Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

5.

Преди малко се случи нещо доста смущаващо. Някой почука на вратата на замъка. Тя си има голямо месингово чукче, позеленяло от годините — и някой чукаше с него. Седем или осем пъти. Бум-бум-бум — звукът отекваше в дома ми като серия ниски, боботещи стонове. Доста се стреснах, повярвайте ми.

Никой не ме посещава в замъка с изключение на доктор Банън, но той идва само в петък, а днес е четвъртък. Не познавам никого от съседите — всъщност не познавам никого никъде — и затова не мога да си представя кой ли може да е. Цялата случка ме изкара от релси. Искам да бъда оставен на мира, за да продължа със смъртта си. А сега някой чука на вратата ми. Все едно изнасилва тишината ми.

Предполагам, че трябваше да ида да видя кой е. Да му кажа да се маха и да ме остави на мира. Бях обаче толкова изненадан от звука, толкова разтревожен, толкова засегнат, че просто не можех да помръдна. Останах си на мястото на върха на стълбата, с флумастер, замръзнал насред живота ми с Уолтър, а около мен се чуваше бум-бум-бум. Накрая блъскането спря, но дори когато тишината се възцари отново, ефектът си остана като вълнички по повърхността на езерце. Мина почти половин час, преди да се захвана отново за работа.

Сега се чувствам по-спокоен. Сигурен съм, че няма да се повтори — сигурно някой просто се е загубил или в района обикалят Свидетели на Йехова. Нищо, за което да се тревожа. Наистина се надявам да не се повтори. Подобно нещо помрачава удоволствието от писането. Размътва ореола. А дотук всичко вървеше толкова добре.

Вече е около два следобед и като се изключат прекъсванията за глътка вино и две кратки дремки, работя вече повече от 48 часа. Все още не изпитвам абсолютно никаква умора. Тъкмо обратното, колкото повече будувам, толкова по-буден се чувствам. Гърбът ми е малко схванат, гърлото малко раздразнено и очите малко изцъклени, но иначе се чувствам отлично. Даже повече от отлично. Великолепно. Разкриването на миналото сякаш изпълва настоящето с напълно неочаквана жизненост. Кълна се, че крайниците ми се отпускат и започвам да пиша по-бързо.

Вече съм стигнал до половината на дългата галерия, заемаща цялата източна страна на замъка. Както можете да видите, това е доста привлекателно помещение, високо и просторно, с два огромни прозореца, взиращи се на изток към океана. Светлината се лее по паркета и сутрин в галерията е толкова светло, че можех да духна свещта и да работя на светлината на деня. Сега обаче паля свещта отново, защото слънцето се е спуснало на запад и всичко потъва в сенки. Непрекъснато кихам заради прахта.

Вчера към шест вечерта бях на прага на източната галерия и тъкмо се готвех да напусна фоайето, когато получих нещо като прозрение.

До този момент в писмото ми нямаше някакъв основен метод. Просто се бях втурнал напред с единствената цел да разкажа колкото се може повече за живота си през седмицата, която ми остава, преди да си глътна хапчето. Не работех според някакъв основен замисъл. Просто исках да запиша всичко. Изобщо не таях в себе си някакви „по-високи“ цели.

Всичко това се промени, когато стигнах до входа на източната галерия — събитие, което съвпадна почти точно с началото на приключенията ми с Уолтър. В продължение на няколко абзаца значението на това съвпадение на история и място ми убягваше. Едва след като изписах близо триметрова колона в галерията, възможностите на положението внезапно ме осениха като ослепително ярък проблясък.

Защо да не организирам писмото си така, че всяко убийство да съответства на конкретно помещение? Да го задържа между четири стени, в една площ, подобно на галериите на музей, всяка посветена на определен исторически период. По този начин всяко убийство, подобно на брънка на верига, ще си остане само за себе си, част от историята и същевременно самостоятелно. Представете си само! Стаята на Уолтър Х. Галерията на лорд Слагсби. Салонът на Кийт Крийм. Места, на които можете не само да четете за нечия смърт, но и да влезете в нея. Да я почувствате как се развива около вас, подобно на калейдоскоп от думи и образи.

— Каква блестяща идея! — извиках на самия себе си и гласът ми отекна глухо в пустото ми обиталище. — Не пиша просто предсмъртно писмо. А създавам нещо, което хората могат да изживеят. Шедьовър на интериорния дизайн!

