Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

4.

Продължавайки отзад напред, предпоследната ми жертва беше горкият стар Уолтър Х, през 1976 г. Никога няма да забравя как излетя във въздуха с изцъклени очи и крака, клатещи се като чифт издължени шунки „Парма“, и никога няма да престана да се чувствам малко (макар и съвсем малко) виновен за станалото. Разбирате ли, за разлика от мисис Бъншоп, аз доста го харесвах, което само доказва колко разнолико и разнообразно нещо е убийството. Приятелите ми могат да станат жертви на убийствените ми подбуди със същата лекота като враговете. Нека никой не твърди, че съм придирчив убиец.

Запознах се с Уолтър покрай Емили. Добре де, покрай много фактори, макар че Емили беше решаващият. Например, ако не бях убил Кийт, сигурно нямаше да се скитам по улиците в онази мразовита есенна нощ на 1971 г. А ако не бях скитал по улиците, никога нямаше да се озова на Трафалгар Скуеър. А ако не се бях озовал на Трафалгар Скуеър, нямаше да забележа Емили, седнала на постамента между лапите на огромния месингов лъв. А — и това е важното — ако Емили седеше на който и да е друг постамент, между лапите на който и да е друг месингов лъв, никога нямаше да се натъкна на Уолтър, защото онова беше неговият месингов лъв, единственият, на който имаше доверие. Цял куп сили ме водеха към пълна мизерия, като най-неустоимата от тях бе Емили.

Заспах на рамото й, загледан нагоре към луната.

— Господи, колко ми е гадно — промърморих, а когато се събудих, нея вече я нямаше. На мястото й беше Уолтър. Точно там, където беше седяла тя, опрял брадичка върху ръцете си, загледан прочувствено нагоре към сивеещото небе преди зазоряване. Беше невероятно висок, невероятно слаб и облечен в гнусни разкапващи се дрипи, с опърпано бомбе на главата.

— Седите на моя лъв — каза той.

— Моля? — отвърнах аз, докато се надигах и разтърквах очи.

— Седите на моя лъв. Той е единственият безопасен, нали разбирате. В другите има каква ли не апаратура за следене. Много са опасни.

Не бях сигурен как да отговоря — главата все още ме цепеше от снощните изстъпления — и затова изобщо не отговорих. Просто свих рамене и понечих да скоча на земята.

— Това обаче не означава, че трябва да си тръгвате — каза моят другар и ми направи знак да седна. — Ще сте в далеч по-голяма безопасност, ако останете. Стига само да знаете, че това е моят лъв. Да ви се намира кейк?

— Боя се, че не — казах аз и леко се дръпнах настрани, защото вонеше ужасно, а сигурно имаше и въшки.

— Жалко. От цяла вечност не съм ял кейк. Май са му наложили ембарго.

Той поклати безутешно глава, затършува в джоба на палтото си и извади разпадащ се фас. Пъхна го между устните си и задърпа енергично, макар че нещото си оставаше незапалено.

— Кои са Те? — попитах аз, като прикрих носа си с длан.

— Те ли? — Сякаш се изненада на въпроса ми. — Те са Те, разбира се.

— Те?

— Точно така. — Той се огледа крадешком и посочи с пръст нагоре. — Онези там горе. Гледат ни. Винаги ни гледат.

— Кои, полицията ли?

Той махна пренебрежително с ръка.

— А, полицията също е вътре. Наред с политиците, лекарите и млекарите. Всички са въвлечени. Но те са само инструменти. Трябва да се пазиш от Тях. От онези, които дърпат струните. Които контролират. Нострадамус се опита да ни предупреди, но са му затворили устата. Също като на тамплиерите и оцелелите от Атлантида. Все още си имаме К. С. Луис7, слава богу, но скоро ще се разправят и с него. Те превземат света. Затова влязох в Световната лига за свобода. За да се боря срещу тях. До смърт, ако е нужно.

Беше се запъхтял в края на проповедта си. Бръкна отново в джоба и извади мръсна кърпа, с която избърса потта от челото си.

— Да, да, да — въздъхна. — Борим се с тях навсякъде където можем. Не е много, разбира се. Счупен прозорец тук, изрисуван лозунг там, някой и друг гнил зеленчук. Но човек не бива да се предава.

Кихна силно и един дълъг сопол излетя от носа му и се лепна на палтото; съдейки по блестящата, хванала коричка материя, през годините там се бяха лепвали доста сополи. Той го размаза небрежно с кърпата си и продължи:

— Естествено, те знаят кой съм. Имат очи навсякъде. Шпиони на всеки ъгъл. Животът ви е в опасност само защото седите до мен. Аз съм белязан. Но от друга страна… — И тук започна да се киска; нещо течно забълбука в гърлото му, тялото му се разтресе и бомбето му затанцува напред-назад по чорлавата му глава. — От друга страна, винаги успявам да остана една крачка пред тях. Умен съм, нали разбирате. Ето, написал съм наръчник за оцеляване. Мисля да го публикувам.

Той отново бръкна дълбоко в джоба си и извади наръч плесенясали листове наред с цял порой фасове, трохи, коркови тапи и изгорели кибритени клечки.

— Да познавате случайно издатели?

— Боя се, че не — казах аз, вземайки предложените ми листове.

— Жалко. Ако можех да го публикувам, нещата наистина биха се променили. Хайде, погледнете.

Листовете бяха целите в петна и така измачкани, че съдържанието им едва се четеше, но след като ги подредих и изгладих върху постамента, успях да различа някакво смътно подобие на ред в драсканиците. По същество това бе списък от точки, всяка от които осветяваше определен аспект на темата как да оцелееш под игото на злонамерена висша сила.

