Имах изключително неприятно преживяване с доктор Банън. Бях така погълнат от писането на горното, че не чух как джипът му спира отвън в три следобед. И когато той почука на вратата, си помислих, че фантомът натрапник се е появил отново, втурнах се горе на покрива, надвесих се над бойниците и изкрещях: „Разкарай се, гадно ситно лайно такова!“. Горкият стар доктор Банън си помисли, че говоря на него, и получи ужасяващ пристъп на кашлица — започна да пухти и да се дави, като едва не се изкашля през ръба на скалата.
— Хиляди извинения, доктор Банън! — извиках аз, забързах надолу и излязох навън. — Каква ужасна грешка направих. Помислих ви за друг. За едно русо дете.
Това като че ли го разстрои още повече, лицето му от пурпурно стана направо черно, сякаш току-що е излязъл от въглищна мина.
— С какво мога да ви помогна, доктор Банън? — загрижено попитах аз. — Да ви потупам ли по гърба?
Той трескаво замаха с ръка, показвайки, че това е последното, което трябва да правя.
— Во… хъ, хъ, хъ… во… хъ, хъ, хъ… вода.
— Да, да, разбира се. Веднага ще ви донеса.
Влязох обратно в замъка и се върнах с голяма чаша вода от чешмата и резен лимон в нея като извинение.
— Заповядайте, доктор Банън.
Доктор Банън отчаяно поклати глава.
— Алергия към цитруси — изхъхри той.
Излях водата и донесох друга чаша, която той пресуши на един дъх. Дишането му малко се успокои и лицето му бавно започна да преминава обратно през спектъра от пурпурно до розово.
— Наистина не мога да ви опиша колко съжалявам, доктор Банън — извиних се отново. — Ужасно недоразумение. Просто цялата седмица някой блъскаше по вратата ми, крещеше неприлични неща през отвора за писма и нервите ми са опънати до скъсване. Чувствам се като затворник в собствения си дом.
Обясних за чукането, за ругатните, за хвърлените камъни, за лицето в папратите и за всички други странни неща, случили се след последната ни среща.
— Не знам кой го прави, но направо не издържам. Отначало беше сравнително безобидно, но вече се случва на всеки час. На всеки половин час. Все едно съм под обсада. Сякаш някой се опитва да ме подлуди.
Доктор Банън, който вече почти бе дошъл на себе си след пристъпа, зацъка с език и поклати глава.
— Разбирам раздразнението ви, мистър Финикс — изхриптя той. — Доста ме стреснахте, но след като чух историята ви, разбирам защо сте така разстроен. Лице в папратите значи?
— Точно така. Бледо лице, с руса коса. Помислих си, че може да е заек или нещо подобно. Освен това хвърлиха и яйце. Разби се в купола.
— Невероятно — рече той и се почеса по главата. — Невероятно.
— Опитах се да го пипна, но е много бърз. Дори когато стоя зад вратата, не мога да я отворя навреме, за да видя кой е. Даже опитах да му дам пари, за да се махне, но без резултат. Направо съм на ръба.
— Обадихте ли се на полицията?
— Не виждам какво могат да направят. И не желая да вдигам шум. Просто искам да ме оставят на мира. Да не ме псуват през отвора за писма.
Той се съгласи, че положението е крайно неприемливо, и обеща да разпита в селото за някой, който да отговаря на описанието на мъчителя ми, макар да се съмнявам, че ще го направи. Въпреки изказаната от него подкрепа не мисля, че е повярвал и на една моя дума. Просто ми угаждаше, както психиатърът угажда на особено агресивен пациент. Личеше в очите му. Мислеше си, че съм съчинил всичко. Че съм превъртял.
— Както и да е, няма значение — въздъхнах аз. — Пристигането ви като че ли го подплаши, който и да е той. Надявам се да не се върне отново. Хайде, да разтоварим колата. Наистина много съжалявам, че ви наругах така.
— Няма проблем — закашля се той. — Съвсем естествено е.
Мълчаливо разтоварвахме кутиите с провизии и ги нареждахме пред прага. (Разбира се, бях затворил вратата — не мога да допусна доктор Банън да види предсмъртното ми писмо. Белите му дробове не биха издържали.) Помислих си дали да не спомена за блъскането в гърба ми, което вече бе така силно, че понякога заплашваше да ме просне на земята, но реших да не го правя. Щом не можеше да повярва, че някой чука на вратата ми, някогашният доктор едва ли щеше да знае какво да прави с чифт криле, които не са си на мястото. Затова предпочетох да премълча.
— Чух, че завчера сте слезли към селото — каза той след малко. Мъчеше се да звучи небрежно, но явно изгаряше от нетърпение да научи за малкото ми пътешествие във външния свят. Срещнах сестра Пател в пощата и тя ми разказа.
