Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

12.

Последната ми жертва преди избухването на Втората световна война и вторият от тримата ми работодатели, които съм убил (Лутър бе първият, а лорд Слагсби третият), беше мистър М. Попълтуейт, директор на банката, в която работих през трийсетте.

Влизането ми в банковия свят и последвалото убийство на един от най-уважаваните му представители сигурно никога нямаше да се случи, ако не се бяхме разделили с Емили след слизането ни от „Скития“. Слязох по подвижното мостче преди нея с доста несигурна походка след деветте дни люшкане в Атлантика, като възнамерявах да я изчакам на кея. От кораба обаче слизаха все повече и повече хора, събираха се все повече и повече посрещачи и множеството постепенно ме погълна. Стори ми се, че я зърнах да слиза по мостчето — златната й коса блестеше на мекото есенно слънце, но тя не чу виковете ми и когато успях да си пробия път през тълпата, нея вече я нямаше.

— Емили! — извиках аз. — Емили! Къде си?

Отговор не последва и след един час напразно търсене бях принуден да се призная за победен. Емили беше изчезнала отново и не за първи път в живота ми бях оставен да се оправям сам. Разполагах със Снимката, 15 долара и разбира се, Хапчето, сложено в един доста крещящ златен пръстен, който бях купил в зенита на екстравагантния си период в Холивуд. Това беше цялото ми имущество наред с избеляла пътна чанта и дрехите на гърба ми. Беше 1931 г. (август) и стоях на пристанището на Ливърпул. Въздъхнах дълбоко. Отново трябваше да започна всичко отначало.

Първата ми грижа, преди да започна да се тревожа за квартира, работа или кога ще видя отново Емили, бе да си намеря силно уиски. За целта ми трябваха пари, но тъй като бях прекарал в Америка дванайсет години, всичките ми пари бяха в долари, а доларите не вършеха никаква работа в Англия. Затова реших първо да обменя американската си валута за няколко добри стари английски лири стерлинги. Попитах един докер къде мога да намеря най-близката банка и бях упътен нагоре към центъра на града.

Търсенето на банката ми отне близо час и когато най-сетне попаднах на нея, беше почти сигурно, че тя не е същата, към която ме беше насочил докерът. Намираше се насред широка главна улица с високи, потъмнели от сажди каменни сгради, притисната от голям хотел от едната страна и от централните офиси на трансатлантическа корабна компания от другата.

В „Симсби“ на Касъл Стрийт („Отлично качество и сигурност от 1781 г.!“) нямаше нищо, което да подсказва, че е банка, и сигурно нямаше да я забележа, ако случайно не бях спрял пред нея, за да се ориентирам. Имаше невзрачна четириетажна фасада с невзрачни прозорци. Невзрачен знак оповестяваше по възможно най-невзрачния начин името и произхода на институцията, невзрачни на вид хора влизаха и излизаха от нея по начин, който най-добре може да се опише като… невзрачен. Всичко около това място говореше за скромност, стеснителност, резервираност и трезвост — факт, който несъмнено уверяваше клиентите в абсолютната сигурност на финансите им, тъй като никоя така консервативна на вид компания не би направила нещо необичайно, рисковано и необмислено с парите на инвеститорите. Само в едно отношение „Симсби“ проявяваше някакъв намек за особеност — имаше голяма въртяща се врата, сигурно първата, инсталирана в деловите учреждения на Великобритания.

Минах през въпросната врата, чиито стъклени панели се въртяха със скърцане, и се озовах в голям вестибюл с излъскан до блясък паркет и редица каси в отсрещния край. Отдясно имаше дървено стълбище, водещо нагоре към площадката на първия етаж, а отляво — няколко дървени маси, на които клиентите можеха да седнат, докато попълват сложните документи, които ставаха все по-основна част от модерното банково дело. Над главата ми висеше бавно въртящ се вентилатор с размерите на самолетна перка, а по стените бяха окачени кафеникави снимки на различни океански лайнери, чиито собственици, както открих по-късно, бяха след най-важните клиенти на банката. Мястото миришеше на пълна финансова сигурност, ако подобна миризма изобщо съществува.

Беше малко преди пладне и броят на чакащите да бъдат обслужени бе значителен. Краката ме боляха; забелязах два удобни на вид стола покрай стената отдясно на стълбището и реших да си почина за момент, преди да се наредя на някоя от опашките пред касите. Едва успях да седна, когато вратата до мен рязко се отвори и някакъв млад, доста обезсърчен на вид мъж в прекалено голям двуредов костюм мина покрай мен и излезе от банката.

— Следващият! — разнесе се силен глас от другата страна.

Огледах се, но като че ли никой не беше чул командата и с надеждата, че това може да се окаже възможност да прескоча опашките и да приключа трансакциите си малко по-бързо, станах и влязох в стаята, от която беше излязъл младият мъж. Вратата беше украсена с най-голямата и най-бляскава месингова дръжка, която бях виждал някога, както и с думите „М. Попълтуейт, директор“, изписани с високи златни букви.

— Затворете вратата и сядайте.

Мистър М. Попълтуейт (или поне предположих, че е той) представляваше намазана с брилянтин почти сферична фигура, настанена зад бюро с размерите на тенис за корт в другия край на помещението. Имаше пълни възрозови бузи, лъскав мустак и брадичка, която продължаваше плавно в гърди, без видима връзка между двете. Беше облечен в тъмен костюм с вратовръзка и носеше малки кръгли очила, зад които очите му се стрелкаха като златни рибки в аквариум. Зад него имаше голяма библиотека, в която бяха подредени подвързани копия на „Банкърс Джърнъл“ и „Лойдс Уикли Шипинг Индекс“.

— Сядайте, младежо — повтори той и посочи стола пред бюрото. — Хайде, хайде, не се туткайте. Туткането е губене на време, времето е пари, а парите въртят света. Скорост и организация, това обичаме в „Симсби“. Ние сме бързи и организирани от хиляда седемстотин осемдесет и първа и ще продължим така, докато зависи от мен. Сядайте, казах.

Маниерите му бяха толкова енергични и настоятелни, така уверени, че щом ми бяха казали да сядам, нямаше да постъпя другояче, чувствах се длъжен да се подчиня и почти без да усетя какво правя, прекосих кабинета и се настаних на стола с права облегалка, който ми беше посочен с месест пръст.

