Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

7.

Реших, че имам криле, когато бях на около четири, макар че сигурно съм подозирал за тях от първия миг, когато съм можел да мисля за подобни неща.

Разбира се, повечето деца в един или друг момент си представят, че са надарени с магически сили. В моя случай обаче това беше нещо повече от въображение. Аз наистина имам криле. Или поне две малки бучки в горната част на гърба си, от двете страни на гръбнака, в които със сигурност се криеха криле. Сгънати криле, готови да се разгънат и да запляскат в подходящия момент.

Имам тези бучки от раждането си. Баща ми веднъж ме заведе на доктор заради тях и той с типичната за съсловието си липса на съобразителност заяви, че ставало въпрос просто за изкривяване на костите. Аз обаче знаех истината. Знаех, че са криле.

Никога не са ми причинявали болка, не са ме притеснявали и не са правили каквото и да било. Просто са си там, сгънати, очакващи. Никога не говоря за тях. Дори Емили, която ме познава по-добре от всеки човек на този свят, не знае за крилете ми. Ако ме погледнете, няма и да си помислите, че ги имам. Те са моята специална тайна.

Още се надявам, че може някой ден да изникнат, макар да подозирам, че вече е твърде късно и че след всички тези години сигурно са съсухрени и не стават за нищо. Въпреки това продължавам да си мечтая. Би било хубаво да полетя, пък било и само за малко. Животът на земята може да бъде ужасно сив и болезнен. Копнея да се издигна до някакво по-голямо задоволство.

В момента е ранният следобед на четвъртия ден от предсмъртното ми писмо и все още се чувствам тип-топ. Даже по̀ тип-топ от вчера, когато пък бях по̀ тип-топ от завчера. С всеки изминал час имам чувството, че се подмладявам. Катеря се и слизам по стълбата като цирков артист и откривам, че протягането и навеждането вече не ме мъчат толкова, колкото в началото. Дори зрението ми се подобрява. Тази сутрин успях да зарежа свещта за почти четири часа. Нещата стават по-ясни.

Все още почти не спя, макар че на два пъти подремнах за половин час горе в купола. Сякаш от очакването на вечния сън, в който скоро ще се поставя, тялото ми е твърдо решено да се възползва максимално от оставащото му време на будуване. Никога не съм се чувствал толкова жив. Клепачите ми са леки като етер, умът ми е остър като скалпел.

Дотук планът ми убийствата да се свързват с конкретно пространство работи доста добре. Историята на Уолтър се побира спретнато в лявата страна на източната галерия, а на Кийт — в дясната, като входът и прозорците играят ролята на буфери между двата разказа. Успях да наблегна допълнително, че става въпрос за два отделни периода от живота ми, като пуснах две дебели линии по прашния паркет по следния начин:

Разказът ми за вчерашните събития пък се вмести почти идеално в мястото между прозорците. Сърцето ми се стопля, когато виждам как повествование и архитектура действат в пълна хармония помежду си.

Сега обаче съм оставил източната галерия и със закрепена на челото свещ, от която по носа ми капе восък, съм се върнал обратно във фоайето на замъка.

Слава богу, няма повече кризи на паметта като вчерашните. Няколко запъвания, да (естествено, акордите на „Любовен тайфун“ са ми мажор, до, ла мажор, сол, а не ла мажор, фа), но те далеч не са фатални. До стотния ми рожден ден остават седем дни и си мисля, че ми е позволено да забравям някои неща!

Даже имам чувството, че мозъкът ми сякаш иска да се поправи след предишните си простъпки и ми поднася не само спомените, имащи отношение към задачата, но и такива, за чието съществуване не съм и подозирал.

Например сигурно ще си спомните, че докато бях при прозорците на галерията малко преди срещата ми с Кийт Крийм, извиках на Емили: „Парите не растат по дърветата, нали така?“. Беше просто подхвърлена, случайна фраза. Но докато я пишех, внезапно си спомних, че като дете твърдо вярвах, че парите наистина растат по дърветата.

Разбирате ли, в градината на Уайт Лодж имаше стара слива, чиито клони през пролетта изсипваха порой от бели цветчета по тревата. Баща ми казваше, че дървото било вълшебно и че освен тлъстите пурпурни сливи раждало и пари.

— Не, не ражда — възразявах аз.

— Напротив, ражда — засмиваше се той. — Виж! — Посягаше към листата и сваляше ръката си с едно пени между пръстите. Разбира се, беше съвсем прост трик, криеше пенито в ръката си, преди да я вдигне, но всеки път ме убеждаваше.

