Чудя се как ли е попаднала там.

— Аз също — измънка Клайв. — Сигурно е дело на гремлини.

Добавих малко сол в крема за екземи на Клайв и бях възнаграден с болезнени викове, когато го намаза върху поразените части от анатомията си. Подкупих един от охраната да ми предава всички адресирани до него писма.

— Просто се изгубват в системата — каза Матю след поредното раздаване на пощата, при което той беше получил четири писма, а брат му нито едно. — Не се безпокой, Клайв. Ето, прочети моите. Едното е от Кити.

— Не искам да чета твоите, искам си моите писма. Моите собствени, разбра ли! Цялата тази работа ме подлудява. Някой ме е взел на мушка!

През следващите два месеца събрах 22 плика, адресирани до Клайв Брейн. Малко след Коледа пъхнах десет от тях в една дупка в дюшека на Матю, махнах част от пълнежа и скрих откраднатите послания. Те бяха открити три дни по-късно по време на рутинно претърсване на помещенията.

— Какво е това? — попита стражът и вдигна писмата в ръка.

— Не знам — заекна обърканият Матю. — Приличат ми на…

— Писма! — извика Клайв. — Моите писма. Моите писма, скрити в твоя дюшек!

— Клайв — заклати глава Матю. — Клайв, повярвай ми, нямам представа как са се озовали там. Трябва да ми повярваш.

— Вече не знам на какво да вярвам, Матю — озъби се Клайв. — Трябва ми малко свеж въздух. Главата ми сякаш ще се пръсне.

И излезе ядосано от спалното, отделяйки се от близнака си за първи път, откакто бяха пристигнали в лагера. Първият етап беше завършил и нещата изглеждаха обещаващо.

В ранните часове на първия ден на 1945 г., малко след четиресет и петия ми рожден ден, започнах втория етап. Дотук съсредоточавах усилията си единствено върху Клайв Брейн. Сега вкарах в картината и Матю. Беше дошло време да действам срещу двамата близнаци едновременно.

Започнах с футбола. Двамата Брейн обичаха футбол и играеха при всяка възможност, като винаги вкарваха средно по два гола на игра.

— Защото се подкрепяме един друг — обясниха те, когато веднъж коментирах забележителния им синхрон в отбелязването на голове. — Ние сме нещо като отбор в отбора.

Близнаците винаги играеха по крилата — Клайв в дясното, Матю в лявото. Аз пък винаги бях на вратата, тъй като необичайният ми ръст и пъргавина ме правеха идеален за целта, и не след дълго осъзнах потенциала на позицията в начинанията ми срещу близнаците. Със зрелищни усилия да спасявам започнах да пускам голове на Клайв. Топки, които при нормални обстоятелства щях да отбия без проблеми, сега минаваха между краката ми, прескачаха ме или попадаха в ъгъла, минавайки на милиметри от протегнатите ми пръсти. Доскоро Клайв отбелязваше по един-два гола на игра, а изведнъж започна да отбелязва десет или повече. В същото време удвоих усилията си да спасявам ударите на Матю — скачах, мятах се и се хвърлях в почти самоубийствени опити да посрещна всяка топка. И докато брат му се къпеше в слава след поредния двуцифрен резултат, Матю напускаше умърлушен игрището с наведена глава след поредната игра, в която не е успял да вкара нито един гол.

— Добра игра, Клайв! — казваше той, потупвайки брат си по гърба. — Направо страхотна игра.

— О, не беше нищо особено.

— Не било нищо особено! Та ти вкара единайсет гола! Не бих го нарекъл нищо особено.

— Беше просто късмет, Матю. Чиста случайност.

— Не е никаква случайност, Клайв. А майсторство.

— Не, Матю. Не съм по-голям майстор от теб.

— Напротив. По-добър футболист си.

— Много добре знаеш, че не съм.

— Си, по дяволите. Затова отбеляза единайсет гола, а аз нито един. И затова вчера вкара девет, а аз пак нито един. А завчера седемнайсет, а аз само един. По-добър футболист си от мен, Клайв. Просто го приеми!