— И тъй — каза той, докато проучваше някакви листа на бюрото. — Виждам, че кандидатствате за младши помощник-касиер втори клас.

— Не — поправих го аз. — Дойдох да обменя малко пари.

Човекът пред мен трепна, сякаш беше получил слаб токов удар, и на лицето му се изписа изненада, граничеща с ужас. Той нагласи очилата си и отново направи справка с листата.

— Младши помощник-касиер втори клас — повтори, сякаш не го бях чул добре предишния път и ако повтори фразата, може да ме убеди, че тя се отнася за мен.

— Боя се, че не — отвърнах аз. — Просто искам да обменя малко долари за лири стерлинги.

Той помълча за момент, след което неочаквано и коварно извика: „Младши помощник-касиер втори клас!“, сякаш се надяваше, че ще ме прилъже да отговоря положително.

— Не — твърдо повторих аз. — Никакъв младши помощник-касиер втори клас. Или какъвто и да било клас. Просто искам да обменя малко пари. Петнайсет долара и осем цента, ако трябва да съм точен. И няколко дребни монети, но предполагам, че не ги приемате.

Той поклати глава, примигна, пооправи си вратовръзката и с доста необичайна за кръглата си фигура бързина се озова до шкафа за папки в ъгъла. Бях зашеметен от скоростта и плавността на движенията му и ми трябваше малко време да осъзная, че всъщност дори не е станал, а се е засилил със стола си, на чиито крака имаше малки колелца. Те съскаха по пода, както съскат пързалящи се по лед кънки.

Мъжът извади от шкафа още листа и се върна обратно при бюрото си.

— Тук пише, че сте дошли за интервю за поста младши помощник-касиер втори клас — тържествуващо обяви той, размахвайки листата във въздуха. — Черно на бяло, среща в дванайсет часа — помощник-касиер, втори клас, младши. Уверете се сам. Всичко е било уговорено, записано, потвърдено и проверено.

— Мога само да повторя — отвърнах аз, — че нямам и никога не съм имал желание да работя като помощник-касиер в банка. Уверен съм, че това е изключително добро поприще, но не и такова, с което бих се заел в този момент от живота ми.

— Значи — бавно, натъртено рече той, сякаш се опитваше да убеди сам себе си във факт, който човешкият ум не може да проумее — вие не кандидатствате за мястото.

— Не — казах аз. — Явно е станала някаква грешка.

Това предизвика нова конвулсия, този път по-силна от предишната. Върховете на лъскавия мустак сами се извиха нагоре и се отпуснаха. Той бръкна в джоба на сакото си, извади малко шишенце хапчета и метна две в устата си. После се хвана за ръба на бюрото и се засили, като спря точно пред мен.

— В „Симсби“ на Касъл Стрийт не правим грешки — изръмжа той. — „Грешка“ е дума, която е непозната и не се използва в тази институция. Сред клиентите ни са трима лордове, двама адмирали, осемнайсет носители на рицарско звание и някои от най-важните индустриалци на нашето време. Пет пъти сме избирани за най-добрата банка в Северна Англия — той посочи редицата поставени в рамки грамоти на стената отляво — и наскоро бяхме наградени с орден за заслуги от „Лойдс“. — Последва ново посочване към друга грамота, окачена до прозореца. — Известни сме нашир и надлъж с вещите си финансови консултации и след три седмици ще обядвам не с друг, а със самия управител на Националната банка. Имаме огромни отговорности и при изпълняването им — трима лордове, двама адмирали и осемнайсет рицари, не забравяйте — ние НЕ ПРАВИМ ГРЕШКИ!

Свали очилата си и ги забърса енергично с носната си кърпа, след което отново се хвана за бюрото и се плъзна от другата му страна. Прегледа отново книжата, записа си нещо в бележника, прегледа отново книжата, присви очи, постави спокойно ръце на бюрото си и каза:

— И тъй, кандидатствате за поста младши помощник-касиер втори клас.

Какво правите, когато съдбата така явно отваря Неговата врата и ви въвежда вътре? Дали Го игнорирате и настоявате, че само един може да решава бъдещето ви и това сте вие? Или се подчинявате? Приемате неизбежното, покланяте се на знамението и правите онова, което Съдбата ви каже. Дали се борите, или се предавате? Със съжаление трябва да кажа, че в моя случай неизменно и неизбежно се получава второто. Винаги е било така и винаги ще бъде. Точно затова смятам да се самоубия. Предопределено е от инициалите ми. А от предопределението не може да се избяга.

— Да — въздъхнах уморено, като потърках с Хапчето бузата си, а с другата ръка прибрах в джоба си доларите, които смятах да обменя. — Да. Дойдох да стана младши помощник-касиер втори клас.

— Добре — каза мистър Попълтуейт и плесна с ръце. — Много добре и надлежно. А сега името ви, моля…

— Рафаел Игнейшъс Финикс, досегашен адрес Тропикъл Драйв, Лос Анджелис…

Така за най-голяма изненада започнах работа като младши помощник-касиер (втори клас) в „Симсби“ на Касъл Стрийт, Ливърпул: Нямам представа какво е станало с човека, чието интервю така неволно отмъкнах, но се отдадох изцяло на задълженията си и година по-късно бях сметнат за достатъчно вещ в кабалата на касиерската работа, за да се лиша от частта „младши“ в титлата си и да стана помощник-касиер втори клас.

Това обаче бе само началото на шеметното ми издигане в редиците на банковия свят. Две години след слизането от „Скития“ вече не бях помощник, а пълноправен касиер първи клас с помощници, младши помощници и второкласни подчинени, готови да изпълнят всяко мое нареждане.

Останах на този пост почти три години, до януари 1938 г., когато за ужас на всички и през главата на мистър Фрупс, който се очакваше да заеме поста, бях повишен до главозамайващо високия пост временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“, на който останах, докато не убих мистър Попълтуейт две години по-късно.

Постът временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ вървеше с някои привилегии, които макар и да не бяха особено впечатляващи сами по себе си, изглеждаха такива в интровертния, лишен от оживление банков свят. Например беше ми позволено да нося папийонка, което след седемте години черна вратовръзка си беше направо безценен дар. Освен това можех да държа носна кърпа в джоба на сакото си и да нося бомбе. За хората, с които се разминавах всеки ден на улицата, сигурно съм изглеждал нормален до втръсване. В сравнение с колегите ми в „Симсби“ обаче бях облечен направо екстравагантно и доста се гордеех с възхитените погледи, които получавах от секретарките при пристигането си всяка сутрин.