Захласнат от просветлението, захвърлих флумастера и забързах нагоре към купола да обмисля добре идеята, като не пропуснах да си налея голяма чаша гъсто червено вино, което да прави компания на разсъжденията ми.

Очевидната трудност бе в това, че бях извършил десет убийства през живота си, а замъкът ми имаше само девет помещения — четири на партера, четири на горния етаж със същите размери и едно мазе (вижте плана на партера).

Към това се добавяше фактът, че мисис Бъншоп, вярна на природата си на вбесяваща дърта вещица, беше заела по-голямата част от две помещения в началото на писмото, оставяйки ми само седем стаи, в които да опиша други девет убийства.

За момент ми се струваше, че идеалният ми план няма да се получи, подобно на пъзел с прекалено много елементи. После обаче ми хрумна, че източната галерия и съответното помещение над нея са всъщност с размерите на две стаи, обединени в една, и следователно можеха да съдържат по две убийства. Така щях да успея да наместя останалите, като последното (което, разбира се, беше първото ми) ще бъде извършено горе в спалнята ми. Тази последна смърт беше сравнително кратка и щеше да ми остане достатъчно място да обясня какво се случи преди три нощи с Емили, преди да завърша прилежно писмото си при изхода към покрива. Очертаваше се сложна задача, изискваща внимателно планиране, но определено беше осъществима. Извиках възторжено и си налях втора чаша вино, за да отпразнувам случая.

Ето го вече и плана на писмото ми. Край с безмозъчното писане презглава. То ще бъде заменено с уверена процесия на думи и спомени, които да ме поведат достойно към часа на гибелта ми. Във всяка стая ще има част от миналото ми; а между стаите — във фоайето, по стълбите и на горната площадка, прекъсвайки злодеянията ми като бели квадрати между черните на шахматна дъска, ще бъдат подредени последните дни от моето настояще. Може би ще е невъзможно да запазя двете напълно отделени. В края на краищата, някои убийства са по-продължителни от други, някои стаи също са по-големи, така че миналото може спокойно да излезе от бреговете си и да нахлуе в настоящето, а настоящето пък може да изтича дразнещо в пространството, отредено на миналото. Като цяло обаче, ако успея да създам едно макар и несъвършено описание на миналото си от едната страна на вратата и на настоящето от другата, ще постигна всичко, което искам.

— Ще бъде най-великолепното предсмъртно писмо на всички времена! — възкликнах възбудено, докато слизах надолу да продължа работата си. — Писмото, слагащо край на всички писма. Писмото, на което ще подражават всички бъдещи писма. Мога дори да се появя във вестниците!

Първата промяна, която трябваше да направя незабавно, бе да намаля размера на буквите. Досега пишех доста едро, всяка буква беше с размерите на зрял орех, така че дори от разстояние и с лошо зрение като моето да можете ясно да прочетете написаното.

Запазването на този почерк обаче щеше много бързо да изяде наличното ми пространство. Щях да напредвам твърде бързо от стая в стая и това щеше не само да провали идеята ми „едно убийство — една стая“, но и да запълни всички стени, преди да съм разказал и половината от историята си.

Затова реших да пиша по-пестеливо и смалих буквите от размера на орехи до стафиди. Читателят вече нямаше да може да чете от разстояние. От по-голямото съсредоточаване очите започваха да ме болят, лакътят и китката също запротестираха, но поне вече можех да побера всичко. Малко по-нататък можех да увелича буквите, ако видя, че до крайната ми цел има още пространство. Да оставям свободно място ми се струваше толкова неприемливо, колкото и да остана без място.

Със смаления почерк и ясните идеи нещата наистина потекоха свободно. Флумастерът летеше по стената като кънка по лед, думите се подреждаха ред след ред като маршируващи мравки. Писмото ми сякаш оживяваше, изпълнено с внезапно чувство за смисъл и цел. Сякаш не беше писмо, а митично създание, препускащо през замъка ми, а аз в качеството на дребен старец съм се вкопчил отчаяно в гърба му. До зазоряване бях запълнил цялото пространство между входа на галерията и северната му страна, късно вечерта бях изписал северната стена, а през ранния следобед горкият стар Уолтър се спускаше към Пътни Хил, завързан към гигантски балон, а писмото стигаше до първия прозорец на галерията. Където се намирам в момента.