И с тези думи си легна в леглото, сви се под одеялото и гушна мечето си.

Докато ги измъчвах на футболното поле, действах и на други фронтове. Откраднах половината марки на Матю и ги скрих на дъното на раницата на Клайв, където те бяха открити при поредното рутинно претърсване.

— Не знам как са се озовали там — запротестира Клайв. — Объркан съм точно като теб, когато намериха моите писма в твоя дюшек.

— Да, само дето не съм ти крал писмата — остро отвърна Матю.

Намерих голям мъртъв паяк в ъгъла на тоалетната и го сложих на възглавницата на Клайв, който припадна, когато го видя; повторих номера с три мъртви мокрици за Матю и той също припадна. Скрих малко ментови бонбони в леглото на Клайв, създавайки впечатление, че има таен запас от любимите лакомства и не иска да го дели с белокосия си близнак. Докато играеха шах, издебнах удобен момент и тайно преместих царицата на Матю на по-добра позиция, създавайки впечатлението, че той сам е преместил фигурата, когато вниманието на противника му е било насочено другаде.

Най-коварните ми ходове бяха с алергиите на близнаците. Скрих малко сирене в дюшека на Клайв, от което той получи неудържима диария в продължение на цяла седмица; отмъкнах бакла от лагерната кухня и една нощ я пръснах около възглавницата на Матю, в резултат на което той стана яркооранжев.

— Някой се опитва да ме убие — изстена Матю на следващата сутрин и изгледа сурово Клайв. — Някой, който знае, че съм алергичен към бакла.

— Може да е просто случайност — предположи Клайв.

— Как осемнайсет зърна бакла могат случайно да се озоват на възглавницата ми? — поинтересува се Матю. — Кажи ми, как?

— Нямам представа, Матю. Абсолютно никаква. Но ако намекваш…

— Да?

— Ако намекваш, че имам нещо общо с това…

— Ти си единственият, който знае, че съм алергичен към бакла.

— Това е нелепо. Ти си единственият, който знае, че съм алергичен към сирене, но не съм те обвинявал, че се опитваш да ме убиеш.

— Не те обвинявам, Клайв. Просто казвам…

— Какво? Какво казваш?

— Просто казвам, че е адски странно. Ох, забрави. Нека забравим всичко това.

И операцията продължи в същия дух. Ръчкане тук, побутване там, поредица от дребни провокации, които към края на март 1945 г. доведоха близнаците ако не до открит конфликт, то поне на крачка от него. Никога не се сопваха един на друг; винаги бяха неизменно учтиви и поне външно изглеждаха сплотени както винаги. Под повърхността обаче бушуваха пламъци. Личеше си по очите им. Доскоро матови и червеникави, сега бяха станали алени и проблясваха свирепо всеки път, когато се намираха близо един до друг. Бях ги довел до ръба. Оставаше само да ги бутна през него. Време беше за третия етап. Време беше за мечетата.

Както споменах, всеки Брейн си имаше плюшено мече. Това на Клайв се наричаше Бепо, а на Матю — Флъмди. Братята ги обичаха почти толкова, колкото се обичаха един друг, и както също споменах, спяха с тях.

Бях открил, че ги имат още от деца и ги носят със себе си навсякъде. Когато излитали да бомбардират Германия, Бепо и Флъмди летели с тях (всяко мече си имаше дори пилотски очила) и когато били улучени и се наложило да напуснат самолета, първото нещо, което грабнали, били любимите им плюшени играчки.

Връзката между всеки близнак и мечето му беше толкова силна, че когато започнаха да губят вяра един в друг, двамата търсеха утеха в плюшените си другарчета, което изобщо не ме изненадваше. Когато Клайв вкарваше десет гола, а Матю нито един, покрусеният брат веднага се връщаше в леглото си и прегръщаше мечето. Когато Клайв страдаше от ужасната диария, предизвикана от сиренето, той винаги вземаше Бепо в тоалетната със себе си и го прегръщаше, докато от разранения му анус изтичаха какви ли не ужасни течности.