Но най-хубавото бе, че като временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ имах свой собствен кабинет. Не беше голям, по-скоро можеше да мине за килер, но на вратата му беше изписано името ми, имах ключ, с който можех да го заключвам, и най-важното, намираше се на първия етаж на банката, точно над кабинета на мистър Попълтуейт.

Да бъдеш издигнат от партера на първия етаж (или на втория, третия или четвъртия) на „Симсби“ беше чест, към която се стремеше всеки служител. Стремежът може и да беше дребнав, но да успееш да влезеш сутринта в банката и да се изкачиш по стълбите към висините горе създаваше усещането за успех и самочувствие, което направо замайваше главата. Онези на партера зяпаха към работещите на по-горните нива със същото страхопочитание, с което хората гледат нагоре към благословените в рая; и също като благословените в рая, ние гледахме надолу към онези под нас с благоволение и съжаление, подкрепяни от знанието, че животът ни е много по-добър от онзи, на който могат да се надяват те. Ние бяхме финансови свръхсъщества, полубогове на печалбата и ако мистър Попълтуейт бе предпочел да разположи офиса си в подножието на стълбите, това бе просто защото имаше властта и върховното самочувствие да го направи, също както Иисус е имал властта да слезе на земята и да живее сред бедните.

— Както ще ви каже мисис Попълтуейт — често заявяваше директорът, потрепвайки леко при споменаването на съпругата си, — аз съм прост човек с прости вкусове. В банковия бизнес скромността е всичко.

В малкия си кабинет — който, повтарям, се намираше на първия етаж на банката — имах малко бюро с малък стол, малък шкаф за папки и съвсем малко растение в саксия, поставена на малък постамент до малкия шкаф. Всичко беше малко, но трябваше да бъде такова, защото иначе нямаше да има достатъчно място за най-важното нещо в стаята — голям свободно стоящ сейф, поставен покрай дясната стена.

„Голям“ е може би известно подценяване в случая. Сейфът, с който делях стаята, не беше голям, а огромен. Грамаден, гигантски, най-големият, който някога съм виждал или ще видя, изработен от плътна, дебела десет сантиметра шефилдска стомана, висок два и четиресет, широк метър и двайсет и с дълбочина метър и трийсет, целият покрит с най-различни избирателни дискове, колела, лостове, манивели, дръжки, копчета и ключалки. Бог знае как са го качили на първия етаж и как е успял да остане тук, защото сигурно тежеше най-малко пет тона, а под него имаше само паянтов гредоред. През двете години съжителство с него изпитвах постоянен страх, че внезапно може да изчезне пред очите ми и да се стовари в кабинета на мистър Попълтуейт, когато теглото му най-сетне надделее. За щастие това така и не стана (поне до самия край), но въпреки всичко се движех в стаята много предпазливо, вървях на пръсти от място на място и внимавах никога да не правя резки движения, за да не наруша крехката му стабилност.

— Радвам се да видя, че се потите, мистър Финикс! — ентусиазирано отбелязваше мистър Попълтуейт. — Потта показва уважение, а уважението към парите и особено към скъпоценните метали е в самата основа на банковото дело.

Като временен втори помощник на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“ моя работа бе да наглеждам гигантския сейф. И това беше единствената ми отговорност, тъй като освен провеждането на някой и друг телефонен разговор и попълване на случаен формуляр, през двете ми години на този пост не правех нищо друго.

Всяка сутрин пристигах в мъничкия си кабинет в осем сутринта и след като окачах палтото и бомбето си, прилежно избърсвах с пера прахта от сейфа. След това смазвах пантите и избирателните дискове. Полирах дръжките, продухвах ключалките, лъсках манивелите и лостовете. Уверявах се, че големите месингови колела могат да се въртят съвсем свободно и че табелката с името на банката над тях е излъскана до такава степен, че те заболяват очите само като я гледаш. Когато беше топло, трябваше да му държа хлад (като му вея с ветрило), а когато беше студено, трябваше да го стоплям (като го масажирам) и през цялото време да следя за ръжда. Мисълта за появата й ме ужасяваше по същия начин, по който някои хора се ужасяват от мисълта, че могат да пипнат някаква гадна кожна болест.

Най-важното бе, че всеки ден в четири следобед отварях сейфа. Това беше сложна процедура, която не бих могъл да изпълня сам, тъй като бяха нужни пет ключа за отварянето на вратата. Аз имах само един, а другите четири се държаха от помощника на заместник-директора на отдел „Скъпоценни метали“, заместник-директора, директора и от самия мистър Попълтуейт. Задължително беше и присъствието на дребен съсухрен човек, наричан Джоунс Сейфа, който явно беше единственият жив човек, който знаеше пълната комбинация, както и на мистър Крий и мистър Блейн, началници на охраната. След като всички осем души заемахме местата си и мистър Попълтуейт извикваше инструкциите („Пъхнете ключовете!“, „Завъртете ключовете!“, „Наберете комбинацията!“ и т.н.), вратата на сейфа бавно и драматично се отваряше, разкривайки едно-единствено малко кюлче сребро, разположено удобно върху възглавничка от черно кадифе.

Въпросното кюлче беше единственото нещо в сейфа за скъпоценни метали на „Симсби“. Доколкото знам, то е било единственото нещо, което някога е влизало в сейфа, и въпреки упоритите слухове, че ще получим голяма доставка злато от Южна Африка, си остана единственото нещо в сейфа на „Симсби“ през цялото време, докато бях там. Поглеждахме го за момент, мистър Попълтуейт промърморваше: „Ах, благословената съблазън на скъпоценните метали!“, след което се залавяхме да затворим сейфа отново. После другите се разотиваха в кабинетите си, а аз написвах меморандум, че екипът може да спи спокойно със знанието, че скъпоценните метали на „Симсби“ са налице. Накрая вземах кърпа и бършех отпечатъците от пръстите на колегите си.

