Последните думи на Рафаел Игнейшъс Финикс

3.

И тъй, пиша предсмъртното си писмо в замъка на Емили. Замъкът на края на света, както го кръстих. И напълно основателно, тъй като е кацнал на самия ръб на отвесна канара, извисяваща се на сто метра над бурното море. Далеч долу вълните се разбиват свирепо в острите като резци скали.

„Замък“ е може би малко преувеличено. Определено има съответната форма и дори може да се похвали с няколко прозореца с решетки и назъбени бойници. Въпреки това не е истински замък. Никой не го е атакувал, нито пък е имал намерението да го прави. Бил е построен в средата на миналия век като астрономическа обсерватория. Явно небето в тази част на света е изключително богато на звезди.

Върху замъка ми е кацнал голям метален купол, стърчащ като смачкана глава от нестандартно едро тяло. Огромната, станала матова от времето сфера някога се е отваряла като сцепен плод, за да разкрие грамаден телескоп, през който разни експерти са се взирали с надежда в нощното небе. Телескопа и експертите отдавна ги няма, но куполът си останал. И още е там горе, затоплян от лъчите на изгряващото слънце.

Живях тук като отшелник през последните петнайсет години след като напуснах „Нанибрук“. Нямам телефон, радио, телевизор и приятели. Рядко излизам на повече от няколко метра от вратата и когато го правя, неизбежно получавам пристъп на паника и бързам да се прибера. Чувам, че се замислят големи празненства по случай новото хилядолетие, но подобни неща не ме интересуват. Напълно откъснат съм от всичко, кацнал на своя нос като някаква птица на самия край на небето.

Единствената ми връзка с реалността, подобна на пъпна връв към външния свят, е тесен изровен път, който се вие от вратата ми до близкото село на пет километра южно покрай брега. Веднъж седмично по него идва доктор Банън с калния си лендроувър и ми носи кутии с продукти, някоя и друга сметка и парите от пенсията. Обикновено докторите не предлагат подобни услуги, но този, изглежда, няма нищо против да го прави и не се оплаквам. Нямам друг начин да си доставям необходимото. Много невъзпитано от моя страна, но нито веднъж не го поканих на чаша чай. Не че би приел, разбира се. Доктор Банън си мисли, че съм луд.

Много грохнах през тези петнайсет години. Крайниците ми, които бяха гъвкави и силни на осемдесет и пет, се движат бавно и сковано, кожата ми е цялата в бръчки и приличам на презряла ябълка. Сапфиреносините ми очи вече не виждат като някога; и освен това съм видимо прегърбен. Чувствам се отпуснат и апатичен, подобно на кораб със счупено кормило. Вървя много бавно и кашлям непрекъснато.

В замъка си имам спалня на първия етаж, вдясно от стълбите, както и баня, а на партера, точно под спалнята, се намира напълно задоволителната, макар и плесенясала кухня. Това е всичко, което ми трябва и което искам. Останалата част от сградата е пуста, дюшемето в стаите е покрито с един пръст прах. Поради някаква причина замъкът няма други врати освен входната. Има отвори, но нищо, което да ги запълва. Липсата им кара мястото да изглежда още по-пусто, отколкото е. Не знам дали си струва, но прилагам план на сградата.

Вече не правя почти нищо. Не защото съм стар и болнав (което си е така, имайки предвид, че съм на 99), а защото не мога да реша какво всъщност ми се прави. Битието ми е пустота, лишена от идеи.

Всяка сутрин в пет се надигам с мъка от леглото и се затътрям надолу по стълбите да си направя чаша чай. Хапвам парче сухар, паля първата си цигара за деня, взирам се празноглаво през прозореца и бавно поемам обратно нагоре към купола, като по пътя спирам, за да се изсера и избръсна. Спя в бяла памучна пижама, в която прекарвам и целия ден. Нищо чудно, че доктор Банън се изнервя в присъствието ми.

За да стигна до купола, се изкачвам по късо стълбище, което започва от отвор в спалнята ми, отляво на леглото. След 13 стъпала (фатален брой според някои!) се стига до бетонната тераса на покрива, обрамчена от всички страни от високи до гърдите бойници. На запад, накъдето гледа входната врата, има пурпурни хълмове, които достигат до хоризонта и постепенно се издигат към нещо като планина някъде много далеч, докъдето погледът не стига. На север и юг минава очуканата линия на брега, нарушавана от серия носове, вкопчени в основната суша като множество отрязани крайници. На изток има само море, осеяно тук-там с някой далечен остров, подобен на размазано петънце. Когато над морето се вдигне мъгла, замъкът сякаш се рее във въздуха.