Дотук нещата вървяха добре. Забавлявам се неимоверно и с нетърпение очаквам да умра. Непрекъснато запявам какво ли не, от арии на Вагнер до хитове от шейсетте, и час по час се отдръпвам от стената, сякаш танцувам — нещо, което не съм правил откакто дъртофелницата с рибешките устни пристигна в „Нанибрук“. Хапчето си стои доволно в джоба на пижамата ми заедно със Снимката. От време на време ги вадя смутено, за да видят какво съм направил дотук. Разбира се, те са неодушевени предмети, но ми харесва да си мисля, че по свой начин одобряват досегашните ми усилия.

Естествено, не всичко върви по вода. Никак даже. Колкото по-навътре навлизам в писмото, толкова повече проблеми се появяват.

Например долните части. Имам предвид долните части на колоните. Вече споменах какво усилие ми коства да пиша при тавана, на четири и половина метра височина. Също толкова, ако не и по-изтощително е да работя в другия край на стената, при пода. Ако иска да доведе колоната колкото се може по-близо до пода, човек трябва да коленичи и да се превива, сякаш се моли, да свива рамене и да гъне ръце все повече с всеки следващ ред. Когато най-сетне стигнеш цокъла на около една стъпка от пода, на практика стоиш на глава и в носа ти непрекъснато влиза дразнещ прахоляк. Отново се зачудих дали да не стесня параметрите на писмото, но и този път се отказах. Физическият дискомфорт лесно се превъзмогва от изключителното впечатление, което оставя стена, изписана от тавана до пода на последователни колони. Без болките в гърба писмото ми нямаше да бъде и половината от това, което е.

Друго препятствие са отворите за вратите. Не забравяйте, че писмото не се пише по една непрекъсната стена. Трябва да имаш предвид всякакви ъгли и чупки. То е като река, която се вие, гърчи и мята; и докато посоката му е винаги една, например от ляво надясно, има места, където курсът му се отклонява или прекъсва — също като река с нейните камъни, пясъчни ивици, бързеи и водопади.

В повечето случаи объркването не е твърде голямо. При правите ъгли, например между стените, е съвсем ясно, че долната част на лявата колона продължава в горната част на дясната.

Отворите за вратите обаче са по-голямо предизвикателство. При стигането до тях започваш да се питаш дали да не продължиш в съседната стая, без да нарушиш хода на разказа? Как читателят (ако се приеме, че ще има такъв) ще разбере, че когато повествованието прекъсва при пода от едната страна на отвора, ще продължи на тавана от другата страна?

За мен отговорът е очевиден, но пък и аз съм авторът. Един страничен човек би могъл да се обърка ужасно, а това не върши работа. Искам смъртта ми да бъде гладък и плавен напредък, а не препъваща се и залитаща борба от една несигурност към следваща. Искам посоката й да бъде очевидна и неизбежна, каквато в много отношения бе посоката на живота ми.

И тъй, как да покажа ясно как върви предсмъртното ми писмо? Мога да напиша със закъснение предговор към целия разказ, в който да обясня как точно трябва да се чете. Нещо от сорта на „Моля запомнете, че всеки път, когато стигне врата, повествованието продължава в стаята от другата страна“. Това обаче ми изглеждаше доста тежко и непохватно, както и идеята над всяка рамка да сложа надписи „Моля, преминете в съседното помещение“, „Влез“ или „Насам, ако нямате нищо против“.

Накрая се спрях на по-простото решение да слагам дълга стрелка от мястото, където разказът спира от едната страна на вратата, до мястото, откъдето продължава от другата страна. По този начин, подобно на хваната на въдица риба; вниманието бива теглено неотклонно от долната част на една колона през ъгъла и нагоре до началото на следващата. Изглежда малко тромаво, като нещо, което ще намерите в детско блокче, но поне върши работа. По-добре тромаво и ясно, отколкото спретнато и объркано.

Не искам да се захласвам на тема долни части и входове. Те наистина представляваха трудност, но в никакъв случай непреодолима. По-голяма, макар и по-трудно доловима грижа, която ме тревожи много повече, е паметта.

Винаги съм смятал, че паметта ми е ако не съвършена, то почти безпогрешна. Имам невероятна способност да си спомням миналото с такива подробности, че дори малки детайли от разговори, водени преди деветдесет години, си остават в съзнанието ми като рибешки кости в гърло. Естествено, не мога да си спомня всичко — да запазиш цялата си история е все едно да се разхождаш с пълната поредица на Енциклопедия Британика, закрепена на главата ти — но повечето неща са си на място, подредени в потайни кътчета на мозъка ми като книги по рафтовете на библиотека. Достатъчно ми е само да си помисля: „И така, какво стана през това и това време?“, и е много вероятно спомените да са налице. Може да ми се наложи да потърся малко — ако умът ми е библиотека, каталогът й е под всякаква критика — но обикновено рано или късно намирам целта си. Малко спомени съм изгубил през последните сто години.