— Важно е не количеството на кюлчетата, а фактът, че има кюлчета — обясни мистър Попълтуейт, когато веднъж го попитах наистина ли е нужно такъв огромен сейф за такова малко количество сребро. — А щом има кюлчета, трябва да има сигурност. Без това, мистър Финикс, ние сме изгубени. Напълно изгубени.

Кой бях аз, че да споря? Когато ставаше дума за пари и как да се грижим за тях, никой на този свят не знаеше повече от мистър М. Попълтуейт от „Симсби“ на Касъл Стрийт.

Грижата за сейфа за скъпоценни метали на „Симсби“ беше вълнуваща работа и животът ми извън банката през онези години бе спокоен и скромен.

Живеех на квартира в една очарователна стара къща на Маунт Плезънт и след като се връщах от работа, вечерях и прекарвах остатъка от вечерта седнал в креслото пред радиото, като слушах Артър Аски и Джак Уорнър.

Хазяйката ми се казваше мисис Грисъл, също като котлетите й.16 Приемаше наематели, откакто съпругът й Алф бил разкъсан от снаряд при Сома през 1916 г. Беше едра жена с разрошена червена коса, с неестествено увиснала долна устна и много силен кандидат за титлата „Най-всеотдайният ливърпулец на света“.

Мисис Грисъл почиташе Ливърпул по същия начин, по който мистър Попълтуейт почиташе парите. Нямаше нещо за града, което да не знае, не съществуваше аспект от историята му, за който да не може да говори надълго и нашироко. Имаше цяла библиотека книги и брошури за града и с гордост твърдеше, че колекцията й пощенски картички от Мърсисайд е най-голямата на света. Сигурно познаваше всекиго в радиус петнайсет километра от центъра и вероятно бе единственият човек в историята на футбола, поддържащ „Ливърпул“ и „Евъртън“ едновременно.

— Как бих могла да избирам между тях, щом и двата отбора са от едно и също място? — възкликваше тя.

Едва ли не първото, което ми каза още преди да се съглася да наема стаята, бе:

— Това е чудесен град, момко, и ще изхвърля всеки, който каже нещо различно. Ще го изхвърля с голите си ръце, и още как!

Уверих я, че от малкото, което съм видял, мястото е наистина изключително приятно за живеене — коментар, който веднага ме направи неин любимец и свали цял шилинг от наема ми. След това и в най-кратките ни разговори тя успяваше да вмъкне похвално слово за родния си град.

— За тази вечер имаме пържола и пудинг с бъбреци, мистър Финикс. Знаете ли, че всяка година през пристанището на града минава над три милиона тона стока? Десертът е пудинг със стафиди.

Имаше само едно нещо, което интересуваше мисис Грисъл повече от Ливърпул, или по-скоро три неща — дъщерите й. Клара, Анджелин и Попета Грисъл живееха в една стая на горния етаж и въпреки че бяха наследили увисналата долна устна и чорлавата коса на майка си, бяха по свой начин доста красиви. Имаха дълги крака и бляскави изумрудени очи и бяха постоянен обект на внимание от страна на местните мъжки обитатели, които те закачаха и измъчваха до умопомрачение.

Живеех под покрива на мисис Грисъл не повече от седмица, когато за първи път преспах с Клара. Тогава тя беше на 21 и се оказа най-атлетичната млада жена, която бях срещал. Продължихме да правим секс поне четири пъти седмично през следващите три години, обикновено в стаята ми, а понякога и в храсталаците на близкия парк, докато тя за всеобща изненада избяга с един моряк, след което насочих вниманието си към Анджелин. Тогава тя също беше на 21 и макар да не бе толкова пъргава като по-голямата си сестра, определено знаеше как да доставя удоволствие. Чукахме се до 1937 г., когато тя реши да се омъжи за пристанищен заварчик. Наложи се да оттегля чувствата си от нея и да ги насоча към Попета, най-младата и най-кокетната от трите. С Попета се наслаждавахме още три години на нощни лудории, докато тя също не реши да се обвърже, за ужас на майка си, с гръцки саксофонист от еврейски произход, като по този начин останах лишен от секс за първи път от девет години. Бях доста разочарован от заминаването й, макар че в дългосрочен план това нямаше значение, тъй като само три дни по-късно видях сметката на мистър Попълтуейт и изчезнах във Втората световна война.

Разбира се, мисис Грисъл нямаше представа, че чукам дъщерите й. Ако беше научила, това щеше съвсем да я подлуди, защото те й създаваха достатъчно тревоги и без знанието, че спят с неин наемател.

— Много са диви, мистър Финикс — оплакваше ми се тя, докато сипваше зеле в чинията ми. — Много диви. Един бог знае какво правят зад гърба ми. Ако моят Алф беше тук, щеше да ги вкара в правия път, но Алф го гръмнаха при Сома, така че трябва да се оправям сама. Сама, мистър Финикс. Съвсем сама. Искате ли още? Честно казано, ще си отдъхна, когато се омъжат. Толкова се безпокоя.

— Сигурен съм, че накрая всичко ще бъде добре — успокоявах я аз. — Те наистина изглеждат много приятни момичета. Уверен съм, че няма да сторят нищо необмислено.

— О, мистър Финикс, колко ми олекна. Прав сте, сигурна съм. Наистина са диви, но поне — и тук се навеждаше към мен и продължаваше шепнешком, — поне са недокоснати. Господи, мистър Финикс, в кривото гърло ли ви влезе? Ей сега ще ви потупам по гърба. Знаете ли, че Ливърпул има кралска харта още от времето на крал Джон?

Освен любенето с трите млади Грисъл и слушането на радио, социалният ми живот се свеждаше до редки посещения на кино — на някой евтин вечерен филм, разбира се, дните ми като матине идол отдавна бяха отминали — и в петък вечер отскачах до пъба с Бентъм Бона.

Както можете да се досетите от прякора му, Бентъм работеше в отдел „Бонове и облигации“ на „Симсби“. Беше със средно телосложение и ужасна кожа, първото му име беше Айсембард, но никога не го използваше и предпочиташе да го наричат просто Бентъм.

Бентъм беше нещо като най-добрия ми приятел през онзи период. Всъщност беше единственият ми приятел през периода, тъй като ако не броим момичетата Грисъл, бе единственият, с когото водех нещо, наподобяващо редовно социално общуване. Не че приятелството ни беше особено близко. Не си споделяхме, не се черпехме, дори не се харесвахме особено. Като погледна сега, направо не мога да обясня защо съм прекарвал време с него, тъй като той несъмнено бе един от най-безсъдържателните хора, които съм срещал някога.