По покрива в посока север-юг и изток-запад минават релси, които се пресичат в центъра; върху тях стои и вероятно някога се е движела кръгла метална платформа на колела. Отгоре й е куполът, отпуснат като някакво голямо метално желе в поднос. Изглежда първоначалната идея е била платформата да се движи напред-назад и наляво-надясно по покрива, като в същото време се върти на 360 градуса, давайки на астрономите свободата да гонят набелязаните звезди по небето. За съжаление сега колелата са ръждясали и въртящата се платформа не се върти, точно като атрофиралите ми крайници, а куполът е останал като сплескана буболечка в самия център на пресичащите се релси, зяпнал за вечни времена на изток към морето и изгряващото слънце.

Поне може да се отвори. Със завъртане на ръчка в основата заоблените метални плочи се плъзгат неохотно настрани, разкривайки смълчания интериор, от който някога гигантският телескоп гледал навън към космоса. Сега там се намират само плетеният ми стол, масичка, фасове и един доста остроумен малък механизъм, който сглобих, за да мога да отварям и затварям структурата отвътре. Баща ми би се гордял с творението ми. Подобно на всички изобретатели, той обожаваше странните джаджи.

Куполът е мястото, където прекарах по-голямата част от последните петнайсет години. Разполагам се там по зазоряване, сядам на плетения стол с цигара в ръка, кръстосвам крака върху задвижващия механизъм и просто си седя и се взирам в океана без никаква мисъл в главата си, докато изведнъж, сякаш някой е превъртял деня на бързи обороти, забелязвам първите звезди да примигват високо над мен. Понякога гледам Снимката, която вече е измачкана и неразличима; понякога галя Хапчето. Най-често обаче просто си седя неподвижен и мълчалив, подобно на изсъхнало семе в изсъхнала шушулка. Изглежда, че дните ми на цъфтеж наистина са отминали. Развала, развала. Всичко е развала.

Или беше развала до вчера сутринта. Защото вчера сутринта реших да се самоубия и изведнъж животът ми се изпълни със смисъл.

Решението не беше трудно. Стриктно казано, не беше дори решение. Нито спорех, нито разсъждавах, нито се измъчвах по въпроса. Просто инстинктивно разбрах, че времето е подходящо. Смъртта не е избор. А неизбежност. Приех много спокойно всичко това.

Надигнах се болезнено от леглото, останах за момент замислен за снощната си среща с Емили, поклатих глава и поех надолу към кухнята. Беше мразовито и потръпнах, докато слизах по стъпалата. През прозореца в кухнята видях как леденожълтото слънце се катери нагоре в безоблачното декемврийско небе. Направих си чаша чай и започнах да размишлявам върху подробностите на края си.

Беше очевидно, че ще се самоубия с Хапчето. В края на краищата, какъв беше смисълът да го мъкна със себе си цели деветдесет години, ако не го използвам, когато най-сетне реша да се гътна? И дума не можеше да става да си прерязвам китките, да се беся или да скачам от бойниците. Или Хапчето, или нищо.

Трябваше обаче да се решат други въпроси. Например къде да го сторя? Кое място да избера? Подобни решения са важни. Все едно тръгваш на път с влак. Например ако пътуваш за Манчестър, трябва да тръгнеш от правилната гара. Същото е със смъртта. Няма смисъл да започваш от неправилното място, защото най-вероятно ще свършиш на него. При самоубийство не можеш да направиш рекламация.

Помислих дали да не го направя в леглото, но в основата си не съм мързелив човек, а свит под юргана труп може да създаде доста погрешно впечатление. Почудих се дали да не се върна в Лондон и да не свърша на мястото на Уайт Лодж или пред старата къща на Емили на Бейкър Стрийт, но и двете възможности не ми допадаха особено. Моята възраст не е подходяща за дълъг път, пък и идеята да се превия и да си ида на някаква мръсна лондонска улица ми изглеждаше някак безвкусна след такъв дълъг и убийствен живот като моя.

Не, имаше само едно подходящо място и то бе куполът. Седнал в плетения стол с чаша вино и загледан в пустотата. Ще се настаня в присвитата длан на Съдбата и ще се оставя да бъда запратен във вечността. Идеално.

Реших къде, но кога? Да направим отново сравнението с пътуването. Ако си тръгнал нанякъде, трябва да знаеш кога потегля влакът ти. Същото е със самоубийството. Да знаеш времето е абсолютно задължително за успеха на експедицията.

Запитах се дали да не го направя незабавно. Да си допия чая, да се затътря нагоре до купола и без никакво протакане да започна да дъвча онези гран и половина стрихнин, гран и половина арсеник, половин гран сол на хидроцианидна киселина и половин гран стрит корен на ипекакуана. Няма по-подходящ момент от настоящия. Удряй, докато желязото е горещо и т.н.