— Май нарушихте десетото правило — посочих аз.

— Да — призна той, като взе листовете и ги прибра обратно в джоба. — Поех риск. Но понякога трябва да се рискува. Иначе става много самотно.

— Е, на мен можете да имате доверие — рекох аз.

— О, знам. Имате сини очи. Винаги можеш да се довериш на хора със сини очи. Всъщност няма да е зле да си го запиша. Може да е важно.

Той извади отново листовете, измъкна някакъв оръфан молив от друг джоб (палтото му май се състоеше повече от джобове, отколкото от плат) и записа поправка към десетото правило.

— Не се доверявайте на непознати, освен ако нямат сини очи. Освен това се уверете, че са истински сини очи, а не лещи.

Останал доволен от резултата, Уолтър изсумтя одобрително и се облегна на лъва.

— Да, наистина — изкиска се той. — Здравата ще се озорят, докато ме пипнат.

Междувременно утрото вече настъпваше. Шумът на трафика бавно се засилваше и някакъв човек с кофа на колела дойде и започна да мете боклука в другия край на площада. Запитах се какво ли е станало с тялото на Кийт, дали Марси още пищи и дали силите на закона и реда в момента не претърсват столицата в издирване на среброкос масов убиец на седемдесет и една, бивша поп звезда в червени панталони с пайети и тензухена риза. Реших, че е по-добре да се махам.

— Както и да е — казах аз, като се изправих с мъка и потупах джоба си, за да се уверя, че Хапчето и Снимката са на сигурно място. — Беше ми приятно да си поговорим.

Другарят ми ме погледна скръбно, но не каза нищо.

— Е, ще се виждаме. Успех. Не позволявайте на кучите синове да ви спипат.

Предпазливо минах покрай него до ръба на постамента и скочих на земята. Погледнах назад — той продължаваше да ме гледа скръбно — и тръгнах да пресека улицата. Тъкмо стигнах до отсрещния тротоар, когато някой ме бутна — не грубо, но твърдо — във входа на някакъв магазин. По-скоро надуших, отколкото видях нападателя си.

— Какво става! — извиках аз и се закашлях, задавен от вонята му.

— Шшш — каза Уолтър и вдигна пръст на устните си. Наведе се навън и се огледа наляво и надясно, за да се увери, че не ни наблюдават, след което наведе мръсната си глава до моята и прошепна: — Трябват ми войници.

— Войници?

— Да — изсъска той. — Които да поемат борбата. Човек не може да направи много, когато е сам. Двама са два пъти повече от един, което означава два пъти по-големи щети. Разбираш ли накъде бия? Включи се в каузата! Бори се за свобода! Ти и аз. Екип!

— Много съм поласкан — започнах аз, — но точно в този момент…

— Чакай! — извика той, надникна навън и отново се огледа. — Не ми отговаряй веднага. Помисли си. Моменти като този не се случват често. Човек трябва да грабне изпречилата му се възможност. Или най-малкото да я обмисли.

Той ме избута още по-навътре във входа и се обърна с гръб към мен, сякаш се канех да се съблека и иска да ме остави сам.

— Не беше случайност, че дойде при лъва — каза през рамо Уолтър. — А съдба. Ти беше призован. Не можеш да подминаваш съдбата. Тя е по-силна от Тях.

Нямах абсолютно никакви съмнения, че човекът е напълно смахнат. Може би не опасно луд, но въпреки всичко откачен. По всяко друго време и при всякакви други обстоятелства и дума не можеше да става да имам каквото и да било вземане-даване с него.

Времето обаче не беше всяко друго, както и обстоятелствата. Беше тук и сега, а аз току-що бях убил човек. Доколкото знаех, в момента представлявах цел на мащабни полицейски издирвания. Емили беше изчезнала. Имах съвсем малко пари и още по-малко идеи какво да правя и къде да ида. Трябваше да се покрия за известно време. Да се измъкна. Трябваше ми… да, усмивка на съдбата. Както прозорливо бе казал Уолтър, човек трябва да грабне изпречилата му се възможност. Обмислих различните алтернативи и накрая, макар и с известна неохота, го потупах по рамото.

— Добре — казах. — Влизам.

Той бавно се обърна и се облещи към мен.

— Какво?

— Влизам. Ще дойда с теб. Поне за известно време. Не че имам нещо по-добро за правене.

Отначало не искаше да ми повярва, беше сигурен, че си правя някаква шега или се опитвам да го вкарам в капан. Трябваше да повторя предложението си няколко пъти и да го уверя в добрите си намерения, за да приеме, че казвам истината. Очите му се напълниха със сълзи, Уолтър извади кърпата си и нежно ги избърса, след което сграбчи лицето ми с двете си ръце и ме целуна в устата.

— А сега по-добре да се махаме от града — обяви той. — Преди да са ни взели на прицел. Макар че сигурно ще имаме време за парче кейк. Част от сладкишите все някак успяват да преминат през блокадата. Те още не са наложили напълно властта си!

Хвана ме за ръката и ме помъкна по улицата.

Така въпреки всичките си очаквания и намерения влязох в Световната лига за свобода и останах в организацията цели пет години, докато накрая, въпреки всичките си очаквания и намерения, видях сметката на основателя.

И макар да бяха мръсни години, неудобни години, години на натъртени крака, въшливи, пиянски, покрити със струпеи, клошарски, отвратителни години, те бяха и доста освобождаващи. Не мисля, че съм се чувствал по-свободен от времето, прекарано с Уолтър. Това е разковничето на стигането до дъното. Вече не ти пука от падането. Както казваше другарят ми в един от по-смислените си афоризми, „Най-хубавите нарциси винаги растат от лайна“.