Или поне така си мислех. Сега обаче започна да ме обхваща съмнение. Например отначало бях напълно убеден, че мисис Бъншоп е всъщност мисис Бърлап. Нямам абсолютно никаква идея защо, нито откъде ми е хрумнало името Бърлап, но вече бях завършил историята й и описвах замъка си, когато изведнъж истината ме удари като гръм от ясно небе.

Бях, меко казано, ужасен. В края на краищата, бях убил проклетницата. Да забравиш имената на жертвите си е най-лошата форма на неучтивост. Много по-лоша от самото им убиване. Наложи се да отделя трескав половин час в корекции, заличаване на Бърлап и изписване на правилното име.

Отначало се надявах, че това е просто изолиран случай, моментна грешка, поради което не споменах за нея вчера. В началото на източната галерия обаче, докато описвах първата си среща с Уолтър, внезапно захвърлих флумастера и извиках съкрушено:

— Директорът на „Нанибрук“ беше мъж!

Поради някаква необяснима причина го бях запомнил като жена, като някакво доста злонамерено женско присъствие, обикалящо среднощните коридори с подлога, пола от туид и голяма връзка ключове. Да сбъркаш име е едно. Да сбъркаш пол, особено на мъжествен и брадат тип като Норман Стопард, беше грешка, граничеща със старческо оглупяване. Отново бях принуден да спра работата си и да се върна забързано назад, за да издиря всички споменавания на „тя“ и да ги заместя с двойно подчертано „той“.

Трябва да призная, че бях дълбоко изнервен от тези грешки. Нямаше да е толкова зле, ако просто бях забравил името на Бъншоп, ако на мястото, където трябваше да е то, имаше просто бяло петно. Тревожа се не от самата загуба на памет, а от факта, че вместо да губя спомени, неволно ги фалшифицирам. Бърлап вместо Бъншоп. Жена вместо мъж. Основни промени в гоблена на моето минало. Изваждане на едни конци и смяната им с други със съвсем различен цвят. Повреждане на картината.

Това е най-тревожното. В края на краищата, спомените са това, което определя Аза; чувството, че имаме корени, минало, път преди настоящето. Фалшифицирането на това минало, било то и неволно, е все едно да принизим самите себе си. Не искам да се принизявам. Искам да съм издигнат. Искам да умра, знаейки откъде идвам.

Сега е четири часа по-късно, около 18:30, и се чувствам много по-добре. Мисля, че по-рано бях малко истеричен. Почеркът ми определено прилича на почерка на човек на ръба на пречупването — мъчно разбираем и неравен, криволичещ нагоре-надолу по стената като релсите на увеселително влакче.

Отскачането до покрива обаче много ми помогна да се успокоя. Гледах как зимното слънце залязва, след което поседях известно време в купола, пушейки цигара от цигара, загледан към смрачаващия се океан. Беше много тихо, много спокойно и усетих как грижите ми се стопяват. В края на краищата, две грешки едва ли заслужават пълномащабна екзистенциална криза. От сега нататък просто ще действам. Ще записвам онова, което си мисля, че е станало, и ако истината е напълно различна, тъй да бъде. Пък и какво е истина? Нима Арчи и Уолтър са по-малко истински, защото животът им се основаваше на фантазии? Разбира се, че не. Важно е онова, в което вярваш.

Вярвам, че името ми е Рафаел Игнейшъс Финикс, че съм на път да чукна стоте, че съм извършил много убийства и че притежавам малко кръгло хапче, способно да убие за секунди. Вярвам, че се нося към смъртта си подобно на гълъб, бързащ към гълъбарника си след дълъг и изтощителен полет, и че смъртта ми ще настъпи в купола рано сутринта на 1 януари 2000 г. И най-вече вярвам в себе си.

Ами ако това „аз“ се окаже мираж? Какво може да направи човек в такъв случай? Алтернативата е напълно да игнорирам самия себе си, което е немислимо. Единственото по-лошо нещо от написването на пълен с грешки разказ за живота ми е изобщо да не го напиша. А аз съм твърдо решен да оставя нещо за идните поколения. Заслужавам да бъда известен.

П.П. Освен това имам криле.