Но после си помислих — не. Глупости. След десет дни ще навърша сто. Що за необичаен акт на самоунищожение ще е да сложа край на живота си десет дни преди да съм станал столетник. Направо нелепо. По-добре да го оставя за рождения си ден. Сто години и край. Така е много по-подредено.

И тъй, реших. С Хапчето, в купола, на стотния си рожден ден. Идеално. Направо съвършено.

Което породи следващия въпрос — какво да правя през последните десет дни от живота си? Някак не ми се струваше правилно просто да седя, да въртя палци и да се взирам в нищото, щом смъртта е толкова близо. Трябваше да се занимавам с нещо. Нужна ми беше задача. Мисия.

И така ми хрумна това начинание. Защо не, помислих си аз, докато палех първата си цигара за деня, да не напиша предсмъртно писмо? Само че не някакво обикновено предсмъртно писмо. Никакви глупости от сорта на „Сбогом, скъпи приятели. Правя това, защото… И не забравяйте да храните котката“. Не, моето предсмъртно писмо щеше да е съвсем различно. Даже нямаше да е писмо. А по-скоро предсмъртна биография. (Да не би да създавам нов жанр? Суицидография.) История. Автопортрет. Подробна хроника за живота и престъпленията на Рафаел Игнейшъс Финикс, умрял от хапче в утрото на стотния си рожден ден. Ще сложа край на живота си, като опиша живота си. Ще се призова от миналото. Ще го прегледам и възстановя. Това ще бъде най-голямото предсмъртно писмо, писано някога.

— Ще си извая паметник от думи! — възкликнах възторжено. — И той ще бъде моят шедьовър.

Захванах се за работа незабавно.

Отначало реших да напиша писмото си на хартия и се заех да изровя кашона с неизползвани тетрадки, който бях забелязал веднъж в ъгъла на една от стаите. Докато обикалях обаче стая след стая и етаж след етаж, останах поразен от чисто белите стени на замъка. От безупречната, девствена белота. Никога не бях забелязвал колко са чисти. Акри и акри снежнобяла повърхност, тук-там с някое влажно петно или следи от някоя и друга картина, но като цяло чисти, светли и сухи като недокоснати листа от скицник на художник. Прокарах длан по тях, докато вървях, очарован от гладкостта им. Спирах и ги гледах — отпред, отстрани, отсреща. Метри бяло. Километри бяло. Стаи, коридори, стълбища и фоайета. Бях заобиколен от белота. Потопен в белота. И си помислих, а защо не?

И ето че пиша писмото по стените на дома си. Започнах от фоайето на партера, отляво на входната врата и отдясно на главното стълбище, покривайки млечната белота със спретнати, широки един метър колони от тавана до пода, от тавана до пода, една след друга, подобно на редица еднакви небостъргачи. Не след дълго се бях прехвърлил отдясно на вратата и продължих зад ъгъла в първата стая, от чийто прозорец се разкрива внушителна гледка на север покрай брега. Пишех и пишех, писалката ми скърцаше по мазилката, краката ми вдигаха облаци прах, докато не, запълних стаята, излязох отново във фоайето и оттам продължих в следващата стая, която вече е почти изписана.

Ще продължа да се движа надясно, от стена на стена, от помещение в помещение, докато не изпиша целия партер. После ще тръгна покрай лявата стена на стълбите до първия етаж и ще карам по часовниковата стрелка, докато писалката не ме отведе до спалнята и последната точка при стълбите към купола. Стълбите към смъртта. Би било хубаво да запълня всяка стена в замъка, но отвъд онази последна врата няма да има какво да се каже. Празната белота на неизписаните стени трябва да говори за празната белота на забвението ми.

Според часовника ми вече работя върху това повече от 30 часа — в момента е следобед, 22 декември, сряда. Изобщо не се чувствам уморен. Тъкмо обратното, преливам от енергия и възбуда. Цялото нещо изглежда фантастично. Като йероглифи в гробницата на фараон. На велик фараон.

Не че нямаше проблеми, разбира се. Имаше. Например височината на стените. На партера височината от пода до тавана е над 4,60 метра и съм принуден да използвам стара паянтова стълба, за да стигна горните части. Дори тогава, качен на два метра височина, трябва да се протягам, за да стигна с писалката до горния край. Така ръката ми изтръпва и първите 15 реда от всяка колона, която върви от тавана надолу, са разкривени и несигурни, сякаш ги е писал страдащ от късогледство пияница. Помислих дали да не използвам само половината от стената и да оставя по-недостъпните горни части празни, но реших, че така ще се наложи да оставя някои части от живота си неразказани. Или цялата стена, или нищо. Няма обаче да пиша и по тавана. На стогодишна възраст човек трябва да знае пределите на възможностите си. Не съм някакъв шибан Микеланджело, за бога.