Напуснахме Лондон още същия ден, след като новият ми съдружник погълна грамадна чиния глазирани кифлички със стафиди (купени, ако мога да добавя, с моите пари).

— Тук има прекалено много очи — обясни той, докато излизахме от града. — Движи се, спотайвай се. Само така можеш да останеш една крачка пред тях.

Доколкото можех да преценя, движехме се приблизително на северозапад, като прекарахме първата си нощ заедно под един плет някъде сред възвишенията на Чилтърн. На сутринта станахме рано и отново потеглихме, както направихме на следващата сутрин, после на по-следващата и т.н. Мисля, че през петте години заедно никога не сме оставали на едно място за повече от една нощ.

— Доносници — мрачно промърмори той веднъж, когато го попитах дали няма да е зле да се поглезим и да прекараме две последователни нощи в една хубава малка плевня, която бяхме открили в Йоркшър. — Навсякъде има доносници. Застоиш ли се, ще те намерят. Движението е оцеляване.

И продължихме да се движим, като непрекъснато се влачехме напред и напред, почти без да спираме да си поемем дъх.

Придвижвахме се по всякакви начини през тези години. Обикновено пеша по междуселски пътища, през поля, хълмове и градчета, докато краката не ни заболят, гърбовете ни не се схванат и стъпалата ни не се покрият с мехури. От време на време опитвахме автостоп, макар че малко коли бяха склонни да спрат на отвратително изглеждащи създания като нас. Понякога пътувахме и с влак, като се возехме, докъдето успеем, преди да ни изхвърлят на някоя затънтена гара поради липса на билети.

— Билетите са валутата на моралната робия! — заяви веднъж Уолтър на дребен мустакат кондуктор, който ни беше хванал да се крием в тоалетната на вагона.

— Чупката от влака ми — отвърна мустакатият.

Другите начини за транспорт включваха камиони, сред чиито товари се скривахме, докато шофьорите не гледаха; малки лодки, които отвързвахме от кейовете и плавахме ден-два с тях, преди отново да се насочим към вътрешността на страната; и в един паметен случай, с ролери. Бяхме ги „освободили“ от една градина в Бракнъл, където зорките очи на Уолтър ги забелязаха да се излежават под една катерушка; пързаляхме се весело с тях цели две седмици, докато колелата не се разбиха и возенето стана невъзможно.

Най-често обаче вървяхме пеша.

В обиколките ни нямаше някакъв план, не следвахме никакъв конкретен маршрут. За Уолтър крайната цел винаги беше второстепенна. Важното беше движението.

— Никога не мисли за целта — посъветва ме той още в самото начало. — Ако не знаем какво правим, най-вероятно никой не знае. Невежеството е оцеляване.

— Мислех си, че движението е оцеляване.

— Съвсем правилно! — възкликна той. — Постоянно невежествено движение, това е рецептата за оцеляване. Не мисли, просто се движи.

И затова се движехме, без да пътуваме към никаква конкретна посока — като мухи, които се стрелкат насам-натам, без изобщо да се замислят за модела на стрелкането си. За пет години обиколихме цялата основна суша на Британия и се насладихме на кратко отскачане до Гърнзи и още по-кратко до остров Уайт (откъдето се изнесохме бързо, след като Уолтър откри надпис „Чупката!“ на игрище за боулинг на трева във Вентнър). Някои места посетихме само веднъж, докато на други се връщахме отново и отново. Доколкото си спомням, а това е един от по-смътните периоди от живота ми, тъй като прекарах по-голямата част от него пиян-залян, посетихме Ливърпул пет пъти, Единбург два, Бирмингам, Брайтън, Ийстбърн и Бюд по три пъти и поради някаква необяснима причина, Рънкорн в Чешър цели седемнайсет пъти. Рънкорн е доста мрачно градче с тухлени сгради на бреговете на Мърси и нямаше с какво да предизвика такива чести посещения освен с името си, което Уолтър намираше за много смешно.

— Рънкорн — кискаше се той. — Като нещо, което може да ти излезе на стъпалото. „Ох, мамо, излязоха ми гадни болезнени рънкорни!“ Ха-ха-ха! Слава богу, че има места като това. Те са шамар в лицето на модернизма.

Спяхме навсякъде, където намирахме подслон. Понякога, както вече казах, нощувахме в плевни или под плетове. Друг път се настанявахме в рушащи се къщи, входове на магазини, пещери, кашони, купи сено, автобусни спирки, навеси, оранжерии, изоставени коли — в общи линии навсякъде, където можехме да намерим известна защита от природните стихии и легионите шпиони, които по твърдото убеждение на Уолтър бяха непрекъснато по петите ни. В Лондон, единственото място, което посещавахме повече пъти от Рънкорн, често отсядахме в една чудесна къщичка на дърво в Епинг Форест. Спомням си с известно умиление и една нощ, прекарана в амвона на църква в Тънбридж Уелс; за съжаление тогава се успахме и на сутринта се събудихме в разгара на венчална церемония.

— Три пъти наздраве за булката! — извика Уолтър на ужасеното паство. — Кажете, не е ли истинска прасковка!

Разбира се, през тези години не можеше да става и дума за работа, тъй като Уолтър смяташе всякакъв вид наемен труд за робство и отказваше категорично да се подчини на „зловредната тирания на надничарството“. По същия начин се противопоставяше на социалните помощи и беше убеден, че те са един вид финансов капан, предназначен да привлича и залавя дисиденти като нас самите. Затова бяхме принудени да разчитаме на други средства за удовлетворяване на ежедневните си нужди.