Зависимостта на Клайв и Матю от Бепо и Флъмди се засилваше обратнопропорционално на намаляването на доверието помежду им и накрая двамата прекарваха повече време с мечетата, отколкото заедно. Изчаках момента, когато зависимостта не можеше да стане по-силна, и започнах третия етап от кампанията си. Откраднах мечетата.

Откраднах ги едновременно, през нощта, когато близнаците спяха дълбоко — внимателно ги отделих от обятията им и ги скрих в тоалетната, под една разкована дъска на пода.

На сутринта и аз, и всички останали в лагера бяха събудени от най-пронизителния двоен писък.

— Бепо! Флъмди! Не!

Надникнах от леглото си и видях как братята Брейн ровят като обезумели под одеялата си в напразни опити да намерят откраднатите любимци. Изпразниха раниците си, раздраха възглавниците, отметнаха дюшеците и след като се увериха, че мечетата им са изчезнали, седнаха и заплакаха. Дори полковник Дишби не знаеше какво да направи.

— Май малко мръднаха — въздъхна той, като подръпваше мустака си. — Ама че шматки. Не че одобрявам кражбата, но не мога да ида при оберщурмфюрер Цукален и да му докладвам за изчезването на две мечета. Ще станем за смях.

Близнаците плакаха през целия ден, след което потънаха в обезсърчено мълчание. Не говореха нито помежду си, нито с когото и да било. От време на време някой от тях скачаше на крака и се втурваше да обикаля бараката, като гледаше под леглата и зад шкафчетата, но иначе двамата си оставаха инертни и оклюмали като спукани вътрешни гуми.

Оставих ги да къкрят около седмица, след което започнах да им пращам парченца от мечетата. Един следобед се върнаха от копаенето на поредния тунел и Матю намери едното око на Флъмди на възглавницата си. Не каза нищо, просто го взе, стисна го в юмрук и изгледа много твърдо брат си. Два дни по-късно Клайв се събуди и откри част от пълнежа на Бепо да стърчи от обувката му. Пак нямаше коментар. Просто въртеше пълнежа между пръстите си и гледаше брат си с пламнали очи. Клайв отвори пакета си от Червения кръст и видя вътре лапичка на Бепо. Матю намери краче на Флъмди да виси от гредата на един от тунелите на майор Бъроуз. Клайв клечеше в тоалетната, когато ухо на Бепо прелетя над вратата. Матю се бършеше след душ, когато другият крак на Флъмди падна от кърпата му. При всички тези случаи двамата не произнесоха нито звук. Просто вземаха въпросната част от мечето, мръщеха се и се взираха в другия с все по-убийствен поглед.

Разбира се, ако се бяха замислили, близнаците щяха да си дадат сметка, че крадецът не може да е някой от тях. Ако Клайв беше откраднал мечето на Матю, щеше да забележи, че неговото мече също е изчезнало. Логиката диктуваше, че трябва да е замесена трета страна.

За щастие обаче двамата Брейн на този етап бяха далеч отвъд способността да мислят рационално. През последните месеци бяха развили толкова силно недоверие един към друг и такава неуправляема параноя, че ако фраснех единия по носа, той сигурно щеше да убеди сам себе си, че брат му е виновен по някакъв начин за това действие.

„Сухи като подпалки“ — мислено се кисках аз и с всеки ден се наслаждавах все повече и повече на експеримента си. Сега беше достатъчна само една малка искра. Една малка искра, и двамата щяха да пламнат така, сякаш няма да има утре.

Искрата дойде една вечер в средата на април, когато всеки близнак намери бележка под възглавницата си.

В бележката на Клайв пишеше: „Иди в парника в два след полунощ и погледни под обърнатата саксия. Може да намериш нещо интересно. Не казвай на никого или с Бепо е свършено“.

Бележката на Матю пък гласеше: „Иди в тоалетната в два след полунощ и погледни под втория умивалник отляво. Може да намериш нещо интересно. Не казвай на никого или с Флъмди е свършено“.