— Още! — виках аз. — Още!

И той отново протягаше ръка и я сваляше с пенита, шест пенита, шилинги и фардинги, а аз тичах наоколо и се мъчех да видя откъде точно ги бере. Баща ми береше още желирани бонбони, карти от кутии за цигари и топчета, докато накрая не казах на икономката ни мисис Егс, че вече не е нужно да ходи да пазарува, защото просто можем да си откъснем всичко необходимо от клоните на вълшебното дърво.

Знаем за съществуването на някои спомени, също както библиотекарят знае какви книги се пазят в поверената му библиотека. Знам например, че ако наистина се напъна, мога да си спомня първия си работен ден в „Симсби“, нощта, в която изгубих девствеността си, и следобедите, в които играех тенис с Чарли Чаплин. Тези спомени може и да не са на предно място в съзнанието ми, но зная, че съществуват някъде и чакат да бъдат извикани, ако се наложи. Спомням си, че ги имам.

Съществува обаче и друг клас — този на забравените спомени. Изгубените спомени. Спомените, за които нямаме представа, че ги имаме, които се крият някъде дълбоко в хранилищата на умовете ни като отдавна изгубени играчки сред вехториите на някой прашен стар таван.

Един такъв спомен е раждащото пари дърво. Не беше влизал нито веднъж в ума ми, след като детството ми отмина. Беше направо заличен. Не бих могъл да си го спомня дори да исках.

И ето че изведнъж изникна съвсем неканен, като мехур във воденичен вир. Нямах идея защо трябваше да се появи точно сега, в този момент, така неочаквано. В края на краищата, сигурно съм използвал фразата „Парите не растат по дърветата“ десетки пъти по-рано, без да събудя точно този спомен. Чувствам се като актьор, който е репетирал една пиеса стотици пъти и изведнъж открива, че в нея има съвсем нова сцена. Оказва се, че животът ми е по-голям, отколкото го помня.

Всичко това е много вълнуващо. То превръща писмото ми в един вид приключение. Кой знае какво дебне да се случи в миналото ми? Кой знае какви тръпки предстои да бъдат открити? Може би предстои да се разкрият невероятни лудории, екзотични красавици, далечни места. Може някога да съм заровил голям сандък със съкровище на някакъв пуст плаж, напълно да съм забравил за него и сега съм на път като по чудо да си спомня къде се намира. Оказва се, че миналото е точно толкова загадъчно, колкото и бъдещето, точно толкова несигурно и пълно с възможности. Може пред себе си да имам само седем дни, но зад мен има цял живот, който чака да бъде изживян.

За момента обаче нямам време за повече приключения със спомени, тъй като хрущенето на гуми по чакъл и бибипкането на клаксон оповестява пристигането на доктор Банън със седмичните провизии. Да не забравя да поръчам бутилка добър кларет, с който да се убия. Доскоро.

Както вече споменах, доктор Банън е местният знахар. Мисля, че първото му име е Джон, макар да не съм сто процента сигурен, пък и ако трябва да съм честен, не ми пука особено. През всичките петнайсет години винаги съм се обръщал към него с „доктор Банън“ и не виждам причина да фамилиарнича в такъв късен етап на взаимоотношенията ни.

Едър червендалест мъж с широки рамене, леко крив нос и хипнотизиращо грамадни вежди, доктор Банън не е идеалното рекламно лице на професията си. Не мога да кажа дали е заради това, че пуши прекалено много, или заради някаква алергия, но той непрекъснато хрипти и подправя всяко изречение с неприятна комбинация от пъшкания, ахкания, охкания и кашлица. Дори когато е най-тих, звучи така, сякаш има шкурка в хранопровода си, и удоволствието да получавам седмичните си запаси винаги е помрачено от страх, че докато ми ги връчва, може най-неочаквано да се задуши и да се гътне. Често се питах дали да не запиша курс по даване на първа помощ, просто за всеки случай.

Той е абсолютно дружелюбен човек, на около петдесет и пет, женен, с три деца, роден и израснал в селото, където е и практикуващ лекар вече близо трийсет години. Доколкото разбирам, е пътеводната светлина в местния Ротари клуб и наред с другите неща се интересува от голф, кръстословиците на „Таймс“ и тропическите риби. Като се изключи това, няма какво толкова да се каже за него. Подозирам, че едва ли би написал особено завладяващо предсмъртно писмо.