Едно от тези средства бе просията, макар че Уолтър твърдо отказваше да я смята за такава и предпочиташе да говори за нея като за „набиране на средства“ или „събиране на дарения за освобождаване на потиснатите маси“.

— Не сме просяци — каза ми той в началото на запознанството ни. — Просяците искат нещо срещу нищо. Ние, от друга страна, предлагаме услуга. Хората ни дават пари, а ние се борим за освобождаването им. Съвсем честно занимание. Дори бих казал, че се продаваме много евтино.

Всеки път, когато пристигахме в някой град, двамата прилежно разузнавахме за подходящ ъгъл („Трябва да е оживен — обясняваше Уолтър, — но не толкова, че да се изгубиш в тълпата“) и след това се захващахме за работа. Поставяхме на паважа изписана на ръка табелка „Ранени в акция — моля, помогнете“, след което се настанявахме от двете й страни — аз, свил единия си крак, все едно съм го изгубил, а Уолтър с прибрани в палтото си ръце, сякаш са ампутирани. Обществеността реагираше великолепно, особено когато някой от нас успяваше да пророни няколко сълзи, след което започваха да валят британски монети.

— Сърцето ти се стопля при вида на такава щедрост — ентусиазирано каза Уолтър след един особено добър следобед на набиране на средства. — Фенерът на добротата свети ярко в Донкастър.

Нещата, които не можехме да си позволим чрез набиране на средства, си набавяхме чрез нещо, за което Уолтър имаше друг подходящ евфемизъм — „освобождаване“ (иначе казано, кражба).

Бях въведен в „освобождаването“ на втория ми ден като скитник. Вървяхме по една пътека, Уолтър отпред, аз след него, когато той внезапно се обърна и заяви:

— Трябват ти нови дрехи.

Прав беше. Червените сатенени панталони и тензухената риза бяха подходящи за предишния ми живот, но скитничеството изискваше съвсем друг вид униформа.

— Май си прав — отвърнах аз. — Проблемът е, че не мога да си позволя нови дрехи. Малкото ми пари отидоха за глазираните кифлички.

— Отказвам да приема в речника си израза „да си позволя“ — каза Уолтър, като пропусна покрай ушите си хапливото споменаване на кифличките. — „Да си позволя“ е анахронизъм. Няма никакво „позволяване“. Трябва да се заемем с освобождаване.

Прекарахме остатъка от следобеда в спотайване в различни градини в предградията и дебнене на удобни моменти да отмъкнем разни неща от просторите. Така се сдобих с дебели панталони от рипсено кадифе, два чифта чорапи, поло и доста хубава копринена вратовръзка, която можех да нося като лента на главата. В една плесенясала барака за саксии намерихме голямо сиво палто и чифт яки, макар и доста големи ботуши. Екипировката ми беше завършена с разръфани ръкавици с един пръст, които намерихме в контейнер за боклук зад един рибарски магазин.

— Сега вече имаш горе-долу приличен вид — заяви Уолтър и в гласа му се долови бащинска гордост. — Истински боец за каузата на свободата.

Единственото напомняне за предишния ми живот бяха Хапчето и Снимката, която държах във вътрешен джоб на новото си палто. В продължение на няколко седмици Хапчето остана на врата ми в медальона от фалшиво злато, докато не се наложи да оставим медальона в заложна къща, за да наберем средства за голяма кутия сладкиши, след което го залепих за подмишницата си с руло освободено тиксо.

Наред с дрехите и тиксото освобождавахме също така свински пайове, сладки, бисквити, бутилки вино, джобни ножчета, тоалетна хартия, цигари и дори цял матрак от шоурума на фирма за мебели, макар че се наложи да го зарежем на следващия ден, защото беше много тежък за носене.

— Само ни забавя — опечалено рече Уолтър, докато изхвърляхме плячката си през ръба на една каменоломна. — В този живот движението е всичко.

Разбира се, освобождаването бе незаконно, макар и не напълно неморално — или поне така ми се иска да мисля. Уолтър беше много категоричен по този въпрос.

— Това не е отнемане, а размяна — обясняваше той. — Просто форма на търговия. Единствената разлика е, че търговците нямат думата.

Той настояваше, че всеки път, когато освобождаваме нещо, ние оставяме нещо друго. Семейството, изгубило кадифените панталони, чорапите и полото, при завръщането си у дома е открило, че е станало горд собственик на три конски кестена и недояден сандвич, а високите ботуши и палтото от бараката за саксии бяха заменени с жив таралеж и торба камъни.

— Смятам, че в много отношения сделката е по-изгодна за тях, отколкото за нас — каза Уолтър. — Някои от онези камъни може да са наистина ценни.

Въпреки че „набирането на средства“ и „освобождаването“ напълно покриваха повечето ни основни потребности, скитничеството си оставаше мъчен, студен, неудобен живот и сигурно щеше да е непоносим, ако я нямаше най-важната занимавка — пиячката.

Винаги съм си падал по пиенето. През половината десетилетие с Уолтър обаче станах истински пияч. Имам предвид истински. Още от първия ден пиех здравата и безразборно, изгълтвах всичко, до което можех да се добера. Виното и сайдерът бяха основното гориво, но наред с тях нямах нищо против бирата, уискито, водката, джина, шнапса, брендито, ментовия ликьор, рома, шерито и всяка друга алкохолна напитка, за която се сетите, както и някои безалкохолни като газ за запалки, антифриз, течен сапун и „Бейби Био“.