Всеки близнак си прочете бележката, препрочете я, загриза нокти и много бавно, много внимателно подаде глава и погледна — Клайв нагоре, Матю надолу — към брат си. Погледите им се срещнаха. Не казаха нито дума, на лицата им не се изписа нищо. Взираха се един в друг цяла минута, кимнаха сериозно, сякаш казваха, че знаят много добре какво е замислил другият, след което си легнаха.

Към два без пет Клайв Брейн се измъкна тихомълком от спалното. Към два без четири Матю Брейн направи същото. Целият лагер спеше дълбоко. Само стражите на прожекторите и патрулите покрай оградата още бяха будни. Иначе цареше тишина като в гробище.

За да оцените напълно какво последва, разгледайте картата на лагера, която нарисувах две стени по-рано. Както виждате, за да стигне до отбелязаното в бележката място, Клайв трябваше да завие наляво, да се промъкне покрай блокове D и E, като избягва лъчите на прожекторите, и да стигне до парника. Матю пък трябваше да завие надясно, да се промъкне покрай блокове А и В и да се добере до тоалетните.

След като влязъл в парника, Клайв погледнал под голямата обърната саксия и за своя огромна изненада открил не Бепо, както би трябвало, а мечето Флъмди на брат си, което изглеждаше доста не на себе си след премахването на ухо, краче и око. Матю пък, докато търсел под втория умивалник отляво, също останал изненадан, когато вместо Флъмди попаднал на мечето на брат си Бепо, което изглеждаше също толкова окаяно без лапичка, око, ухо и повечето си пълнеж.

Нямам представа какво се е изписало на лицата им след откритията. Може би са почесвали озадачено бледите си чела или са клатели глави, или пък са мърморели нещо. Възможно е и да не са показали абсолютно никаква емоция. Всяко предположение от моя страна ще си остане само фантазия. Едва когато излязоха едновременно, всеки стиснал мечето на другия, и тръгнаха предпазливо обратно към спалното, успях да видя какво точно става, защото бях заел позиция на прозореца до вратата, откъдето се откриваше идеален изглед към сцената.

Клайв видя Матю пръв. Промъкваше се покрай блок D с останките от Флъмди, когато случайно погледна наляво. Дори в тъмната априлска нощ нямаше как да сбърка фигурата при отсрещната барака. Бледата кожа и блестящата коса се открояваха като лист хартия върху черен фон. Нещо повече, Матю като че ли държеше нещо в ръката си. Нещо, което определено приличаше на мече.

Клайв замръзна на място. Матю направи същото, предупреден от бог знае какво вътрешно усещане. Свит в сенките, той бавно се обърна надясно и впери поглед в снежнокосия си брат на 30 метра от него. Лъч на прожектор мина точно пред него, докато втори лъч минаваше пред краката на Клайв. Цялата сцена бе като огледално изображение, на което Клайв и спалното зад него бяха просто отражение на Матю и другата барака. Не мога да ви кажа колко време двамата останаха неподвижно, загледани един в друг. След това абсолютно едновременно, сякаш движенията им бяха част от някакъв танц, двамата тръгнаха целенасочено към центъра на района между блоковете: Лъчите на прожекторите се плъзгаха над и около тях, но някак не успяваха да ги открият.

Двамата спряха лице в лице, на сантиметри един от друг. Отляво мина лъч, отдясно също и за краткия миг видях израженията на белите лица с червени очи. Бях постигнал повече, отколкото можех да се надявам — видях тотална, върховна, пълна и неприкрита омраза. Не мисля, че съм виждал преди или след това двама души да се гледат един друг с такава абсолютна ненавист. Бях успял! Почувствах се като шампион, току-що счупил световен рекорд.

Случилото се — после беше напълно неочаквано. Смятах, че след като са се озовали един срещу друг, близнаците ще си разменят горчиви думи, ще си грабнат мечетата и ще се върнат разярени в спалното. Не бях очаквал обаче, че след като останаха в центъра на лагера в продължение на няколко минути, ще пуснат мечетата си и без нито дума, без нито звук, ще се нахвърлят един срещу друг и ще се сграбчат за гърлата.