— Познавате ли я?
— Съвсем бегло. Приятна жена. Индийка. Каза, че ви трябвали флумастери.
Вдигнах последната кутия от джипа и се затътрих към вратата.
— Беше много мила. Бях доста уморен след слизането по пътеката и тя отиде до селото вместо мен. Страшно ми помогна.
— Трябваше да помолите мен. Щях да ви ги донеса.
— Беше спешно — обясних аз. — Трябваха ми веднага и не можех да чакам до днес.
Той сви рамене.
— Каза, че името й било Емили.
— Чие?
— На сестрата.
— Така ли? Не знам. Не ми звучи много индийски, нали? Чакайте, нека ви помогна с това.
Той взе последната кутия от ръцете ми, остави я на прага и отброи парите от пенсията ми. За следващата седмица се разбрахме да ми донесе същите стоки. Естествено, не споменах, че другата седмица ще съм мъртъв.
— Може да не съм я чул добре — казах аз, докато той ми връчваше парите.
— Кое?
— Малкото име на сестра Пател. Може изобщо да не е казала Емили. Просто навремето познавах едно момиче на име Емили. Може да е казала нещо съвсем друго.
Доктор Банън явно нямаше ни най-малка представа какви ги говоря и както правеше винаги, когато го обърквах, потърси убежище в бележника си, като педантично слагаше чавки на разтоварените стоки, сякаш познатият списък беше нещо като щит срещу брътвежите ми. Остана в бележника си, докато не млъкнах, след което реши, че е безопасно отново да излезе навън.
— Така — изпухтя той, заобиколи джипа си, отвори вратата и взе от седалката найлонова торба с емблема „Гордънс Грейпс“. — Взех виното, което поръчахте. Специалното вино. Боя се, че нямаха от онези, които искахте, така че се спрях на това. Надявам се да е добро. Човекът от магазина го препоръча. Каза, че било много добро за цената си. Върви с безплатен плакат на винарските райони на Франция.
Заобиколи колата и ми даде торбата. Извадих от нея леко прашна бутилка с оръфан етикет.
— „Домен дьо Шевалие“ осемдесет и втора — доволно прочетох аз. — Отлично. Направо великолепно. Аз самият не бих направил по-добър избор.
— Струваше трийсет и два паунда и половина. Казахте, че трябва да е над трийсет.
— Точно така — отвърнах аз. — Вашият човек е бил прав. Много добро за цената си.
Изчезнах в замъка и се върнах с парите, за да му платя. Мизерните ми спестявания бяха напълно изчерпани.
— Ще посрещаме новата година със стил, а? — изхриптя той.
— Абсолютно. Не се случва всеки ден да стоиш на прага на ново хилядолетие. Това би трябвало да облекчи нещата.
Разгледах бутилката на блудкавата следобедна светлина и я върнах в торбата.
— Довечера в селото ще има голямо празненство с фойерверки — каза доктор Банън. — Ще имате хубав изглед отгоре. Очертава се голямо събитие, макар че ще трябва да го гледам от дома си. Пушекът задръства трахеята ми.
Той извади голяма карирана кърпа от джоба си и се изсекна, след което тръгна към колата си.
— Е, аз ще бягам, мистър Финикс. Елси не обича да остава дълго време сама в хирургията. Започва да нервничи.
Усмихнах се на традиционните му думи за сбогуване и изпитах лека тъга, че го виждам за последен път. Може и да си мислеше, че съм побъркан, но винаги е бил почтен с мен. Пристъпих напред с намерението да му стисна ръката. Точно в този момент обаче той се обърна към мен и ръкостискането се превърна в прегръдка.
— Сбогом, скъпи доктор Банън — казах аз, потупвайки гърба на сакото му от туид. — Бяхте толкова добър с мен.
Той не ме отблъсна, беше твърде любезен за подобно нещо, но видимо се вцепени и дъхът му, все още хриплив от пристъпа кашлица, започна да драска като шкурка по тухла. Изкушавах се да утежня дискомфорта му с целувка по бузата, но осъзнах, че подобен жест щеше съвсем да изключи измъчената му дихателна система, и затова само го прегърнах силно, преди да го пусна.
— Просто исках да знаете колко съм ви благодарен, че биете целия този път и ми пазарувате — продължих аз, като леко отстъпих назад. — Зная, че ме мислите за малко странен, но винаги сте били много мил с мен, а не мисля, че съм ви благодарил подобаващо за това.
— За нищо — изпъшка болезнено той и леко се дръпна наляво, така че отворената врата на джипа да се озове помежду ни. — Моля, не го споменавайте. Никога. Не е нужно. Това е част от работата ми.