Разбира се, това беше изключително нездравословен начин на живот — от антифриза човек има ужасен махмурлук — и след като се разделих с Уолтър, незабавно предприех реформи. Преди това обаче пиянството в такива мащаби беше особено важно за живота, който водехме. Без алкохола никога не бихме издържали ледените зимни нощи в мокри входове и на задните седалки на изоставени коли. Нямаше да можем да понесем въшките, червеите, влагата, ругатните и противната, ужасна, вездесъща воня на собствените ни тела. И разбира се, Световната лига за свобода нямаше да е и наполовина толкова активна, ако двамата й членове не бяха така перманентно наквасени. Следващия път, когато сбърчите нос, докато минавате покрай пиян скитник, си помислете, че той може би се бори за душата ви.

Произходът на Световната лига за свобода е забулен в мистерия. Уолтър твърдеше, че е най-малко на 3000 години и че той е просто последният от дългата поредица членове. Но когато го притиснах с въпроси как точно са го вербували, започна да отговаря доста неопределено и затова подозирам, че организацията не е толкова древна, колкото се мъчеше да я изкара.

Макар че той никога не го беше казвал — и аз определено не бях споделял подозрението си — според мен Лигата беше възникнала в началото на шейсетте, когато Уолтър за първи път излязъл на улицата.

Другарят ми никога не говореше много за това как, защо и кога е станал скитник. Не настоявах да ми разказва, защото темата несъмнено беше доста болезнена. Доколкото успях да схвана от различните намеци и пиянски подхвърляния, Уолтър беше от Оксфорд, където притежавал малка антикварна книжарница и се радвал на абсолютно нормален, макар и доста отегчителен живот на представител на средната класа, докато един ден жена му внезапно пощуряла и избягала с млекаря (може би това беше причината за четвъртото правило от наръчника „Как да останем една крачка напред“, което съветва да избягваме млечни продукти). След това нещата започнали да се разпадат и след кратък престой в добре охранявано психиатрично заведение (станало може би причина за убеждението му, че непрекъснато сме следени от злонамерена сила) започнал начина на живот, който описах по-горе; предполагам, че горе-долу по същото време се е появила и Световната лига за свобода.

Независимо от произхода и мотивацията й Лигата беше твърдо установена и действаща реалност по времето, когато се присъединих към нея. Уолтър ме уверяваше, че тя е международна организация с агенти чак в Сибир и Патагония, макар че лично аз така и не видях конкретни доказателства в подкрепа на тези твърдения.

— Поддържаш ли контакт с други бойци, Уолтър? — попитах веднъж.

— Да кажем само, че има канали — отвърна той и ми намигна многозначително. — Но на този етап колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

Тъй като така и не минах „този етап“, не мога нито да потвърдя, нито да отрека сведенията за съществуването на действаща глобална революционна организация. Уолтър като че ли вярваше в съществуването й, а честно казано, това беше единственото, което имаше значение.

Самото кредо на движението представляваше объркваща каша от философии, които не си пасваха особено. Марксизъм, социализъм, анархизъм, комунизъм, пацифизъм, платонизъм, софизъм, катарство, будизъм, суфизъм, обскурантизъм, реформизъм, републиканство — всички тези учения имаха своето място, споени заедно със здравословно количество параноя, алкохолизъм и откровена лудост. Типичната реч на Уолтър за повдигане на духа звучеше горе-долу така:

— Народът трябва да се надигне и да вземе онова, което му се полага. С увеличена производителност и безплатни слухови апарати за всички може да се освободим от кланицата на социалното унижение и да минем през игленото ухо до осемнайсетте зелени кръга на рая. Правата на жените! Това е ключът! Освободете жените и ще подкрепите детето в себе си…

И така нататък, и така нататък.

Нямах абсолютно никаква представа какъв е смисълът на всички тези брътвежи, макар че ми се струваха съвсем на място след три бутилки ликьор и половин пинта мента. Речите на Уолтър всъщност представляваха безкраен порой от малки атаки срещу всичко, което според него символизираше „тиранията на управляващата класа“.

Целите ни бяха легион. Пощенски кутии, градски съвети, банки, скъпи къщи, не чак толкова скъпи къщи, военни паметници, статуи, музеи, църкви — всички те ставаха обект на подривната ни дейност. Всяка сграда, която не показваше явна бедност и упадък (те бяха на „потъпканите маси“), наливаше вода в мелницата ни.

Никога не причинявахме наистина големи щети, а само толкова, колкото „да разберат, че не могат да се налагат винаги“, както се изразяваше Уолтър. Нито веднъж не заложихме бомба и не подпалихме пожар; акциите ни предизвикваха просто дребни неудобства и раздразнение. Имайки предвид решимостта, с която Уолтър громеше управляващата класа, революционната му стеснителност винаги ме изумяваше, но моят ментор не виждаше никакво противоречие в тези меки форми на саботаж.

— Ние сме вестители, Рафаел — обясняваше той. — А не чудовища.

Посланията ни бяха в най-различни форми. Понякога можеше да е тухла в прозореца, друг път лозунг на стената („Свобода за народа!“, „Не сме роби!“, „Майната ти, Едуард Хийт!“8) или малка зловонна купчинка в пощенската кутия. Ако директорът на банка „Барклис“ в Халифакс още се чуди как половин килограм карантия се е озовала в ауспуха на луксозната му кола, вече мога да разкрия, че това стана благодарение на Световната лига за свобода. Същото се отнася за опакованите като подаръци конски изпражнения, скрити сред кожените палта в „Хародс“, порнографските списания в Кентърбърийската катедрала, атаката с яйца срещу кметството на Престън и вонящата бомба в каталожния отдел на общинската библиотека на Уестън сюпър Меър. Всичко това беше дело на Световната лига за свобода, както се доказва от малките съпътстващи бележки, които декларираха: „СЛС атакува отново!“.