Направиха точно това. В съвършен унисон двамата захвърлиха мечетата и се вкопчиха в гърлото на другия, като напрегнаха крака, за да запазят равновесие. Клайв успя да се задържи малко по-добре и яростно разтресе ръце, при което главата на Матю се люшна напред-назад, сякаш беше от слама. Това продължи известно време; съдейки по изцъклените очи, Матю бе на път да припадне, когато внезапно вдигна коляно и нацели брат си в слабините. Клайв го пусна и рухна на колене. Матю вдигна ръка и заби юмрук в главата на Клайв, просвайки го по очи на земята.

Двамата останаха за момент неподвижни, след което Матю вдигна крак да изрита любимия си доскоро брат в лицето. Клайв обаче прояви съобразителност и се претърколи в последния миг, сграбчи петата на брат си и я изви, събори го на земята и заби своя крак в лицето му. Чу се хрущене и докато лъчът на прожектора минаваше над двамата, видях от носа на Матю да тече кръв.

Двамата се мятаха известно време на земята, все още в пълно мълчание, търкаляха се, докато престанах да различавам кой кой е. Накрая единият — Клайв, предполагам, тъй като носът му си беше здрав — се изправи с мъка и се затича към южната ограда, следван по петите от брат си. Чу се вик на патрул и лъчите на два прожектора незабавно се завъртяха да осветят близнаците. Зави сирена и се чу автоматичен откос.

— Какво става, мътните да го вземат? — обади се глас до мен. Беше полковник Дишби, който заедно с всички останали се бе събудил от суматохата навън.

— Близнаците, сър.

— Какво правят? Не се мъчат да офейкат, нали? Бъроуз не е говорил за никакви бягства тази нощ.

— Струва ми се, че се бият, сър.

— Бият! Да се бият! Не и в този лагер! Ела с мен.

И с тези думи той излезе навън и закуцука решително след близнаците. Последвах го, както и повечето от спалното.

— Не стреляйте! — извика полковникът на стражите. — Стрелен зи нихт!

Близнаците вече почти бяха стигнали до южната ограда. Докато я приближаваха, възнамерявайки дявол знае какво да правят там, Клайв беше препънат от брат си и двамата отново се озоваха на земята, където се затъркаляха, като се дращеха и бъхтеха един друг. Прожекторите ги осветяваха, образувайки светъл кръг, в който двамата си раздаваха юмруци като някакви циркови клоуни. Отляво се втурна страж, викайки нещо на немски; втори се появи отдясно.

— Стрелен зи нихт! — завика полковник Дишби и размаха ръце.

Без да обръща внимание на виковете на стражите, Матю някак успя да се освободи от хватката на Клайв, изправи се и нанесе жесток ритник в ребрата на брат си. Дори от петнайсет метра разстояние чухме как изпращя кост. Клайв запълзя заднешком, като се отблъскваше с крака, мина през предупредителната тел на три метра преди оградата и продължи, докато не стигна на около метър от електрическите проводници. Стражите спряха, извикаха отново и стреляха над главите на двамата.

Братята обаче не им обърнаха внимание. С пронизителен вик „Крадец!“ Матю се втурна към проснатия Клайв и се опита да настъпи врата му. Клайв обаче успя като по чудо да избегне удара, извъртя се, сграбчи крака на нападателя, изпъшка и го засили с главата напред към оградата. Нямаше искри, нито блясъци или експлозии — само силно бръмчене, докато Матю се тресеше, мяташе глава, ръце и крака, докато най-сетне не се свлече на колене, опрян в брадата, сякаш се молеше. Лицето му беше почерняло; от ушите му излизаше дим и изведнъж, сякаш за да подчертае драматично гибелта му, косата му избухна в пламъци.

— Потресаващо — промърмори полковник Дишби. — Абсолютно потресаващо, мамка му.

Докато брат му пушеше и трепереше зад него, Клайв беше успял да се надигне и стоеше обърнат към нас, като дишаше тежко и опипваше предпазливо ребрата си.

— Не разбирате ли? — извика той. — Той открадна Бепо. Не разбирате ли? Матю открадна моя Бепо!