Въпреки това прекарвах време с него — по четири часа всяка петък вечер. Приключвахме работа в 18:00 ч., срещахме се до въртящата се врата на банката и тръгвахме заедно към „Емпайър“ на Ханоувър Стрийт.

— Ще ставаме ли холандци? — питаше Бентъм, докато влизахме.

— Нищо против — отвръщах аз.

Поръчвахме си питиетата отделно — половинка тъмна бира за Бентъм, голям скоч за мен — и се настанявахме в някой ъгъл.

— Добра ли беше седмицата? — питаше другарят ми.

— Поносима — отвръщах аз. — А при теб?

— Поносима — отговаряше той. — Даже много поносима. И как вървят нещата в „Скъпоценни метали“?

— Чудесно, чудесно. Никакви неприятности. Среброто на банката е в пълна безопасност.

— Добре, добре!

— Макар че във вторник намерих умряла муха в сейфа.

— Ужас.

— Ами „Бонове и облигации“?

— Както обикновено. Нищо необичайно. Мислят да започнат да ги печатат на нов вид хартия.

— Мили боже!

— Макар че засега нищо не е решено.

— Аха.

— Но цените на билетите растат, не знам дали знаеш.

— Наистина ли?

— Да. Ходенето до работа ще ми струва два пенса повече.

— Господи!

И така нататък — бавна размяна на безсъдържателни приказки, докато часовникът не удари 22:00 ч., по което време вече бях на петото си двойно, а Бентъм — на шестата си половинка.

— Господи боже! — възкликваше другарят ми. — Наистина ли стана толкова? Трябва да тръгвам, за да не изпусна автобуса си.

— Ако го направиш, ще си спестиш билета!

— Ха-ха-ха! Това беше добро. Пропускаш автобуса, но си спестяваш билета. Трябва да го кажа на майка ми. Обича да се посмее. Лека нощ.

Докато стоеше пред мен и си закопчаваше палтото, което носеше неизменно, независимо от времето, винаги ми идеше да посегна и да стисна здравата пениса му през панталона, само за да видя как ще реагира. Винаги устоявах на изкушението и вместо това го изпращах на улицата, където всеки тръгваше по пътя си — той към къщата в Ноусли, в която живееше с майка си, а аз при мисис Грисъл, за да пийнем по чаша чай и да побъбрим за дъщерите й.

— Направо ме подлудяват, мистър Финикс! Подлудяват ме. Вие сте единственият, който разбира.

— Успокойте се, мисис Грисъл. Накрая всичко ще бъде наред. Те са добри момичета, сигурен съм в това.

Казано накратко, така минаха деветте ми години в Ливърпул. Беше незабележителен и в много отношения еднообразен и отегчителен период, но след бурния живот в Америка бе доста приятно да се върнеш в спокойната и анонимна посредственост. През това време определено не ми се е случвало да си мечтая нещата да бяха по-различни.

Държах Снимката на сигурно място във вътрешния си джоб, като от време на време я вадех, за да погледна с тъга намачкания и избледняващ образ. Свалих Хапчето от златния пръстен, в който го държах през периода си в Холивуд (и който заложих, за да платя наема си за първия месец), и го прибрах във вътрешния джоб на стар портфейл от телешка кожа, който си купих от един неделен битпазар. Нямах абсолютно никакви вести от Емили.

И нещата сигурно щяха да си продължат така спокойно, еднообразно и анонимно, ако германците не бяха решили да нападнат Полша през 1939 г., с което поставиха началото на Втората световна война. Сред многото престъпления, които могат да се припишат на Третия райх, не на последно място трябва да се постави и съсипването на банковата ми кариера.

Подобно на повечето британци слушах по радиото речта на премиера Чембърлейн, в която се обявяваше, че вече сме във война с Германия, и подобно на повечето британци през следващите седмици постепенно се настроих за трудностите на положението. Например помогнах на мисис Грисъл да занесе всичките си тенджери и тигани в местния приемателен пункт, за да бъдат претопени за нуждите на армията, участвах ентусиазирано в изработката на голямото покрито с брезент скеле, което да затъмнява прозорците на банката. Никога обаче не ми е минавало през ума, че мога да участвам в нещо така нелепо като сражение.

Ужасната истина ме застигна една сутрин в началото на декември същата година, когато получих писмо от Наборния отдел на Министерството на отбраната с искане да се явя на медицински преглед. Незабавно написах в отговор, че явно е станала някаква грешка, тъй като в момента мобилизират само мъжете на възраст между 18 и 28 години, а аз ще навърша 40 след по-малко от месец. Две седмици нямаше никаква реакция, след което получих ново писмо с абсолютно същото съдържание и от абсолютно същия отдел. На чиновниците от държавната администрация трябва да се признае едно — определено са настоятелни.

Реших да отида на прегледа и да възразя лично, надявайки се, че така ще имам повече изгледи за успех. Една студена декемврийска сутрин се явих в невзрачна сграда в покрайнините на Ливърпул и чаках на опашка половин час заедно с няколкостотин други, преди най-сетне да се озова пред някакъв мъж с червеникаво лице в бяла престилка, седнал зад чертожна маса.

— Име? — рязко попита той.

— Финикс — отвърнах аз. — Но явно е станала някаква грешка…

— Как се пише.

— Ф-И-Н-И-К-С. Вижте, аз съм на трийсет и девет. Твърде съм стар, за да бъда тук. Очевидно има някакво объркване…

— Инициали.

— Р. И. Известно време бях в Америка и е възможно данните ви да са…

— Адрес?

— Маунт Плезънт сто и седемнайсет, Ливърпул. Вижте, не би трябвало да съм тук. След няколко дни навършвам четиресет.

— Вземете формуляра и идете зад онзи параван. Следващият!

Зад паравана имаше друг мъж в бяла престилка, който напъха дървена шпатула в устата ми и ме накара да кажа „Ааа“. Опитах се да му обясня, че е станала грешка, но едва успях да отворя уста, когато той ме прати в друга част на помещението да ми проверят рефлексите, после — да ми опипат тестисите и така нататък. Накрая минах през целия проклет преглед; ще кажа само, че ме обявиха за най-здравия мъж, когото са виждали някого, след което най-сетне успях да се добера до някакъв по-старши служител и да му кажа мъките си.