Всяко покушение беше грижливо планирано и изпълнявано прецизно, макар и на пияна глава. Правехме поне по едно на ден, понякога по две или три, като често атакувахме една и съща цел няколко пъти. Горката стара общинска библиотека на Уестън сюпър Меър, която едва ли може да се нарече най-очевиден символ на социалното потисничество, само за два месеца претърпя три вонящи бомби, пълен с урина найлонов плик и необясним порой от свински черен дроб в градинския отдел. Подозирах, че това отношение се дължеше на факта, че библиотеката веднъж отказала да даде на Уолтър копието си на „Лъвът, вещицата и дрешникът“, но предпочетох да премълча. Уолтър беше много докачлив, когато го питаш какви са мотивите му.

Така годините си минаваха. Вървяхме, набирахме средства, освобождавахме, сражавахме се срещу безликите сили на потисничеството. Отново и отново, ден след ден, безспирно и без почивка. И през цялото време пияни-заляни до козирката.

Две години след постъпването ми в Световната лига за свобода съвсем случайно открих, че за убийството на Кийт е бил арестуван друг, което анулираше първоначалния ми мотив да вляза в организацията. Това обаче не стана причина да я напусна. Тъкмо обратното, останах с Уолтър още цели три години. Не защото вярвах в онова, за което се бореше (дори не разбирах за какво се бори, така че вярата изобщо не влизаше в сметките). Не и защото ми допадаше начинът на живот, с който ме бе запознал. Не, останах с Уолтър, защото дълбоко в себе си усещах огромно и необяснимо удоволствие, когато гледах как библиотекарката от Уестън сюпър Меър се появява от хранилището прегърбена под тежестта на издут, пълен с урина найлонов плик. Обожавах да подхвърлям кучешки лайна в сладкарски магазини, да пиша графити по предните врати и да повреждам спирачките на велосипедите на свещеници. Всичко това допадаше на природата ми на пакостник. Беше забавно.

Но един ден най-неочаквано престана да е забавно. И горкият стар Уолтър плати за това с живота си.

Началото на края дойде с балон с горещ въздух. Уолтър го видя пръв, когато излязохме от един супермаркет в Хамърсмит, където скрихме мъртъв съсел сред замразения грах. Беше пролетта на 1976 г. Дърветата цъфтяха и птичките радостно чуруликаха сред цветовете.

— Виж това! — извика другарят ми, сочейки нагоре към бледото утринно небе. — Само го виж, моля ти се!

„Това“ беше огромен балон с горещ въздух, който в този момент минаваше точно над нас, на около сто и петдесет метра височина. Беше яркочервен, във формата на електрическа крушка, а под него имаше малък, едва видим кош, от който от време на време изскачаха огнени езици към огромния отвор над него. Доколкото можех да преценя, балонът се движеше приблизително на североизток.

Уолтър беше очарован от гледката. Спря се насред оживения тротоар и се зазяпа нагоре с възторжена физиономия, без да обръща внимание, че представлява пречка за пешеходците, които бяха принудени да го подминават от двете страни като поток около покрита с мъх скала. От време на време носът му потръпваше и той промърморваше нещо неразбираемо, но цели пет минути погледът му не се откъсна нито за миг от огромния червен балон.

— Да, за бога, това е наш дълг! — заяви най-накрая той и стисна решително зъби. — Не бива да му позволяваме да се измъкне! Няма да му позволим да се измъкне!

— За какво говориш? — попитах аз, отпивайки от бутилката метакса, която бяхме освободили по-рано сутринта.

— За балона! — обяви приятелят ми. — Не бива да го оставяме да избяга. Трябва да го хванем!

— Да хванем балона ли?

— Да, да! Да го приземим. Да го привържем. Да притиснем звяра в ъгъла.

— Но защо, Уолтър? Защо трябва да хващаме балона?

— Защото е лош! — драматично извика приятелят ми, сочейки към голямото червено петно над нас.

— Лош ли?

— Да. Нима не разбираш? Той представлява всичко, срещу което се борим. Той е символ.

— Това е балон, Уолтър — въздъхнах аз и отново глътнах малко метакса. — Просто балон.

— Така е, на едно ниво е балон — изсумтя той, докато вадеше кърпата и бършеше челото си. — Но балон, чието значение далеч надхвърля простата му… балонност. Наистина ли не разбираш? Той е тяхното око. Тяхното око в небето. Трябва да го хванем, иначе никога няма да престанат да ни наблюдават. Хайде! Наш дълг е да го направим!

Хвана ме за ръката и се помъчи да ме помъкне по улицата.

— Не искам да го следвам, Уолтър. Ти върви. Ще те изчакам тук.

— Не мога да го направя сам — изсъска той. — Имам нужда от теб. Прекалено е голям.

— Уморен съм. Краката ме болят. За бога, Уолтър, това е само един шибан балон.

— Моля те — замоли се другарят ми. — Точно за това работихме през всички тези години. Всичко дотук беше само подготовка. Това е голямото нещо. Връхната точка. Повярвай ми. Трябва да го направим.

— Не разбирам…

— Имам нужда от теб!

Очите му бяха на път да се напълнят със сълзи, ръцете му се тресяха. Никога не го бях виждал толкова развълнуван.

— Моля те — повтори той. — Измъква се. Умолявам те.

Отново сграбчи ръката ми.

— Моля те!

— Добре, добре. Щом означава толкова много за теб, ще дойда — отстъпих аз. — Макар да си мисля, че вдигаш прекалено много шум за нищо.

Уолтър ме прегърна, притискайки лицето ми в зловонната си подмишница.