Обърна се леко настрани и протегна ръка към единия страж. Вероятно това беше знак, че се подчинява, но стражът разбра погрешно жеста като заплаха, вдигна оръжието си и го застреля право между блестящите му червени очи. Клайв остана абсолютно неподвижен за миг, по носа му потече струйка кръв и накрая той се просна по гръб на земята и не помръдна.

— Пълни откачалки, и двамата. Знаех си го още от мига, когато дойдоха. Пълни проклети откачалки!

Стояхме и гледахме как стражите отнасят телата на близнаците (спряха тока по оградата само колкото да вземат овъглените останки на Матю), след което бавно тръгнахме обратно през лагера. Докато минавахме покрай мястото, където близнаците се бяха вкопчили един в друг, полковникът посочи нещо на земята.

— Какво, по дяволите, е това, Финикс? — попита той.

— Приличат ми на плюшени мечета, сър.

— Плюшени мечета! Бързо ги вдигни. Не бива швабите да си помислят, че сме се размекнали. И по-добре организирай състезание по крибидж за утре вечер. Хората трябва да се поразсеят. Пусни вестта, така те искам.

И с тези думи напъхахме ръце в джобовете си и се върнахме да си легнем.

Случи се така, че състезанието по крибидж на полковник Дишби не се състоя, тъй като на следващия ден ни освободиха.

Вече от няколко месеца въпреки пълното ембарго върху новините знаехме, че нещата не вървят добре за германците. Новите пленници ни бяха съобщили за десанта от предишния юни и смяната на най-опитните стражи със старци и млади момчета показваше, че германците спешно се нуждаят от добри бойци на фронтовата линия. През последните две седмици всички документи от канцеларията бяха натоварени на камиони и откарани; често се случваше да видим прелитащи в небето съюзнически самолети. Далеч на юг и на запад започнаха да се чуват гърмежи.

На сутринта след смъртта на близнаците албиноси се събудихме и открихме, че надзирателите ни са избягали. Излязохме от бараките и спонтанно избухнахме в аплодисменти. През остатъка от деня играхме крикет, докато късно следобед при портала се появи челен взвод от Леката пехота на Дърам. Полковник Дишби отвърна на салюта на командира им, извикахме три пъти ура и това беше всичко. Бяхме свободни.

Или по-скоро почти свободни, защото насред еуфорията от свободата дойде неочаквана изненада. Седях на стъпалата на едната барака на охраната, гледах Хапчето и си мислех за невероятните ни преживелици заедно, когато през портала мина линейка и спря точно пред мен. Караше я едър мъж с лента на Червения кръст на ръката. Аз обаче не можех да откъсна поглед от седящата до него сестра. Бих я познал навсякъде. Изглеждаше по-прекрасна от всеки друг път.

— Емили! — извиках, втурнах се към нея и я взех в обятията си. — Емили! Възможно ли е наистина да си ти?

— Надявам се, че да, Рафаел! — разсмя се тя. — Защото ако не съм, значи прегръщаш напълно непозната!

— Какво правиш тук?

— Медицинска сестра съм, глупчо. Не виждаш ли униформата ми?

— Разбира се, че я виждам. Не съм сляп. Просто не мога да повярвам, че си се озовала точно тук и точно сега. Точно навреме, за да се срещнем.

— Предполагам, че си прав — отстъпи се тя. — Не се бях замисляла.

— Как може да си толкова спокойна, Емили? Та това е истинско чудо! Господи, така се радвам да те видя.

Прегърнах я отново, целунах я по бузата и както можеше да се очаква, избухнах в сълзи.

— Толкова съм щастлив — изплаках. — Толкова се радвам, че те виждам.

Емили избърса сълзите ми с ръкава на униформата си.

— И аз се радвам да те видя, Рафаел. Хайде, спри да ревеш и ми помогни да си разтоваря нещата. Имам малко шоколад, ако искаш.