Доктор Банън е единственият човек на света, с когото поддържам контакт в последно време. За петнайсет минути дори не съм се виждал и разговарял с никого другиго. Доктор Банън ми помогна да се нанеса в замъка при пристигането ми и доктор Банън ми съобщава за събитията във външния свят (или поне събитията в селото, което според него е единствената част от света, която има значение). Подозирам, че ме смята за побъркан, макар че никога не споменава подобно нещо. Забелязал съм обаче, че хриптенето му се засилва всеки път, щом го доближа. Веднъж махнах една листна въшка от рамото му, след което той кашля цели две минути.

Всеки петък джипът на доктор Банън приближава с дрънчене откъм селото и ми кара продукти. Мисля, че е смятал да го прави само временно, докато се настаня в замъка, но временните неща са най-постоянни и сега завися изцяло от него. Подозирам, че не би имал нищо против да престане да го прави, но е твърде добър, за да откаже, а аз съм твърде гаден, за да му дам такава възможност. Пристига винаги в три следобед, никога по-рано или по-късно, и посещенията му са единственото фиксирано събитие в иначе безвременното ми съществуване. Както винаги, днес той пристигна точно на минутата, спря на тревата пред замъка и избибипка с клаксона, за да ме предупреди, че е тук.

— Добър ден, доктор Банън! — извиках аз, докато излизах от жилището си и затварях вратата след себе си. — Доста е хладничко.

— Определено — изхъхри той, докато слизаше от колата, отваряше задната врата и вадеше кашон със стоки. — Мисля, че скоро ще завали и сняг. На прага ли да оставя нещата?

— Да, да. Идеално. Просто ги оставете някъде.

Той се помъкна към вратата, като поглеждаше с крайчеца на окото си изцапаната с мастило пижама, прашните ми крака и покритото с восък лице. Явно беше разтревожен от външния ми вид и хриптенето му се засили. Не каза обаче нищо. Подобно на всички лекари, доктор Банън крие картите си плътно до гърдите.

— Тази сутрин имахме най-прекрасния изгрев — казах аз, мъчейки се да го накарам да се отпусне: открил съм, че винаги пациентът успокоява доктора, а не обратното. — И снощи залезът беше изумителен. Огромен и червен като стопена скала. Сякаш природата се подготвя за новото хилядолетие, не мислите ли? Сама си пуска фойерверки.

Той ме погледна несигурно, като се мъчеше да проумее думите ми. Боя се, че доктор Банън не схваща особено добре как точно работи умът ми.

— Четох, че било свързано с озоновия слой — изпуфтя той. — Заради прекалено многото спрей дезодоранти или нещо подобно. Повреждали атмосферата.

— Ако това е повреда, тогава да бъде по-сериозна! — разсмях се аз. — Много по-сериозна. Колкото по-голяма повреда, толкова по-добре!

Доктор Банън се добра до вратата и остави кашона на горното стъпало, след което се върна задъхан за втория товар.

— Изглеждате добре, мистър Финикс — отбеляза той, връщайки разговора на по-твърда почва. — Изключително добре.

— Да не би да намеквате, че преди не съм изглеждал добре, доктор Банън? — шеговито попитах аз.

— Не, не, ни най-малко. Просто ми изглеждате… ами по-жизнен. Направо бих казал, че се подмладявате.

— Нима? Е, приятно ми е да го чуя. Не се безпокойте, аз ще взема последния.

Извадих останалия кашон припаси от багажника и го отнесох при вратата. Доктор Банън вече беше оставил втория си товар на стъпалото и вдигаше една консерва праскови, която беше паднала по пътя.

— Планирате ли нещо за Коледа? — попита той, докато прибираше консервата в кашона.

— Нищо — отвърнах аз. — Просто тиха вечер, както обикновено. Вие?

— Ще бъдем при майката на Елси — каза той. — Малко е изкуфяла напоследък, така че предпочитаме да не я оставяме сама. Сигурно ще бъде приятно и спокойно, само че котките й правят дробовете ми на нищо.

И сякаш за да наблегне на последните си думи, получи продължителен пристъп на кашлица; дробовете му издаваха такива ужасяващи хрипове и гъргорене, че двете чайки, които бяха кацнали на бойниците горе, се подплашиха и отлетяха с пълна скорост към брега. Кашлицата му стана толкова силна и неудържима, че цялото му тяло се разтресе и се наложи да се облегне с две ръце на стената на замъка, за да не падне на земята. Превит на две, с рамене, които се издигаха и спускаха, приличаше на Сизиф, търкалящ грамадния си камък нагоре по склона.