— Свободата е много неща — заяви той, — но нищо не може да се сравнява с това. А сега да побързаме, че ще го изпуснем. След балона!

Прекарахме целия ден в преследване на балона. Подтичвахме в болезнен тръс, като спирахме от време на време за глътка метакса, задъхани, потни, кашлящи и давещи се — път след път, километър след километър, докато накрая не изпаднах в нещо като транс и се движех, без да знам какво всъщност правя. А през цялото време Уолтър викаше като обезумял: „След балона!“.

Настигнахме го късно вечерта, когато и двамата бяхме така изтощени, че не можехме да продължим нататък, дори и да искаме.

— Повече не мога — закашлях се аз. — Имам нужда от почивка!

Още докато произнасях това в сгъстяващата се тъмнина и под пълната луна, двамата излязохме от малката горичка и видяхме, че балонът се снижава грациозно на около четиристотин метра от нас в поле зад висока телена ограда. Намирахме се някъде в покрайнините на Северен Лондон, макар че и досега нямам представа къде точно.

— Пипнахме те! — ликуващо изхъхри Уолтър. — Капанът щракна!

Лепнахме се за оградата и загледахме как жертвата ни се снишава в полето пред нас. Двамата пътници хвърлиха въжета на трима мъже на земята, които побързаха да привържат коша за кръг от дебели железни пръти; балонът бавно се спусна в центъра на кръга. След кацането си приличаше на някаква голяма медуза, изхвърлена на брега — самият балон се превърна в безформена маса с тънки гъвкави пипала, разпилени във всички посоки.

— Жаден съм — изстенах аз.

Беше се почти стъмнило, някъде от дясната ни страна се виждаше ред улични лампи. Петимата, които вече се бяха превърнали в тъмни силуети, провериха балона, като подръпнаха всяко въже, за да се уверят, че са го закрепили добре, след което тръгнаха към другия край на полето, минаха през един портал, заключиха го и изчезнаха в нощта. Луната вече беше високо в небето и къпеше света в призрачна бледа светлина. Беше много тихо.

— Часът за разплата наближава — напевно каза Уолтър. — Съдбата зове.

— Скапан съм — промърморих аз.

Останахме на мястото си около половин час, докато се съвземем, отпивахме от метаксата и накрая, по настояване на Уолтър, прескочихме несигурно телената ограда и се помъкнахме към балона. Оказа се по-далеч, отколкото изглеждаше, и когато най-сетне стигнахме до него, и двамата бяхме зачервени и задъхани. Паднахме на колене и изпълзяхме под издуващия се тънък балдахин. Виеше ми се свят и се чувствах доста зле. Не беше забавно.

— И сега какво? — попитах аз, кашляйки.

Уолтър шумно се изсекна в балона.

— Малко графити, мисля — каза той. — Взе ли спрея?

Винаги си носехме спрей за графити и го извадих от джоба си.

— Отлично — изкиска се той и ме лъхна на вкиснало и метакса. — Хайде. Трябва да опънем балона, за да е равен. Революция!

Изправихме се несигурно и следвайки даваните шепнешком инструкции на Уолтър, хванахме материята и задърпахме в противоположни посоки, сякаш разгъваме чаршаф. Повторихме упражнението по дължината на балона, докато не превърнахме безформената купчина смачкан найлон в широко, равно елиптично платно, което се вълнуваше на лекия ветрец.

— Спреят! — прошепна Уолтър. — Дай ми спрея!

Подадох му спрея. Уолтър се наведе и изписа с огромни букви ДА ВИ ГО НАЧУКАМ ОТЗАД! Дръпна се назад да се възхити на творението си на лунна светлина, после клекна и добави СЛС АТАКУВА ОТНОВО! и СМЪРТ НА МЛЕК… — последната дума си остана недописана, защото боята свърши.

— Така им се пада — изкиска се тихо той. — Копелета!

— Добре — казах аз. — Свършихме си работата. А сега да се махаме. Онези хора могат да се върнат всеки момент.

Направих няколко крачки към оградата, но спрях, когато си дадох сметка, че Уолтър не помръдва.

— Какво правиш? — изсъсках. — Хайде. Да вървим.

Уолтър обаче продължи да стои и да се взира в балона. Промърмори нещо под нос, бръкна в джоба си и извади кибрит. Последва още мърморене.

— Какво каза? — изръмжах аз. — Искам да се махна оттук.

— Не е достатъчно — измърмори Уолтър. — Трябва ни по-голям жест.

— Какво?

— Трябва да го пуснем.

— Какво искаш да кажеш, Уолтър?

— Да — каза той, повишавайки глас от вълнение. — Трябва да го пуснем. Да го надуем и да го пуснем да лети. Да върнем балона на народа. Какъв жест само. Ще станем прочути като Малкълм Магъридж9!

Уолтър забърза към коша, обърна го на една страна и започна да бърника бутилките с газ.

— Ще запаля горелката — каза той. — Ти развържи въжетата.

— Какви ги говориш, Уолтър!

— Не разбираш ли? Точно затова се озовахме тук. Трябва да надуем балона и да го пуснем в небето. Всичко е съвсем ясно.

— Майтапиш се!

— Не, не. Това е нашата мисия. Върви да развържеш въжетата.

— Няма да стане.

— Трябва да го направиш. Наш дълг е.

— Няма да го направя, Уолтър. Това е прекалено!

Обърнах се и си тръгнах, но той се втурна след мен, хвана ме за рамото и ме обърна. Очите му горяха, на устните му беше избила пяна.

— Развържи проклетите въжета — озъби се. — Иди и го направи. Това е важно.

За първи път ми повишаваше тон и това ме изнерви.