— Е, просто исках да знаете, че съм ви благодарен.
— Знам — изхриптя той. — Знам!
Придърпа вратата към себе си, сякаш беше нещо като хавлия, и ме загледа нервно. Очевидно се ужасяваше, че може да се опитам да го прегърна за втори път, и за да го успокоя, отстъпих още няколко крачки назад.
— Както и да е, вие ми бяхте като пъпна връв — казах аз. — Желая ви честита нова година, доктор Банън. Честити нови хиляда години. Пратете поздравите ми и на мисис Банън.
За момент той остана неподвижен. Бузата му потръпваше леко, а гърдите му се надигаха и спускаха като ковашки духала. Накрая се увери, че опасността е отминала, и донякъде се отпусна.
— Благодаря, мистър Финикс — каза той. — Благодаря. Желая същото и на вас.
Той пристъпи иззад вратата и за моя най-голяма изненада протегна ръка.
— Честита нова година.
Беше затрогващ жест, особено като се има предвид колко се беше уплашил от мен. Пристъпих напред и стиснах ръката му. Странно е как дори най-несъществените хора стават ужасно важни, когато знаеш, че никога повече няма да ги видиш. Задържах ръката, доста потната му ръка, за момент, след което двамата отстъпихме назад — аз към прага на замъка, а той към седалката на джипа си.
— Дори не ви попитах дали сте изкарали добре Коледа — казах аз.
— Беше много приятно — отвърна той, докато затръшваше вратата и палеше двигателя. — Макар че майката на Елси получи лек пристъп по време на „Ад под небето“. Помисли си, че цялото нещо е станало от електрическото й одеяло. Много се разстрои. А вие как прекарахте?
— Много спокойно — отвърнах аз. — Между другото, купата за пудинг на мисис Банън е още тук.
— Ще ми я дадете другата седмица — каза той, обърна джипа и го насочи надолу към селото. — Надявам се пудингът да ви е харесал.
— Беше най-прекрасният пудинг, който съм вкусвал някога.
— Ще предам на Елси — извика той. — Много ще й стане приятно. Довиждане, мистър Финикс. Ще се видим другата седмица!
Наду клаксона и се понесе надолу. След петдесетина метра обаче спря и се върна обратно.
— Някой ден ще си забравя и главата — каза той. — Това дойде за вас.
Подаде ми голям бял плик и отново потегли с кашлица и бибипкане. Гледах го как се спуска надолу към селото, а когато изчезна от погледа ми, отворих писмото. Първото писмо, което получавах в замъка — и вероятно последното. Ето какво пишеше вътре:
За мен е удоволствие да ви пратя сърдечните си поздрави по случай стотния ви рожден ден наред с най-добри пожелания за весело празненство. Елизабет II.
Можете ли да повярвате! Телеграма от кралицата. Чудя се какво ли щеше да каже, ако знаеше що за празненство съм замислил. Тъпа дърта крава.
Седем вечерта е и само след шест часа ще съм мъртъв. Имам още много работа и малко време. Трябва да продължа. Няма почивка за самоубийците.
Не бях довършил убийството на мис Уоспли, когато пристигна доктор Банън (дотук с хвалбите ми, че бих се справил за по-малко от десет часа), и чак два часа след заминаването му най-сетне приключих разказа. Няколко реда се изляха от горната галерия, но само няколко. Като се изключи мистър Попълтуейт, това е най-подреденото ми убийство.
Вече пиша по стената на площадката между входа на галерията и този на спалнята ми и ще я приключа само след още няколко абзаца. Разбира се, спалнята ми ще бъде последната стая в живота ми. На една четвърт по обиколката й е стълбището към покрива и писмото ми ще свърши там, а с него и аз. Трябва да увелича малко размера на буквите, за да стигна точно до финала. Вече не ми е останало много за казване.
Използвам втория от пурпурните флумастери (ако помните, с първия запълних пространството над всеки вход). Пиша ли пестеливо, би трябвало да ми стигне точно до края. Доволен съм. Цветът е много по-приятен от ужасното лайнянокафяво на последния флумастер във всеки комплект. Пурпурното е добър цвят за умиране.
Чукането започна отново заедно с ругатните (бяха спрели за малко след посещението на доктор Банън), но вече не им обръщам внимание. Както не обръщам внимание и на гърба си. Затварям се. Барикадирам се в паметта си. Майната им. Майната на целия свят. Те — той — вече не могат да ми навредят. Нищо и никой не може да ми навреди. Освен самия аз, разбира се.
Сега трябва да извърша последното си убийство. Или първото, в зависимост от това как гледате на тези неща. То е бързо и предполагам, че ще го побера в една-единствена колона. Да видим.