— Добре ли сте? — загрижено го попитах аз.

Той кимна.

— Ще… хррр… хррр… мине след малко.

— Да ви потупам ли по гърба?

— Не! — задавено отвърна той и хриптенето му се засили от перспективата за физически контакт. — Само… хррр… хррр… хррр… минутка.

Продължи да се тресе и хрипти още известно време и започвах да се чудя дали да не го натоваря в джипа му и да го сваля долу в цивилизацията, когато пристъпът спря така внезапно, както и беше започнал. Като се изключи лицето му, което бе придобило тъмен нюанс на пурпурното и бе плувнало в пот, доктор Банън изглеждаше съвсем нормално.

— Съжалявам за това — изпуфтя той. — И тъй, докъде бяхме стигнали?

Оправи ризата си, чиято яка се бе изкривила, отиде сковано при колата си и затвори задната врата. После извади бележник от джоба си и започна да отмята продуктите със стар оръфан молив.

— Десет бутилки вино, пет бяло и пет червено, двеста къса цигари… наистина трябва да спрете пушенето, мистър Финикс… литър мляко, два хляба, кило и двеста картофи, половинка сирене…

Внезапно и съвсем неочаквано изкашляне го накара да спре насред изречението. Доктор Банън замръзна, стегнал рамене и въртящ подозрително очи наляво-надясно в очакване на неизбежния пристъп. За щастие пристъпът така и не се материализира и след като няколко секунди вдишваше и издишваше много бавно и предпазливо, той въздъхна с облекчение и продължи да чете списъка.

— … шест яйца, два лука, пет консерви пушено филе от скумрия, две консерви праскови в сироп, два кейка „Батенберг“ и пакет бисквити с пълнеж.

— Идеално — казах аз.

На лицето му цъфна широка усмивка. Доктор Банън е един от онези хора, за които едва ли има по-голямо удоволствие в живота от това да съставя дълги списъци на неща и да ги изпълнява правилно пред публика. Изглеждаше горд като дете, току-що получило наградата за декламация в училище.

След като потвърди, че е доставил правилните покупки, доктор Банън ми връчи пенсията, която взема всяка седмица от местната поща, а аз на свой ред му върнах повечето пари за покупките.

— Мисля да си купя яхта — пошегувах се, сочейки мизерния остатък в ръката ми.

Доктор Банън се усмихна неловко, както прави винаги, когато се шегувам, след което отново заби нос в малкия си бележник, сякаш търсеше там убежище от несигурното ми чувство за хумор.

— Така — каза той и запрелиства страниците, докато не намери една празна. — Какво ще искате за другата седмица?

Имайки предвид, че следващата седмица смятах да се самоубия, нямаше особена нужда от допълнителни покупки. Не можех обаче да кажа това на доктор Банън, тъй като бе в състояние да стори нещо дразнещо, например да се обади на социалните или да ми прати местния свещеник да ме разубеждава. Затова направих всичко възможно да се държа нормално и прилежно поръчах същите стоки като току-що получените.

— И само още едно нещо — добавих аз. — Ще искам бутилка хубаво вино. Много хубаво вино. Кларет.

— Ще празнуваме, а? — изхъхри той.

— Може и така да се каже — усмихнах се аз. — Да, точно това е. Празнуване.

— В градчето има един от ония специализирани магазини за вино — каза той. — Ще ви взема, когато слизам следващия път. Имате ли предвид нещо конкретно?

Всъщност имаше много конкретни вина, с които бих искал да се самоубия. Например „Марго“ от 1900 г. Или „Лафит“ от 1920 г. Колко чудесно би било да си седна в купола в нощта на смъртта си с хапче в ръка, с блестящи над мен звезди, и да напусна света с чаша-две „О-Брион“ от 1919 г. или „Льо Пин“ от 1966 г. Мисълта напълни устата ми със слюнка и изпрати приятни тръпки по убийствения ми стар гръбнак.

Шансовете доктор Банън да намери подобни фантастични вина за толкова кратко време обаче не бяха големи дори ако магазинът за вино бе от най-добрите; а даже и да намереше, сигурно не бих могъл да си ги позволя. Затова реших малко да сваля летвата и го помолих да купи какъвто и да било кларет на цена над 30 паунда.

— Ако намерите „Гран Пюи Лакост“ седемдесет и осма или „Троплон Мондо“ осемдесет и втора, още по-добре — казах аз. — Ако ли не, каквото намерите.