— Добре, добре — казах аз. — Ще го направя. Успокой се.

Запрепъвах се около кръга метални пръти, като развързвах въжетата едно по едно, докато Уолтър палеше горелката. Тя засъска гневно и изплю син пламък хоризонтално към основата на балона.

— Господи — закашлях се аз, докато развързвах последното въже и бързах към коша. — Някой ще ни види.

— Сега не е време да се тревожим за това — отвърна Уолтър. — Помогни ми да издигнем балона.

Клатейки глава и борейки се с напъните да повърна, хванах долния край на балона и го вдигнах така, че отворът му зейна като огромна червена паст. Междувременно Уолтър пусна газта до последно и се зае да ми помогне. Двамата стояхме мълчаливо под балона, увити в материята, с високо вдигнати ръце; чудовището се издуваше до нас като някакво гигантско дебело черво.

— Хайде, скъпи — подканваше го Уолтър. — Пълни се! Пълни се!

Дълго време като че ли не се случваше нищо. После балонът бавно започна да се издува, като се движеше насам-натам по тревата. Издигна се на няколко стъпки, падна, издигна се отново и пак падна, докато накрая не започна да се издига право нагоре към небето, като непрекъснато набираше скорост. Повлече коша със себе си. Двамата се дръпнахме назад, а въжетата се влачеха навсякъде около нас като змии в тропическа джунгла.

— Успяхме! — извика Уолтър и вдигна ликуващо ръце. — Изпълнихме дълга си. Балонът… аааа!

Последното стреснато възклицание бе резултат на това, че пристъпих напред, хванах едно висящо от коша въже и го увих няколко пъти около мършавия му врат, като го вързах бързо на възел и отскочих, когато той полетя във въздуха с изцъклени очи и ритащи крака. Направих го, защото бях пиян, уморен и ядосан на Уолтър, че ми е повишил тон. Но най-вече го направих, защото докато седях насред онова поле, вонящ, премръзнал и изтощен, внезапно ми хрумна, че вече не съм щастлив от скитническия живот. Всичко беше престанало да е забавно и се бе превърнало в нещо като задължение. Исках да се махна от Световната лига за свобода и убийството на единствения й друг член ми се струваше най-категоричния начин да подчертая решението си. Постъпката ми беше инстинктивна, почти лишена от злонамереност. Просто реших, че това е най-правилното нещо, което може да се направи.

Докато всички тези мисли се въртяха в замаяната ми глава, балонът се издигаше бързо в небето над мен. Едва различавах как Уолтър се мъчи да развърже възела, като се клати бясно напред-назад и рита с крака. Едната му обувка падна и ме улучи в рамото, докато мръсните му панталони се смъкнаха до глезените, сякаш за да подсилят безславния му край. Белият му задник лъсна на лунната светлина. Чух задавен вик „Шпионин!“, след което той изчезна, понесъл се в лицето на огромната луна, все по-нагоре и по-нагоре, високо над покривите на Северен Лондон.

— Сбогом Уолтър! — извиках след него. — Беше забавно.

Върнах се бавно в централната част на града, като по пътя довърших освободената бутилка метакса и някъде призори се свлякох в един вход на Странд.

Именно там ме откри Емили — пиян-залян, вонящ, почти в несвяст и обрасъл с петгодишна коса и брада. Нямам никаква представа дали беше минала по чиста случайност, или в това имаше пръст някаква по-висша сила. Вдигнах очи и я видях точно пред мен, млада, лъчезарна и прекрасна както винаги.

— Хайде, Рафаел — нежно рече тя. — Не можеш да живееш така. Ела с мен. Аз ще се погрижа за теб.

И така ме натовари на задната седалка на едно черно лондонско такси със свалени прозорци, защото вонях ужасяващо, и поехме в пролетната утрин към Нанибрук Хаус. А там сякаш ни очакваха, защото бях посрещнат на прага от пуфтящ зачервен доктор, качен горе, изкъпан, избръснат, прегледан, облечен в нови дрехи и т.н. И от този момент станах съвсем нов човек.

Една последна случка, за да завърша разказа за онези пълни със случки години с Уолтър.

В следобеда в деня на пристигането ми в „Нанибрук“, докато седях в дневната и все още се аклиматизирах към топлината, чистотата и комфорта на заведението, на Пътни Хил настана огромна суматоха. Профучаха пожарни, линейки и полицейски коли, чух бръмченето на няколко хеликоптера. Обитателите се скупчиха при прозорците, предполагайки, че е станала автомобилна катастрофа. Скоро обаче се чу вестта, че някакъв балон с вързан под него гол мъж паднал насред Тибетс Корнър и за най-голям ужас на директора всички се втурнаха навън да видят с очите си ставащото.

Вътре остана само един човек — моя милост. Трябва да подчертая, че не го направих, защото се чувствах виновен за смъртта на Уолтър. Никак даже. Макар да се беше случила само преди няколко часа, цялата тази работа вече ми изглеждаше толкова далечна, че сякаш нямаше нищо общо с мен. Беше част от някакъв друг свят. Друг живот. Бях продължил напред.

Не, останах, защото така можех да преместя няколко пула на дъската за табла. Когато се върна двайсет минути по-късно, Бърни Мтембе откри, че потенциално печелившата партия се беше превърнала в нещо неспасяемо. Това беше първата от дългата му поредица загуби през следващите девет години, която щеше да направи финансовото положение на Бърни доста несигурно, а моето доста по-солидно — нещо, което и двамата не бяхме очаквали.

— Спука ме от бой, човече! — изплака той. — Трябва да спра проклетата табла. Направо ме съсипа!