— Трийсет и девет ли, сър?

— Точно така. Почти четиресет.

— Е, трябва да кажа, че сте в необичайно добра форма за възрастта си.

— Не е там работата. Не би трябвало да съм тук. Извън възрастовата група съм.

— Определено изглежда така. Не мога да си обясня какво е станало. Много странно. В момента не преглеждаме мъже над двайсет и осем.

— Да, точно това имам предвид. Възрастта ми е сгрешена.

— Така изглежда.

— И ще направите нещо по въпроса, нали?

— О, разбира се. До двайсет и осем и не по-възрастни. Такава е заповедта. Някъде е станала грешка. Ще я оправим, не се безпокойте.

— Благодаря! — с облекчение казах аз. — Честно казано, доста се разтревожих. Не че не искам да се бия, разбира се. Просто бих предпочел да го правя редом с хора на моята възраст.

— Напълно ви разбирам. Ще оправим нещата. Доверете ми се.

И аз с цялата си глупост му се доверих. С цялата си глупост, защото четири седмици по-късно, в мразовития край на февруари 1940 г., когато вече бях успял да убедя сам себе си, че декемврийската грешка е оправена, получих призовка. Беше във формата на правоъгълна сиво-зелена картичка с моето име, регистрационен номер (LHZ 35720) и нареждане да се явя в Тренировъчен полк №6, лагер Катърик, Йоркшър (с най-близка железопътна гара Ричмънд). И сякаш това не беше достатъчно, трябваше да го направя още същия ден. Който и да беше оплескал нещата във Военното министерство, определено се бе постарал.

Взирах се с ужас в проклетото нещо и накрая, без никакво намерение да го изпълнявам, го напъхах в джоба на сакото си до Хапчето и Снимката и отидох на работа. И там само около час по-късно убих моя мистър Попълтуейт. Изобщо целият ден бе отвратителен.

В убийството на мистър Попълтуейт са замесени два съвсем отделни фактора. Единият беше сейфът за скъпоценни метали на „Симсби“, за който ще разкажа след малко. Вторият беше голямо колело, което падна най-неочаквано през покрива на банката, докато се занимавахме с работата си.

Колелото, представляващо 230 кг гума и метал, принадлежеше на бомбардировач „Бленъм“, един от многото, на които се извършваха начални тренировъчни полети по река Мърси. Всеки ден излитаха от летището северно от Ливърпул, бръмчаха на юг през града, летяха нагоре-надолу по реката и накрая се връщаха обратно на север.

Към 9 ч. сутринта в деня на убийството на мистър Попълтуейт, същата сутрин, в която получих призовката, аз бършех прахта на сейфа, а един от тези самолети имал проблем с колесниците, които отказали да се приберат, както би трябвало да направят след излитане. Пилотът се борел с лостовете, но не успял да оправи проблема и докато се намирал над самия център на Ливърпул, на височина 1800 м, се свързал с контролния център да каже, че се връща в базата. В същото време се чуло ужасно скърцане на метал и единият колесник се откъснал от самолета.

Така и не стана ясно каква е била причината за това; версиите на последвалото разследване включваха умора на метала, саботаж и фундаментален недостатък в дизайна на самолета. Колесникът обаче се откъснал като някаква огромна гумена курешка и се понесъл към земята, право към покрива на „Симсби“ на Касъл Стрийт.

Помня, че тъкмо приключвах със смазването на един от избирателните дискове и прекосявах на пръсти кабинета, за да полея растението, когато чух ужасен трясък някъде над мен. По-точно серия трясъци, все по-близо и по-близо; накрая нещо огромно и кръгло разби с гръм тавана и направи дупка в пода точно пред мен, като ме запрати назад и вдигна задушлив облак от прах и мазилка.

Няколко секунди бях напълно зашеметен и просто останах да лежа по гръб, покрит с боклуци, като кашлях и мънках отново и отново: „Какво стана, по дяволите?“. Накрая успях да се взема в ръце, разтърках очи, изтупах мазилката от раменете си и проверих дали нямам нещо счупено, след което с мъка се надигнах на колене и се огледах.

Колелото беше улучило сградата по диагонал, пробивайки си път през тавани и подове като някакъв огромен юмрук, така че от мястото си можех да погледна през поредицата неравни зейнали дупки към голямото петно синьо утринно небе високо горе.

— Мътните да ме вземат — промълвих. — Мътните да ме вземат.

След като видях положението горе, насочих вниманието си към случилото се около и под мен. Средата на стаята ми, където само преди няколко минути се намираше бюрото — където само преди няколко минути се намирах аз — сега представляваше зейнала пукнатина с назъбени ръбове от разцепено дърво. Гледайки в пропастта, въпреки прахоляка можех да различа ясно кабинета на мистър Попълтуейт. Колелото беше спряло в ъгъла и сега лежеше на една страна като някакъв огромен охлюв.

— Проклетите германци пускат колела отгоре ни! — извиках аз. — Кучи синове!

Бях толкова запленен от вида на колелото и така вбесен от мисълта, че германците са го пуснали, че мина известно време преди да забележа полегналата фигура на мистър Попълтуейт — точно под мен, покрит в прах като някаква овъргаляна в брашно кнедла. Още беше в стола си на колела, с отметната назад глава. Едното стъкло на очилата му бе счупено. На челото му имаше малко парче мазилка, подобно на трето око, а лявата му ръка държеше шишенцето с хапчета, чието съдържание се бе пръснало по пода. Папийонката му се беше изкривила.

— Добре ли сте, мистър Попълтуейт? — извиках аз, без да съм сигурен дали е жив или мъртъв. — Ранен ли сте?

Той не отговори.

— Мистър Попълтуейт! Можете ли да се движите?

Пак не получих отговор. Бръкнах в джоба си, намерих стара гума за моливи и я пуснах през дупката. Тя падна на носа му и го накара да се размърда.

— Съъъъъъ — проточи той. — Съъъъъъ.

— Какво, мистър Попълтуейт? Опитвате се да кажете нещо ли?