— Определено разбирате от вина! — възкликна доктор Банън, докато записваше двете имена в бележника си. — Аз лично пийвам по чашка „Блу Нън“ с две кубчета лед. Макар че българските червени вина са много пивки.

— Малко ми киселеят — споделих аз.

— Всеки с вкуса си, мистър Финикс — каза той. — Е, трябва да бягам. Елси не обича да остава дълго време сама в хирургията. Започва да нервничи.

(Доктор Банън винаги си тръгва точно с тези думи и макар да ги казва от сърце, не съм съвсем сигурен, че са истина. От онова, което ми е разказвал за мисис Банън, тя изобщо не е от хората, които нервничат, и макар че никога не бих го казал, подозирам, че той просто я използва като повод да се махне от мен колкото се може по-скоро.)

— Разбира се, доктор Банън — казах аз и отстъпих назад, докато той се качваше в джипа си и затръшваше вратата. — Ще се видим следващата седмица.

Той запали двигателя.

— Весела Коледа, мистър Финикс!

— Весела и на вас, доктор Банън.

Той ми махна и обърна колата пред замъка с предница надолу към склона. Точно тогава обаче изключи двигателя, пресегна се под седалката до себе си и извади голяма купа, покрита с кърпа. Свали прозореца си и ми я даде.

— Някой ден ще си забравя и главата — запъхтяно рече той. — Елси ме помоли да ви дам това. Не й харесва мисълта, че ще бъдете съвсем сам на Коледа. Казах й, че ще бъдете много добре и просто обичате самотата, но тя настоя. Пудинг със сини сливи.

— О, много ви благодаря, доктор Банън — казах аз, поемайки купата. — Моля, предайте благодарностите ми на мисис Банън. Много мило от нейна страна. Определено ще го изям с удоволствие. Май не съм ял коледен пудинг от… ами от доста години. Благодаря ви, трогнат съм.

— Весели празници! — изхриптя той, отново запали двигателя, включи на скорост и се понесе надолу по склона сред облак прах, като надуваше клаксона. Както винаги, изпитах определено облекчение, че си е тръгнал и ме оставя на лукса на самотата ми. А също и известно униние. Понякога просто се чувствам мъничко сам в самотата.

Отнесох сливовия пудинг в замъка — наистина миришеше превъзходно — след което внесох кашоните един по един и ги наредих на паянтовата маса в кухнята. Вдигах последния, когато изпитах странното чувство, че ме наблюдават. Не знам защо, може би някакво шесто чувство, но имах ясното усещане, че някой наблюдава движенията ми отнякъде. По гръбнака ми полазиха тръпки.

Все още с кашон в ръце, завъртях очи към хълмовете, които се издигаха зад замъка като голям зелен юрган, като търсех нещо необичайно. Изглеждаха си пусти и спокойни както винаги. Накрая реших, че си въобразявам, и тъкмо се обръщах да вляза вътре, когато нещо ме удари по задника.

— Ох! — извиках и рязко се обърнах. — Какво, по дяволите…!

В краката ми лежеше малко кръгло бяло камъче. Определено не беше там преди секунди (познавам терена в радиус от три метра от входа на замъка като опакото на ръката си) и несъмнено именно то ме беше ударило. Наведох се, взех го и озъртайки се над саксиите с папрат, които стигаха на шест метра от входа на замъка, побързах да се прибера, като затръшнах вратата след себе си и заключих.

Някой ме беше атакувал, а нямах ни най-малка представа кой.

Сега отново съм на стената на фоайето и пиша от лявата страна на входа към кухнята. Проклетият камък не ми излиза от ума, нито мисълта, че по някакъв начин е свързан с мистериозното почукване по вратата вчера. Искам тези неща да престанат. В края на краищата, самоубийството предполага свеждането на дразнителите до минимум, а не добавянето на нови.

Слънцето бързо се спуска към западния хоризонт и във фоайето вече е много сумрачно. Включил съм електрическата крушка и съм закрепил на челото си нова свещ, чийто трептящ пламък праща танцуващи сенки като петна по стената пред мен. Бузите ми са покрити със засъхнал слой восък; скърцането на флумастера отеква в празнотата на дома ми. Бавно влизам отново в ритъм след шока от камъка. Работата ме успокоява.

След още два реда ще завия на ъгъла в кухнята и ще започна разказа за убийството на лорд Слагсби. Преди това обаче трябва да кажа нещо, което си мисля вече от два дни. КАТЕГОРИЧНО ОБОЖАВАМ ПРОКЛЕТОТО СИ ПРЕДСМЪРТНО ПИСМО!