И тъй, помогнах на Емили да разтовари и да организира импровизирана болница в бившата канцелария. Скоро обаче пристигна друг камион със сестри и от нея нямаше повече нужда, така че взех три от споменатите от Емили шоколади, излязох от лагера и се разходих до гората, която бе осуетила толкова много опити за бягство на майор Бъроуз с неговите тунели. Седнах под едно дърво и хапнах шоколад, като си подсвирквах и се тревожех, че след освобождаването ми сигурно ще ме върнат отново на действаща служба. Трябва да съм задрямал, защото когато отворих очи, беше тъмно и студено, а до мен седеше Емили.

— Имам нещо за теб, Рафаел — каза тя и ми връчи някакъв официално изглеждащ документ.

— Какво е това?

— Пропуск.

— Пропуск ли?

— Да. Ще ти помогне да се прибереш по-бързо у дома. Иначе може да минат седмици. Навсякъде е пълен хаос.

Разгледах документа на светлината на кибритена клечка.

— Как си успяла да се сдобиеш с такова нещо? — невярващо попитах аз. — Подписано е от Монтгомъри.

— О, не е чак толкова трудно. Имам малко връзки. Реших, че може да потрябва. Заминаваш още сега.

— Сега!

— Да, след десетина минути. Един камион се връща обратно. По-добре си събери нещата.

— Но аз не искам да заминавам. Искам да остана тук с теб. Не съм те виждал от пет години. Имам да ти разказвам толкова много неща.

Емили въздъхна.

— Рафаел, трябва да се махнеш оттук колкото се може по-бързо. Преживял си толкова много неща.

Тя докосна леко челото ми, наклони глава настрани и леко смръщи русите си вежди.

— Изглеждаш ми малко… смутен.

— Чувствам се отлично. Емили! Искам да си говорим! Искам да наваксаме колкото се може повече.

— Не ставай заядлив, Рафаел — меко промърмори тя, изправи се и приглади гънките на униформата си. — Всичко е уредено. А сега иди и си вземи нещата. Имам работа за вършене.

— Но, Емили…

— Без никакви възражения — каза тя и сложи пръст на устните ми. — Ще се видим отново. Нали винаги става така? А сега да тръгваме, чакат ме болни хора.

Въздъхнах примирено и се помъкнах обратно към лагера да си взема нещата. Нямах много, само Снимката, която свалих от стената до леглото, Хапчето, някой и друг парцал и нотен лист на „Бягай, заеко, бягай“ от капитана на канадските морски пехотинци, който ме беше научил да свиря на пиано. Напъхах всичко това в стара раница, сбогувах се с другарите си и се качих в големия ръмжащ камион „Белфорд“.

— Хип-хип, Финикс! — извика полковник Дишби, докато минавах през портала. — Налягахме си парцалите, а!

— Довиждане, Рафаел! — извика Емили, като ми махаше със стетоскоп. — Довиждане. Ще се видим скоро.

„Скоро“ се оказа след 24 години. Малцина имат способността да подценяват времето като моята скъпа Емили.

Ето така убих близнаците албиноси. Седмица по-късно вече бях в Англия, а след два месеца бях започнал съвсем нов живот в служба на лорд Слагсби.

Ще приключа това помещение с кратко отклонение за редник Лемън, рижавия фаталист, когото срещнах във влака от Ливърпул в деня, в който постъпих в армията. Предполагах, че е бил убит с останалите от хората ми в землянката на бреговете на река Скарп в нощта, в която бях пленен.

„Сър! Сър! Помогнете ми, сър!“ — беше извикал той, преди гласът му да се изгуби в трясъка на стрелбата.

Неизвестно как, той успял да се измъкне от германското нападение, да се скрие в нощта и накрая да се присъедини към частите, евакуирани от бреговете на Дюнкерк. През следващите четири години се сражавал в Северна Африка, Италия, Далечния изток и Европа, като спечелил цял куп медали за храброст; накрая бил убит, докато спасявал живота на свой другар по време на десанта при Арнем, за което бил награден посмъртно с кръста „Виктория“. На стената на църквата в родното му село има плоча в негова памет. Селото е малко, далеч в Северна Англия. Може би сте чували за него. Разбирате ли, става въпрос за Трипали.