— Съъъъъъ — повтори той. Устните му трепереха, гърдите му се надигаха и отпускаха тежко. — Съъъъъъ!

— Кръв ли? — предположих аз. — Кървите ли, мистър Попълтуейт? Да потърся ли бинтове?

Той поклати немощно глава.

— Сеее… Сеее!

— Не разбирам какво казвате, мистър Попълтуейт. Май не сте на себе си.

Той отново поклати глава, този път по-яростно от преди. Вкопчи се в облегалката на стола си, пое дълбоко въздух, вдигна малко глава и произнесе една-единствена дума:

— Сейфът!

Бях толкова шокиран от внезапната поява на колелото, че до този момент изобщо не бях помислил за резерва в скъпоценни метали на „Симсби“, нито за стоманеното чудовище, в което се пазеше той. Едва сега завъртях много бавно и внимателно глава и забелязах с известна тревога, че гигантският сейф, който преди се намираше плътно до стената, се е килнал напред под ъгъл от двайсетина градуса. Подът под него изглеждаше доста хлътнал и докато го гледах, чух пращене и сейфът се килна още няколко градуса. Беше само въпрос на време гравитацията да вземе нещата в свои ръце и да го запрати върху главата на мистър Попълтуейт.

— Добре ли сте, мистър Финикс? — разнесе се глас отвън. — Чухме трясък.

— Да! — отвърнах аз колкото се може по-тихо. — Нищо ми няма. Не влизайте. Има голяма дупка в пода.

— Дупка в пода ли?

— Да, да. Просто не влизайте. И не се движете. Стойте на място и не препускайте нагоре-надолу.

Много бавно, много внимателно, без да смея да си поема дъх, аз се запромъквах през стаята, докато не се озовах клекнал до сейфа. Чу се нов стон и скърцане, последвано от ужасно пращене и една от дъските под сейфа се счупи на две и падна в стаята долу, като едва не улучи главата на мистър Попълтуейт. Сейфът се разтресе.

— Мистър Попълтуейт — прошепнах аз, като се мъчех да говоря колкото се може по-тихо. — Сейфът е в много несигурно положение. Ако сте в състояние, задължително се опитайте да се преместите.

Той се взираше неразбиращо в мен, като примигваше.

— Сейфът! — изтърси. — Сейфът. Сърцето на банковото дело!

— Мистър Попълтуейт, моля ви! Животът ви е в опасност. Трябва да се опитате да се преместите.

Последва дълбок стон и сейфът се наклони под още по-застрашителен ъгъл. Пред очите ми подът се огъна още повече, в кабинета под мен заваляха трески и се посипаха като борови иглички по главата и раменете на мистър Попълтуейт. И най-малкото побутване щеше да е достатъчно да запрати сейфа долу.

— За бога, махай се! — озъбих се аз. — Махай се, човече. Ще се стовари право върху теб.

За момент думите ми сякаш имаха ефект — краката на мистър Попълтуейт се задействаха сякаш независимо от останалото му тяло, което оставаше неподвижно, и започнаха да се движат по осеяния с боклуци под, като избутваха стола сантиметър по сантиметър от дупката в тавана. Но след като измина около трийсетина сантиметра, мистър Попълтуейт спря и не продължи.

— Не! — промърмори той. — Не! Трябва да остана със сейфа. Трябва да мислим за репутацията си! Отлично качество и сигурност от хиляда седемстотин осемдесет и първа! Трима лордове, двама адмирали и осемнайсет рицари!

Подозирам, че повечето хора, особено активно свързаните с финансовия свят, щяха да останат дълбоко впечатлени от тази проява на безкористна преданост към дълга. Този човек долу поставяше едно-единствено и доста жалко на вид сребърно кюлче над собствения си живот. Именно върху такива герои са изградени основите на банковото дело.

Аз обаче не бях впечатлен. Тъкмо обратното, бях доста раздразнен от поведението му. Много раздразнен. Рискувах живота си и го убеждавах да се махне, а той мислеше единствено за шибания сейф. Приех отказа му да помръдне като лична обида, като отказ от спасителното въже, което му бях хвърлил. Дадох му още един шанс („Разкарай се, по дяволите, глупак такъв!“) и когато той отново настоя да остане на мястото си, изсъсках: „Да бъде твоето, проклето дрънкало!“, пресегнах се малко наляво и блъснах силно с лакът клатещия се сейф. Той залитна пиянски напред, спря, поклати се още малко и накрая с мъчително пращене на разцепено дърво и пукащи дъски полетя през дупката и се стовари с оглушителен трясък право върху обемистия ми началник. Вдигна се гъст прахоляк като от изригващ вулкан и когато облакът постепенно се разсея, сейфът лежеше долу, а тлъстите ръце на мистър Попълтуейт стърчаха от двете му страни, сякаш бяха част от него.

— Мистър Финикс! — обади се гласът от другата страна на вратата. — Мистър Финикс! Какво става?

— Боже мой! — извиках. — Ох, господи. Ужасна трагедия. Сейфът падна върху мистър Попълтуейт. Помогнете му! Някой да му помогне!

Още се опитваха да повдигнат сейфа от премазаното тяло на мистър Попълтуейт, когато напуснах банката. Никой не ме забеляза как излизам. Няколко клиентки бяха припаднали, когато научили новината за гибелта му, и в момента началниците на охраната мистър Крий и мистър Блейн ги свестяваха.

Както след всяко друго убийство, имах нужда от свеж въздух и усамотяване. Купих си бутилка лимонада и пакет цигари и в продължение на около половин час се мотах из улиците на Ливърпул, като се опитвах да се примиря с онова, което бях сторил, и се чудех какво ще правя оттук нататък.

„Не мога да продължа в «Симсби» — помислих си. — В края на краищата, току-що убих директора. Крайно непочтена постъпка. Мисля, че мога да се върна в Лондон. Или пък да сляза на пристанището и да хвана първия кораб. Не знам какво да правя. Освен… — Бръкнах във вътрешния джоб на сакото си и извадих призовката, която бях получил сутринта. — Освен че няма да вляза в армията. Това го знам със сигурност. Може и да съм убиец, но нищо на света не може да ме убеди да облека униформа и да се сражавам. Нищо на целия свят!“

Бях така потънал в този малък монолог — вървящ гневно по улицата, размахвайки призовката — и бях така категоричен в идеята да не постъпвам в армията, че изобщо не забелязах жената, която вървеше срещу мен с многобройни кутии за подаръци. Едва когато я блъснах и тя падна и разпиля кутиите, излязох от унеса си и осъзнах къде съм.