Друг проблем са материалите за писане. Какво точно трябва да използва човек, за да напише предсмъртно писмо по стените на собствения си дом? В края на краищата, прецеденти едва ли има. Пък и не искам да си отида, а животът ми да изглежда пълна каша. Ако не оставя нещо подредено и приятно за окото, спокойно мога да забравя за цялата идея. Смъртта трябва да бъде най-малкото четлива.

Започнах с позлатената автоматична писалка, подарена ми от обитателите на Нанибрук Хаус по случай осемдесет и третия ми рожден ден. Скоро обаче стана ясно, че за да пише, писалката трябва да се държи леко надолу, за да може мастилото да изтича от края — ъгъл, който беше почти непостижим, когато съм кацнал на три метра над пода и съм протегнал ръката си едва ли не до скъсване. Успях да напиша две изречения, но после се наложи да сляза и да си почивам двайсет минути. Опитах отново, но се получи същото и накрая захвърлих с отвращение писалката.

Спрях се на червен тебешир — открих го, макар и малко влажен, в една кутия в шкафа в кухнята. Работата обаче се оказа много по-бавна и размазана. Изреченията се изписваха с бързината на охлюв и се превръщаха в нечетлива цапаница, когато започвах следващия ред и неизбежно докосвах с китка написаното отгоре. Освен това ми бяха нужни два тебешира за завършването на един абзац; въз основа на това изчислих, че ще ми трябват 10 000 бройки, за да си свърша работата. Така тебеширът отпадна сравнително бързо.

Опитах с молив, но той все се чупеше. Пробвах с химикалка, но тя не пишеше върху мазилката; направих опит и със зелен пастел, който се разпадна след половин абзац; дори помислих дали да не изрисувам посланието си с мрачни водни бои.

Накрая се спрях на флумастер — бях поръчал на доктор Банън да ми купи две кутии миналата година, когато си мислех да започна да си водя дневник (зарязах идеята след първата седмица поради пълната липса на теми, които да описвам). Вече изхабих четири от тях — стените на замъка сякаш поглъщат мастилото като гъба — но тъй като във всяка кутия има по 30 и ако не съм твърде многословен, би трябвало да са ми напълно достатъчни, за да изпълня задачата си. Надявам се. Мисълта да ми свърши мастилото е безкрайно по-разстройваща от перспективата да сложа край на живота си.

Накрая — и което бе най-вбесяващото — имах проблеми със светлината. (Но какво може да се очаква след тъмен и зъл живот като моя?) Разбира се, в замъка има електричество, но половината фасонки са изпочупени и все още работещите лампи хвърлят толкова светлина, колкото да преброя пръстите на ръката си. Нещо повече, зрението ми не е такова, каквото беше навремето, така че дори когато работя по пладне до прозореца, думите се кривят и клатят пред очите ми като водорасли в силно течение.

Затова започнах да нося голяма църковна свещ, която съм завързал за челото си със стара кърпа за чинии. В мазето има цял сандък свещи — според доктор Банън били оставени там по време на ремонта на местния параклис, след което така и не си ги взели. Свещите са големи, дебели и бели, доста подобни на еротичните помагала, които човек може да види да красят прозорците на сексшоповете в Сохо, и осигуряват напълно достатъчно светлина за работата ми. Стопеният восък капе по лицето ми и образува чупливи сталактити на върха на носа ми. С бялата си пижама приличам на някакъв разтопяващ се снежен човек.

И ето ме тук, с флумастер в ръка, с Хапчето в джоба, с привързана за челото свещ, изписал три четвърти от безупречно бялата стена.

Тепърва започвам, а историята ми вече приема неочакван обрат, сякаш тя пише мен, а не аз нея. Нали се сещате, по всички правила мисис Бъншоп би трябвало да се появи някъде на горния етаж, в края на повествованието, тъй като е последната ми жертва. А какво се получи? Изникна още в самото начало. Последното убийство е първо. Гъз над цица. Каруца пред кон. Лудост. И напълно противоположно на намеренията ми.

Като напълно несведущ в областта на самоубийствата, се бях надявал да създам нещо хронологически подредено. Не нещо стандартно, не ме разбирайте погрешно, но най-малкото гледащо напред. Подробно описание от А до Я на престъпленията на Рафаел Финикс, като се започне от младостта му, продължи се нататък по магистралите и второстепенните пътища на убийствата и се стигне до неизбежния зрелищен край с хапче. Нещо последователно, дяволите да го вземат.

А сега изглежда, че съм принуден да карам от Я към А. Същата информация, но в погрешната посока. От края към началото вместо обратно, така че краят ми ще бъде начало, а смъртта ми ще съвпадне почти точно с часа на раждането ми. Абсолютна лудост. Но какво мога да направя? Май животът ми вече не е в мои ръце.