— Ужасно съжалявам — казах аз, клекнах и започнах да събирам разпилените покупки. — Бях се отнесъл. Надявам се да не съм нанесъл щети.

— Определено не си — отвърна познат глас. — Това са само обувки.

Погледнах изумено нагоре — пред мен, облечена в дебело палто заради студа, бе не друг, а Емили. Скъпата Емили, прекрасна както винаги, с все така златна коса.

— Емили! — извиках аз. — Направо не мога да повярвам…

Скочих на крака и я прегърнах.

— Рафаел! — изпъшка тя. — Ще ме смажеш!

Пуснах я и отстъпих крачка назад.

— Целият си в прах — каза тя. — И имаш мазилка по косата. Изглеждаш така, сякаш отгоре ти е паднала бомба.

— По-точно колело — отвърнах аз. — После ще ти обясня. Какво правиш тук, за бога?

— Пазарувах. Купих си огромно количество обувки. А ти къде си се разбързал така?

Канех се да отговоря, че изобщо не съм се разбързал и че просто блуждая безцелно, когато внезапно си спомних призовката, която още беше в ръката ми. Трийсет секунди преди това се кълнях, че за нищо на света няма да го направя. Но сега, с надеждата да впечатля Емили (а да си призная, подобни възможности не ми се откриваха много често), размахах театрално призовката и заявих с най-наперения тон, на който бях способен:

— Отивам да постъпя в армията, Емили! Да се бия за краля и родината. Бог да ми е на помощ, идеята може да не е добра, но не мога избягам от тази битка.

Макар да очаквах приятелката ми да се впечатли от малката ми реч, бях приятно изненадан, когато Емили тутакси захвърли кутията, която вдигаше, хвърли се към мен и ми лепна целувка по бузата.

— О, Рафаел! — възкликна тя. — Толкова си храбър! Знаех си, че ще направиш нещо такова. Трябва да ми позволиш да те изпратя.

— Нищо особено — скромно промърморих аз. — Абсолютно нищо. Всеки мъж трябва да изпълни дълга си.

— Не е нищо, Рафаел. Това е невероятно безкористна и храбра постъпка.

— Не, не.

— Да, да. Фантастично. Трябва да ми позволиш да те изпратя.

— Наистина не е необходимо — казах аз, леко разтревожен, че нещата започват да излизат от контрол. — Пък и без това заминавам след няколко дни. Да идем да пием по чаша чай някъде. А после да обядваме. И да вечеряме.

Преди да успея да й попреча, Емили грабна призовката и я прочете.

— Пише, че трябва да се явиш днес — каза тя.

— Така ли? — Изсмях се нервно. — Явно съм объркал датите.

— Рафаел, зная, че се опитваш да бъдеш храбър и да ми спестиш вълненията, но не е нужно да го правиш. Казах, че ще те изпратя и ще го направя.

И с тези думи тя събра покупките си и ме поведе забързано към гарата на Лайм Стрийт, където, по закона за всеобщата гадост, имаше подходящ влак, който заминаваше след пет минути.

— Ще взема следващия — казах аз.

— Може да няма следващ.

— Тогава ще ида утре.

— Не можеш да отидеш утре. Тук пише, че трябва да се явиш днес. Военните не обичат да им се закъснява.

— За бога, Емили, един ден няма никакво значение!

— Не искам да съм виновна, че си закъснял за първия си ден в армията, Рафаел. Виж! В този вагон има свободно място.

И преди да се усетя какво става, тя ме поведе по перона към влака. Озовах се в мръсно купе с шест места в компанията на изнервен рижав младеж с много потно чело. Обърнах се и се подадох през прозореца. Навсякъде около мен се вдигаха кълба пара.

— Емили, не успяхме дори да поговорим.

— Зная, зная. Но сега е война. А войната винаги се намесва в живота на хората. Толкова се гордея с теб, Рафаел.

— А не би трябвало. Емили. Излъгах, когато казах, че ще постъпя в армията.

Думите ми обаче бяха заглушени от пронизителната свирка на локомотива. Започнаха да се затварят врати, засъска пара и влакът потегли. Емили пусна кутиите си, извади копринена кърпичка с монограм и забърза покрай вагона, като я размахваше над главата си.

— Дявол да го вземе, Емили — извиках аз, — защо срещите ни винаги трябва да са толкова кратки!

— Такъв е животът! — извика в отговор тя. — Пази се. И гледай да не те убият!

— Какво?

— Да не те убият!

— Едва ли имам особен избор по въпроса. Мисли за мен!

— Ще мисля. Ще мисля. Винаги го правя!

Влакът стигна края на перона и тя започна да изостава назад.

— Ти си герой, Рафаел!

— Не герой, а идиот — промърморих аз, докато стисках Хапчето в джоба си и гледах как тя изчезва в облак пара. — Пълен идиот.

— Всички ще умрем — изплака нервният на вид рижав младеж с потното чело. — Ще умрем! Умрем! Умрееем!

Ще завърша това помещение с признание за незнание и с кратко обяснение.

Признанието в незнание е, че въпреки че работих за него почти десет години, така и не разбрах какво стои зад инициала М. в името на мистър М. Попълтуейт. Направих подробно разследване по въпроса, но без никакъв резултат и затова той е единствената ми жертва, чието собствено име не знам. Това доста ме тормози. Имам чувството, че убийството му е някак непълно.

Обяснението е свързано с колелото. Сигурно се питате откъде знам толкова много за него — за началните тренировъчни полети, повредения колесник, съобщението до базата. В края на краищата, през това време бях на 1800 м надолу и не бях запознат с тайните на Кралските военновъздушни сили.

Странното е, че няколко години по-късно съдбата случайно ме срещна с двама от мъжете, които са били в самолета. Те описаха развълнувано как, току-що постъпили в КВВС, им се наложило да направят аварийно кацане само с един колесник. Бяха странна двойка — братя, при това близнаци. Повече за тях можете да научите в мазето. Казваха се Клайв и Матю Брейн. Каква странна поредица от връзки е животът!